Тери Пратчет
Музика на душата (6)

Тук нямаше ни истински ден, ни истинска нощ. Отначало това беше създало тревоги на Албърт. Съществуваше само яркият пейзаж и, високо горе, черно небе със звезди. Смърт никога не схвана чалъма на деня и нощта. Когато къщата имаше обитатели — човешки същества, тя като че ли поддържаше ден от 26 часа. Хората, оставени сами на себе си, възприемат по-дълъг дневен ритъм от 24-часовия ден, така че могат да бъдат задействани като много малки часовници по залез. Хората трябва да се примирят с Времето, но дните са един вид по личен избор.

Алберт си лягаше да спи, когато се сетеше.

Сега той седеше, запалил една свещ и гледаше в пространството.

— Тя си спомни за банята — промърмори. — И знае за неща, които няма начин да е виждала. Не може да са й казали. Тя има неговата памет. Тя го е наследила.

— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете. Нощем обичаше да седи до печката.

— Последният път, когато изчезна, хората престанаха да умират — каза Албърт. — Но този път не са. И конят отиде при нея. Тя запълва дупката.

Втренчи се злобно в тъмнината. Когато се вълнуваше, му личеше по един вид безпощадно дъвчене и смукане, сякаш се опитваше да изтръгне забравена хапка от времето на следобедния чай от дълбините на някой зъб. Сега вдигаше шум като машинка за подстригване.

Не си спомняше някога да е бил млад. Трябва да е било преди хиляди години. Беше на седемдесет и девет, но Времето в дома на Смърт беше неизчерпаем източник.

Смътно си даваше сметка, че детството е опасна работа, особено към края. Появяваше се цялата разправия с пъпките и разни части от тялото ти, които си имат собствено мнение. Да ти поверят изпълнителната власт на смъртността съвсем сигурно беше допълнителен проблем.

Но проблемът — ужасният, неизбежен проблем беше, че все някой трябваше да я върши.

Защото, както е отбелязвано и по-рано, Смърт действаше в най-общи, отколкото конкретни линии, точно като монархия.

Ако си поданик на някоя монархия, управлява те монарх. Непрекъснато. Независимо дали спиш или си буден. Каквото и да правиш ти или пък монархът.

Това е част от общите условия на ситуацията. Царицата всъщност няма нужда да идва чак до собствения ти дом, да си играе със стола и дистанционното управление на телевизора и да издава конкретни команди за това как да умираш от студ и да си мечтаеш за чаша чай. Всичко става автоматично, като гравитацията. С изключение на това, че за разлика от гравитацията, там е нужен някой най-отгоре. Не е задължително да върши много работа. Просто трябва да е там. Просто трябва.

— Тя ли? — попита Албърт.

— ЦЪЪРР.

— Много скоро ще сдаде багажа. О, да. Не можеш да си безсмъртен и смъртен едновременно, това ще те разкъса на две. Почти ми е мъчно за нея.

— ЦЪЪРР — съгласи се Смърт на Плъховете.

— И не е това най-лошото — каза Албърт. — Само почакай, докато паметта й наистина започне да работи…

— ЦЪЪРР.

— Послушай ме — каза Албърт. — Най-добре тръгвай да го търсиш още сега, начаса.

 

 

Сюзън се събуди без ни най-малка представа колко е часът.

До леглото имаше часовник, защото Смърт знаеше, че трябва да съществуват неща като часовник до леглото например. Имаше си и черепи, и кости, и омега отгоре, и не работеше. В къщата нямаше работещи часовници, освен специалния в коридора. Всички останали или се депресираха и спираха, или пък се развиваха от първия път.

Стаята й изглеждаше така, сякаш някой се е изнесъл оттам вчера. На тоалетката имаше четки за коса, както и останки от гримове. Даже имаше и халат отзад на вратата. Със зайче на джоба. Приятният ефект би бил доста по-голям, ако зайчето не приличаше толкова на скелет.

Прерови чекмеджетата. Това трябва да е била стаята на майка й. Имаше много розово. Сюзън нямаше нищо против розовия цвят, когато беше с мярка, но случаят не беше такъв. Облече си старата ученическа униформа.

Важното, реши тя, е да запазиш спокойствие. За всяко нещо винаги съществува логично обяснение, дори ако трябва да си го измислиш.

— СКИИФХ!

Смърт на Плъховете се приземи на тоалетката, а ноктите му дращеха да се заловят за нещо. Махна миниатюрната коса от устата си.

— Струва ми се — внимателно заговори Сюзън, — че сега вече бих искала да се върна вкъщи, благодаря ти.

Малкият плъх кимна и скочи.

Приземи се на края на розовия килим и се шмугна по тъмния под.

Щом Сюзън отстъпи от килима, плъхът се спря и се огледа със задоволство. Още веднъж тя усети, че е преминала някакъв тест.

Последва го в коридора, а после и в опушената мрачна кухня. Албърт се беше навел над печката.

— ’Бро утро — каза той, по-скоро по навик, отколкото в съответствие с някаква част от деня. — Искаш ли препържен хляб с наденичките? После ще има и каша.

Сюзън погледна към цвърчащата смес в огромния тиган. Не беше гледка, която да понесе гладен стомах, макар че сигурно би могла да предизвика такъв. Албърт можеше да накара и яйце да си пожелае никога да не са го снасяли.

— Нямаш ли малко „Мюсли“? — попита тя.

— Това някакъв вид салам ли е? — отвърна Албърт с подозрение.

— Това са ядки с жито.

— Има ли някакви мазнини?

— Не мисля.

— Тогава как се предполага да го изпържиш?

— То не се пържи.

— И ти му викаш на това закуска?

— Не е задължително да е пържено, за да е закуска — каза Сюзън. — Искам да кажа, ти спомена за каша, а кашата не се пържи…

— Кой казва така?

— Ами, тогава варено яйце?

— Ха! Варенето не е хубаво — не убива всички микроби.

— СВАРИ МИ ЯЙЦЕ, АЛБЪРТ.

Докато ехото подскачаше насам-натам и отмираше, Сюзън се зачуди откъде беше дошъл гласът.

Черпакът издрънча на плочките.

— Моля? — каза Сюзън.

— Ти използва гласа.

— Не си прави труд за яйцето — рече Сюзън. От този глас я болеше челюстта. Той я разтревожи даже повече, отколкото разтревожи Албърт. В края на краищата, това си беше нейната уста. — Искам да се върна у дома!

— Ти си у дома — каза Албърт.

— Тук? Това не е моят дом!

— Тъй ли? Какво е написано на големия часовник?

— „Твърде Късно“ — отговори тя начаса.

— Къде са пчелните кошери?

— В овощната градина.

— Колко чинии имаме?

— Седем… — Сюзън здраво стисна устни.

— Виждаш ли? Това е домът на една част от теб — каза Албърт.

— Виж какво… Албърт — започна Сюзън със сладникав тон, в случай че този път пък проработеше по-добре, — може би съществува… някой… който един вид… отговаря за всичко, но аз въобще не съм толкова важна… искам да кажа…

— Така ли? И как така тогава конят те познава?

— Да, но аз наистина съм едно съвсем нормално момиче…

— Нормалните момичета не са яздили „Моя Малък Бинки“ на третия си рожден ден! — сряза я Албърт. — Баща ти го прекрати. Господарят много се разстрои от това. Той се опитваше.

— Искам да кажа, че съм обикновено дете!

— Слушай, обикновените деца получават истински ксилофон. Те не могат ей тъй да накарат дядо си да си свали ризата!

— Искам да кажа, че нищо не мога да променя! Не съм виновна аз! Не е честно!

— Наистина? О, защо не ми каза? — кисело попита Албърт. — Много го грее някого, точно така. Ако бях на твое място, веднага щях да изляза и да извикам на цялата вселена, че не е честно. Обзалагам се, че ще ти каже: „О! Добре тогава, извинявай, че съм те обезпокоила, свободна си да правиш каквото си искаш!“

— Това е сарказъм! Нямаш право да ми говориш така! Ти си само един прислужник!

— Точно така. Както и ти. Така че аз бих започнал, ако бях на твое място. Плъхът ще помогне. Основно работи с плъхове, но принципът е същият.

Сюзън седеше с отворена уста.

— Излизам навън — сопна се тя.

— Не те спирам.

Сюзън прелетя през задната врата, през огромното пространство на външната стая, мина покрай воденичния камък на двора и излезе в градината.

— Ха! — каза тя.

Ако някой беше й казал, че Смърт има къща, тя щеше да му отвърне, че е луд или, даже по-лошо, че е глупак. Но ако трябваше да си представи такава къща, тя би нарисувала с обилен черен пастел някоя голяма готическа постройка с високи кули и зъбчати стени. Да надвисва заплашително и да предполага други страшни думи, като обречено и мрачно. Би направила хиляди прозорци. Би изпълнила оставащите ъгли по небето с прилепи. Би било внушително.

Нямаше да е като селска къща. Нямаше да има такава безвкусна градина. Нямаше да има чердже пред вратата с „Добре Дошли“ на него.

Беше дошла със стени на здравия й разум, непревземаеми като крепости. Започваха да се топят като сол на влажен вятър, а това я ядосваше.

Някога имаше дядо си Лезек, разбира се, в малкото му стопанство, толкова беден, че дори и врабците трябваше да ровят доста, за да се наядат. Беше добро старче, поне доколкото можеше да си го спомни; малко глупавичък, като се замислеше, особено, когато баща й беше наоколо.

Майка й беше казала, че нейният собствен баща е…

Сега като се замисляше за това, не беше сигурна какво й е казвала. Родителите бяха доста находчиви в това да не казват на хората нещата, даже когато използваха много думи. Просто бяха оставили у нея впечатлението, че него нещо го няма.

Сега пък й се подсказваше, че той се слави с това, че непрекъснато се върти наоколо.

Беше като да имаш роднина търговец.

Ето, бог… бог би било нещо. Лейди Одил Флюм, от пети клас, винаги се хвалеше, че пра-пра-пра-баба й някога била прелъстена от бога Слепия Айо във формата на ваза с маргаритки, което очевидно я правеше наполовина-полу-полу-богиня. Казваше, че много помагало на майка й да намира свободна маса в ресторантите. Но да разправяш, че си близка роднина на Смърт, май нямаше да има същия ефект. Може би няма да успееш да си намериш място даже в близост до кухнята.

Ако всичко това беше някакъв сън, не й се струваше да е опасно да се събуди. Все едно, не вярваше на такива неща. Сънищата не бяха такива.

Пътека водеше от конюшнята покрай зеленчуковата градина и, спускайки се леко надолу, в овощна градина с дървета с черни листа. Лъскави черни ябълки висяха по тях. Отделени от едната страна имаше няколко бели кошера.

И тя знаеше, че някога е виждала всичко това.

Имаше едно ябълково дърво, което беше много, много по-различно от другите.

Изправи се и се загледа в него, докато споменът се надигна.

Спомни си, че е точно толкова голяма, колкото да види колко логично глупава е цялата тази мисъл, а той стоеше там и притеснено чакаше да види какво ще направи тя…

Старите сигурни неща се оттеглиха назад, за да бъдат заместени от нови сигурни неща.

Сега тя разбра чия внучка е.

 

 

„Поправеният Барабан“ традиционно се беше занимавал с, ами, традиционни кръчмарски игри, като домино, мятане на стрели и Издебване На Хора Откъм Гърба И Прибиране На Всичките Им Пари. Новият собственик беше решил да вдигне нивото на клиентелата. Това беше единствената останала възможност.

Бяха минали през Проверяващото Устройство — тритонна задвижвана от вода чудовищна ужасия, базираща се на неотдавна открита схема от Леонардо да Куирмски. Беше се оказала лоша идея. Капитан Керът от Стражата, който имаше мозък, остър като бръснач под откритото си усмихнато лице, незабелязано бе подменил списъка с въпросите с нови, като: „Да си се навъртал покрай Диамантовия Склат на Вортин в ношта на 15?“ и „Кой беше третия, дето Тараши из Фабриката за Спирт на Беърхагър миналата седмица?“ и беше арестувал трима клиенти, преди още да успеят да се опомнят.

Собственикът беше обещал друга машинка някой от тези дни. Библиотекарят, един от редовните посетители на кръчмата, вече събираше монети в очакване.

В единия край на бара имаше малка сцена. Собственикът беше опитал със стриптийзьорка по обедно време, но само веднъж. При вида на един огромен орангутан на първия ред с голяма невинна усмивка, голяма чанта с дребни монети и с един голям банан, горкото момиче избяга. И още една Гилдия за забавления включи „Барабана“ в черния списък.

Името на новия собственик беше Хибискус Данълм. Не беше негова вината. Той наистина искаше, по собствените му думи, да направи от „Барабана“ място за развлечение. За едното нищо щеше да опъне раирани чадъри отвън.

Погледна надолу към Глод.

— Само вие тримата? — попита.

— Да.

— Когато се съгласих на пет долара, ти каза, че имаш голям оркестър.

— Кажи „Здрасти“, Лиас.

— Честна дума, да, това наистина е голям оркестър. — Данълм отстъпи назад. — Ами аз си мислех — каза той, — че са няколко изпълнители, които всички ги познават? Само за да подсигуря обкръжение.

— Обкръжение — рече Имп, докато оглеждаше „Барабана“. Знаеше тази дума. Но на място като това тя беше напълно лишена от смисъл. В този ранен вечерен час имаше само трима-четирима посетители. Не обръщаха никакво внимание на сцената.

Стената зад сцената съвсем определено беше виждала действия. Той се втренчи в нея, докато Лиас търпеливо си трупаше камъните на купчина.

— О, само малко плодове и стари яйца — каза Глод. — Хората сигурно стават малко буйни. Аз лично не бих се притеснявал от това.

— Това не ме притеснява — отвърна Имп.

— И аз така мисля.

— Но ме притесняват слледите от брадвите и дупките от стреллите. Гллод, та ние дори не сме репетиралли! Не както си му е редът!

— Ти можеш да свириш на китарата си, нали?

— Ами, да, струва ми се…

Беше я изпробвал. Лесно беше да се свири. Всъщност, беше почти невъзможно да свириш лошо. Като че ли нямаше никакво значение как докосва струните — те така или иначе изсвирваха тона, който той си беше намислил. Това беше, в материализирана форма, точно този инструмент, за който си мечтае човек, когато започва да свири за пръв път — онзи, на който може да свири, без да е учил. Спомняше си, когато взе за пръв път лира в ръцете си и дръпна струните, с увереното очакване на онези нежни, трептящи звуци, които старците извличаха от тях. Вместо това изтръгна само безреден шум. Но това беше инструментът, за който си бе мечтал…

— Ще се придържаме към парчета, които всеки знае — каза джуджето. — „Магьосническият Жезъл“ и „Събиращ Ревен“. Такива неща. Хората обичат песни, на които могат да се покикотят.

Имп погледна към бара. Почваше да се понапълва. Но вниманието му се привлече от един голям орангутан, който си беше придърпал стола точно пред сцената и държеше в ръцете си торба с плодове.

— Гллод, една маймуна ни глледа.

— Е и? — рече Глод, докато разгъваше някаква мрежа.

— Но това е маймуна.

— Това е Анкх-Морпорк. Тук нещата са така. — Глод си свали шлема и разгъна нещо отвътре.

— Защо ти е пазарската мрежа? — попита Имп.

— Плодовете са си плодове. Няма празно. Ако хвърлят яйца, опитай се да ги хванеш.

Имп преметна ремъка на китарата през рамо. Беше се опитал да каже на джуджето, но какво можеше да му каже: това е твърде лесно за свирене?

Надяваше се, че все пак има бог на музикантите.

И наистина има. Има много, по един за почти всеки вид музика. Почти всеки вид. Но единственият, който трябваше да наблюдава Имп същата онази нощ, беше Рег, богът на клубните музиканти, който не можеше да му обърне много внимание, защото на него чакаха още три други гуляя.

— Готови ли сме? — попита Лиас, като си вдигна чуковете.

Другите кимнаха.

— Да им изсвирим „Магьосническия Жезъл“ тогава — рече Глод. — Това винаги разпуква леда.

— Става — каза тролът. Заброи на пръсти. — Едно, две… едно, две, много, доста.

Хвърлиха първата ябълка седем секунди по-късно. Улови я Глод, който не пропусна нито нота. Но първият банан се изви гадно и се приземи в ухото му.

— Не спирайте да свирите! — изсъска той.

Имп се подчини, като се наведе да избегне откос портокали.

На първия ред, маймуната си отвори торбата и измъкна един много голям пъпеш.

— Виждаш ли някакви круши? — попита Глод, докато си поемаше дъх. — Обичам круши.

— Виждам един мъж, който хвърлля брадва!

— Изглежда ли ценна?

Една стрела затрепери в стената до главата на Лиас.

 

 

Беше три часа сутринта. Сержант Колън и Ефрейтор Нобс стигаха до заключението, че който и да възнамеряваше да нападне Анкх-Морпорк, най-вероятно нямаше да го направи точно сега. Пък и такъв хубав огън гореше в наблюдателницата.

— Можем да оставим бележка — рече Ноби, докато си духаше на пръстите. — Знаеш ли? Върни се утре, или нещо такова?

Погледна нагоре. Самотен кон минаваше под сводестата порта. Бял кон, с мрачен, облечен в черно ездач.

Не последва въпрос като: „Стой, кой върви там?“. Нощната стража обикаляше улиците по странни часове и беше свикнала да вижда неща, които смъртните хора обикновено не виждат.

Сержант Колън почтително докосна шлема си.

— ’Р вечер, ваша светлост — каза той.

— Ъ-Ъ… ДОБЪР ВЕЧЕР.

Стражите наблюдаваха, докато конят изчезна от погледа им.

— Значи, някое нещастно човече е готово за него — каза Сержант Колън.

— Отдаден е на работата си, трябва да се признае — рече Ноби. — По всяко време на денонощието. Винаги има време за хората.

— Аха.

Стражите се вгледаха в кадифения мрак. Нещо не е съвсем наред, помисли си Сержант Колън.

— Как е първото му име? — попита Ноби.

Погледаха още малко. После Сержант Колън, който все още не успяваше да разбере какво точно не е наред, рече:

— Какво искаш да кажеш с това: „Как е първото му име“?

— Как е първото му име?

— Той е Смърт — отвърна сержантът. — Смърт. Това е цялото му име. Искам да кажа… какво искаш да кажеш?… Искаш да кажеш като например… Кейт Смърт?

— Ами, защо не?

— Той е просто Смърт, не е ли така?

— Не, това му е само работата. Как му викат приятелите?

— Какви „приятели“?

— Добре, де. Както искаш.

— Хайде де идем да изпием по един горещ ром.

— Струва ми се, че прилича на Леонардо.

Сержант Колън си спомни гласа. Това беше. Само за един миг там…

— Сигурно остарявам — рече. — За един миг си помислих, че ми заприлича на гласа на Сюзън.

 

 

— Мисля, че ме видяха — прошепна Сюзън, щом конят сви зад ъгъла.

Смърт на Плъховете подаде глава от джоба й.

— ЦЪЪРР.

— Мисля, че ще имаме нужда от оня гарван — каза Сюзън. — Искам да кажа, аз… мисля, че те разбирам, само дето не знам какво казваш…

Бинки спря пред една голяма къща, малко настрани от пътя. Малко претенциозна постройка, с повече фронтони и колони, отколкото би подхождало да има, и това беше намек за произхода й: беше от онези къщи, които богатите търговци си строят, когато станат почтени и изпитат нужда да направят нещо със заграбеното.

— Това хич не ме радва — каза Сюзън. — Просто не мога да работя. Аз съм човек. Трябва да ида до тоалетната и други такива работи. Не мога просто да влизам в хорските къщи и да ги убивам!

— ЦЪЪРР!

— Добре, де, не да ги убивам. Но не е проява на добро възпитание, както и да го погледнеш.

Надпис на вратата гласеше: „Търговците през задния вход“.

— Аз като търговец ли се броя…

— ЦЪЪРР!

По принцип на Сюзън никога не би й хрумнало да попита. Тя винаги се беше виждала като човек, който минава през парадните врати на живота.

Смърт на Плъховете пробяга по пътеката и през вратата.

— Чакай! Не мога…

Сюзън погледна към дървото. Можеше. Разбира се, че можеше. Още спомени изкристализираха пред погледа й. В края на краищата, това беше само дърво. Ще прогние след няколкостотин години. От гледна точка на безкрайността, то все едно не съществуваше. Като цяло, сравнени с живота на мултивселената, повечето неща наистина не съществуваха.

Пристъпи напред. Тежката дъбова врата оказа съпротива колкото и една сянка.

 

 

Скърбящи роднини се бяха скупчили около леглото, където, почти изгубен сред възглавниците, лежеше сбръчкан старец. В края на леглото, без да обръща никакво внимание на опяванията наоколо, лежеше голям, много дебел рижав котарак.

— ЦЪЪРР.

Сюзън погледна към пясъчния часовник. Последните няколко песъчинки се отърколиха през дупката.

Смърт на Плъховете, е пресилено внимание, се промъкна зад спящия котарак и яко го ритна. Животното се събуди, обърна се, събра уши от ужас и скочи от юргана.

Смърт на Плъховете се изкикоти.

— ХИК, ХИК, ХИК.

Един от опечалените, с лице на скумрия, вдигна очи. Взря се в спящия.

— Това е — рече той. — Отиде си.

— А пък аз си мислех, че цял ден ще висим тук — каза жената до него, като се изправи. — Видя ли оная гадна стара котка, че се разкара. Животните познават, да ти кажа. Имат такова, шесто чувство.

— ХИК, ХИК, ХИК.

— Е, хайде, знам, че си тук някъде — каза трупът. Изправи се.

Сюзън беше запозната на теория с духовете. Но не беше очаквала, че ще е точно така. Не беше очаквала духовете да са живите, но те бяха просто бледи копия във въздуха, в сравнение със стареца, седнал в леглото. Той изглеждаше съвсем материален, само дето синя светлина го очертаваше.

— Сто и седем години, а? — изкряка той. — Предполагам, че малко съм ви попритеснил там. Къде си?

— Ъ. ТУК — каза Сюзън.

— Жена, а? — попита старецът. — Браво, браво.

Той се смъкна от леглото, като развя призрачна нощна риза, и изведнъж се закова на място, сякаш стигна края на въже. Горе-долу това беше всичко; една тънка линия синя светлина все още го свързваше е миналото му обиталище.

Смърт на Плъховете заподскача нагоре-надолу по възглавницата, като припряно замахваше с косата.

— О, съжалявам — каза Сюзън и замахна. Синята линия се пръсна с пронизителен, кристален звън.

Наоколо, понякога минаващи през тях, бяха опечалените. Скърбенето като че ли бе престанало след като вече старецът беше умрял. Мъжът скумрия тършуваше под матрака.

— Погледни ги — рече старецът гадно. — Горкичкия стар дядо, хлъц!, хлъц!, горко ще ни липсва, никога няма да има друг като него, къде е скрил старият негодник завещанието? Това е най-малкият ми син, ей този. Е, ако на една картичка за всяка Новогодишна Нощ На Прасетата й се вика син. А жена му виждате ли? Има усмивка като ръба на помийна кофа. А другите са по-лоши и от нея. Роднини? Подарявам ви ги. Не умирах само от инат на тях.

Няколко човека ровеха под леглото. Чу се закачлив порцеланов звън. Старецът припкаше зад тях и правеше жестове.

— Никакъв шанс! — кикотеше се той. — Ха, ха! В кошницата на котката са! Оставих всичките пари на котката!

Сюзън се огледа. Котката ги наблюдаваше тревожно иззад умивалника.

Сюзън почувства, че от нея се очаква отговор.

— Много… мило от ваша страна… — каза тя.

— Ха! Гадина крастава! Тринайсет години спи и мърсува и само чака следващата манджа. Не се е размърдал и половин час дори през целия си дълъг, сплут живот. Докато намерят завещанието, така или иначе. И тогава той ще се превърне в най-богатия и най-пъргав котарак на света…

Гласът се изгуби. Както и собственикът му.

— Какъв ужасен старец — каза Сюзън.

Погледна надолу към Смърт на Плъховете, който се опитваше да сплаши котката.

— Какво ще стане с него?

— ЦЪЪРР.

— О! — Зад тях един вече бивш опечален изтърси едно чекмедже на пода. Котката започваше да трепери.

Сюзън прекрачи вън през стената.

 

 

Облаци се кълбяха зад Бинки като морска диря.

— Е, това не беше много зле. Искам да кажа, никаква кръв, нищо. А и той беше много стар и никак не беше хубав.

— Значи всичко е наред, тогава, нали така? — Гарванът кацна на рамото й.

— Ти какво правиш тук?

— Тоя Плъхски Смърт ми рече, че можете да ме откарате. Имам среща.

— ЦЪЪРР.

Смърт на Плъховете измъкна нещо от дисагите.

— Ние да не сме таксиметрови услуги? — ледено попита Сюзън.

Плъхът сви рамене и пъхна хронометъра на нечий живот в ръката й.

Сюзън прочете името, гравирано върху стъклото.

— Волф Волфсънсънсънсън? Звучи ми малко като от Централните Земи.

— ЦЪЪРР.

Смърт на Плъховете се изкатери по гривата на Бинки и зае позиция между ушите на коня, а миниатюрният му плащ се вееше на вятъра.

 

 

Бинки се носеше в лек галоп над бойно поле. Не беше голяма война, просто вътре племенно боричкане. Нито пък имаше някакви забележими армии — биещите се като че ли бяха две групи хора, някои на коне, които съвсем случайно се бяха паднали да са на едната страна. Всички бяха облечени в еднакви рунтави или вълнуващо лъскави кожи и Сюзън въобще не можеше да разбере как различават кой е свой и кой враг. Хората просто май много крещяха и размахваха напосоки огромни саби и топори. От друга страна, всеки, когото човек успяваше да удари, начаса се превръщаше в негов враг, така че май всичко си идваше на мястото в края на краищата. Проблемът беше, че хората умираха и се демонстрираха примери на невероятно глупав героизъм.

— ЦЪЪРР.

Смърт на Плъховете нетърпеливо посочи надолу.

— Дий… надолу.

Бинки кацна върху малък хълм.

— Ъ… така — рече Сюзън. Изтегли косата от ножницата. Острието оживя.

Не беше трудно да съзре душите на мъртвите. Тръгваха си от бойното поле ръка за ръка, приятели и доскорошни врагове абсолютно еднакви, като се смееха и се препъваха, и идваха право към нея.

Сюзън слезе от коня. И се съсредоточи.

— Ъ — рече тя. — НЯКОЙ ТУК ДА Е БИЛ УБИТ И ДА СЕ КАЗВА ВОЛФ?

Зад гърба й, Смърт на Плъховете сграбчи глава в лапите си.

— Е, ЗДРАВЕЙТЕ?

Никой не й обърна никакво внимание. Бойците я подминаха в строй. На края на бойното поле образуваха редици и като че ли чакаха нещо.

Тя не трябваше да… да ги оправи… всичките. Албърт се беше опитал да й обясни, но така или иначе споменът вече се беше появил. Тя трябваше да се насочи към някой, определен от изтичащия срок или от историческата значимост, а това означаваше, че всички останали са просто случайност; единственото, което тя трябваше да направи, бе да не спира набраната инерция.

— Трябва да си по-настоятелна — каза гарванът, който беше кацнал на една скала. — Това е проблемът с жените в професиите. Не са достатъчно агресивни.

— Ти що искаше да дойдеш тук? — попита го тя.

— Това е бойно поле, нали така? — търпеливо каза гарванът. — След това трябва да има гарвани. — Произволно въртящите му се очи заиграха из главата му. — Без да споменаваме и лешоядите.

— Искаш да кажеш, че всички биват изядени?

— Едно от чудесата на природата — отвърна гарванът.

— Това е ужасно — каза Сюзън. По небето вече кръжаха черни птици.

— Изобщо не е така — рече гарванът. — Нямам нищо против конските мръвки.

Едната страна, ако въобще можеше да се нарече така, бягаше от мястото на полесражението, а другата я преследваше.

Птиците започнаха приготовления за това, което — Сюзън ужасено осъзна, — беше само сутрешна закуска. Меките части, огрени от слънцето.

— Я най-добре иди и си потърси момчето — рече гарванът. — Иначе ще пропусне возенето.

— Какво возене?

Очите отново направиха пълен кръг.

— Някога да си учила митология? — попита той.

— Не. Госпожица Батс казва, че са само измислени истории с недостатъчно литературно съдържание.

— А! Боже мой! Ама как може такова нещо! Е, хубаво. Скоро ще видиш. Трябва да тичам. — Гарванът скочи във въздуха. — По принцип гледам да си намеря място близо до главата.

— Ами аз какво ще…

И тогава някой започна да пее. Гласът връхлетя от небето като неочакван вятър. Беше доста добро мецосопрано…

— Хай-джо-то! Хай-джо-то! Хо!

А след него, яхнала кон, хубав почти колкото Бинки, се появи жена. Съвсем определено. Голяма жена. Беше точно толкова много жена, колкото можеш да събереш на едно място, без да станат две жени. Беше облечена в плетена желязна броня, с лъскав нагръдник номер 46-D, и с шлем с рога на него.

Събраните мъртви се поободриха, докато конят галопираше и търсеше къде да кацне. Зад нея още шест други пеещи ездачки изникнаха от небето.

— Не е ли винаги едно и също? — рече гарванът, докато отлиташе. — Можеш да чакаш с часове, без да видиш нито една, а после получаваш седем накуп.

Пред смаяния поглед на Сюзън всяка ездачка взе по един мъртъв воин и отново се издигна с галоп в небето. Изчезнаха внезапно на няколкостотин ярда във въздуха и се появиха отново почти незабавно, за да вземат нов пътник. Скоро вече действаше трескава совалка.

Минута или две по-късно една от жените пришпори коня си към Сюзън и измъкна свитък пергамент от нагръдника си.

— Какво, хо! Тука пише Волф — каза тя с отривистия глас, използван от хора на коне, когато се обръщат към простите пешеходци. — Волф Щастливеца…?

— Ъ. Аз не знам… ИСКАМ ДА КАЖА, НЕ ЗНАМ ТОЧНО КОЙ Е — безпомощно рече Сюзън.

Жената в шлема се наведе напред. Имаше нещо много познато в нея.

— Ти нова ли си?

— Да. Тоест… ДА.

— Е, не стой там като препарирана. Най-добре иди и го донеси, няма да направиш никак зле.

Сюзън се огледа диво наоколо и най-сетне го видя. Не беше много далече. Младичък мъж, очертан в проблясващо бледо синьо, се открояваше сред падналите.

Сюзън се приближи бързо, приготвила коса. Синя ивица свързваше воина с предишното му тяло.

— ЦЪЪРР! — изпищя Смърт на Плъховете, като подскачаше нагоре-надолу и правеше многозначителни движения.

— Палецът на лявата ръка горе, дясната ръка свита в китката, дай й малко тежест! — изкрещя жената с рогата.

Сюзън замахна с косата. Линията се прекъсна.

— Какво стана? — попита Волф. Погледна надолу. — Това там долу съм аз, нали? — попита той. Обърна се бавно. — А там долу. И ей там. И…

Той погледна към жената воин с рогата и се ободри.

— От Айо! — каза той. — Вярно е значи? Валкирии ще ме отнесат до залата на Слепия Айо, където цари вечен празник и запой?

— Не… искам да кажа, НЕ ПИТАЙ МЕН — отвърна Сюзън.

Валкирията се пресегна и метна воина през седлото.

— Само тихо, така, добро момче — каза тя.

Погледна замислено към Сюзън.

— Ти сопрано ли си? — попита тя.

— Моля?

— Можеш ли въобще да пееш, момиче? Трябва ни само още едно сопрано. Нещо твърде много мецосопрана има напоследък.

— Не съм много музикална, съжалявам.

— Е, добре. Само си помислих. Трябва да тръгвам. — Отметна глава назад. Мощният нагръдник се надигна. — Хо-джо-то! Хо!

Конят се изправи на задните си крака, после изгалопира в небето. Преди да стигне до облаците, той се сви в светеща точка, която затрептя.

— Какво беше всичко това? — попита Сюзън.

Запърхаха криле. Гарванът кацна върху главата на тъй скоро споминалия се Волф.

— Ами, тия момчета вярват, че ако умреш в битка, някоя голяма, дебела, пееща жена с рога те отнася до една огромна празнична зала, където плюскаш и пиеш на корем като глупак до края на вечността — каза гарванът. Оригна се изискано. — Адски глупава представа, наистина.

— Но то току-що се случи!

— Но не престава да е тъпа идея! — Гарванът се огледа наоколо и към поразеното бойно поле, сега вече празно, с изключение на падналите и на ятата негови пернати събратя. — Ама че загуба — добави той. — Искам да кажа, само погледни. Такава ужасна загуба.

— Да!

— Искам да кажа, наял съм се до пръсване и пак стотици от тях останаха недокоснати. Мисля, че ще видя дали не мога да си взема за вкъщи.

— Това са трупове!

— Точно така!

— Ти какво ядеш?

— Добре де — рече гарванът, като отстъпи назад. — Има достатъчно за всички.

— Това е отвратително!

— Не съм ги убил аз — рече той.

Сюзън се предаде.

— Тя много приличаше на Желязната Лили — каза тя, докато се връщаха към търпеливо чакащия ги кон. — Учителката ни по физкултура. И звучеше като нея.

Представи си гръмогласните Валкирии как се носят тежко из небето. „Вдигнете някой боец, ах, вие, шайка бледи мушката…“

— Конвергентна еволюция — обясни гарванът. — Често се случва. Четох веднъж, че по всичко личи, че обикновеният октопод има почти същото око като човешката очна… гра!

— Канеше се да кажеш нещо като: с изключение на вкуса, нали така? — попита Сюзън.

— Ник’га не съм си’г’и помислял — неясно рече гарванът.

— Сигурен ли си?

— Мъолйъ тъ пусни ми кльююнъъ?

Сюзън отпусна хватка.

— Това е ужасно — каза тя. — Това ли е правил той? Няма ли никакъв елемент на личен избор?

— ЦЪЪРР.

— Но какво, ако те не заслужават да умрат?

— ЦЪЪРР.

Смърт на Плъховете съумя да посочи, доста успешно, че в такъв случай те могат да се обърнат към вселената и да изтъкнат, че не заслужават да умрат. В който случай зависеше от вселената, дали да каже: „О, така ли? Е, добре, всичко е наред тогава, можете да продължите да си живеете.“ Това беше забележително кратък жест.

— Значи… дядо ми е бил Смърт и той просто е оставял природата да следва своя ход? Когато е можел да направи малко добро? Това е глупаво.

Смърт на Плъховете поклати череп.

— Имам предвид, Волф на страната на правите ли беше? — попита Сюзън.

— Трудно е да се каже — каза гарванът. — Той беше Вазунг. От другата страна бяха Бергундите. Явно всичко е започнало с това, че някой си Бергунд отмъкнал една жена на Вазунгите преди няколкостотин години. Или може би беше обратното. Както и да е, другата страна нападнала селището им. Последвало малко клане. И тогава другите нападнали другото селище и последвало друго клане. След което, както бихме могли да се изразим, останала някаква лоша утайка в отношенията.

— Много добре тогава — каза Сюзън. — Кой е следващият?

— ЦЪЪРР.

Смърт на Плъховете се приземи на седлото. Наведе се напред и, с известно усилие, измъкна нов пясъчен часовник от торбата. Сюзън прочете етикета.

Пишеше: Имп йе Селин.

Сюзън изпита чувството, че полита назад.

— Знам това име — каза тя.

— ЦЪЪРР.

— Аз… спомням си го отнякъде — рече Сюзън. — Важно е. Той е… важен…