Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy(2009)
Корекция
ultimat(2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

— Така разбрахме как стоят нещата — продължи Франц. — Домлер казал на Уорън, че ще се заеме със случая, ако той се съгласи да не вижда повече дъщеря си, най-малко в течение на пет години. След като се съвзел от моментната си слабост, най-голямата грижа на Уорън била да не би по някакъв начин историята да стигне до Америка.

— Съставихме обикновения за такива заболявания режим на лечение и зачакахме. Изгледите не бяха добри — както знаеш, случаите на оздравяване, дори при така нареченото лечение в нормална среда, са твърде редки на тази възраст.

— Първите писма не подсказваха нищо добро — съгласи се Дик.

— Да, и бяха съвсем типични. Доста се колебах, преди да разреша първото й писмо да се изпрати от клиниката. След това си казах — няма да е зле Дик да знае, че ние тук продължаваме да работим. Беше благородно от твоя страна, че й отговори. Дик въздъхна.

— Тя бе тъй хубава — в плика бе сложила и много свои снимки. А там цял месец нямах какво да правя. Във всичките си писма говорех само това: „Бъдете добро момиче и слушайте лекарите.“

— Това беше достатъчно за нея — да има във външния свят някого, за когото да мисли. Известно време нямаше никого — само сестра си, но изглежда, че не я чувствува много близка. Освен това четяхме писмата й, това ни улесняваше да разберем какво е състоянието й.

— Радвам се.

— Разбираш ли сега какво се е случило? В началото тя се е чувствувала съучастник в извършеното. Само така можем да си обясним първоначалната стабилност и устойчивостта на характера й. Най-напред идва този шок. След това тя отива в пансион, чува какво говорят другите момичета и от чисто чувство за самосъхранение си изработва убеждението, че няма съучастничество от нейна страна — оттук нататък вече е лесно да се озове в един химеричен свят, където всички мъже са злонамерени и колкото повече ги обичаш и им се доверяваш, толкова по…

— А тя казвала ли е някога нещо за тази ужасна случка?

— Не, и трябва да ти кажа, че през месец октомври, когато изглеждаше вече нормална, ние изпаднахме в затруднение. Ако беше на тридесет години, щяхме да я оставим сама да се приспособи, но тъй като е твърде млада, имаше опасност да се стабилизира, като всичко в нея си остане изкривено. Затова доктор Домлер й каза направо: „Сега поемате сама отговорността за себе си. Това съвсем не означава, че всичко за вас е свършило — животът ви едва сега започва“ и т.н., и т.н. Тя действително е много интелигентна, така че той й даде да чете Фройд, с мярка, разбира се, и тя прояви голям интерес. Стана любимка на всички ни тук. Но е затворена.

Той се поколеба, след това добави: — Често се питахме дали в последните си писма до теб, които тя пускаше сама от Цюрих, е казала нещо, което би ни помогнало да разберем какво е психическото й състояние и какви са плановете й за бъдещето. Дик се замисли.

— И да, и не — ако искате, ще ви донеса писмата. Не се чувствува песимизъм, изглежда жадна за живот не по-малко от всеки друг, дори е малко романтична. Понякога говори за „миналото“, тъй както говорят хората, били в затвора. Но никога не знаеш дали, когато казват „миналото“, имат предвид престъплението, времето, прекарано в затвора, или всичко преживяно. В края на краищата в нейния живот аз съм само един фигурант.

— Съвсем ясно разбирам какво е положението ти и още веднъж ти изказвам нашата признателност. Заради това исках да си поговорим, преди да я видиш. Дик се засмя.

— Мислиш си, че щом ме види, ще ми се хвърли на врата?

— Не, не това. Но ще те моля да бъдеш много внимателен. Ти си привлекателен за жените, Дик.

— Тогава бог да ми е на помощ! Е, добре, ще бъда внимателен и отблъскващ — винаги преди да я видя, ще дъвча чесън и ще съм брадясал. Ще я накарам да побегне от мен.

— Само не чесън! — пресече го Франц, който не разбра шегата. — Не трябва да си компрометираш кариерата. Но ти не го казваш напълно сериозно, нали?

— … И ще понакуцвам. И без това в квартирата си нямам вана.

— Ти само се шегуваш — отдъхна си Франц или по-скоро прие позата на човек, изпитал облекчение. — А сега кажи ми нещо за себе си, за плановете си.

— Имам само един план, Франц — да бъда добър психиатър — най-добрият психиатър, живял някога.

Франц се усмихна любезно, но разбра, че този път Дик не се шегува.

— Това е много хубаво и чисто по американски — каза той. — За нас е по-трудно. — Той стана и отиде до френския прозорец.

— Стоя тук и гледам Цюрих — отсреща е камбанарията на „Грос Мюнстер“. В подземието е погребан дядо ми. Зад моста оттатък почива Лафатер, мой прадядо, който е казал, че не иска да го погребат в подземието на която и да било черква. Недалеч е статуята на друг мой прародител — Хайнрих Песталоци, също и статуята на доктор Алфред Ешер. А над всички тях стои Цвингли[1] — непрекъснато имам пред очите си пантеон на велики хора.

— Разбирам — каза Дик и стана. — Просто се разприказвах на едро. Всичко започва отначало. Повечето американци във Франция са луди да се върнат у дома, но аз не — от армията ще продължават да ми плащат до края на годината, стига да ходя на лекции в университета. Не говори ли това, че правителството решава нещата със замах и знае кои са бъдещите велики хора на страната? След това ще си ида у дома за един месец да видя баща си. После се връщам — предложиха ми работа.

— Къде?

— Вашите конкуренти — клиниката на Гизлер край Интерлакен.

— Не се залавяй с тях — посъветва го Франц. — За една година смениха десетина млади хора. Гизлер е в маниакална депресия и клиниката се управлява от жена му и от нейния любовник — разбира се, казвам ти това под секрет.

— Какво става със старите ти планове за Америка? — запита го Дик шеговито. — Хайде, отиваме в Ню Йорк и основаваме свръхмодерна клиника за милиардери.

— Това бяха студентски приказки.

Дик обядва с Франц, жена му и тяхното кученце, което миришеше на изгорял каучук, във вилата им в дъното на парка. Почувствува се малко потиснат, не от скромността на семейното гнездо на Франц, нито от фрау Грегоровиус, която се оказа точно такава, каквато можеше да се предположи, а от това, че, както изглежда, Франц изведнъж бе стеснил хоризонта си. Дик гледаше на аскетизма по съвсем различен начин — можеше да го приеме като средство за постигане на дадена цел, дори като начин на живот, благодарение на който би достигнал до славата. Но трудно можеше да се примири с мисълта да окастри живота си по такъв начин, че да се чувствува в него като в чужди дрехи. Домашните навици на Франц и на съпругата му, които се суетяха в тясното си жилище, бяха лишени от привлекателност и не биха подхождали на човек с поне малко авантюристичен дух. Прекараните във Франция следвоенни месеци, пищните тържества при демобилизацията, протекли под знака на американската разточителност, бяха променили представите на Дик. От друга страна, мъже и жени го величаеха и може би това го бе накарало да се върне към центъра на големия швейцарски часовников механизъм — интуицията, че това не е полезно за един сериозен мъж.

Държа се към Кете Грегоровиус тъй мило, че тя се почувствува обаятелна, но същевременно й ставаше все по-неудобно от това, че обедът се състоеше главно от карфиол; той от своя страна се кореше вътрешно, защото съзнаваше, че у него се загнездва някаква повърхностност.

„Нима и аз съм като всички останали? — имаше навика да си мисли той нощно време, вперил очи в тъмнината. — Нима съм като другите?“

Това не бе добра мисловна храна за един социалист, но напълно подходяща за хората, които извършват по-голяма част от най-ценната работа на света. Истината беше, че от няколко месеца насам бе започнал да разграничава нещата — период, до който стига всеки млад човек — и да си поставя въпроса заслужава ли да се умре за нещо, в което вече не вярваш. В безмълвните бели нощи на Цюрих той се взираше в прозореца на един килер на отсрещната къща, осветена от уличната лампа, и си повтаряше, че иска да бъде добър, да бъде благороден, да бъде смел и мъдър, но всичко това е много трудно. Искаше и да бъде обичан, ако успее да смести и това между другото.

Бележки

[1] Цвингли (1484–1531) — швейцарски патриот и протестантски реформатор.