Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма - Оригинално заглавие
- Tender is the Night, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III
Съставител: Николай Попов
Американска. Първо и четвърто издание
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Литературна група — ХЛ
04/95366/72511/5557–182-86
Дадена за набор: юни 1986 г.
Подписана за печат: септември 1986 г.
Излязла от печат: декември 1986 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.
Издателски коли 28,98. УИК 29,73
Цена 4,03 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
Трета глава
Преди година и половина приблизително доктор Домлер получил не твърде ясно писмо от един американски джентълмен, живущ в Лозана, някой си Девъру Уорън, от рода Уорън в Чикаго. Уговорили си среша и един ден мистър Уорън пристигнал в клиниката с дъщеря си Никол, шестнадесетгодишно момиче. Тя очевидно не била добре и сестрата, която я придружавала, я извела да се разходят из околността, докато мистър Уорън се консултира.
Уорън бил необикновено красив мъж, изглеждал на по-малко от четиридесет години. Бил образец на хубав американец във всяко отношение: висок, с широки рамене, добре сложен — un homme tres chic, както доктор Домлер го описал на Франц. Имал големи сиви очи, зачервени от гребане по Женевското езеро, и всичко в него говорело, че той е от ония хора, които са видели света откъм най-добрата му страна. Разговорът се водел на немски, защото се оказало, че навремето той учил в Гьотинген. Бил нервен и очевидно много възбуден поради работата, за която дошъл.
— Доктор Домлер, дъщеря ми не е добре, главата й не е в ред. Пращал съм я при специалисти, наемал съм й болногледачки, два пъти я подложихме на сънна терапия, но положението се влоши, не е по силите ми да се справя и ми препоръчаха горещо да дойда при вас.
— Така… — казал доктор Домлер. — Най-добре да започнете от началото и да ми разкажете всичко.
— Начало изобщо няма, не ми е известно да е имало случай на умопомрачение в семейството, било от едната страна, било от другата. Майката на Никол почина, когато тя беше на дванадесет години, и аз й бях, така да се каже, и баща, и майка, с помощта на гувернантките — и баща, и майка.
Бил много развълнуван, когато казвал това. Доктор Домлер забелязал, че очите му се просълзили, и едва тогава доловил, че дъхът му намирисва на уиски.
— Като дете беше тъй мила — всички бяха луди по нея, всички, които я познаваха. Беше дяволита и весела като птичка. Обичаше да чете, да рисува, да танцува и да свири на пиано — обичаше всичко. Жена ми често казваше, че единствена тя от децата ни не плачела нощно време. Имам една по-голяма дъщеря и един син, който умря, но Никол беше… Никол беше…
Той замлъкнал безпомощно и доктор Домлер му помогнал.
— Тя е била едно напълно нормално, събудено и весело дете.
— Напълно.
Доктор Домлер изчакал да чуе по-нататък. Мистър Уорън поклатил глава, въздъхнал дълбоко, хвърлил бърз поглед към доктор Домлер и отново свел очи.
— Преди осем месеца приблизително, може да са били и шест, а може и десет — не си спомням точно къде бяхме по това време, тя започна да прави странни неща — ненормални неща. Сестра й първа ми заговори затова, защото към мен Никол не се промени — добавил той бързо, сякаш някой го обвинил, че той е виновен, — към мен тя си остана същото мило момиченце. Първата неприятност беше във връзка с един прислужник.
— О, да — потвърдил доктор Домлер и кимнал с беловласата си глава, сякаш подобно на Шерлок Холмс той знаел предварително, че в този момент наяве ще излезе именно един прислужник.
— Имах един прислужник, беше в дома ни от години — впрочем швейцарец. — Той вдигнал очи към доктор Домлер, сякаш очаквал патриотично одобрение за избора си.
— И тя си внуши налудничави неща за него. Мислеше, че той я задиря — разбира се, навремето аз й повярвах и го уволних, но сега знам, че това са били глупости.
— Какво казваше тя, че й е направил?
— Това предизвика първото ни съмнение — лекарите не можаха да изкопчат нищо. Тя само ги поглеждаше тъй, сякаш те трябва да знаят какво й е сторил той. Но очевидно искаше да каже, че се е държал неприлично с нея — поведението й не оставяше никакви съмнения.
— Разбирам.
— Аз естествено съм чел за жени, които изпитват самота и започват да си внушават, че под леглото им се крие някой мъж и други такива работи, но защо трябваше Никол да си създава такива фикции? Тя можеше да има всеки младеж, когото пожелае. Бяхме в Лейк Форест — курортно селище недалеч от Чикаго, където имаме вила — и тя бе навън по цял ден, играеше с момчетата голф или тенис. Някои от тях доста се бяха увлекли по нея.
През цялото време, докато Уорън говорил, част от съзнанието на изсушения и сбръчкан старец доктор Домлер било насочено към Чикаго. Някога на младини имал възможност да отиде в Чикаго като научен работник и доцент в университета, може би там щял да забогатее и да се сдобие със своя собствена клиника, вместо да бъде собственик на една незначителна част от това болнично заведение в Швейцария. Като си помислил, че неговите недостатъчни знания — недостатъчни според личната му преценка — ще трябва да се разпрострат върху това огромно пространство, върху тези безкрайни нивя и прерии, решил да не отива. В ония дни бил чел за Чикаго, за големите, едва ли не феодални семейства като Армър, Палмър, Фийлд, Крейн, Уорън, Суифт, Макормък и много други и оттогава насам немалко от неговите пациенти дошли от тези слоеве на Чикаго и Ню Йорк.
— Положението й се влоши — продължил Уорън. — Получи нервна криза или нещо от този род — започна да говори все по-несвързани и по-несвързани неща. — Сестра й записа някои от тях. — И той подал на лекаря няколкократно сгънат лист.
— Почти всичко е за мъже, които искали да я нападнат, хора, които познавала или срещала на улицата, едва ли не всеки…
Той разказал за тревогата и отчаянието, за ужасните моменти, които едно семейство преживява при подобни обстоятелства, за напразните усилия, които положили в Америка, и накрая за надеждата, че една промяна на обстановката ще й помогне — затова той прекосил подводната блокада и довел дъщеря си в Швейцария.
— … на борда на американски кръстосвач — пояснил той не без известна гордост. — Успях да уредя това, защото ми провървя. И позволете ми да добавя — усмихнал се той скромно, — защото, както казват: парите нямат значение.
— Нямат, разбира се — съгласил се сухо доктор Домлер.
Той усещал, че човекът, който стои пред него, крие нещо, чудел се какво и защо. Или ако греши в подозренията си, защо тогава тази елегантна мъжка фигура в спортен костюм, отпусната небрежно в креслото, създава в стаята такава фалшива атмосфера? Във февруарския ден витаела трагедия, сякаш били пречупени крилата на птиче, извършената злина почти прозирала зад настроението в стаята.
— Бих желал… да поговоря с нея, поне няколко минути — казал Домлер на английски с чувството, че така ще се приближи повече до Уорън.
Няколко дена след като Уорън оставил дъщеря си и се завърнал в Лозана, докторът и Франц вписали в картона на Никол:
„Diagnostic: Schizophrenie. Phase ai’gue en decrois-sance. La peur des hommes est un symptome de la maladie, et n’est point constitutionnelle… Le pronostic doit rester reserve.“[1]
Зачакали с нарастващ интерес посещението на мистър Уорън; той обещал, че ще дойде повторно, а дните минавали.
Уорън се бавел. След две седмици доктор Домлер му писал. Тъй като Уорън продължил да мълчи, той извършил нещо, което в ония дни било une folie[2], и телефонирал в „Гран Отел“ във Верве. От прислужника му той научил, че мистър Уорън си стягал багажа да отплува за Америка. Но доктор Домлер знаел, че четиридесетте швейцарски франка за телефонния разговор ще се впишат в регистъра на клиниката, кръвта на дедите му от почетната стража на Тюйлери кипнала и — Уорън бил принуден да вземе слушалката.
— Абсолютно необходимо е — трябва да дойдете. От това зависи здравето на дъщеря ви. Не мога да поема отговорност.
— Но, докторе, нали точно затова сте там. Викат ме да се върна по спешност.
Доктор Домлер никога не бил водил такъв далечен телефонен разговор, обаче отправил искането си тъй ултимативно, че притиснатият до стената американец отстъпил. Половин час след повторното си пристигане край Цюрихзее Уорън капитулирал: широките му рамене се затресли от ридания под добре ушития костюм, очите му се зачервили като слънцето над Женевското езеро и ужасната история изплувала наяве.
— Не знам как се случи — казал той с пресипнал глас. — Не знам… не знам как. Когато майка и почина, тя беше още мъничка и идваше в леглото ми всяка сутрин, понякога спеше при мен. Мъчно ми беше за бедното дете. След това, където и да ходехме, с кола или с влак, държахме ръцете си. Тя често ми пееше. Казвахме си: „Сега целия следобед няма да обръщаме внимание на никой друг — ще бъдем само двамата“ или: „Тази сутрин си моя и аз съм твой.“ — В гласа му прозвучаха нотки на горчив сарказъм.
— Хората казваха — каква чудесна двойка, баща и дъщеря, бяха готови да се просълзят. Бяхме едва ли не като любовници — и в един момент наистина станахме любовници. Десет минути след като се случи, аз бях готов да се застрелям, но, изглежда, до такава степен съм пропаднал, че нямах и кураж да го сторя.
— Какво стана после? — запитал доктор Домлер и отново си спомнил за Чикаго и за бледния, тих джентълмен с пенсне, който дошъл да го види в Цюрих преди тридесет години. — Това продължи ли?
— О, не! Тя почти… тя изведнъж стана затворена. Само казваше: „Няма нищо, няма нищо, татко. Няма значение.“
— Имаше ли последствия?
— Не. — От него се изтръгнало конвулсивно стенание и той издухал носа си няколко пъти.
— Само че сега има твърде големи последствия.
След като Домлер чул цялата история, той се облегнал със средноборжуазно доволство в креслото зад бюрото и си казал наум: „Селяк!“ В продължение на двадесет години той твърде рядко си позволявал подобни преценки. След това добавил гласно:
— Препоръчвам ви да прекарате нощта в някой хотел в Цюрих и да дойдете да се видим пак утре преди обед.
— А след това?
Доктор Домлер разперил многозначително ръце.
— Чикаго — посъветвал го той.