Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (31)

Девета глава

След три четвърти час стана ясно, че Розмари е излязла или докато е обикалял квартала, или пък преди той да пристигне. Дик влезе в близкото бистро, купи един жетон и се вмъкна в нишата между кухнята и миризливата тоалетна, откъдето телефонира в хотел „Роа Жорж“. Забеляза, че дишането му е учестено и повърхностно, но този симптом, както и всичко друго, само му припомни вълнението, което го бе обзело. Даде номера на хотела и зачака, загледан към масите; изтече доста време, докато слаб, далечен глас се обади.

— Тук е Дик — трябваше да те потърся.

Тя замълча, след това се постара да влезе в тон с него:

— Радвам се, че се обади.

— Дойдох да те посрещна пред студиото — сега съм в Паси, на отсрещната страна. Исках да ти предложа да се разходим в Булонската гора.

— О, аз останах там само няколко минути. Много съжалявам. — Последва мълчание.

— Розмари!

— Да, Дик.

— Не съм на себе си заради теб. Когато едно дете развълнува един мъж на възраст, нещата стават заплетени.

— Ти не си мъж на възраст, Дик, ти си най-младият човек на света.

— Розмари? — В последвалото мълчание той огледа рафта, на който бяха наредени второкачествени френски алкохолни отрови — бутилки „Отар“, ром „Сен Джеймс“, „Мари Бризар“, „Пънч оранжад“, „Ферне Бранка“, „Шери Роше“ и „Арманяк“.

— Сама ли си?

… Имате ли нещо против да пусна пердето?

— С кого мога да бъда?

— Извинявай, в особено настроение съм. Искам да съм с теб.

Мълчание, въздишка и отговор:

— И аз искам сега да си при мен.

Той си представи хотелската стая, Розмари на другия край на жицата, а около нея витаят звуците на мелодията „Чай за двама“.

Спомни си как я беше целувал — бронзовата й кожа, челото й, овлажняло там, където започва косата, лицето й — като бяло петно под неговото, извивката на рамото й.

„Невъзможно е!“ — каза си той. След миг отново беше на улицата и вървеше към Мюет, а може би се отдалечаваше от Мюет, понесъл малката си ръчна чанта и хванал като сабя бастуна със златната дръжка.

Розмари се върна на писалището да довърши писмото до майка си:

„… Видях го само за малко, но ми направи впечатление, че е много хубав. Влюбих се в него (разбира се, най-много обичам Дик, но ти разбираш какво искам да кажа). Той ще бъде продуцент на филма и заминава веднага за Холивуд, мисля, че и ние трябва да заминем. Там беше и Колис Клей. Той също ми е симпатичен, но не го срещам често, защото съм обикновено с Дик и Никол, които са наистина божествени, най-милите хора, които съм срещала. Днес не се чувствувам добре и вземам от лекарството, въпреки че нямам нужда. Ще ти разкажа всичко, което се случи, когато те видя!!! Щом получиш писмото, телеграфирай, телеграфирай, телеграфирай! Дали ти ще дойдеш тук в Париж, или аз да се върна на Ривиерата с Дайвърови?“

В шест Дик се обади на Никол.

— Имаш ли някакви специални планове? — запита я той. — Би ли желала да прекараме вечерта тихо — да вечеряме в хотела и след това да отидем на театър?

— Искаш ли? Аз искам, каквото ти искаш. Преди малко се обадих по телефона на Розмари и тя каза, че ще вечеря в стаята си. Случилото се разстрои всички ни, не мислиш ли?

— Мен не — възрази той. — Ако не се чувствуваш изморена, нека да предприемем нещо. Защото, като се върнем на Ривиерата, цяла седмица ще съжаляваме, че не сме видели Буше. По-добре е да отидем, отколкото да седим и да размишляваме.

Това беше нетактично от негова страна и Никол реагира незабавно:

— За какво да размишляваме?

— За Мария Уолис.

Тя се съгласи да отидат на театър. Между тях беше станало традиция да предприемат нещо, колкото и да са уморени; бяха открили, че така дните минават по-добре, а вечерите по-организирано. Когато настроението им спаднеше, те се извиняваха с претекста, че децата са изморени. Преди да тръгнат — двамата представляваха чудесна двойка, в Париж едва ли би се намерила друга такава, — почукаха тихо на вратата на Розмари. Отговор не последва и те решиха, че е заспала. Излязоха в изпълнената със звуци топла парижка нощ, спряха за минутка в полутъмния бар „Фуке“, изпиха по един коктейл и продължиха.