Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (47)

Десета глава

Вечерта в бар „Квиринал“ имаше само петима души: една първокласна италианска проститутка, седнала на едно от високите столчета, която досаждаше на бармана, а той отегчено й отговаряше: „Си… си… си“, един слаб египтянин със снобски маниери, който скучаеше, но не се решаваше да заприказва жената, и двама американци.

Всяка дреболия от обстановката се врязваше в съзнанието на Дик, а Колис сякаш плуваше в мъгла, дори най-забележителните неща не трогваха рано притъпената му впечатлителност, затова Дик говореше, а той слушаше занесено.

Изнервен от случилото се следобеда, Дик се мъчеше да си излее яда на италианците. Огледа се наоколо с тайната надежда, че някой италианец ще го чуе и ще се засегне.

— Днес следобед пихме чай със сестрата на жена ми в „Екселсьор“. Заехме последната свободна маса, след нас влязоха двама души, но не можаха да намерят място. Тогава единият от тях се приближи и каза: „Тази маса не е ли запазена за принцеса Орсини?“ Аз му обяснявам, че на масата не е имало табелка, че е запазена, а той разправя: „Да, но мисля, че е запазена за принцеса Орсини.“ Дори не можах да му отговоря.

— Той какво направи?

— Отиде си. — Дик се завъртя на стола си. — Неприятни са ми тези хора. Онзи ден оставих за две минути Розмари пред един магазин, а един полицай взел да се навърта около нея с килната фуражка.

— Не знам — каза Колис, след като се замисли. — Предпочитам да съм тук, отколкото в Париж, където всяка минута някой ти бръква в джоба.

Той се чувствуваше добре и реагираше на всичко, което застрашаваше да му помрачи удоволствието.

— Не знам — повтори той. — Не се чувствувам зле тук.

Дик си припомни видяното през последните няколко дни, възкреси отделните картини. Пътя до „Америкън Експрес“ покрай апетитно миришещите сладкарници на Виа Национале, през мръсния тунел нагоре по „испанските стъпала“, магазинчетата за цветя и къщата, където беше умрял Кийтс, които му разпалваха въображението. Той се интересуваше предимно от хората; местата почти не му правеха впечатление, освен дали там времето е хубаво — за него те придобиваха значение едва когато се осмислят и оцветят от осезателни събития. Рим беше краят на неговата мечта за Розмари.

Приближи се едно пиколо и му подаде сгъната бележка.

„Не отидох на рождения ден — прочете той. — Останах в стаята си. Заминаваме за Ливорно рано сутринта.“

Дик даде на момчето няколко монети и му върна бележката.

— Кажи на мис Хойт, че не си ме намерил. — След това се обърна към Колис и му предложи да тръгнат към „Бонбониери“.

Изгледаха проститутката на бара, отдавайки дължимото на нейната професия внимание, а тя предизвикателно отвърна на погледа им; прекосиха пустото фоайе, където висяха потискащо тежките завеси, натрупали прах от минали години между застиналите гънки, и кимнаха на нощния портиер, който отговори на поздрава им с кисела любезност, типична за служителите, които са на нощна смяна. След това се качиха в едно такси и поеха във влажната ноемврийска нощ. По тъмните улици нямаше жени, само мъже с изпити лица и тъмни дрехи с вдигнати яки, събрани на групи край студените каменни фасади.

— Боже мой! — въздъхна Дик.

— Какво има?

— Сетих се за онзи човек днес следобед: „Тази маса е запазена за принцеса Орсини.“ Знаете ли какво представляват тези стари римски семейства? Потомци на бандитите, които са заграбили храмовете и дворците след падането на Рим и са ги оплячкосали.

— На мен Рим ми харесва — настояваше Колис. — Защо не отидете на конните състезания?

— Не обичам конни състезания.

— Да, но там ходят всички жени…

— Знам, че тук нищо няма да ми хареса. Обичам Франция, макар че там всеки се мисли за Наполеон — тук всеки се мисли за Христос.

В „Бонбониери“ слязоха в едно кабаре, облицовано с дървена ламперия, която изглеждаше безкрайно неустойчива на фона на студените каменни зидове. Някакъв оркестър вяло свиреше танго, а десетина двойки изпълняваха на дансинга педантично заучени стъпки, тъй дразнещи за американските очи. Поне келнерите можеха да създадат оживлението, което неколцина заети в работа хора неминуемо създават, но те бяха повече, отколкото беше нужно, така че и това оживление липсваше; единственото, което раздвижваше атмосферата, беше витаещо във въздуха очакване нещо да се случи и да сложи край на танца, на нощта, да наруши устойчивото засега равновесие на силите. Впечатлителният посетител веднага разбираше, че тук не ще намери онова, което търси, каквото и да е то.

Дик долови това с пределна яснота. Той се огледа, надявайки се нещо да привлече окото му, така че поне за един час да разчита не на въображението си, а на възприятията си. Но не намери нищо и след миг се обърна отново към Колис. Бе споделил с Колис някои от мислите, които се въртяха в главата му, но се дразнеше от късата памет на събеседника си и от това, че той не реагира. След половин час, прекаран в компанията на Колис, самочувствието му беше спаднало значително.

Изпиха една бутилка пенливо италианско вино. Дик пребледня и стана по-шумен. Повика на тяхната маса диригента на оркестъра — надут и неприятен негър от Бахамските острови — и след няколко минути скандалът беше готов.

— Вие ме повикахте да седна.

— Това е така. И ви дадох петдесет лири.

— Така беше. Добре.

— Добре, дадох ви петдесет лири, нали? А после вие поднесохте тромпета и поискахте да пусна още.

— Вие ме повикахте да дойда, не ме ли повикахте?

— Аз ви поканих, но ви дадох петдесет лири, не ви ли дадох?

— Добре де, добре.

Негърът стана и намръщено се отдалечи, оставяйки Дик в още по-лошо настроение. Но той забеляза в другия край на помещението едно момиче, което му се усмихваше, и бледите римски сенки, кръжащи около него, мигом отстъпиха, за да сторят път на една прекрасна перспектива. Тя беше млада англичанка, русокоса, с миловидно английско лице, в усмивката й имаше покана, която той разбра, покана, пренебрегваща плътското още в момента на отправянето й.

— Сега е моментът и ако излезе, че не съм прав, готов съм да призная, че не разбирам от бридж — каза Колис.

Дик стана, прекоси салона и спря до нея.

— Ще танцувате ли?

Англичанинът на средна възраст, седнал до нея, каза тъй, сякаш се извиняваше:

— Аз скоро тръгвам.

Изтрезнял поради зародилия се в него интерес, Дик танцува с момичето. То носеше отпечатъка на всички приятни английски неща; можеше да се предположи, че ясният й глас бе кънтял в непристъпната за външни лица английска градина с изглед към морето. Той отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре, и я заговори с такава искреност, че гласът му потрепери. Тя обеща, щом кавалерът й си тръгне, да седне на тяхната маса. Когато той я отведе обратно на мястото й, англичанинът повтори с усмивка учтивите си извинения.

Дик се върна на своята маса и поръча още една бутилка спуманте.

— Тя ми прилича на една киноартистка, не мога да се сетя на коя — каза той и нетърпеливо погледна през рамо. — Чудно, защо ли се бави още?

— Иска ми се да се занимавам с кино — каза Колис замислено. — Трябва да поема работата на баща ми, но нямам особено влечение. Да седиш двадесет години в един кабинет в Атланта…

В гласа му се чувствуваше реакция срещу материалистичната цивилизация.

— Не си струва? — подсказа му Дик.

— Не, не искам да кажа това.

— Напротив, това искате да кажете.

— Откъде знаете какво искам да кажа? А вие защо не практикувате, като сте толкова трудолюбив?

Дик доведе нещата до такова положение, че и двамата се почувствуваха засегнати, но алкохолът им беше завъртял главите и те бързо забравиха; Колис стана да си върви и двамата горещо си стиснаха ръцете.

— Помислете си пак — каза Дик дълбокомислено.

— Какво да си помисля?

— Вие знаете какво. — Той имаше предвид перспективите на Колис да се заеме с работата на баща си, искаше да му даде добър, разумен съвет.

Колис тръгна и изчезна в пространството. Дик допи бутилката си, танцува отново с англичанката, насочваше нейното съпротивляващо се тяло в смели завъртания и решителни стъпки по дансинга. Изведнъж се случи най-странното. Беше танцувал с момичето, а сега музиката беше спряла и нея я нямаше.

— Виждали ли сте я?

— Кого да съм видял?

— Момичето, с което танцувах. Изведнъж изчезна. Сигурно е тук някъде.

— Не! Не! Това е дамската тоалетна.

Той застана до бара. Там имаше още двама дути, но не се сещаше как да поведе разговор. Би могъл да им разкаже за Рим и за насилията, с които родовете Колона и Гаетани са придобили богатствата си, но все пак си даваше сметка, че като начало това няма да върви. Няколко кукли от Йенчи, наредени на рафта с пурите, паднаха на земята; последва суетене и той имаше чувството, че е виновник за станалото, затова се върна в кабарето и изпи едно кафе. Колис си беше отишъл, англичанката също, нямаше какво да прави, освен да се върне в хотела с огорчено сърце и да легне да спи. Плати сметката и отиде да си вземе палтото и шапката.

Между камъните на калдъръма се стичаше мръсна вода; откъм Кампания се носеха влажни изпарения и утринният въздух се смесваше с лъха на изтощените земи. Наобиколиха го четворица шофьори на таксита с тъмни кръгове под святкащите очички. Един от тях настойчиво му се навря в лицето и той грубо го отблъсна.

— Quanto al Hotel „Quirinal“?^[1]

— Cento lire.^[2]

Шест долара. Той поклати глава и предложи тридесет лирети, това беше двойно повече от дневната такса, но те като по команда вдигнаха рамене и се отдалечиха.

— Trenta cinque lire е mancie^[3] — каза той твърдо.

— Cento lire.

Той започна да говори на английски.

— За някаква си половин миля? Ще ме откарате за четиридесет лирети.

— О, не.

Той беше много изморен. Отвори вратата на едно такси и влезе.

— Хотел „Квиринал“! — каза той на шофьора, който упорито стоеше навън до прозореца. — Стига си се усмихвал идиотски и ме откарай до „Квиринал“.

— О, не.

Дик излезе. До входа на „Бонбониери“ някой, който спореше с шофьорите, се приближи и се опита да се застъпи за тях пред Дик, отново един от шофьорите се навря под носа му, жестикулирайки, и Дик го отблъсна.

— Искам да отида до хотел „Квиринал“.

— Той казал иска сто лирети — обясни преводачът.

— Разбрах. Ще му дам петдесет лирети. Махай се — обърна се той към упорития, който отново беше започнал да се навира в лицето му. Човекът го изгледа и плю презрително.

Той беше изнервен и всичко, което му се беше насъбрало през седмицата, поривисто се изяви в насилие, в достойния, осветен от традицията начин на действие в неговата родина; направи крачка напред и удари човека по лицето.

Те го обкръжиха, размахаха заплашително ръце, правейки безрезултатни опити да го обезвредят — с гръб, опрян на стената, Дик раздаваше тромави удари, подсмихвайки се. Той не се биеше сериозно, парираше някои удари със забавените си рефлекси, избягваше други със сведена глава и в продължение на няколко минути групата на биещите се се олюляваше насам-натам пред входа. Дик се спъна и падна, усети, че получи удар някъде, но успя да се изправи, нечии ръце го сграбчиха, опита се да се изплъзне и изведнъж ръцете го пуснаха. Чу един нов глас, последва нов спор, а той пръхтеше притиснат до стената, освирепял от унизителното си положение. Даде си сметка, че хората са неприязнено настроени към него, но не можеше да проумее какво лошо им е направил.

Тръгнаха към полицейския участък, за да разрешат спора там. Някой вдигна шапката му и му я подаде, друг го прихвана леко под ръка и той кривна зад ъгъла заедно с шофьорите. Влязоха в едно голо помещение, където някакъв карабинер дремеше под единствената мъжделива лампа.

На писалището седеше един капитан, към когото лицето, спряло боя, се обърна с продължителни обяснения на италиански, като от време на време посочваше към Дик. Шофьорите често го прекъсваха с нови обвинения и порицания. Капитанът започна да кима нетърпеливо. Той вдигна ръка, за да замълчи многоглавата обясняваща хидра, и след още няколко възклицания пороят от думи секна. След това капитанът се обърна към Дик.

— Говориш италиански? — запита той.

— Не.

— Говориш френски?

— Oui^[4] — каза Дик зарадван.

— Alors, ecoute. Va au Quirinal. Espece d’endormi. Ecoute: vous etes saoul. Payez ce que le chauffeur demande. Comprenez vous?^[5]

Дик поклати главя.

— Non, je ne veux pas.^[6]

— Comment?^[7]

— Je paierai quarante lires. C’est bien assez.^[8]

Капитанът се изправи.

— Ecoute — извика той заплашително. Vous etes saoul. Vous avez battu le chauffeur. Comme ci comme ca^[9] — разсече въздуха с отривист жест на дясната, след това на лявата ръка.

Кипнал от обидата, Дик го изгледа със свити очи.

— Добре. — Той слепешката се насочи към вратата. На пътя му се изпречи ухилената, кимаща физиономия на човека, който го беше довел до участъка. — Ще си отида — извика той, — но най-напред ще наредя този малкия.

Дик мина край зяпналите го карабинери, стигна до онзи с ухилената физиономия и му нанесе съкрушителен ляв удар по челюстта. Човекът се просна на пода.

За миг Дик остана надвесен над него в свиреп триумф — през ума му мина, че може би е постъпил неправилно, но преди това да се оформи като мисъл, светът се залюля; бяха го свалили на земята и по него се сипеше порой от юмручни удари и ритници. Усети как носът му изхрущя, а очите му като ластици изскочиха от орбитите и се върнаха на местата си. Едно ребро изпращя под настъпилата го пета. За миг изпадна в несвяст, отново дойде на себе си, когато го сложиха да седне, събраха му китките и надянаха на тях белезници. Той правеше несъзнателни усилия да се освободи. Цивилният лейтенант, когото бе свалил, притискаше една кърпичка до челото си и гледаше дали по нея има кръв; той се приближи до Дик, разкрачи се, вдигна юмрук и със силен удар го повали на пода.

Когато доктор Дайвър престана да шава, изсипаха върху него кофа вода. Той полуотвори едното си око и през кървавата мъгла разбра, че го влачат за китките. Успя да различи контурите на едно лице — това беше един от шофьорите.

— Иди в хотел „Екселсьор“ — извика той немощно. — Кажи на мис Уорън. Двеста лирети! Мис Уорън. Due centi lire! Ах вие, мръсни…

Продължиха да го влачат през кървавата мъгла, той се задъхваше и стенеше; преминаха някакви неясни разкривени повърхности и влязоха в една килия, където го оставиха да се строполи върху каменния под. Мъжете излязоха, вратата се затръшна и той остана сам.