Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (39)

Втора глава

През едно юлско утро Дик се събуди в пет часа, след като бе сънувал дълъг кошмар за войната; отиде до прозореца и погледна към Цюгерзее. Сънят му бе започнал с мрачно величие; морскосини униформи прекосяваха някакъв тъмен площад след духови оркестри, свирещи втората част на „Любовта към трите портокала“ от Прокофиев. След това профучаха пожарни коли, символи на бедствието, последвани от зловещо въстание на инвалидите в един превързочен пункт. Той запали нощната лампа и записа обстойно съня си. Завърши с полуироничната фраза: „Окопен шок на нестроевак.“

Седнал в леглото, той чувствуваше празнота в стаята, в къщата, в нощта. В съседната стая Никол унило промърмори нещо, стана му мъчно за нея, за самотата, която тя изпитваше насън. За него времето беше спряло, но веднъж на всеки няколко години ускоряваше шеметно хода си, като ускорено превъртане на магнетофонна лента, а за Никол годините се редяха като отмервани по часовник, дните се нижеха по календара, след един рожден ден идваше друг, съпроводен с тягостното съзнание за увяхващата красота.

Дори последната година и половина, прекарани край Цюгерзее, бе пропиляно време за нея; работниците на пътя почервеняваха през май, ставаха бронзови през юли, кафяви през септември, отново бели напролет и единствено по това разграничаваше тя годишните времена едно от друго. След първото си заболяване тя бе заживяла с нови надежди, очакваше тъй много, но нямаше други опорни точки освен Дик и отглеждането на децата, които се стараеше да обича, но които всъщност бяха добре напътствувани сирачета. Хората, които й се нравеха, повечето от тях неконформисти, я объркваха, действуваха й зле — тя търсеше в тях жизнеността, която ги бе направила независими, творчески натури или устойчиви за ударите на живота, но търсенията и бяха напразни, тяхната тайна се коренеше дълбоко в конфликти от детството, които те бяха забравили. Тя проявяваха интерес по-скоро към чара на Никол, към външната й хармония, към обратното лице на заболяването й. А тя водеше самотен живот и притежаваше Дик, който не желаеше да бъде притежаван.

Неведнъж той бе правил неуспешни опити да я освободи от влиянието, което упражняваше върху нея. Бяха изживели много хубави мигове заедно, бяха си приказвали в интервалите между любовните минути през белите нощи, но винаги когато той се отвръщаше от нея, за да се вглъби в себе си, тя оставаше с празни ръце, гледаше нищото, което той й бе оставил, даваше му различни названия, но знаеше, че всъщност то е надеждата той да се завърне отново при нея.

Дик стисна конвулсивно възглавницата, легна и я сложи под тила си, както правят японците, когато искат да забавят кръвообращението си, и отново заспа. По-късно, докато се бръснеше, Никол се събуди и започна да обикаля къщата, давайки кратки отсечени нареждания на децата и прислужниците. Ленър влезе при баща си, за да го гледа как се бръсне — тъй като живееше в съседство с клиниката, той изпитваше необикновено доверие и възхищение към баща си и прекомерно безразличие към останалите възрастни; виждаше пациентите откъм жалката им страна или пък като бездушни пресилено учтиви и безлични създания. Той беше хубаво, многообещаващо момче и Дик му отделяше много време, отношенията им бяха като на добродушен, но взискателен офицер към дисциплиниран редник.

— Защо, когато се бръснеш, горе на косата ти винаги остава малко сапунена пяна? — запита Ленър.

Дик предпазливо прецеди през насапунените си устни:

— Досега не съм могъл да разбера защо. И аз съм се чудил. Може би когато изравнявам бакенбардите си, насапунисвам пръста, но кога го допирам до косата си, не знам.

— Утре ще наблюдавам и ще разбера.

— Това ли е единственият ти въпрос преди закуска?

— Това не е въпрос.

— Един на нула за теб.

Половин час по-късно Дик тръгна към административната сграда. Беше на тридесет и седем години, все още отказваше да си пусне брада, но имаше повече лекарски вид, отколкото когато беше на Ривиерата. От осемнадесет месеца живееше в клиниката — безспорно една от най-добре обзаведените в Европа. Подобно на клиниката на Домлер, тя беше съвсем модерна — не се помещаваше в една-единствена мрачна и зловеща сграда, а в отделни разпръснати постройки, които създаваха илюзията за малко селце. Дик и Никол бяха допринесли много с добрия си вкус, така че комплексът беше много красив, и всеки психиатър, минаващ през Цюрих, се отбиваше да го види. Малко оставаше човек да помисли, че това е клуб за голф. Две от постройките — едната се наричаше „Шипката“, а другата „Буките“, бяха предназначени за пациентите, потънали във вечен мрак; оградени с лек жив плет, който ги отделяше от главната сграда, те всъщност бяха непристъпни като бункери. По-нататък имаше голяма зеленчукова градина, обработвана отчасти от пациентите. Работилниците за „его терапия“ бяха също там, разположени под един покрив, и от тях доктор Дайвър започна утринния си преглед. В слънчевата дърводелска работилница се носеше приятен дъх на стърготини, напомнящ за забравените години на разцвета на дърводелството; там винаги имаше пет-шест души, които чукаха, рендосваха, режеха с трион — те мълчаливо и сериозно вдигаха очи от работата си, когато той влизаше. Дик разбираше от дърводелство и размени с тях няколко думи дали е по-уместно да се използува един или друг вид инструмент; той говореше спокойно, приятелски, като човек, който се интересува от работата. В съседство беше книговезницата, предназначена за пациентите с най-бистро съзнание — за съжаление те не винаги имаха най-големи шансове да оздравеят. В последното помещение изработваха украшения от мъниста, кована мед и плетяха. Изразът на лицата на пациентите тук беше като на човек, който току-що е въздъхнал дълбоко и е отхвърлил някаква неразрешима мисъл, но техните въздишки означаваха, че в главата им отново се завърта същият кръг от мисли, защото, за разлика от нормалните хора, мисълта им тече не по права линия, а се върти в кръг. Винаги в един и същи затворен кръг. В безконечен кръг. Но яркоцветните материали, които те обработваха, създаваха у посетителя моментната илюзия, че тук всичко е наред като в детска градина. Когато доктор Дайвър влезе при тях, те се оживиха. Повечето го предпочитаха пред доктор Грегоровиус. Ония от тях, които бяха водили светски живот, неизбежно го харесваха повече. Някои от пациентите смятаха, че не им обръща достатъчно внимание или че не се държи естествено и позира. Тази реакция не бе много различна от реакцията, която Дик бе предизвикал в извън професионалния си живот, но тук тя беше изопачена и деформирана.

Една англичанка винаги го заговаряше на тема, която считаше за своя специалност.

— Ще слушаме ли музика тази вечер?

— Не знам — отвърна той. — Не съм виждал доктор Ладислау. Как ви хареса снощното изпълнение на мисис Сакс и мистър Лонгстрийт?

— Средна ръка.

— На мен ми хареса — особено Шопен.

— Според мен беше средна ръка.

— А вие кога ще ни посвирите?

Тя вдигна рамене, от години насам се ласкаеше, когато й задаваха този въпрос.

— Някой път; но аз свиря средна ръка.

Знаеше се, че тя изобщо не може да свири — имаше две сестри, блестящи пианистки, но самата тя не успяла дори да научи нотите, когато вземали уроци по музика като деца.

От работилниците Дик се запъти към „Шипката“ и „Буките“. Отвън постройките бяха тъй весели, както и другите; вътрешната уредба беше дело на Никол, която бе имала известна свобода на действие в рамките на задължителните изисквания: завинтени към пода мебели и замаскирани решетки. Тя бе вложила толкова много въображение — изобретателността, която й липсваше, тя бе заимствувала от самата даденост на проблема, — че непосветеният посетител не би могъл дори да помисли, че леката изящна плетеница на прозореца всъщност е здрава и непреодолима преграда, че модерните тръбни мебели са по-здрави от масивните творения от началото на века — дори цветята бяха поставени в метални, здраво завинтени конусчета и всеки един от предметите или орнаментите беше тъй необходим, както трегерите за един небостъргач. Неуморно беше оглеждала нещата от всички страни, за да може всяка стая да бъде възможно най-удобна. Когато я по хвалиха, тя сама се бе нарекла майстор водопроводчик.

Ония, чиито компаси не бяха деполяризирани, откриваха много странни неща в тези сгради. Доктор Дайвър често се забавляваше, когато беше в „Шипката“ — мъжкото отделение, — тук имаше един странен малък ексхибиционист, който си беше внушил, че ако успее безпрепятствено да мине гол от Триумфалната арка до Плас де ла Конкорд, ще разреши много неща. „Може би човекът е прав“ — мислеше си Дик.

Неговият най-интересен случай беше в главната постройка. Това беше една тридесетгодишна жена, постъпила в клиниката преди шест месеца; американка — художничка, живяла дълго в Париж. Не разполагаха с достатъчно данни за миналото й. Един неин братовчед я бе срещнал случайно и бе разбрал, че състоянието й е ненормално. След кратък и безрезултатен престой в един от нашумелите санаториуми около столицата, предназначен предимно за туристи, жертва на алкохола и на опиати, той бе успял да я доведе в Швейцария. При пристигането си тя беше необикновено красива — сега представляваше жив труп, цялата беше болезнено подута. Нито една от кръвните проби не беше дала положителна реакция и по липса на по-задоволителна диагноза бяха вписали страданието й като екзема на нервна почва и в продължение на два месеца тя лежеше в същото състояние. Мисълта й беше свързана, дори блестяща, когато не прекрачваше границите, зад които започваха свойствените й халюцинации.

Тя не признаваше друг лекар освен него. В моменти на криза никой от другите лекари не можеше да помогне с нищо. Преди няколко седмици, през една от многобройните нощи на безсъние и страдания, Франц бе успял да я хипнотизира и да й даде няколко часа почивка, тъй необходима за нея, но следващите му опити бяха излезли несполучливи. Хипнозата беше средство, на което Дик не вярваше и рядко използуваше, защото знаеше, че самият той невинаги може да се настрои за това — веднъж беше опитал с Никол и тя подигравателно му се бе изсмяла.

Жената в стая номер двадесет не го видя, когато влезе, до такава степен беше подпухнала кожата около очите й. Тя заговори със звучен, дълбок, развълнуван глас:

— Докога ще продължава това? Никога ли няма да се свърши?

— Скоро ще се оправи. Доктор Ладислау ми каза, че на отделни места отокът е спаднал.

— Ако знаех какво съм сторила, за да заслужа това, бих го понесла търпеливо.

— Не е разумно да се поддаваме на мистицизъм. Смятаме, че това е на нервна почва. Явление, сходно на уртикарията и изчервяването — изчервявахте ли се лесно като малка?

Тя лежеше с лице към тавана.

— Откак ми поникнаха мъдреците, не съм срещнала нищо, което би ме накарало да се изчервя.

— Всеки си има своите дребни грехове и грешки, а вие?

— Няма нищо, за което да се упреквам.

— Вие сте щастлива.

Жената се замисли за миг; през бинтованото й лице гласът излизаше като изпод земята:

— Споделям съдбата на жените на моето време, които предизвикаха мъжете на двубой.

— За ваша голяма изненада тази борба се оказа като всички останали — отвърна той със сериозен глас, за да попадне в нейния тон.

— Както всички борби. — Тя се замисли. — Спечелваш нещо дребно и половинчато или извоюваш пирова победа, или виждаш, че си се провалил и си станал развалина — призрачно ехо от срутена стена.

— Нито сте се провалили, нито сте станали развалина — възрази той. — Уверена ли сте, че сте водили истинска борба?

— Погледнете ме! — извика тя с яд.

— Страдате, но много жени са страдали, без да са извършили грешката да се сметнат за мъже. — Разговорът се превръщаше в спор и той каза примирително: — Във всеки случай не трябва да вземате един-единствен неуспех за окончателно поражение.

— Красиви думи — засмя се тя презрително и отговорът й, стигнал до него през разделящата ги стена от болка и страдание, го накара да се засрами от себе си.

— Бихме желали да стигнем до истинските причини, които са ви довели дотук… — започна той, но тя го прекъсна.

— Намирам се тука като символ на нещо. Мислех, че вие може би знаете на какво.

— Вие сте болна — каза той механично.

— Какво е тогава онова нещо, което почти открих?

— Една още по-голяма болест.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. — С отвращение чу лъжата си, но в конкретния случай нещата бяха тъй сложни, че само една лъжа можеше да ги обобщи. — Извън това има само безредие и хаос. Не ви говоря назидателно — ние имаме напълно ясна представа за страданието ви. Но само като посрещате лице в лице ежедневните проблеми, колкото и дребни и досадни да са те, ще можете да поставите нещата отново в ред. След това — може би отново ще можете да се заемете с изследванията на… — Той се забави, защото не искаше да доизкаже мисълта си. — … неизследваните граници на съзнанието. — Неизследваните предели, които човекът на изкуството трябва да изследва, решително не бяха за нея. Тя беше с деликатна нагласа, изнежена и може би щеше да намери утеха в някакъв съзерцателен мистицизъм. Изследването на неизвестното е за хора, които имат малко селска кръв, широки бедра и дебели глезени, които могат да приемат мъките на плътта и духа, тъй както хляба и солта.

„Това не е за вас — за малко не каза той. — Това е твърде сурова игра за вас.“

С цялото си безмерно страдание тя го привличаше с магнетична, почти чувствена сила. Изпитваше желание да я прегърне, както толкова пъти бе прегръщал Никол, да я приласкае заедно с грешките й, защото те бяха неделима част от нея. През спуснатите завеси се процеждаше оранжева светлина, фигурата й напомняше саркофаг, положен върху леглото; там, където трябваше да бъде лицето и, се виждаше само едно петно, гласът и търсеше пипнешком в бездната на нейното страдание и намираше само неясни абстракции.

Когато той стана, сълзите й като лава заляха превръзките.

— Това е някакво изкупление — прошепна тя. — Нещо трябва да излезе от това.

Той се наведе и я целуна по челото. После каза:

— Всички трябва да се опитаме да бъдем добри.

След като излезе от стаята й, изпрати при нея дежурната сестра. Трябваше да навести още пациенти: една петнадесетгодишна американка, израснала под внушението, че всичко в детството е приятно и забавно — той бе решил да я посети, защото тя току-що си бе отрязала косите с ножички за нокти. Почти нищо не можеше да се направи за нея, в семейството й имаше наследствена невроза, а в миналото й — нищо здраво, което да се вземе като опорна точка, за да се гради върху него. Бащата, самият той нормален и грижовен, се бе опитал да затвори очите на нервното си дете за неприятната страна на живота, а в резултат само му бе попречил да си изгради съпротивителни сили, за да може да се приспособява към неизбежните изненади на действителността. Дик намери да каже само: „Елен, когато се съмняваш за нещо, трябва да питаш сестрата, трябва да се научиш да се вслушваш в съветите. Обещай ми!“

Какво значеше едно обещание, дадено от същество с болно съзнание? Той влезе при нежната изгнаница от Кавказ, загърната плътно в нещо като хамак, потопен в гореща медицинска баня, а също и при трите дъщери на един португалски генерал, които парезата малко по малко обхващаше. Мина в съседната стая и каза на нервно разстроения психиатър, че състоянието му непрекъснато се подобрява, а човекът се опита да прочете по лицето му дали той говори с убеждение, защото връзката му с реалния свят се свеждаше до това дали ще долови, или не успокоителната нотка в гласа на доктор Дайвър. Накрая Дик освободи един от санитарите, който не умееше да се справя със задълженията си, а после стана време за обед.