Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (48)

Единадесета глава

До един часа Бейби Уорън чете в леглото един от необикновено слабите римски разкази на Марион Крауфорд; след това отиде до прозореца и погледна към улицата. На отсрещния тротоар се клатушкаха две причудливи и обемисти фигури, двама карабинери с шапки като на Арлекино и пелерини, които вятърът издуваше като платна. Те й напомниха за гвардейския офицер, който настойчиво я бе заглеждал на обед. Той притежаваше високомерието на високите хора, произхождащи от ниска раса — изглежда, не чувствуваше други задължения, освен да бъде висок. Ако се беше приближил до нея и й бе казал: „Хайде да излезем двамата, вие и аз“, тя би отвърнала: „Защо не?“ — поне сега така й се струваше, защото се чувствуваше особено в непознатата обстановка.

Мислите й бавно се върнаха от гвардееца към двамата карабинери, след това към Дик. Тя си легна и угаси лампата.

Малко преди четири се събуди от силно чукане.

— Да — какво има?

— Тук е портиерът, мадам.

Тя навлече пеньоара си и го посрещна сънена.

— Ваш приятел, негово име Дайвър, той има неприятности. Неприятности с полицията и него затворили. Той изпратил такси да каже и шофьор казал. Той обещал двеста лирети. — Портиерът замълча за миг, за да види как ще реагира тя. — Шофьорът казва мистър Дайвър много лоши неприятности. Сбил се с полицията и много лошо пострадал.

— Слизам веднага.

Тя се облече с разтуптяно сърце, след десет минути се спусна с асансьора и влезе в тъмното фоайе. Шофьорът, приносител на съобщението, си беше отишъл; портиерът намери друг шофьор и му обясни къде се намира участъкът. Докато пътуваха през града, мракът се вдигаше и избледняваше. Бейби се чувствуваше нервна в колебливото равновесие между деня и нощта. Започна надбягване с деня на моменти, когато караха по широките авенюта, нощта вземаше преднина, след това изоставаше, вятърът нетърпеливо подухваше по тъмните улички и зората отново започваше бавното си пълзене. Таксито мина покрай шумен фонтан, чиито струи се плискаха в сянката, сви по една тъй криволичеща уличка, че сградите от двете страни бяха построени накриво, за да следват посоката й, колата заподскача по калдъръма и рязко спря пред една плесенясала от влага стена с две будки за часовои. Изведнъж откъм теменужените сенки на сводестия проход долетя гласът на Дик, който крещеше с всички сили:

— Няма ли тук англичани? Няма ли американци? Няма ли англичани? Няма ли… о, боже мой! Мръсни макаронаджии!

Гласът му заглъхна и тя чу тъп звук от удари по някаква врата. След това той отново започна да нарежда:

— Няма ли американци? Няма ли англичани?

Тя тръгна по посока на гласа, мина през сводестия проход, излезе на двора, огледа се объркана, след това разбра, че виковете идват от една караулна стая. Двама карабинери скочиха на крака, но Бейби безцеремонно мина край тях и се насочи към вратата на килията.

— Дик! — извика тя. — Какво се е случило?

— Извадиха ми окото — извика той. — Сложиха ми белезници и започнаха да ме бият, тези проклети…

Бейби се обърна и пристъпи стремително към двамата карабинери.

— Какво сте му направили? — процеди тя през зъби тъй свирепо, че те отстъпиха.

— Non capisco inglese.^[1]

Тя започна да ги ругае на френски; самоувереният и гневен глас изпълни помещението и те се свиха като бити кучета.

— Направете нещо! Направете нещо!

— Нищо не можем да направим, докато не ни наредят.

— Bene! Be-ne! Bene!^[2]

Гневният глас на Бейби отново ги зашиба като камшик, докато те не се изпотиха, започнаха да се извиняват, че не могат нищо да направят, спогледаха се с чувството, че е станала ужасна грешка. Бейби отиде до вратата на килията, облегна се на нея и я опипа нежно, сякаш за да увери Дик в присъствието си, и извика:

— Отивам в посолството, скоро ще се върна. — Хвърли последен заплашителен поглед към карабинерите и изтича навън.

Отиде с колата до американското посолство и по настояване на шофьора плати за курса. Беше още тъмно, когато изтича нагоре по стъпалата и натисна звънеца. Едва след третото позвъняване един сънен портиер англичанин отвори вратата.

— Трябва да говоря с някого — каза тя. — Който и да е — но незабавно.

— Всички спят още, мадам. Отваряме в девет часа. Тя нетърпеливо махна с ръка, за да му даде да разбере, че часът няма значение.

— Това е важно. Един човек — един американец е пребит от бой. Задържан е от италианската полиция.

— Сега всички спят. В девет часа…

— Не мога да чакам. Извадили са му окото — той ми е зет — и сега не искат да го пуснат от участъка. Не разбирате ли, че трябва да говоря с някого? Луд ли сте? Какво стоите като идиот и ме гледате тъпо!

— Не мога да направя нищо, мадам.

— Трябва да събудите някого! — Тя го сграбчи за раменете и силно го разтърси. — Въпросът е на живот и смърт. Ако не събудите някого, ще ви се случи нещо страшно…

— Моля ви да ме пуснете, мадам.

Отгоре се разнесе отегчен глас:

— Какво става там?

Портиерът отговори с облекчение:

— Една дама, сър, тя ме сграбчи и ме раздруса. — Той бе отстъпил назад, докато отговаряше, и Бейби влезе в преддверието.

На горката площадка, току-що събуден от сън, загърнат в бродиран копринен халат, стоеше един странен млад човек. Лицето му беше чудовищно и неестествено розово, ярко и все пак безжизнено, а устата му беше пристегната с нещо като превръзка. Когато видя Бейби, той се отдръпне в сянката.

— Какво има? — повтори той.

Бейби започна да му разказва и възбудена стигна чак до стълбите. Докато говореше, разбра, че това не е кърпа, пристегната на устата му, а бандаж за мустаци; при това лицето му беше покрито със слой розов нощен крем — всички тези факти спокойно заеха мястото си в целия кошмар. Тя разпалено му обясни, че трябва да отиде с нея в участъка и да освободи Дик.

— Неприятна история — каза той.

— Да — съгласи се тя примирително. — А сега?

— Това, дето се е опитал да се бие с полицията… — Гласът му прозвуча тъй, сякаш беше лично засегнат. — Боя се, че до девет часа не можем да предприемем нищо.

— До девет! — повтори тя ужасено. — Разбира се, че можете да направите нещо! Можете да дойдете с мене в участъка и да вземете мерки да не го бият повече.

— Нямаме право да вършим такива неща. С тези работи се занимава консулството. Консулският отдел започва работа в девет часа.

Бейби побесня при вида на това лице, което бандажът правеше безизразно като маска.

— Не мога да чакам до девет. Зет ми каза, че са му извадили окото — той е сериозно наранен! Трябва да го видя. Трябва да намеря лекар. — Тя се освободи от задръжките си и започна да крещи необуздано, защото знаеше, че за него този вид натиск ще бъде по-убедителен от думите й. — Трябва да направите нещо. Длъжен сте да осигурите защита на американските граждани, които са изпаднали в затруднено положение.

Но той беше от източното крайбрежие и не отстъпваше пред нея. Търпеливо поклати глава, като видя, че не желаят да го разберат, загърна се по-плътно с бродирания халат и слезе няколко стъпала.

— Напиши адреса на консулството и го дай на тази дама — нареди той на портиера. — Намери адреса на доктор Колацо, а също телефонния му номер — впиши и тях. — Той се обърна към Бейби с изражението на изкаран от търпение Христос. — Скъпа госпожо, дипломатическата мисия представя правителството на Съединените щати пред правителството на Италия. Това няма нищо общо със защитата на гражданите освен по изрични инструкции на Държавния департамент. Зет ви е нарушил законите на тази страна и е бил арестуван, както един италианец може да бъде арестуван в Ню Йорк. Той може да бъде освободен единствено от италиански съд и ако случаят със зет ви бъде отнесен в съда, може да получите помощ и съвет от консулството, което защищава правата на американските граждани. Консулството отваря в девет часа. Дори да беше мой собствен брат, не бих могъл да направя нищо…

— Можете ли да телефонирате в консулството? — прекъсна го тя.

— Не можем да се намесваме в работите на консулството. Когато консулът се яви на работа в девет…

— Можете ли да ми дадете домашния му адрес? Човекът се замисли за миг и поклати глава. Той взе написаната от портиера бележка и я подаде:

— Сега ще ви моля да ме извините.

Той бе успял да я изтика до вратата: за кратък миг теменужената светлина на утрото озари розовата му маска и ленената торбичка, прикрепяща мустаците му; след това Бейби се намери сама на стълбището. В посолството бе престояла десет минути.

Площадът отвън беше празен, само един старец събираше цигарени угарки с пръчка с шип на края. Бейби махна с ръка на едно такси, отиде в консулството, но там нямаше никой освен три окъсани жени, които миеха стълбите. Не можа да ги накара да я разберат, че иска домашния адрес на консула — отново я обзе тревога, изтича навън и каза на шофьора да кара обратно към полицията. Той не знаеше къде се намира участъкът, но служейки си с думите semper dritte, dextra, sinestra^[3], тя успя да го насочи приблизително към същия квартал, слезе от колата и затърси пътя през лабиринт от познати улички. Но всички сгради и улички си приличаха. От един тесен проход излезе на Пиаца ди Спаня, видя фирмата на „Америкън Експрес“ и само при вида на думичката „Америкън“ сърцето й се изпълни с нови сили. Витрината светеше, тя се втурна през площада и се опита да отвори вратата, но беше заключено. Часовникът вътре показваше седем. Тогава тя се сети за Колис Клей.

Успя да си спомни името на неговия хотел, това беше претенциозна и луксозна сграда, построена като римски летен дворец, която се намираше срещу „Екселсьор“. Дежурната на гишето не беше разположена да й съдействува — обясни, че не й било позволено да нарушава почивката на мистър Клей, и отказа да пусне мис Уорън да се качи сама в стаята му, накрая се убеди, че не се касае до любовна история, и я придружи.

Колис лежеше гол на леглото си. Беше се върнал пийнал и сега, като се събуди, му трябваше известно време, докато осъзнае, че е гол. Постара се да замаскира неудобното положение с куп извинения. Взе дрехите си в банята и се облече бързо, сумтейки „дявол да го вземе — май че успя добре да ме види“. След като въртяха известно време телефона, той и Бейби установиха къде се намира участъкът и се запътиха към него.

Вратата на килията беше отворена и Дик се беше отпуснал на един стол в караулното. Карабинерът бе поизтрил кръвта от лицето му, беше го изчеткал и му бе нахлупил шапката, така че да прикрие белезите. Бейби застана на вратата разтреперана.

— Мистър Клей ще остане при теб — каза тя. — Отивам да доведа консула и лекар.

— Добре.

— Само стой спокойно.

— Добре.

— Ще се върна.

Тя отиде в консулството с кола; беше осем и нещо и й разрешиха да седне в чакалнята. Към девет консулът пристигна и Бейби, истерична от безсилие и изтощение, повтори какво се беше случило. Консулът я изгледа загрижено. Обясни й как човек трябва да се предпазва от скандали в непознати градове, но, изглежда, най-голямата му грижа беше тя да чака отвън. С отчаяние тя прочете в уморения му поглед, че желае да остане колкото е възможно по-настрана от инцидента. В очакване той да предприеме нещо, тя използува времето, докато чакаше, за да телефонира на един лекар да отиде при Дик. В чакалнята имаше и други хора и неколцина от тях бяха приети в кабинета на консула. След половин час, когато един от посетителите излизаше, тя безцеремонно подмина секретарката и влезе в стаята му.

— Това е безобразие! Един американец е арестуван и почти пребит до смърт, а вие не предприемате нищо, за да му помогнете.

— Една минута, мисис…

— Чаках достатъчно. Елате веднага в участъка, за да го освободите!

— Мисис…

— Ние сме хора със значително влияние в Америка… — Тя стисна сурово устни и продължи: — Да не беше скандалът, бихме могли… Във всеки случай ще се погрижа да се съобщи там, където трябва, за проявеното от вас безразличие. Ако зет ми беше английски поданик, отдавна да беше освободен, но вие сте по-загрижен за мнението на полицията, отколкото за това, за което са ви изпратили тук.

— Мисис…

— Сложете си шапката и тръгвайте веднага с мен.

Като чу за шапката си, консулът се стресна и започна нервно да си избърсва очилата и да рови из книжата си. Това не му помогна: американката стоеше над главата му; неспиращият се пред препятствия безразсъден темперамент, който беше пречупил гръбнака на една нация, беше сломил волята на мъжете й и бе превърнал един континент в детска градина, не беше по силите му. Той телефонира на вицеконсула — Бейби беше спечелила.

 

 

Дик се приличаше на слънцето, което струеше обилно през прозореца на караулното помещение. Колис беше с него, също и двама карабинери, и всички чакаха нещо да се случи. От време на време Дик поглеждаше със здравото си око карабинерите; те бяха тоскански селяни с къса горна устна и трудно можеше да ги свърже със снощното насилие. Изпрати единия от тях да му донесе бира.

Бирата му завъртя малко главата и за миг той видя приключението откъм смешната му страна, погледна на него с горчива ирония. Колис беше с впечатлението, че англичанката, която бяха срещнали в бара, има някакъв дял в неприятната история, но Дик беше уверен, че тя си бе отишла дълго преди да настъпи катастрофата. Колис не можеше да се отърси от мисълта, че мис Уорън го бе видяла гол в леглото.

Дик беше успял да овладее гнева си и сега чувствуваше, че е проявил престъпна безотговорност. Онова, което се бе случило с него, бе тъй ужасно, че всичко му беше безразлично — единственият изход беше то да остане завинаги погребана тайна, но такава вероятност нямаше, затова беше отчаян. Отсега нататък той щеше да бъде друг човек и още разстроеното му съзнание рисуваше странна представа за този нов човек. Случилото се не можеше да се припише някому, то съществуваше само по себе си като божие наказание. Един зрял ариец не може да извлече полза от унижението; когато той прощава, това става част от същността му, той се отъждествява с онова, което го е унизило, но в случая това не можеше да стане.

Когато Колис подметна възможността да потърсят възмездие, Дик поклати глава и не отговори. В стаята влезе наперено един лейтенант с грижливо изгладена и изчеткана униформа, часовоите скочиха и застанаха мирно. Лейтенантът сграбчи празната бирена бутилка и обсипа подчинените си с укори. Той носеше със себе си енергията на новия ден и първата му работа беше да нареди да изхвърлят бирената бутилка от караулното помещение. Дик погледна към Колис и се засмя.

Пристигна вицеконсулът Суонсън, преуморен от работа млад мъж, и те тръгнаха към съда; отпред вървеше Дик, придружен от Колис и Суонсън, а зад тях крачеха двамата карабинери. Беше влажно утро, слънчевите лъчи с мъка се прокрадваха през изпаренията; площадките и аркадите гъмжаха от хора и Дик, нахлупил ниско шапка, закрачи бързо, увличайки със себе си и другите, докато един от късокраките карабинери, принуден да подтичва, започна да протестира. Суонсън уреди въпроса.

— Изложих ви, нали? — каза Дик весело.

— Ако се биете с италианци, има голяма вероятност да ви убият — отвърна Суонсън добродушно. — Този път сигурно ще ви пуснат, но ако бяхте италианец, щяха да ви осъдят на два месеца. Като нищо!

— Били ли сте в затвор? Суонсън се засмя.

— Той ми харесва — обърна се Дик към Клей. — Приятен млад човек, дава на хората чудесни съвети, но обзалагам се, че самият той е бил в затвора. Сигурно е прекарал седмици в затвора.

Суонсън се засмя.

— Искам да кажа, че трябва да внимавате. Нямате представа какви са тези хора.

— О, знам ги какви са — прекъсна го Дик раздразнено. — Проклети гадове! — Той се извърна към карабинерите и добави: — Разбрахте ли?

— Оставям ви тук — побърза да го прекъсне Суонсън. — Казах на балдъзата ви, че аз ще… нашият адвокат ще ви намери горе в съдебната зала. Трябва да бъдете предпазлив.

— Довиждане! — каза Дик и учтиво се ръкува. — Благодаря ви много. Смятам, че вие имате бъдеще…

Соунсън отново се усмихна, след това наложи отново на лицето си официалната маска на неодобрение и бързо се отдалечи.

Влязоха в един вътрешен двор, от четирите страни на който имаше външни стълбища към помещенията на втория етаж. Когато минаваха по плочника, група безделници, струпали се в двора, ги посрещнаха с освиркване и дюдюкане, разнесоха се гневни възгласи и обидни думи. Дик се огледа в недоумение.

— Какво е това? — запита той.

Единият от карабинерите каза нещо на хората и възгласите спряха.

Влязоха в съдебната зала. Адвокатът на консулството, италианец, с неугледен външен вид, говори дълго на съдията, а Дик и Колис чакаха настрани. Един човек, който знаеше английски, се извърна от прозореца с изглед към вътрешния двор и обясни защо са ги освиркали на влизане. Някакъв жител от Фраскати изнасилил и убил едно петгодишно дете, трябвало да го доведат тази сутрин и тълпата помислила, че това е Дик.

След няколко минути адвокатът му съобщи, че е свободен — съдът решил, че е получил достатъчно наказание.

— Достатъчно! — възнегодува Дик. — Наказание за какво?

— Хайде — каза Колис. — Сега нищо не може да се направи.

— Но какво съм направил освен това, че се сбих с едни шофьори?

— Те твърдят, че сте се приближили до един цивилен агент, сякаш сте искали да се ръкувате с него, и сте го ударили…

— Не е вярно! Казах му, че ще го ударя — освен това не го знаех, че е агент.

— По-добре тръгвайте — подкани го адвокатът.

— Хайде. — Колис го хвана под ръка и те заслизаха по стъпалата.

— Искам да говоря — извика Дик. — Искам да обясня на тези хора как съм изнасилил петгодишно момиченце. Може аз да съм бил този, който…

— Хайде!

Бейби чакаше в едно такси заедно с лекаря. Дик отбягваше погледа й, а лекарят не му се понрави, сухото му държане подсказваше, че той е най-неприятният от всички европейски типове — моралист от латинската раса. Дик каза с две думи мнението си за инцидента, но другите не намериха какво да му отговорят. В неговата стая в хотел „Квиринал“ докторът почисти лицето му, по което все още имаше кръв, примесена с мазна пот, погрижи се за носа му, намести строшените ребра и пръсти, дезинфекцира по-малките наранявания и сложи една прилична превръзка на окото му. Дик поиска малко гранулиран морфин, защото беше изнервен и нямаше никакво желание за сън. От морфина заспа; лекарят и Колис си отидоха, а Бейби остана да се грижи за него, докато пристигне сестра от английската болница. Тя беше прекарала тежка нощ, но имаше удовлетворението, че независимо от цялото минало на Дик сега те имаха над него морално превъзходство, което можеха да използуват дотогава, докато той им е нужен.