Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (17)

Осма глава

Когато се смълчаха за малко, Розмари обърна очи към отсрещната страна на масата, където седеше Никол между Тони Барбан и Ейб Норт. Косите й искряха като пяна на светлината на свещите. Розмари се заслуша в приятния, малко пресипнал глас, който рядко се обаждаше.

— Бедният човек! — възкликна Никол. — Защо сте искали да го разрежете на две с трион?

— Много просто, щеше ми се да видя какво може да има вътре в един келнер. Не бихте ли искали и вие да знаете какво има в един келнер?

— Стари менюта — засмя се Никол. — Парчета счупени чинии, бакшиши, полуизписани моливчета.

— Точно тъй — но въпросът беше да се докаже научно. Смятах, че няма да бъде тягостно зрелище, защото сеансът щеше да е с музикален съпровод.

— Възнамеряваше да свириш на трион, докато извършваш операцията? — заинтересува се Томи.

— Не стигнахме дотам. Уплашихме се от крясъците. Помислихме, че може да си счупи нещо.

— Това ми звучи много странно — каза Никол. — Един музикант да използува триона, на който друг музикант свири, за да…

Бяха на масата вече от половин час и в атмосферата бе настъпила чувствителна промяна — един по един гостите бяха забравили грижите си, подозренията един към друг, не бяха вече напрегнати и сега се показваха откъм най-добрата си страна като гости на семейство Дайвър. Всеки смяташе, че ако не се държи дружелюбно и ако не проявява интерес към разговора, би оскърбил домакините, затова всеки се опитваше да даде своя принос към общото настроение и виждайки това, Розмари изпитваше симпатия към всички — с изключение на Макиско, който единствен не се приобщаваше към компанията. Това се дължеше не толкова на нежелание, колкото на решението да поддържа с помощта на виното доброто настроение, с което беше пристигнал. Облегнат на стола си, между Ърл Брейди, към когото бе отправил няколко унищожителни забележки по адрес на киното, и мисис Ейбрамс, с която изобщо не разговаряше, той гледаше с победоносна ирония седналия на отсрещната страна на масата Дик, като от време на време правеше несполучливи опити да влезе в спор с него.

— Вие сте приятел на Ван Бърн Денби, нали? — запита той по едно време.

— Струва ми се, че не го познавам.

— А аз мислех, че ви е приятел — настояваше той раздразнено.

Когато изчерпа темата за мистър Денби, той започна да подхвърля други неуместни забележки, но всеки път учтивият тон на Дик го парализираше и след краткотрайна натегната пауза прекъснатият разговор продължаваше без негово участие. Опита се да се намеси в разговорите на околните, но всеки път оставаше в положение на човек, който е искал да се ръкува с някого и открива, че е стиснал празна ръкавица, защото ръката предварително е била изтеглена от нея. Накрая, с примирение, подобно на възрастен, който е попаднал сред деца, той насочи вниманието си изцяло към шампанското.

Розмари последователно спираше очи върху сътрапезниците си и се радваше майчински, че те прекарват добре, като че ли щеше да ги осиновява. Лъч светлина преминаваше между сложените на масата ароматни карамфили и падаше върху лицето на мисис Ейбрамс, която цъфтеше под въздействието на изпитото шампанско „Вьов Клико“; тя беше оживена, сърдечна, изпълнена с младежка непринуденост; до нея седеше мистър Ройъл Дъмфри и във вечерната обстановка женствената му красота не изглеждаше тъй неуместна; след това Вайолет Макиско, по-миловидна от всякога, защото сега в нея не се чувствуваше отчаяната й борба да превърне в нещо осезаемо неизясненото си положение на съпруга на кариерист, който не е направил кариера.

По-нататък беше Дик, поел задължението да снеме от гърба на другите всички остатъци от съмнения лошо настроение, погълнат от ролята си на домакин. След това майка й, както винаги безупречна. След това Барбан, който говореше на майка й със светска лекота и с това отново спечели Розмари. А до него Никол. Изведнъж Розмари я видя с по-други очи и реши, че тя е една от най-красивите жени, които е виждала. Приличаше на светица, на скандинавска мадона; тя сияеше под игривите като падащи снежинки отблясъци на свещите, аленееше от светлината на виненочервените фенери, окачени на бора, и беше по-спокойна и тиха от всякога.

Ейб Норт й говореше за нравствените си норми.

— Разбира се, че имам норми на поведение — настояваше той, — човек не може да живее без норми на поведение. Моята нравственост ми налага да се противопоставям на горенето на вещици. Сложат ли някоя вещица на кладата, чувствувам, че ми става горещо и яката ме стяга. — Розмари знаеше от Брейд, че още съвсем млад той е започнал бляскаво музикалното си поприще, а след това в продължение на седем години не е композирал нищо.

До него седеше Кемпиън, който съумяваше донякъде да прикрива своята очебийна женственост, дори се отнасяше към най-близките си сътрапезници с нещо като безкористна майчина загриженост. След това Мери Норт, тъй мила и засмяна, че човек не можеше да не й се усмихне в отговор, щом видеше блесналите й бели зъби, полуразтворените й устни и грейналото й лице.

Накрая Брейди, чието оживление малко по малко се превръщаше в нещо предназначено за околните и преставаше да бъде грубоват стремеж да потвърди пред себе си своето психическо равновесие и да се самоизяви, като се разграничи от уязвимостта на другите.

Розмари, която още носеше ненакърнената доверчивост като дете от илюстрациите на наивните религиозни издания на мисис Бърнет^[1], беше като странник, завърнал се в родния кът; тук тя се чувствуваше повече у дома си, отколкото в средите на новата американска цивилизация, където се импровизираха нелепи шеги. В тъмнината се носеха светулки, а някъде долу край стръмния бряг лаеше куче. Масата сякаш се бе издигнала към небето като сценичен дансинг и насядалите около нея хора се чувствуваха насаме един с друг сред тъмния околен свят; храната, с която се хранеха, беше единствената храна в този свят, а светлините, грейнали наоколо им — единствените светлини. Мисис Макиско се засмя някак тихо и особено, това бе сякаш сигнал, че компанията вече се е откъснала от околния свят, и двамата Дайвърови изведнъж се оживиха и влязоха в стихията си, грейнаха, за да бъдат в съзвучие с настроението на своите гости, приповдигнато от оказаното им внимание, от ласкателното уважение, което светът, от който идваха, бе може би пропуснал да им даде. За миг те двамата като че ли говореха с всички присъствуващи, на всички общо и с всеки един поотделно, засвидетелствуваха им приятелските си чувства и симпатиите си. И в този миг всички бяха обърнати към тях като бедни деца, събрани около коледна елха. След това изведнъж масата и сътрапезниците стъпиха на земята — моментът, в който гостите бяха издигнати над сферата на веселието, за да навлязат в разредените слоеве на емоционалността, премина, преди те да са ги осквернили с дъха си, преди да са си дали сметка, че са се докоснали до тях.

Но обаянието на топлия нежен юг бе проникнало в тях: кадифената нощ, призрачният шепот на морето долу под тях, цялата магия на околността — всичко се стопи, преля се в двамата Дайвърови и стана част от тях. Розмари видя как Никол настоятелно предлага на майка й една жълта вечерна чанта, която тя бе харесала, с думите: „Всяко нещо трябва да принадлежи на този, който го харесва“ — а след това напъха вътре всички жълти предмети, които можа да намери: един молив, червило, малък бележник — защото „вървят заедно“.

Никол изчезна и Розмари забеляза, че Дик също го няма: гостите станаха, някои се разположиха в градината, други тръгнаха към терасата.

— Искате ли — Вайолет Макиско запита Розмари — да отидете в тоалетната?

— Не точно сега.

— Аз искам да отида — повтори настоятелно мисис Макиско. Тя демонстративно тръгна към къщата като съвременна и естествена жена, а Розмари я изгледа неодобрително. Ърл Брейди й предложи да се разходят към стената край морето, но тя реши, че е дошъл нейният ред да получи своя дял от Дик Дайвър, когато той се завърне, затова не помръдна от мястото си и се заслуша в спора между Макиско и Барбан.

— Защо искате да се биете със Съветите? — каза Макиско. — Това е най-големият експеримент в историята на човечеството. А Риф^[2]? Струва ми се, че е по-героично човек да се бие на страната на справедливостта.

— Откъде знаете на чия страна е тя? — запита сухо Барбан.

— Интелигентните хора обикновено знаят.

— Комунист ли сте?

— Социалист съм — каза Макиско. — Симпатизирам на Русия.

— Аз пък съм войник — отвърна любезно Барбан. — Занаят ми е да убивам хора. Бих се в Риф, защото съм европеец, а с комунистите — защото искат да ми отнемат собствеността.

— Тесногръди доводи — каза Макиско и се огледа с надежда, че някой от околните ще го подкрепи, но напразно. Той нямаше представа на какъв човек излиза насреща, нямаше представа колко опростени са неговите идеи и колко сложна бе школовката, през която е минал. Макиско познаваше хора с различни идеи, бе разширил кръгозора си и умееше да ги разграничава и разпознава — обаче, изправен срещу човек, когото той смяташе за ограничен, който не приличаше на хората, с които бе общувал, но когато въпреки това не можеше да почувствува по-нискостоящ от себе си, той побърза да направи заключението, че Барбан е крайният продукт на един отживял времето си свят и следователно не си струва да спори с него. Когато Макиско бе влизал в допир с американската плутокрация, тя го бе респектирала с вулгарния си снобизъм, с невежеството и с грубостта си, с които се гордееше — качества, заимствувани от англичаните, без да се държи сметка за факторите, които са обусловили английската еснафщина и безцеремонност, механично пренесени в една страна, където с малко знание и добри обноски човек може да спечели повече, отколкото където и да било другаде: начин на държане, който бе кристализирал в най-чист вид в така наречените „харвардски маниери“ към хиляда и деветстотната година. Макиско реши, че Барбан е от този тип хора, и тъй като бе пиян, бързо забрави респекта, който той му внушаваше.

Изпитвайки известно стеснение заради Макиско, Розмари продължи да чака завръщането на Дик. Външно беше спокойна, но изгаряше от нетърпение. На масата бяха останали само тя, Барбан, Макиско и Ейб. Отправи поглед към пътеката, която минаваше край сенчестата мирта и папратите и след това извиваше към плочестата тераса, забеляза красивия профил на майка си, открил се на фона на осветената врата, и тъкмо се канеше да отиде при нея, когато мисис Макиско излезе с бързи стъпки от къщата.

Тя беше много възбудена. Без да продума, взе един стол и седна. Очите й блестяха, а устата й нервно потрепваше. Всички разбраха, че тя има да съобщи нещо, и когато мъжът й я запита: „Какво има, Вай?“, никой не се учуди и всички се обърнаха към нея.

— Мила моя… — каза тя неопределено, след това се обърна към Розмари: — Няма нищо, мила моя. Не мога да кажа думица.

— Тук сте между приятели — успокои я Ейб.

— Е, добре, горе видях такова нещо, мили мои, че…

Тя закима тайнствено с глава и млъкна точно навреме, защото Томи се изправи и се обърна към нея учтиво, но остро:

— Нежелателно е да се коментира какво става в тази къща.