Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма - Оригинално заглавие
- Tender is the Night, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III
Съставител: Николай Попов
Американска. Първо и четвърто издание
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Литературна група — ХЛ
04/95366/72511/5557–182-86
Дадена за набор: юни 1986 г.
Подписана за печат: септември 1986 г.
Излязла от печат: декември 1986 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.
Издателски коли 28,98. УИК 29,73
Цена 4,03 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Събуди се отрезвена и засрамена. Красивият й образ в огледалото не й вдъхна увереност, а само й напомни вчерашната болка: писмото, препратено от майка й — момчето, което я бе завело на бала в Йейлския университет миналата есен, й известяваше, че е в Париж, — също не помогна, всичко това изглеждаше далечно. Тя излезе от стаята, предстоеше й двойно изпитание — неудобството да погледне Дик и Никол в очите. Но когато двете се срещнаха и тръгнаха по проби, това й чувство беше скрито зад було, както бяха прикрити и чувствата на Никол. Двете тръгнаха заедно по проби. Все пак изпита облекчение, когато Никол каза по адрес на една смутена продавачка: „Повечето хора са уверени, че другите изпитват към тях много по-силни чувства, отколкото в действителност — мислят си, че хората изпитват към тях или голяма симпатия, или антипатия.“ Вчера в своята експанзивност Розмари би се подразнила от тази забележка — но днес, в желанието си да омаловажи случилото се, тя жадуваше да чуе такова нещо. Възхищаваше се от красотата и ума на Никол, освен това за първи път в живота си изпитваше завист. Преди да напуснат хотела на Гос, майка й бе казала с онзи делничен тон, с който Розмари знаеше, че тя казва най-важните неща, че Никол е извънредно красива, от което явно се подразбираше, че Розмари не е тъй красива. Това не бе засегнало Розмари, която едва неотдавна бе получила възможност да разбере, че има хубава външност — тя гледаше на привлекателността си по-скоро като на нова придобивка, отколкото като на нещо, което винаги е било нейно, тъй както гледаше на френския си език. Въпреки това в таксито тя погледна Никол и я сравни със себе си. Хубавото тяло, деликатната уста, понякога стисната, понякога с устни, очакващо полуотворени към света, всичко в нея беше привлекателно и предразполагаше към романтични чувства. Виждаше се, че Никол е била хубава като младо момиче, че ще бъде красива и по-късно, когато кожата й се опъне на високите скули — залог за това бяха чертите й. По-рано тя беше саксонски тип — русокоса и белокожа, косите й светлееха като облак и привличаха погледа повече, отколкото тя самата; сега, с потъмнели коси, тя беше още по-хубава.
— Ето къде живеехме. — Розмари посочи една къща на Рю де Сен Пер.
— Това е странно. Защото, когато бях на дванадесет години, майка ми, Бейби и аз живяхме там една зима. — И тя показа хотела на отсрещната страна на улицата. Двете опушени фасади ги гледаха като сиво ехо от детството.
— Току-що бяхме построили къщата при Лейк Форест и пестяхме — продължи Никол. — Поне Бейби, аз и гувернантката пестяхме, а мама пътуваше.
— И ние пестяхме — каза Розмари и си даде сметка, че тази дума има различно съдържание за тях двете.
— Мама винаги се изразяваше деликатно, когато говореше за този хотел, и го наричаше малък хотел. — Никол се засмя със свойствения си сдържан, но заразителен смях. — Искам да кажа, наричаше го „малък“ вместо „евтин“ хотел. Когато някои наши изискани приятели ни питаха къде живеем, ние никога не казвахме: „В една мрачна дупка в апашкия квартал, където за щастие има течаща вода“, а обяснявахме: „В един малък хотел“, с което намеквахме, че големите хотели са твърде шумни и просташки за хора като нас. Приятелите естествено винаги разбираха тези прозрачни хитрини и ги разказваха на всички, но майка ми твърдеше, че в техните очи се издигаме като хора, които познават Европа. Тя, разбира се, познаваше Европа; по рождение беше германка. Но майка й е била американка, тя самата е израснала в Чикаго и беше повече американка, отколкото европейка.
Оставаха още две минути до уречения час, в който трябваше да се срещнат с другите, и Розмари още веднъж промени своята „нагласа“, когато слизаха от таксито на улица Гинемер срещу Люксембургската градина. Щяха да обядват в апартамента на Ейб и Мери Норт, който гледаше към зеления парк. Някои от мебелите бяха вече вдигнати. Денят изглеждаше на Розмари различен от предишния. Когато застана лице срещу лице с Дик, погледите им се срещнаха и докоснаха като птичи крила. След това всичко беше наред, всичко беше чудесно и тя знаеше, че той започва да се влюбва в нея. Беше безумно щастлива, усещаше как вълнението на топли вълни се разлива по тялото й. Свежата, ясна увереност се усилваше и пееше в нея. Почти не обръщаше очи към Дик, но знаеше, че всичко е наред.
След обяда Дайвърови, двамата Норт и Розмари тръгнаха към салона на „Франко-Америкън Филмс“. С тях дойде и Колис Клей, младежът от Ню Хейвън, на когото Розмари беше телефонирала. Той беше от щата Джорджия, със здраво вкоренени, неизменни като клишета схващания на южняците, получили образованието си в Северните щати. Миналата зима тя го бе смятала за привлекателен — веднъж си бяха държали ръцете в една кола на път от Ню Хейвън за Ню Йорк; сега той не съществуваше за нея.
В прожекционната зала тя седна между Колис Клей и Дик, докато кинооператорът си нагласяваше ролките на „Татковото момиче“, а един чиновник от компанията — французин, се въртеше около нея и се опитваше да говори американски сленг.
— Yes, boy — каза той, когато се оказа, че нещо не е наред с прожекционния апарат, — I have not any bananas.[1] — След това светлините угаснаха, чу се щракането и познатото бръмчене. Най-после тя беше сама с Дик. Погледнаха се в полумрака.
— Скъпа Розмари — каза тихо той. Раменете им се допряха. Никол, на края на реда, неспокойно се раздвижи, а Ейб закашля неудържимо и се изсекна, след това всички утихнаха и филмът започна.
Ето я на екрана — ученичката отпреди една година, с коса, разпусната по гърба на плътни вълни като на статуетка от Танагра[2]; ето я — тъй млада и невинна, — плод на нежните грижи на майка й; ето я — въплъщаваща младостта на нацията, към която принадлежеше, за да изгради пред покварените й очи образ на захаросана кукла. Спомни си как се бе чувствувала в тази рокля, млада и свежа под хладната коприна.
Татковото момиче, милото храбро момиченце, колко много изстрада! То беше тъй сладко, миличко! Но пред неговите юмручета покварата и нечистите желания отстъпваха; съдбата забавяше крачките си, неизбежното ставаше избежно; силогизмите, диалектиката, логиката губеха сила. Жените забравяха мръсните си чинии в къщи и плачеха; дори сега една жена в салона плака тъй продължително, че едва ли не стана централна фигура за сметка на Розмари. Плака непрекъснато, през целия филм, за който бяха изразходвали цяло състояние: в столовата, декорирана от Дънкан Файф[3], на летището и по време на надбягването с платноходки, представено всичко на всичко в два кадъра, в метрото и накрая в банята. Но Розмари възтържествува — душевната й чистота, нейната смелост и непоколебимост се наложиха над изпълнения с вулгарност свят, на който тя противопоставяше необходимото и гледаше с лице, което годините не бяха още превърнали в маска; въпреки всичко филмът беше тъй вълнуващ, че спечели сърцата на зрителите. Имаше малко прекъсване, през което лампите светнаха, и след аплодисментите Дик й каза искрено:
— Аз съм просто удивен. Вие ще станете една от най-добрите драматични актриси.
След това „Татковото момиче“ продължи: заредиха се по-щастливи дни и накрая на екрана застанаха Розмари и нейният родител, събрали се отново заедно, а бащиният комплекс бе тъй очевиден, че Дик, като психолог, потръпна от долнопробната сантименталност. Екранът потъмня, лампите светнаха и моментът настъпи.
— Наредих още нещо — съобщи Розмари на цялата компания, — ще направят пробни кадри с Дик.
— Какво ще направят?
— Пробни снимки, ей сега ще ги направят.
Настъпи тягостна тишина — нарушиха я Ейб и Мери Норт, които не успяха да сдържат смеха си. Розмари наблюдаваше Дик — думите й бавно стигнаха до съзнанието му и ирландското му лице се сгърчи; изведнъж тя си даде сметка, че е направила някаква грешка с предложението, което смяташе за най-силната си карта, макар и да не подозираше още, че тази карта не можеше да бъде печеливша.
— Не искам никакви пробни снимки — каза Дик твърдо; след това, като прецени положението, продължи шеговито: — Розмари, съжалявам. Киното е хубава кариера за една жена, но, ей богу, няма да позволя да ме снимат. Аз съм стар учен, затънал до гуша в личния си живот.
Никол и Мери иронично го подканиха да използува представилата се възможност; опитваха се да го дразнят, и двете леко засегнати, че не бяха предложили на тях пробен сеанс пред фотокамерата. Но Дик приключи въпроса с една малко язвителна бележка по адрес на мъжете актьори.
— Най-страшният пазач стои пред вратата, зад която няма нищо — каза той. — Може би защото празнотата е твърде срамна и трябва да бъде ревниво скривана.
Влязоха в таксито тримата: Дик, Розмари и Колис Клей — смятаха да оставят Колис Клей по пътя, а Дик да заведе Розмари на един чай, от който Никол и двамата Норт се бяха отказали, за да свършат нещата, които Ейб бе отлагал до последния момент. В таксито Розмари му каза укорително:
— Надявах се, ако пробните снимки излязат сполучливи, да занеса лентата в Калифорния. И ако я харесат — да станете мой партньор в някой филм.
Дик остана поразен.
— Много мило от ваша страна, но предпочитам да гледам вас на екрана. Не съм виждал по-мило създание.
— Това е знаменит филм — каза Колис. — Четири пъти го гледах. Познавам едно момче в Ню Хейвън, което го гледа десетина пъти. Веднъж отиде чак до Хартфорд, за да го гледа пак. Когато заведох Розмари в Ню Хейвън и поисках да й го представя, той така се смути, че избяга. Можете ли да си представите? Това малко момиче им взема ума.
Дик и Розмари се спогледаха, искаха да бъдат сами, но Колис не се сещаше.
— Ще ви оставя там, където отивате, и ще продължа — предложи той. — Отседнал съм в „Лутеция“.
— Ние ще ви оставим — каза Дик.
— За мен ще бъде по-лесно. Никак няма да ме затрудните.
— Мисля, че ще бъде по-добре ние да ви оставим и да продължим.
— Но… — започна Колис; накрая разбра и започна да се уговаря с Розмари кога ще я види отново.
Той си отиде, незначителен като сянка, но тежък като воденичен камък — нежеланият винаги е такъв. Двамата се изненадаха приятно, когато колата спря на адреса, даден от Дик. Той пое дълбоко дъх.
— Ще влезем ли?
— Все ми е едно — отвърна Розмари. — Ще направя, каквото искаш.
Той се замисли.
— Почти съм длъжен да вляза, тя иска да купи картини от един мой приятел, който има нужда от пари.
Розмари приглади издайнически разрошените си коси.
— Ще останем само пет минути — реши той. — Тези хора няма да ти харесат.
Тя предположи, че хората, които ще срещне, са скучни и прости или грубияни и пияници, или досадни и натрапчиви, или някакъв друг вид хора, които Дайвърови отбягваха. Бе напълно неподготвена за онова, което се разкри пред очите й.