Тери Пратчет
Музика на душата (9)

Сюзън оседла коня и го яхна. Отвъд градината на Смърт се простираха полета с царевица, а златният им блясък — единственият цвят в пейзажа. Смърт може въобще да не е бил добър в тревата (черна) и ябълковите дървета (лъскаво черни на черно), но цялата дълбочина на цвета, която не беше вложил другаде, я беше вложил в полетата. Те се люлееха като от вятър, с тази разлика само, че вятър изобщо нямаше.

Сюзън въобще не можеше да си представи защо го е направил.

Имаше пътека обаче. Водеше през полята около половин миля нататък и после внезапно изчезваше. Изглеждаше така, сякаш някой излизаше тук от време на време и просто заставаше на едно място и се оглеждаше наоколо.

Бинки последва пътеката и спря в края й. После се обърна, като успя да не закачи нито един клас царевица.

— Не знам как го правиш — прошепна Сюзън, — но сигурно можеш да го правиш и ти знаеш къде искам да отида.

Конят като че ли кимна. Албърт беше казал, че Бинки е истински кон от плът и кръв, но дали можеше стотици години да те язди Смърт без да научиш нещо. Изглеждаше така, сякаш още от самото начало си е бил доста умен.

Бинки тръгна в тръс, после препусна и накрая премина в галоп. И после небето премигна, само веднъж.

Сюзън беше очаквала повече от това. Бляскави звезди, някаква експлозия на цветовете на дъгата… а не просто примигване. Изглеждаше доста жалък начин за пътуване почти седемнайсет години.

Нивите с царевица бяха изчезнали, но градината си беше съвсем същата. Със странно подрязаните дървета и езерцето с рибата скелет. Там бяха, бутайки весели колички и понесли миниатюрни коси, както биха ги нарекли в обикновена смъртна градина — градински гноми, но тук те бяха добродушни малки скелети в черни наметала. Нещата изобщо не се променяха.

Оборът беше малко по-различен, обаче. Като начало, в него беше Бинки.

Изцвили тихо, щом Сюзън го поведе към една празна ясла до него.

— Сигурна съм, че вие двамата се познавате — каза тя. Никога не беше очаквала да проработи, но нямаше друг избор, нали така? Времето беше нещо, което се случва на другите хора, нали?

Вмъкна се в къщата.

 

 

— НЕ. НА МЕН НЕ МОЖЕ ДА МИ БЪДЕ ЗАПОВЯДВАНО. МЕН НЕ МОГАТ ДА МЕ ПРИНУЖДАВАТ. ЩЕ ПРАВЯ САМО ТОВА, КОЕТО ЗНАМ, ЧЕ Е РЕДНО…

Сюзън пропълзя зад рафтовете с пясъчни часовници. Никой не я забеляза. Когато гледаш как Смърт се сражава, не забелязваш сенките на фона.

Никога не й бяха разказвали за това. Родителите никога не го правят. Баща ти може да е чирак на Смърт, а майка ти негова осиновена дъщеря, но това се превръща в просто една малка подробност, когато те станат Родители. Родителите никога не са били млади. Те просто са чакали да станат Родители. Сюзън стигна до края на рафтовете. Смърт се беше надвесил над баща й… поправи се, над момчето, което щеше да стане неин баща.

На бузата му, там, където Смърт го беше ударил, горяха три червени резки. Сюзън вдигна ръка към бледите следи на собственото си лице.

Но наследствеността не действа така.

Поне… не нормалната…

Майка й… момичето, което щеше да стане нейна майка… беше притиснато към една колона. Всъщност, с възрастта беше претърпяла положителна промяна, помисли си Сюзън. Поне усетът й за дрехите определено. Тя мислено се потресе. Модни забележки? Сега?

Смърт стоеше над Морт, със сабя в едната ръка и пясъчния часовник на Морт в другата.

— НЕ ЗНАЕШ КОЛКО МЕ НАТЪЖАВА ТОВА — каза той.

— Може и да знам — отвърна Морт.

Смърт вдигна поглед и погледна право в Сюзън. За един миг очните му ями пламнаха сини. Сюзън се опита да се притисне към сенките.

За един миг той отново погледна надолу към Морт, после към Изабел, и после пак към Сюзън, и пак към Морт. И се засмя.

И обърна пясъчния часовник.

И щракна с пръсти.

Морт изчезна, с едно леко „пук“ на сгъстен въздух. Изчезнаха и Изабел и останалите.

Изведнъж стана много, много тихо.

Смърт остави пясъчния часовник изключително внимателно върху масата и погледна за миг в тавана. После каза:

— АЛБЪРТ?

Албърт се появи иззад колона.

— БИ ЛИ БИЛ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МИ НАПРАВИШ ЧАША ЧАЙ, МОЛЯ ТЕ.

— Да, господарю. Ей, ама вие добре го наредихте…

— БЛАГОДАРЯ ТИ.

Албърт се отнесе по посока на кухнята.

И още веднъж настъпи най-близкото нещо, което въобще може да съществува, до тишината в стаята на пясъчните часовници.

— НАЙ-ДОБРЕ ДА ИЗЛЕЗЕШ.

И Сюзън излезе, и се изправи пред Безусловната Реалност.

Смърт беше висок седем стъпки. Изглеждаше по-висок. Сюзън имаше смътни спомени за някаква фигура, която я носи на рамене през огромните, тъмни стаи, но в спомените й това беше човешка фигура — кокалеста, но човешка, по начин, за който тя беше сигурна, но не можеше да определи.

Тази не беше човешка. Беше висок, надменен и ужасен. Можеше да се отпусне толкова, че да промени Правилата, помисли си Сюзън, но това не го прави човек. Това е пазачът на портата на света. Безсмъртен, по дефиниция. Краят на всичко.

Той е моят дядо.

Ще бъде, така или иначе. Е. Беше.

Но… съществуваше нещото на ябълковото дърво. Съзнанието й непрекъснато се връщаше към него. Поглеждаш към фигурата, и си помисляш за дървото. Беше почти невъзможно да задържиш и двата образа в едно съзнание.

— ТАКА, ТАКА, ТАКА. ВЗЕЛА СИ МНОГО ОТ МАЙКА СИ — каза Смърт. — И ОТ БАЩА СИ.

— Как разбра коя съм? — попита Сюзън.

— АЗ ИМАМ УНИКАЛНА ПАМЕТ.

— Как можеш да си спомниш мен? Та аз още не съм зачената!

— КАЗАХ УНИКАЛНА. ТИ СЕ КАЗВАШ…

— Сюзън, но…

— СЮЗЪН? — каза Смърт с горчивина. — ТЕ НАИСТИНА ИСКАХА ДА СА СИГУРНИ, НАЛИ?

Седна на стола си, събра пръсти и погледна Сюзън над тях.

Тя отвърна на погледа му с равен.

— КАЖИ МИ — започна Смърт след малко, — АЗ БЯХ ЛИ… ЩЕ БЪДА ЛИ… СЪМ ЛИ ДОБЪР ДЯДО?

Сюзън замислено прехапа устни.

— Ако ти кажа, това няма ли да бъде парадокс?

— НЕ И ЗА НАС.

— Ами… имаш кокалести колене.

Смърт се опули срещу нея.

— КОКАЛЕСТИ КОЛЕНЕ?

— Извинявай.

— ДОЙДЕ ТУК, ЗА ДА МИ КАЖЕШ ТОВА?

— Изчезнал си… там. И аз трябва да изпълнявам Задължението. Албърт много се тревожи. Дойдох тук, за да… разбера нещата. Не знаех, че баща ми е работил за теб.

— ХИЧ НЕ БЕШЕ ДОБЪР.

— Какво направи с него?

— ЗАСЕГА СА В БЕЗОПАСНОСТ. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ВСИЧКО СВЪРШИ. РАЗНИТЕ ХОРА НАОКОЛО БЯХА ЗАПОЧНАЛИ ДА ВЛИЯЯТ НА ПРЕЦЕНКИТЕ МИ. А, АЛБЪРТ…!

Албърт се беше появил на края на килима и носеше поднос с чай.

— ОЩЕ ЕДНА ЧАША, АКО ОБИЧАШ.

Албърт се огледа и изобщо не успя да види Сюзън. Щом можеш да си невидима за госпожица Батс, всички останали са лесни.

— Както кажете, Господарю.

— ТАКА — каза Смърт, когато Албърт изчезна, — АЗ СЪМ ИЗЧЕЗНАЛ. И ТИ ВЯРВАШ, ЧЕ СИ НАСЛЕДИЛА СЕМЕЙНИЯ БИЗНЕС. ТИ?

— Аз не исках! Но конят и плъхът просто дойдоха!

— ПЛЪХ?

— Ъъъ… мисля, че това е нещо, което ще се случи.

— О, ДА СПОМНЯМ СИ. ХММ. ЧОВЕК, КОЙТО ВЪРШИ МОЯТА РАБОТА? ТЕХНИЧЕСКИ Е ВЪЗМОЖНО, РАЗБИРА СЕ, НО ЗАЩО?

— Аз мисля, че Албърт знае нещо, но променя темата.

Албърт се появи отново, като носеше още една чаена чаша в чинийка. Тупна я нарочно върху писалището на Смърт с изражението на някой, на когото се подиграват.

— Това ли ще е всичко, Господарю? — попита той.

— БЛАГОДАРЯ ТИ, АЛБЪРТ. ДА.

Албърт си тръгна отново, по-бавно от обикновено. Не спираше да се обръща през рамо.

— Все си е същият, нали? — каза Сюзън. — Разбира се, точно това е проблемът с това място…

— КАКВО МИСЛИШ ЗА КОТКИТЕ?

— Моля?

— КОТКИТЕ. ОБИЧАШ ЛИ ГИ?

— Те са… — Сюзън се поколеба, — ами, да. Но котката си е само котка.

— ШОКОЛАД — рече Смърт. — А ШОКОЛАД ОБИЧАШ ЛИ?

— Мисля, че може доста да се прекалява с него — отвърна Сюзън.

— ОПРЕДЕЛЕНО НЕ СИ НАСЛЕДИЛА ИЗАБЕЛ.

Сюзън кимна. Любимото ядене на майка й беше Геноцид чрез Шоколад.

— А ПАМЕТТА ТИ? ДОБРА ПАМЕТ ЛИ ИМАШ?

— О, да. Аз… спомням си нещата. За това как да си Смърт. За това как се предполага да става всичко. Само че виж, там, когато каза, че си спомняш за плъха, то дори още не се е случило…

Смърт се изправи и се приближи до модела на Дисковия свят.

— МОРФИЧЕН РЕЗОНАНС — каза той, без да поглежда към Сюзън. — ПО ДЯВОЛИТЕ. ХОРАТА ВСЕ НЕ ЗАПОЧВАТ ДА ГО РАЗБИРАТ. ХАРМОНИЯ ОТ ДУШАТА. ОТГОВОРНА Е ЗА ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА.

Сюзън извади пясъчния часовник на Имп. През дупката все още изтичаше син пушек.

— Можеш ли да ми помогнеш за това? — попита тя.

Смърт се завъртя.

— НИКОГА НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОСИНОВЯВАМ МАЙКА ТИ.

— Защо го направи?

Смърт сви рамене.

— КАКВО ИМАШ ТАМ?

Взе пясъчния часовник на Бъди от нея и го вдигна високо.

— А! ИНТЕРЕСНО.

— Знаеш ли какво означава това, Деденце?

— НИКОГА НЕ СЪМ ГО СРЕЩАЛ ПРЕДИ, НО ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО. ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. ОЗНАЧАВА… ПО НЯКАКЪВ НАЧИН… ЧЕ ТОЙ ИМА МУЗИКА В ДУШАТА СИ… ДЕДЕНЦЕ?

— О, не. Не може да е така. Това е само фигуративен образ. А какво му е лошото на „деденце“?

— С „ДЯДО“ БИХ МОГЪЛ ДА СВИКНА. ДЕДЕНЦЕ? САМО МАЛКО ОСТАВА И ДА СТАНЕ ДЕДКО, МЕН АКО ПИТАШ. КАКТО И ДА Е, МИСЛЕХ, ЧЕ ВЯРВАШ НА ЛОГИКАТА. КАТО НАРЕЧЕШ НЕЩО „ФИГУРАТИВЕН ОБРАЗ“, ТОВА НЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ ТО НЕ Е ВЯРНО.

Смърт неопределено размаха пясъчния часовник.

— НАПРИМЕР — каза той, — МНОГО НЕЩА СА ПО-ДОБРИ, ОТКОЛКОТО ДА УЦЕЛИШ ПРАВО В СЪРЦЕТО С ТЪП КОЛ. НИКОГА НЕ СЪМ РАЗБИРАЛ ИЗРАЗА. НО СЪС СИГУРНОСТ, С ПОДОСТРЕН КОЛ БИ БИЛО ОЩЕ ПО-ЗЛЕ…

Смърт млъкна.

— ОТНОВО ГО ПРАВЯ! ЗАЩО ЗА БОГА ТРЯБВА ДА МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ОЗНАЧАВА СКАПАНИЯТ ИЗРАЗ? ИЛИ ТИ КАК МИ ВИКАШ? МАЛОВАЖНО! ЗАМЕСВАНЕТО С ЧОВЕЦИ ЗАСЕНЧВА МИСЛЕНЕТО. ОТ МЕН ДА ГО ЗНАЕШ. НЕ СЕ ЗАМЕСВАЙ.

— Но аз съм човек.

— НЕ СЪМ КАЗВАЛ, ЧЕ ЩЕ ТИ БЪДЕ ЛЕСНО, НАЛИ ТАКА? НЕ МИСЛИ ЗА ТОВА. НЕ ЧУВСТВАЙ.

— Ти си експерт, нали? — разгорещено попита Сюзън.

— МОЖЕ И ДА СЪМ СИ ПОЗВОЛЯВАЛ НЯКОЯ ЕМОЦИОНАЛНА ИСКРИЦА В НЕДАЛЕЧНОТО МИНАЛО — рече Смърт, — НО МОГА ДА СЕ ОТКАЖА ОТ НЕЯ КОГАТО СИ ПОИСКАМ.

Той отново вдигна пясъчния часовник.

— ИНТЕРЕСЕН ФАКТ Е ТАЗИ МУЗИКА, ТЪЙ КАТО ПО ПРИРОДА Е БЕЗСМЪРТНА, ТЯ ПОНЯКОГА МОЖЕ ДА УДЪЛЖАВА ЖИВОТА НА ХОРАТА, НЕРАЗРИВНО СВЪРЗАНИ С НЕЯ — каза той. — ЗАБЕЛЯЗАЛ СЪМ, ЧЕ ИЗВЕСТНИ КОМПОЗИТОРИ, ОСОБЕНО, НЕ СА МРЕЛИ ОТДАВНА. ГЛУХИ КАТО ПЪНОВЕ, ПОВЕЧЕТО ОТ ТЯХ, КОГАТО ГИ ВИКАМ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЯКЪДЕ НА НЯКОЙ БОГ ТОВА МУ СЕ СТРУВА МНОГО ЗАБАВНО. — Смърт съумя да изрази презрение. — ТЕХНИ СИ ШЕГИЧКИ.^[1]

Остави пясъчния часовник и го побутна с кокалест пръст.

Издаде едно „уауууууумммииииии-чида-чида-чи-да“.

— НЯМА ЖИВОТ. ИМА МУЗИКА.

— Музиката го е обладала?

— МОЖЕ И ТАКА ДА СЕ КАЖЕ.

— И удължава живота му?

— ЖИВОТЪТ Е ОБТЕКАЕМ. СЛУЧВА СЕ ПОНЯКОГА СРЕД ХОРАТА. НЕ ЧЕСТО. ОБИКНОВЕНО ТРАГИЧНО, ПО ТЕАТРАЛЕН НАЧИН. НО ТОВА НЕ Е ДРУГ ЧОВЕК. ТОВА Е МУЗИКА.

— Той свиреше нещо, на някакъв струнен инструмент, като китара…

Смърт се обърна.

— ТАКА ЛИ? Е, ДОБРЕ, ДОБРЕ…

— Това важно ли е?

— ТО… ИНТЕРЕСНО Е.

— Трябва ли да го знам?

— НИЩО ВАЖНО. ПРОСТО МИТОЛОГИЧНИ ОСТАНКИ. НЕЩАТА САМИ ЩЕ СЕ ОПРАВЯТ, МОЖЕШ ДА БЪДЕШ СИГУРНА.

— Какво имаш предвид под „сами ще се оправят“?

— НАЙ-ВЕРОЯТНО СЛЕД БРОЕНИ ДНИ ТОЙ ВЕЧЕ ЩЕ Е МЪРТЪВ.

Сюзън погледна към пясъчния часовник.

— Но това е ужасно!

— СЛУЧАЙНО ДА СИ РОМАНТИЧНО ОБВЪРЗАНА С МЛАДИЯ ГОСПОДИН?

— Какво? Не! Че аз съм го виждала един-единствен път!

— И ПОГЛЕДИТЕ ВИ НЕ СА СЕ СРЕЩНАЛИ В НЯКОЯ ПРЕТЪПКАНА ЗАЛА ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО?

— Не! Разбира се, че не.

— ЗАЩО ТЕ Е ГРИЖА ТОГАВА?

— Защото, той е важ… защото е човешко същество, ето защо — каза Сюзън, изненадана сама на себе си. — Не виждам защо трябва да си играят така с хората — добави неубедително. — Това е всичко. О, не знам.

Той отново се наведе напред, докато черепът му не се изравни с лицето й.

— НО ПОВЕЧЕТО ХОРА СА МНОГО ГЛУПАВИ И СИ ПРАХОСВАТ ЖИВОТА. НЕ СИ ЛИ ГО СРЕЩАЛА? НЕ СИ ЛИ ПОГЛЕЖДАЛА НАДОЛУ ОТ КОНЯ КЪМ НЯКОЙ ГРАД И ДА СИ ПОМИСЛЯЛА КОЛКО МНОГО ПРИЛИЧА НА МРАВУНЯК, ПЪЛЕН СЪС СЛЕПИ СЪЩЕСТВА, КОИТО СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЖАЛКИЯТ ИМ ЕЖЕДНЕВЕН МАЛЪК СВЯТ Е РЕАЛЕН? ВИЖДАШ СВЕТЕЩИТЕ ПРОЗОРЦИ И ТОВА, КОЕТО ТИ СЕ ИСКА ДА СИ МИСЛИШ Е, ЧЕ МОЖЕ БИ СЪЩЕСТВУВАТ МНОГО ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ, СКРИТИ ЗАД ТЯХ, НО ТОВА, КОЕТО ЗНАЕШ, Е, ЧЕ ТЕ ВСЪЩНОСТ СА ПРОСТО ЕДНИ ТЪПИ, ТЪПИ ДУШИ, ЕЛЕМЕНТАРНИ ПОТРЕБИТЕЛИ НА ХРАНА, КОИТО СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ТЕХНИТЕ ИНСТИНКТИ СА ЕМОЦИИ, А НИЩОЖНИТЕ ИМ ЖИВОТЧЕТА — ПО-ВАЖНИ ОТ ПОЛЪХА НА ВЯТЪРА.

Синият пламък беше без дъно. Той сякаш изсмукваше собствените й мисли от мозъка й.

— Не — прошепна Сюзън, — не, никога не съм си помисляла така.

Смърт стана внезапно и се обърна.

— МОЖЕ ДА УСТАНОВИШ, ЧЕ ПОМАГА — каза той.

— Но всичко е само хаос — каза Сюзън. — Няма никакво значение начина, по който хората умират. Няма справедливост!

— ХА.

— Ти се намесваш — настоя тя. — Ти току-що спаси баща ми.

— БЕШЕ ГЛУПАВО. ДА ПРОМЕНИШ СЪДБАТА НА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК ОЗНАЧАВА ДА ПРОМЕНИШ СВЕТА. НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯМ ТОВА. ПОМНИ ГО И ТИ.

Смърт все още не се обръщаше да я погледне.

— Не виждам защо да не променяме нещата, ако светът става по-добър от това — каза Сюзън.

— ХА.

— Толкова ли те е страх да промениш света?

Смърт се обърна. Самото му изражение накара Сюзън да отстъпи назад.

Той бавно се приближи към нея. Гласът му, когато се чу, беше само съскане.

— ТИ МИ КАЗВАШ ТОВА НА МЕН? ИЗПРАВИЛА СИ СЕ ТУК В ХУБАВАТА СИ РОКЛИЧКА, И МИ ГО КАЗВАШ НА МЕН? ТИ? ТИ МИ ДЪРДОРИШ ЗА ПРОМЕНЯНЕ НА СВЕТА? МОЖЕШ ЛИ ДА СЪБЕРЕШ КУРАЖА ДА ГО ПРИЕМЕШ? ДА ЗНАЕШ КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ И ДА ГО НАПРАВИШ, КАКВОТО И ДА СТРУВА ТОВА? СЪЩЕСТВУВА ЛИ НЯКЪДЕ НА ТОЗИ СВЯТ ПОНЕ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО ДА ЗНАЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ?

Ръцете му се свиваха и разпускаха конвулсивно.

— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПОМНИШ… ЗА НАС, ВРЕМЕТО Е САМО МЯСТО. ЦЯЛОТО Е РАЗСТЛАНО. ТО Е КОЕТО Е, И КОЕТО ЩЕ БЪДЕ. АКО ПРОМЕНИШ ТОВА, ПОЕМАШ ОТГОВОРНОСТТА ЗА ПРОМЯНАТА. А ТО Е ТВЪРДЕ ТЕЖКО ДА ГО ПОНЕСЕШ.

— Това е само извинение!

Сюзън изгледа яростно високата фигура. После се обърна и напусна стаята.

— СЮЗЪН?

Тя се спря на средата на пода, но не се обърна.

— Да?

— НАИСТИНА ЛИ… КОКАЛЕСТИ КОЛЕНЕ?

— Да!

 

 

Това беше може би първата чанта за пиано, която някога е била правена, и то направена от килим. Клиф я метна леко на гръб и грабна торбата с камъните си в другата ръка.

— Тежи лли? — попита Бъди.

Клиф вдигна пианото високо с една ръка и го претегли на око.

— Малко — отвърна. Дъските на пода изскърцаха под него. — Мислиш ли, че беше редно да извадим всичките части навън?

— Няма начин да не свири — каза Глод. — То е като… каруца. Колкото повече части сваляш, толкова по-бързо върви. Хайде.

Тръгнаха. Бъди се опитваше да изглежда толкова незабележим, доколкото това е възможно за някое човешко същество, ако придружава едно джудже с голяма тръба, маймуна и трол, който носи пиано в торба.

— Добре би ми дошла една каруца — рече Клиф, докато се насочваха към „Барабана“. — Голяма черна каруца с ларви по нея…

— Лларви? — попита Бъди.

Започваше да свиква с името.

— Лъскави, такива.

— О, лливреи.

— И тях.

— Какво би направилл, ако имаше една камара зллато, а Гллод? — попита Бъди. В торбата си китарата отвърна тихо на гласа му.

Глод се поколеба. Искаше да каже, че за едно джудже целият смисъл на това да имаш една камара злато се свеждаше до, ами, до това просто да имаш една камара злато. Не му трябваше нищо друго, освен тя да си е такава лъскава, както може да е само златото.

— Н’нам — рече. — Никога не съм мислил, че ще имам една купчина злато. Ами ти?

— Заклех се, че ще стана най-известният музикант на света.

— Т’ва е опасно, такива клетви — каза Клиф.

— Уук.

— А не е лли това, което иска всеки музикант? — попита Бъди.

— Според собствения ми опит — каза Глод, — това, което иска всеки истински артист, ама наистина го иска, е да му се плати.

— И да е известен — настоя Бъди.

— За известността не знам — рече Глод. — Трудно е да си известен и жив. Аз просто искам да си свиря музиката всеки ден и да чувам някой да казва: „Мерси, супер беше, ето ти малко пари и утре по същото време, а?“

— Само това?

— Това е много. Бих искал хората да казват: „Трябва ни някой добър на тръбата, извикайте Глод Глодсън!“

— Звучи ми малко тъпо — каза Бъди.

— Харесва ми тъпото. Трайно е.

Стигнаха страничния вход на „Барабана“ и влязоха в една мрачна стая, която миришеше на плъхове и второкласна бира. Откъм бара се чуваха далечни сподавени гласове.

— Звучи така, сякаш вътре има много хора — каза Глод.

Хибискус дотича.

— Готови ли сте, момчета? — попита той.

— Чакай малко — каза Клиф. — Не сме говорили за заплащането.

— Казах шест долара — рече Хибискус. — К’во очаквате? Вие не сте Гилдията, а тарифата на Гилдията е осем долара.

— Ние не бихме си позволили да искаме осем долара — каза Глод.

— Точно така!

— Ние ще вземем шестнайсет.

— Шестнайсет? Не можете да го направите! Това е почти два пъти колкото тарифата на Гилдията!

— Но там отвън има много хора — каза Глод. — Обзалагам се, че им пробутваш много бира. Ние нямаме нищо против и да се върнем у дома.

— Да го обсъдим — рече Хибискус. Сложи ръка върху главата на Глод и го отведе към един ъгъл на стаята.

Бъди наблюдаваше как Библиотекарят изследва пианото. Никога не беше виждал музикант, който започва да свири като се опитва да изяде инструмента си. Тогава маймуната вдигна капака и огледа клавиатурата. Опита няколко тона, очевидно заради вкуса.

Глод се върна, като потриваше ръце.

— Това го постави на мястото му — каза той. — Ха!

— Колко? — попита Клиф.

— Шест долара! — рече Глод.

Настъпи кратко мълчание.

— Извинявай — рече Бъди. — Очаквахме „найсет“-те.

— Трябваше да съм твърд — каза Глод. — В един момент той стигна до два долара.

 

 

Някои религии казват, че вселената се е родила с дума, песен, танц, някаква музика. Слухтящите Монаси от Планините Рамтоп са напрегнали слуха си чак дотам, че могат да определят стойността на играеща карта само като я слушат, и са превърнали в своя задача да слушат напрегнато едва доловимите шумове на вселената, за да сглобят от вкаменилото се ехо съвсем изначалните звукове.

Съвсем сигурно е съществувал, твърдят те, един много странен шум в началото на всичко.

Но най-напрегнатите уши (онези, които най-много печелят на покер), които слушат замръзналото ехо на амонитите и кехлибара, се кълнат, че могат да различат някои миниатюрни шумове и преди това.

Звучеше, твърдят те, като някой, който брои: „Едно, Две, Три, Четири“.

Най-добрият от тях, онзи, който слушаше базалта, казваше, че му се струва, че различава, едва-едва, няколко числа, които идваха дори и от по-рано.

Когато го попитаха какво е то, той каза: „Звучи като Едно, Две.“

Никой никога не попита какво, ако наистина е съществувал звук, който е довел до съществуването на вселената, се е случило с него след това. Беше митология. Не се предполага да задаваш такива въпроси.

От друга страна, Ридкъли вярваше, че всичко е възникнало по чиста случайност или, като в конкретния случай с Декана, от злоба.

Старшите магьосници обикновено не пиеха в „Поправения Барабан“, с изключение на случаите, когато не са на служба. Даваха си сметка, че тази вечер са тук в качеството си на един вид зле формулирана обществена сила, и се бяха настанили съвсем чинно пред чашите си.

Около тях се беше образувал кръг от свободни места, но не беше много голям, тъй като „Барабанът“ беше необичайно препълнен.

— Голямо обкръжение има тук — каза Ридкъли като се озърташе наоколо. — А, виждам, че отново са се върнали към Истинска Бира. За мен халба от Истински Странното Пиво на Търбот, моля.

Магьосниците го наблюдаваха как изпразва чашата. Бирата на Анкх-Морпорк си имаше собствен аромат; има нещо общо с водата. Някои хора казват, че е като бульон, но те грешат. Бульонът е по-студен.

Ридкъли щастливо млясна с устни.

— А, ние определено знаем какво има в хубавата бира в Анкх-Морпорк — каза той.

Магьосниците кимнаха. Те със сигурност знаеха. Точно затова пиеха джин с тоник.

Ридкъли се огледа. Нормално по това време на денонощието някъде се водеше борба, или поне леко сбиване. Но тук просто се носеше лекото бръмчене от разговори и всички наблюдаваха малката сцена в отсрещния край на стаята, където най-общо нищо не се случваше. На теория през нея беше преметната завеса; беше само един стар чаршаф, а иззад нея се чуваше поредица от тропане и трясъци.

Магьосниците бяха доста близо до сцената. Магьосниците обичат да заемат хубавите места. Ридкъли си помисли, че дори различава шепот и че вижда сенки да се движат зад чаршафа.

— Той попита как се казваме.

— Клиф, Бъди, Глод и Библиотекарят. Мислех си, че това го знае.

— Не, трябва да имаме едно име за всички.

— И к’во, по парче на всеки ли?

— Нещо като „Веселите Трубадури“ може би?

— Уук!

— Глод и Глодетите?

— О, така ли? Ами защо не „Клиф и Клифетите“?

— Уук уук Ууук-уук?

— Не. Трябва ни различно име. Като музиката.

— Ами „Злато“? Хубаво име за джуджета.

— Не. Нещо по-различно.

— „Сребро“ тогава.

— Уук!

— Не мисля, че трябва да избираме името си сред тежките метали, Глод.

— Какво му е толкова специалното? Ние сме просто група, която свири музика.

— Имената са важни.

— Китарата е важна. Какво ще кажете за „Групата С Китарата на Бъди В Нея“?

— Уук.

— Нещо по-кратко.

— Ъ-ъ…

Вселената притаи дъх.

— „Рок-Групата С Камъни В Нея“?

— На мен ми харесва. Кратко и леко мръсно, точно като мене.

— Уук.

— Трябва да измислим име и за музиката.

— Рано или късно и това трябва да ни се случи.

Ридкъли огледа бара.

На отсрещната страна на стаята седеше Диблър — „Сам Си Прерязвам Гърлото“, най-зрелищно непроспериращият Анкх-Морпоркски бизнесмен. Опитваше се да продаде на някого престъпен хотдог, белег, че някоя скорошна сигурна бизнес инициатива се е провалила. Диблър продаваше горещите си закуски само когато всичко останало пропаднеше.^[2]

Махна безплатно на Ридкъли.

Съседната маса беше заета от Торбоустия Лемън, един от набиращия нови членове състав на Музикалната Гилдия, с няколко сътрудници, очевадните познания по музика на които се свеждаха само до количеството удари, които може да понесе човешкият череп. Целенасоченото му изражение подсказваше, че не се намира там от грижа за здравето си, макар че фактът, че служителите на Гилдията имаха доста подъл вид, подсказваше, че той е там от грижа за чуждото здраве, и то главно, за да го отнесе.

Ридкъли се развесели. Вечерта можеше и да се окаже по-интересна, отколкото е очаквал.

До масата имаше още една маса. Той без малко не я забеляза, а после погледът му свърна към нея по своя собствена инициатива.

Там седеше една млада жена, съвсем сама. Разбира се, не беше необичайно да видиш млади жени в „Барабана“. Даже и млади жени без придружител. Те по принцип бяха там, за да си намерят такъв.

Странното беше това, че, макар че хората се тълпяха по пейките, около нея беше съвсем празно. Беше доста привлекателна, макар и кльощава, помисли си Ридкъли. Каква беше думата за непослушните мъжкарани? Гаменки, или нещо такова. Беше облечена в черна копринена рокля от онези, дето ги носят напращелите млади девици, които искат да изглеждат като жената вамп, а на рамото й беше кацнал гарван.

Тя обърна глава, видя, че Ридкъли я гледа, и изчезна.

Кажи-речи.

Той беше магьосник, в края на краищата. Усети как очите му се насълзяват, докато тя трепкаше ту видима, ту невидима пред погледа му.

А! Е, добре, той беше чул, че момичетата — Феи, Дето Прибират Зъбчетата на Децата, тия дни са в града. Трябва да е някое от нощните. Сигурно имаха почивен ден, като всички останали хора.

Някакво движение на масата го накара да наведе поглед. Смърт на Плъховете профуча оттам, отнасяйки чиния с фъстъци.

Обърна се отново към магьосниците. Деканът още беше с островърхата си шапка. Освен това, на лицето му имаше нещо леко лъскаво.

— Явно ти е горещо, Декане — каза Ридкъли.

— О, чувствам се прекрасно и съм ледено спокоен, Ректоре, уверявам те — отвърна Деканът. Нещо течащо се отцеди покрай носа му.

Лекторът по Скорошни Руни подуши подозрително.

— Някой да пържи бекон? — попита той.

— Свали я, Декане — рече Ридкъли. — Ще се почувстваш по-добре.

— На мен повече ми мирише на Къщата на Госпожа Паам за Любов по Договорка — обади се Старши Кавгаджията.

Погледнаха го с изненада.

— Ами, просто случайно минавах веднъж оттам — бързичко добави той.

— Руни, моля те, би ли свалил шапката от главата на Декана — каза Ридкъли.

— Уверявам те…

Шапката беше свалена. Нещо дълго и мазно и с почти същата островърха форма клюмна напред.

— Декане — най-сетне проговори Ридкъли, — какво си си направил с косата? Прилича ми на шип отпред, а отзад, извинявай за Клачианския ми език, на патешки задник. И цялата е лъскава.

— Свинска мас. Оттам трябва да с миризмата на бекон — каза Лекторът.

— Точно така — каза Ридкъли, — ами растителната миризма?

— Мърмор-мърмор-мърмор-лавандула-мърмор — намусено каза Деканът.

— Моля, Декане?

— Казах, че е такава, защото добавих лавандулово масло — високо каза Деканът. — А някои от нас случайно си мислят, че е елегантна прическа, много ви благодаря. Ваш проблем си е, Ректоре, че не разбирате хората на вашата възраст!

— Какво… искаш да кажеш, седем месеца си по-стар от мене? — рече Ридкъли.

Този път Деканът се поколеба.

— Какво казах току-що? — попита той.

— Да пиеш напоследък сушени жабешки хапчета, приятелче? — каза Ридкъли.

— Разбира се, че не, те са за душевно неуравновесени! — каза Деканът.

— А! Значи точно в това е проблемът.

Завесата се вдигна или, по-скоро, нестройно я дръпнаха настрани.

Рок-Групата С Камъни в Нея примигна на светлината от фенерите.

Никой не изръкопляска. От друга страна, никой и нищо не хвърли. Според стандартите на „Барабана“, това беше сърдечен прием.

Ридкъли видя висок, къдрокос млад мъж, който стискаше нещо, което приличаше на недохранена китара или може би банджо, което са използвали в битка. До него стоеше едно джудже, което държеше бойна тръба. Отзад беше един трол, с по един чук във всяка лапа, заел позиция зад купчина камъни. А отстрани беше Библиотекарят, който стоеше пред… Ридкъли се наведе напред… нещо, което приличаше да е корубата на пиано, закрепена върху бирени бъчви.

Момчето изглеждаше парализирано от вниманието.

То каза:

— Здравейте… ъ-ъ… Анкх-Морпорк…

И след като това количество приказки явно го изтощи, то започна да свири.

Беше простичък кратък ритъм, някой, който лесно би подминал човек, ако го срещне на улицата. Последва го серия тряскащи акорди и след това, Ридкъли осъзна, акордите не го бяха последвали, защото ритъмът си беше там през цялото време. Което беше невъзможно. На никоя китара не можеше да се свири така.

Джуджето наду серия ноти от тръбата. Тролът улови ритъма. Библиотекарят тръшна две ръце върху клавишите на пианото, очевидно напосоки.

Ридкъли никога не беше чувал такава какофония.

И тогава… тя… вече не беше какофония.

Беше като онези глупости за бялата светлина, които младите магьосници във Високо Енергийната Магическа Сграда непрекъснато разправяха. Те казваха, че всички цветове, събрани заедно, правели бяло, което беше невероятна глупост, ако питаха Ридкъли, тъй като всички знаеха, че, ако смеси човек всички цветове, които може да събере, получава някаква зелено-кафява каша, която съвсем сигурно не беше никакво бяло. Но сега вече той имаше смътна представа какво са имали предвид.

Всичкият този шум, тази каша от музика, внезапно се събра и вече имаше нова музика в нея.

Перчемът на Декана се друсаше.

Цялото множество се движеше.

Ридкъли си даде сметка, че кракът му тактува. Настъпи го с другия си крак.

После видя как тролът поде ритъма и заудря камъните, чак докато стените се разтрепериха. Ръцете на Библиотекаря връхлитаха клавиатурата. После ги последваха и краката му. А през цялото време китарата бучеше и пищеше и свиреше мелодията.

Магьосниците подскачаха по местата си и сучеха пръсти във въздуха.

Ридкъли се наведе към Касиера и му изкрещя нещо.

— Какво? — изкрещя Касиерът.

— Казах, че всички с изключение на мен и теб са пощурели!

— Какво?

— Музиката!

— Да! Страхотна е! — отвърна Касиерът, докато размахваше кльощавите си пръсти във въздуха.

— А и за тебе не съм много сигурен!

Ридкъли седна отново на място и извади магометъра. Той вибрираше лудо, което не беше от никаква полза. Като че ли не можеше да реши дали това е магия или не е.

Той сръга остро Касиера.

— Това не е магия! Това е нещо друго!

— Съвършено си прав!

Ридкъли изпита усещането, че изведнъж той вече не говори правилния език.

— Искам да кажа твърде много е!

— Да!

Ридкъли въздъхна.

— Да не е време за сушеното ти жабешко хапче?

От счупеното пиано излизаше пушек. Пръстите на Библиотекаря вървяха през клавишите като Казанунда в женски манастир.

Ридкъли се огледа. Почувства се сам.

Още един не беше изгубил ума и дума от музиката. Торбоустият се беше изправил на крака. И двамата му асистенти също.

Бяха извадили някакви бухалки с издатини. Ридкъли знаеше законите на Гилдията. Разбира се, те трябваше да се съблюдават най-строго. Един град не би могъл да се ръководи без тях. Това определено не беше лицензирана музика — ако въобще някога е съществувала нелицензирана музика, то това беше тя. Въпреки всичко… той запретна ръкави и приготви една бърза кълбовидна мълния, просто така, за всеки случай.

Един от мъжете си изпусна бухалката и се хвана за крака. Другият се завъртя, сякаш нещо го беше пернало през ухото. Шапката на Торбоустия се нащърби, като че ли някой току-що го беше ударил по главата.

На Ридкъли, на когото едното око ужасно се насълзи, му се стори, че вижда как момичето фея стоварва дръжката на някаква коса върху главата на Торбоустия.

Главният Ректор беше доста умен мъж, но често срещаше проблеми да накара влака на мисълта му да смени коловоза. Сега имаше проблем с мисълта за наточената коса — в края на краищата, тревата нямаше зъби!, и точно тогава кълбовидната мълния му изгори пръстите, и после, докато яростно ги смучеше, той осъзна, че в звука има нещо. Нещо свръх.

— О, не — рече той, докато кълбовидната мълния се пренесе на пода и подпали ботуша на Касиера, — тя е жива.

Той сграбчи халбата бира, довърши набързо съдържанието и я тръшна наопаки върху масата.

 

 

Луната грееше над Клачианската пустиня, в района на пунктираната линия. И от двете й страни получаваха абсолютно еднакво количество светлина, макар че умове като този на господин Клийт не одобряваха такова състояние на нещата.

Сержантът премина през отъпкания пясък на парадния плац. Спря се, седна и извади пура. После измъкна и кибрит, пресегна се и го драсна в нещо, щръкнало в пясъка, което каза:

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

— Предполагам, че вече ти стига, а, войник? — попита сержантът.

— ДА МИ СТИГА КАКВО, СЕРЖАНТ?

— Два дена на слънце, никаква храна, никаква вода… предполагам, че си полудял от жажда и само се молиш да те разрият, а?

— ДА. НАИСТИНА Е МНОГО ТЪПО.

— Тъпо?

— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ДА.

— Тъпо? Не се предполага да е тъпо! Това е Ямата! Предполага се да е ужасно физическо и умствено мъчение! След един ден в нея се предполага да си… — Сержантът погледна крадешком към нещо написано на китката му, — … бълнуващ умопобъркан! Цял ден те наблюдавам! Даже не си и изпъшкал! Аз не мога да си седя на… нещото, а ти седиш в нея, а има документи и нещо…

— КАНТОРА.

— … работа, а и с теб отвън! Не издържам повече!

Бо Найдъл погледна нагоре. Почувства, че е време за жест на добра воля.

— ПОМОЩ, ПОМОЩ. ПОМОЩ, ПОМОЩ — каза той.

Сержантът си отдъхна облекчено.

— ТОВА ПОМАГА НА ХОРАТА ДА ЗАБРАВЯТ, НАЛИ?

— Да забравят? Хората забравят всичко, когато ги сложат в…

— ЯМАТА.

— Да! Точно това!

— А. ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА ТЕ ПОПИТАМ НЕЩО?

— Какво?

— ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ АКО МОЖЕ ДА ОСТАНА ОЩЕ НЯКОЙ И ДРУГ ДЕН?

Сержантът отвори уста, за да отговори, и тогава Д’регите нападнаха от най-близката пясъчна дюна.