Тери Пратчет
Музика на душата (12)

— Боже мой — откъсна се от Бъди в огромната, ехтяща празнота. — Нищо чудно, че я наричат „Пещера“. Огромна е.

— Чувствам се като джудже — каза Глод.

Асфалт леко се приближи до предната част на сцената.

— Едно, две, едно, две — каза той. — Едно. Едно. Едно, две, едно дв…

— Три — каза Бъди, услужливо.

Асфалт спря и изглежда се притесни.

— Просто изпробвам това, тъй де, просто изпробвам… пробвам… — забръщолеви той. — Само… го изпробвам.

— Никога не ще напъллним това — каза Бъди.

Глод пъхна ръка в една кутия отстрани на сцената.

— Може. Погледни тези.

Разгъна един плакат. Другите се скупчиха около него.

— Това е наша рисунка — каза Клиф. — Някой ни е нарисувал.

— Изглеждаме жалки — каза Глод.

— Бъди не е лош — каза Асфалт. — Както е размахал китара.

— А за какво са всичките тези светкавици и подобни? — попита Бъди.

— Аз никога не изглеждам толкова жалък, даже и когато съм жалък — каза Глод.

— „Новият Звук, Който Броди Тук“ — прочете Клиф, сбръчкал чело от усилието.

— „Групата с Камъни“ — прочете Глод.

— О, не. Разправя, че щели сме да сме тук и всичко останало — простена Глод. — Мъртви сме.

— „Бъди Там Или Се Превърни В Правоъгълник“ — каза Клиф. — Това не го разбирам.

— Тук вътре има десетки такива рула — каза Глод. — Това са плакати. Знаете ли какво означава това? Той ги е залепил по разни места. Говорейки за това, когато Музикантската Гилдия ни хване…

— Музиката е свободна — каза Бъди. — Трябва да е свободна.

— Какво? — попита Глод. — Не и в този град на джуджета!

— Тогава трябва да бъде — каза Бъди. — Хората не трябва да пллащат, за да свирят музика.

— Точно така! Момчето има право! Точно това и аз винаги съм казвал! Не съм ли го казвал и аз винаги? Това е, което винаги съм казвал, съвсем същото.

Диблър изникна от сенките в кулисите. С него беше и един трол, за когото Бъди предположи, че е Хризопрас. Не беше особено голям, нито дори много скалист. Всъщност, той имаше гладък и лъскав вид, като морско камъче. Никъде по него нямаше и следа от лишеи.

И беше облечен в дрехи. Дрехи, различни от униформи или специално работно облекло, обикновено не бяха характерни за тролите. Най-вече те носеха препаска около слабините, за да държат вътре разни неща, и с това се изчерпваше всичко. Но Хризопрас беше облечен в костюм. Изглеждаше зле скроен. Всъщност, той беше добре скроен, но един трол дори и без дрехи изглежда фундаментално зле скроен.

Хризопрас се беше оказал много пъргав ученик още с идването си в Анкх-Морпорк. Започна с един важен урок: да се удрят хората е престъпление. Да плащаш на други хора да удрят вместо теб е добър бизнес.

— Бих искал да се запознаете с Хризопрас, момчета — каза Диблър. — Мой стар приятел. Аз и той сме заедно, откак се помним. Нали така, Крис?

— Наистина. — Хризопрас удостои Диблър с топлата приятелска усмивка, с която акулата дарява треската, която си е харесала, сега-засега само, да плува в една посока. Една особена игра на силиконови мускули в ъгълчетата на устата му, също подсказваше, че някой ден определени хора ще съжалят за това „Крис“.

— Господин „Гърлото“ ми казва, че вие, момчета, сте най-хубавото нещо след рязането на хляба — каза той. — Имате ли всичко, дето ви трябва?

Те кимнаха, онемели. Хората по принцип избягваха да говорят с Хризопрас, за да не би да направят нещо, което да го засегне. Тогава те не биха го разбрали, разбира се. Разбираха го по-късно, когато бяха на някоя мрачна уличка и един глас зад гърба им казваше: „Господин Хризопрас е наистина разстроен.“

— Идете и си починете в гримьорната ви — продължи той. — Ако искате нещо за ядене или пиене, само кажете.

Имаше пръстени с диаманти по ръцете. Клиф не можеше да откъсне поглед от тях.

Гримьорната беше в съседство с тоалетните и наполовина пълна с бирени варели. Глод се облегна на вратата.

— Не ми трябват парите — каза той. — Само ме пуснете да си ида оттук жив, това е единственото, което искам.

— Н’ма зъ к’кфо дъ съ прит’сн’въш… — започна Клиф.

— Опитваш се да говориш със затворена уста, Кллиф — каза Бъди.

— Казах, че няма за какво да се притесняваш, зъбите ти не стават — каза тролът.

На вратата се почука. Клиф отново закри уста с ръка. Но се оказа, че почукването принадлежи на Асфалт, който носеше поднос.

Имаше три вида бира. Имаше даже сандвичи от пушен плъх, препечени и без опашки. И даже купа превъзходен антрацитен кокс с пепел отгоре.

— Добре да го схрускаш — простена Глод, докато Клиф поемаше купата. — Това може да ти е последният шанс…

— Може би никой няма да дойде и ще можем да си идем вкъщи? — попита Клиф.

Бъди прокара пръсти по струните. Останалите спряха да ядат, щом звукът изпълни стаята.

— Магия — каза Клиф, поклащайки глава.

— Не се тревожете, момчета — каза Асфалт. — Ако има някакви проблеми, другите ще го отнесат по устата.

Бъди спря да свири.

— Какви други?

— Смешна работа — рече малкият трол, — изведнъж всички започнаха да свирят рок-музика с камъни в нея. Господин Диблър записа още една група за концерта. Един вид да го загрее.

— Кои?

— Казва се „Умопомрачение“ — отвърна Асфалт.

— Къде са те? — попита Клиф.

— Ами, да кажем… вие знаете, че вашата гримьорна е в съседство с тоалетната?

 

 

Краш, зад опърпаната завеса на „Пещерата“, се опитваше да си настрои китарата. Няколко неща пречеха на хода на тази елементарна процедура. Най-напред, Блърт беше разбрал какво наистина искат клиентите му и, молейки за прошка от предците си, беше прекарал повече време в лепене на парчета бляскав материал, отколкото дори имаше, върху същинските работещи части на инструмента. Другояче казано, беше забил една дузина гвоздеи и беше завързал струните за тях. Но това не беше кой знае какъв проблем, тъй като и самият Краш притежаваше музикалния талант на запушена ноздра.

Той погледна към Джимбо, Ноди и Скам. Джимбо, сега вече в качеството си на басист (Блърт, хилейки се истерично, беше използвал една по-голяма цепеница и малко оградна тел), беше вдигнал колебливо ръка.

— Какво има, Джимбо?

— Една от струните на китарата ми се скъса.

— Е, имаш още пет, нали така?

— Ъхъ. Но и на тях не знам как да свиря.

— Ти и на шест не знаеше как да свириш, нали така? Така че сега си малко по-малко невежа.

Скам надникна иззад завесата.

— Краш?

— Да?

— Там отвън има стотици хора. Стотици! И много от тях също имат китари. Те като че ли май ги размахват във въздуха!

„Умопомрачение“ се вслуша в бученето, идващо от другата страна на завесата. Краш нямаше твърде много мозъчни клетки, а и те често трябваше да махат с ръка, за да си привлекат една друга вниманието, но у него проблесна нищожното пламъче на съмнението, че звукът, който „Умопомрачение“ беше постигнала, наистина бе добър звук, но не беше същият звук, който той снощи чу в „Барабана“. Този звук го караше да пищи и да танцува, докато другият звук го караше… ами… караше го да пищи и да размаже барабаните на Скам о главата на собственика им, ама съвсем честно.

Ноди надзърна измежду завесите.

— Ей, там има една група маг… струва ми се, че са магьосници, точно на първия ред — каза той. — Аз… съвсем сигурен съм, че са магьосници, но, искам да кажа…

— Личи им, глупако — каза Краш. — Имат островърхи шапки.

— Има един с… островърха шапка… — каза Ноди.

Останалата част на „Умопомрачение“ прилепи очи към цепнатината.

— Прилича на… нещо като шип на еднорог, направен от коса…

— Какво е онова, дето му е на гърба на плаща? — попита Джимбо.

— Пише „РОДЕН ЗА РУНИ“ — каза Краш, който четеше най-бързо от групата и въобще нямаше нужда да използва пръст за това.

— Онзи, кльощавият, носи клоширано наметало — каза Ноди.

— Сигурно е стар.

— И всичките са с китари! Мислите ли, че са дошли заради нас?

— Няма начин да не са за това — каза Ноди.

— Това е вещателна публика — каза Джимбо.

— Ъхъ, точно така, вещателна — каза Скам. — Ъ, какво означава вещателна?

— Означава… ами, означава, че вещае — отговори Джимбо.

— Хубаво. Изглежда все едно добре вещае.

Краш отхвърли съмненията настрана.

— Да излезем там — каза той, — и действително да им покажем какво е това Рок-Музика С Камъни В Нея!

 

 

Асфалт, Клиф и Глод седяха в един ъгъл на гримьорната. Ревът на тълпата се чуваше и оттук.

— Защо той нищо не казва? — прошепна Асфалт.

— Н’нам — каза Глод.

Бъди беше впил поглед в празното пространство, гушнал китарата в ръце. От време на време той перваше калъфа, много нежно, в синхрон с каквито и да бяха мислите, които течаха през главата му.

— Става такъв понякога — каза Клиф. — Просто седи и гледа във въздуха…

— Ей, там отвън крещят нещо — каза Глод. — Чуйте.

Бученето имаше ритъм.

— Звучи ми като „Камъни, Камъни, Камъни“ — каза Клиф.

Вратата се отвори широко и Диблър полу-влетя, полу-падна вътре.

— Трябва да излезете там! — изкрещя той. — Веднага!

— Аз пък си мислех, че момчетата от „Умопомрачение“… — започна Глод.

— Хич и не питай — каза Диблър. — Хайде! Иначе ще съборят бара.

Асфалт вдигна камъните.

— Добре — каза той.

— Не — каза Бъди.

— К’во е т’ва? — попита Диблър. — Нерви?

— Не. Музиката трябва да е свободна. Свободна като въздуха и небето.

Главата на Глод светкавично се завъртя назад. Гласът на Бъди съвсем леко подсказваше за хармония.

— Сигурно, точно така, и аз така казах — каза Диблър. — Гилдията…

Бъди опъна крака и се изправи.

— Предполлагам, че хората е трябвалло да пллатят, за да вллязат тук вътре, налли така? — попита той.

Глод погледна към останалите. Никой като че ли не беше го забелязал. Но в края на думите на Бъди се чуваше дрънчене, съскане на струни.

— О, това ли. Разбира се — отговори Диблър. — Трябва да се покрият разходите. Надниците ви… амортизациите на пода… отопление и осветление… обезценяването…

Ревът сега вече беше по-силен. Съдържаше и съвсем определен тъпчещ компонент.

Диблър преглътна. Внезапно той придоби изражението на човек, готов да направи върховната жертва.

— Бих могъл… може би да вдигна на… може би… с един долар — каза той, като всяка дума си пробиваше силом път навън от трезора на душата му.

— Ако сега изллезем на сцената, искам да изнесем друго представлление — каза Бъди.

Глод изгледа подозрително китарата.

— Какво? Никакъв проблем. Мога много скоро… — започна Диблър.

— Безпллатно.

— Безплатно? — Думата прелетя през зъбите на Диблър, преди те да успеят да се стиснат. Той се окопити великолепно. — Не искате да ви се плати? Разбира се, ако…

Бъди не помръдна.

— Искам да кажа, на нас няма да ни се пллати, но и хората няма да пллащат, за да сллушат. Коллкото се може повече хора.

— Безплатно?

— Да!

— Каква е печалбата от това?

Една празна бирена бутилка затрепери на масата и се разби на пода. На вратата се появи трол, или поне една част от него. Нямаше да успее да влезе в стаята, без да изкърти рамката на вратата, но видът му говореше, че няма много да му мисли преди да го направи.

— Господин Хризопрас пита к’во става? — изръмжа той.

— Ъ-ъ… — започна Диблър.

— Господин Хризопрас не обича да го карат да чака.

— Знам, ами…

— Натъжава се, ако го накарат да чака…

— Добре! — изкрещя Диблър. — Безплатно! А с това сам си прерязвам гърлото. Знаете това, нали?

Бъди изсвири един акорд. Той като че ли остави малки светлинки във въздуха.

— Да вървим — меко каза той.

— Познавам този град — промърмори Диблър, докато Групата С Камъни В Нея забърза към тресящата се сцена. — Кажи на хората, че нещо е безплатно и хиляди ще заприиждат…

— Ще искат да ядат — каза един глас в главата му. Дрънчеше като струна.

— Ще искат да пият.

— Ще искат да си купят тениски с „Рок-Групата С Камъни В Нея“…

Физиономията на Диблър много бавно възобнови ухиления си вид.

— Безплатен празник — каза той. — Добре! Това е наше обществено задължение. Музиката трябва да е безплатна. А кренвиршките трябва да са по долар едната, горчицата отделно. Може би долар и половина. И с това сам си прерязвам гърлото.

 

 

Зад кулисите, ревът на публиката представляваше здрава шумна стена.

— Много са — каза Глод. — Никога не съм свирил за толкова много през целия си живот!

Асфалт подреждаше камъните на Клиф на сцената, сподирян от масирани аплодисменти и дюдюкания.

Глод вдигна поглед към Бъди. През цялото време досега той не беше оставял китарата. Джуджетата не си падаха много по дълбоката интроспекция, но Глод внезапно беше обзет от желанието да е много, много далеч оттук, някъде в някоя пещера.

— Много късмет, момчета — обади се равен нисък глас зад тях.

Джимбо превързваше ръката на Краш.

— Ъ, благодаря — каза Клиф. — Какво ти стана?

— Хвърлиха нещо по нас — рече Краш.

— Какво?

— Ноди, струва ми се.

Това, което се изписа върху лицето на Краш, беше огромна, ужасна усмивка.

— Ние се справихме, обаче! — каза той. — Изсвирихме чудесна музика с камъни! Онази част, дето Джимбо си счупи китарата, тя страшно им хареса!

— Счупил си е китарата?

— Аха — отвърна Джимбо, с гордостта на артиста. — Върху Скам.

Бъди беше затворил очи. На Клиф му се стори, че вижда много, много слаб блясък около него, като тънка мъгла. В нея имаше миниатюрни точици светлина.

Понякога Бъди много приличаше на елф.

Асфалт се изнесе от сцената.

— Окей, всичко е готово — каза той.

Останалите погледнаха към Бъди.

Той продължаваше да стои, затворил очи, сякаш спеше прав.

— Ще… почваме ли? — попита Глод.

— Да — каза Клиф, — почваме, нали? Ъ, Бъди?

Бъди внезапно отвори очи.

— Хайде, започваме с рок — прошепна той.

По-рано Клиф си беше помислил, че шумът е силен, но този го тресна като чук, щом се измъкнаха от кулоарите.

Глод вдигна тръба. Клиф седна и си намери чуковете.

Бъди отиде в средата на сцената и, за най-голямо учудване на Клиф, просто застана там, загледан в краката си.

Виковете започнаха да утихват.

И тогава замряха напълно. Огромната зала беше изпълнена с мълчанието на стотици хора, притаили дъх.

Бъди раздвижи пръсти.

Избра три простички кратки акорда.

И после вдигна очи.

— Здравей, Анкх-Морпорк!

Клиф усети как музиката се надига зад гърба му и го изстрелва напред в тунел от огън, искри и възбуда. Отпусна чуковете долу. И това беше Музика с Каменен Рок.

 

 

Диблър, С.С.П.Г. стоеше на улицата, така че да не чува музиката. Пушеше цигара и правеше сметки на гърба на просрочена сметка за стари кифли.

Я да видим… така, да е някъде на открито, за да не се плаща наем… може би десет хиляди души, по една кренвиршка на всеки по долар и петдесет, не, да кажем, по долар и седемдесет и пет, горчицата и тя по още десет пенса, десет хиляди тениски с „Групата с Камъни В Нея“ на тях по пет долара всяка, нека станат десет долара… да добавим малък наем, взет от останалите търговци, защото хората, на които Музиката С Камъни им харесва, може би ще могат да бъдат убедени да си купят каквото и да било…

Долови приближаването на кон. Не му обърна внимание, докато един женски глас не каза:

— Как се влиза тук?

— Никакъв шанс. Билетите са разпродадени — отговори Диблър, без да обърне глава. А защо не и плакати с Групата С Камъни — хората бяха предлагали по три долара само за плакат, а Чоки — тролът можеше да изкара сто…

Той вдигна поглед. Конят, величествено животно, го наблюдаваше с безразличие.

Диблър се огледа.

— Къде изчезна тя?

 

 

Няколко трола се излежаваха точно на входа. Сюзън не им обърна никакво внимание. И те не й обърнаха внимание.

 

 

Сред публиката, Пондър Стибънс се огледа на всички страни и предпазливо отвори дървена кутия.

Опънатата жица вътре започна да вибрира.

— Нищо не е наред! — изкрещя тон в ухото на Ридкъли. — Това не е съгласно законите на звука!

— Може би те не са закони! — изкрещя Ридкъли. Хора на една стъпка от него не го чуха. — Може би са само препоръки!

— Не! Закони трябва да съществуват!

Ридкъли видя как Деканът се опитва да се качи на сцената в пристъп на възбуда. Огромните тролски крака на Асфалт се стовариха тежко върху пръстите му.

— О, браво, добро попадение — каза Главният Ректор.

Усещане все едно мравки го полазиха по тила го накара да се огледа.

Въпреки че „Пещерата“ беше препълнена, на пода като че се беше оформило празно пространство. Хората бяха наблъскани един в друг, но някакси този кръг беше непристъпен като стена.

В средата му стоеше момичето, което беше видял в „Барабана“. Тя вървеше по пода, изящно хванала роклята си.

Очите на Ридкъли се навлажниха.

Той пристъпи напред, като се съсредоточаваше. Човек можеше да направи почти всичко, ако се съсредоточи. Всеки би могъл да прекрачи кръга, ако сетивата му бяха подготвени да му позволят да разбере, че той съществува. Вътре в кръга звукът беше леко приглушен.

Той я потупа по рамото. Тя се завъртя рязко, изненадана.

— Добър вечер — започна Ридкъли. Той я изгледа отгоре до долу, после каза: — Аз съм Муструм Ридкъли, Главен Ректор на Невидимия Университет. Не мога да спра да се чудя коя сте вие.

— Ъ-ъ… — Момичето за един миг се паникьоса. — Ами, от техническа гледна точка… предполагам, че съм Смърт.

— От техническа гледна точка?

— Да. Но в момента не съм по служба.

— Много се радвам да го чуя.

Откъм сцената долетя писък, щом Асфалт метна Лектора по Скорошни Руни сред публиката, която изръкопляска.

— Не мога да кажа, че много съм виждал Смърт — рече Ридкъли. — Но доколкото съм, той май е… ами, ТОЙ, като начало. И доста по-слаб…?

— Той ми е дядо.

— А! А! Наистина? Не знаех дори, че е… — Ридкъли млъкна. — Виж ти, виж ти, представи си само! Твой дядо? И ти си в семейния бизнес?

— Млъквай, глупави човече — каза Сюзън. — Да не си посмял да ми говориш снизходително. Виждаш ли го? — Тя посочи към сцената, където Бъди тъкмо свиреше един риф. — Той скоро ще умре, защото… поради глупост. И ако не можеш с нищо да помогнеш, най-добре се разкарай оттук!

Ридкъли хвърли поглед към сцената. Когато отново погледна назад, Сюзън беше изчезнала. Той направи страхотно усилие и му се стори, че успява да я зърне малко по-натам, но тя знаеше, че той я търси, така че магьосникът нямаше никакъв шанс да я открие сега.

 

 

Асфалт се върна в гримьорната пръв. Има нещо много тъжно в празната гримьорна. Тя е като захвърлен чифт долни гащи, на които прилича в редица отношения. Била е свидетел на голяма активност. Може дори да е била свидетел на възбуда и на цялата гама човешки страсти. А сега не е останало нищо друго, освен лека миризма.

Малкият трол тръшна торбата с камъните на пода и отхапа върховете на няколко бирени бутилки.

Влезе Клиф. Той стигна на средата на пода и после се строполи, като удари дъските едновременно с всяка една част от тялото си. Глод го прекрачи и се сгромоляса върху една бъчва.

Погледна към бирените бутилки. Свали си шлема. Наля бирата в шлема. После главата му клюмна напред.

Бъди влезе и седна в ъгъла, подпрян на стената.

Последва ги и Диблър.

— Е, какво бих могъл да кажа? Какво бих могъл да кажа? — рече той.

— Не питай нас — обади се Клиф, както лежеше проснат. — Ние пък откъде да знаем?

— Беше великолепно — каза Диблър. — Какво му е на джуджето? Да не се дави?

Глод протегна ръка, без да погледне, отчупи върха на нова бутилка бира и си я изля върху главата.

— Господин Диблър? — рече Клиф.

— Да?

— Струва ми се, че трябва да поговорим. Само ние, тук. Групата. Ако нямате нищо против.

Диблър ги изгледа един по един. Бъди зяпаше в стената. Глод издаваше бълбукащи звуци. Клиф още лежеше на пода.

— Добре — каза той, след което добави оживено: — Бъди? Безплатното представление… страхотна идея. Незабавно ще се заема с организирането й, а вие можете да го направите веднага щом се върнете от пътуването си. Така. Е, а сега, аз само ще…

Обърна се да излезе и се натъкна на ръката на Клиф, която внезапно препречваше вратата.

— Пътуване? Какво пътуване?

Диблър отстъпи малко назад.

— О, на няколко места. Куирм, Псевдополис, Сто Лат… — Той ги огледа. — Не искахте ли точно това?

— За това ще поговорим по-късно — каза Клиф.

Той изтика Диблър навън през вратата и я затръшна след него.

Бира се стичаше по брадата на Глод.

— Турне? Още три такива нощи?

— Какъв е проблемът? — обади се Асфалт. — Чудесно беше! Всички ръкопляскаха. Изкарахте два часа! Непрекъснато трябваше да ги изритвам от сцената! Никога не съм се чувствал толкова…

Той млъкна.

— Точно това е — каза Клиф. — Работата е там, че се качвам там на сцената, седя там, без даже да знам к’во става, а в следващия миг Бъди вече свири нещо на… онова нещо, после и аз вече свиря бам-Бам-чча-чча-БАМ-бам. Не знам какво свиря. То просто ми идва в главата и после в ръцете.

— Да — каза Глод. — И аз така. Струва ми се, че изкарвам от тръбата такива звуци, които въобще не съм търсил.

— И не е като нормалното свирене — каза Клиф. — Това казвам. По-скоро е все едно на нас свирят.

— Отдавна си в шоубизнеса, нали така? — обърна се Глод към Асфалт.

— Да. Там съм, правил съм го. Всичко знам.

— Да си виждал някога подобна публика?

— Виждал съм ги да хвърлят цветя и да викат срещу Сградата на Операта…

— Ха! Само цветя? Някаква жена си хвърли… дрехите на сцената!

— Точно така! Падна ми на главата!

— А когато госпожица Ва Ва Вуум играеше Танца с Перата в Клуба на Сканк на Пивоварена Улица, цялата публика се втурна на сцената, когато тя стигна до последното перо…

— Било е като това, така ли?

— Не — призна си тролът. — Трябва да ви кажа, че никога не съм виждал публика, която да е толкова… гладна. Нито даже за госпожица Ва Ва Вум, а тогава бяха дяволски гладни, мога да ви уверя в това. Естествено, никой не си е хвърлял бельото на сцената. Единствено тя си го хвърляше от сцената.

— Има и нещо друго — каза Клиф. — В тая стая има четирима, а само трима от тях говорят.

Бъди вдигна поглед.

— Важна е музиката — промълви той.

— Това не е музика — каза Глод. — Музиката не причинява това на хората. Тя не ги кара да се чувстват така, сякаш са ги прекарали през центрофуга. Толкова се потих през цялото време, че сега трябва да си сменям фланелата. — Потърка си носа. — Освен това, наблюдавах публиката и си помислих: те са платили пари, за да влязат тук вътре. Обзалагам се, че е възлязло на повече от десет долара.

Асфалт вдигна къс хартия.

— Намерих този билет на пода — каза той.

Глод го прочете.

— Долар и половина? — каза той. — Шестстотин човека по долар и половина всеки? — Това… това прави четиристотин долара!

— Деветстотин — каза Бъди, със същия равен глас, — но парите не са важни.

— Парите не са важни? Непрекъснато това повтаряш! Що за музикант си ти?

Отвън все още долиташе сподавено бучене.

— Искаш сега, сллед този концерт да се върнем да свирим някъде в някое мазе за полловин дузина публлика? — попита Бъди. — Кой е най-известният корнетист, който някога е живялл, Гллод?

— Брат Чарнъл — отвърна джуджето незабавно. — Всеки го знае. Откраднал златото от олтара на Храма на Офлър и го направил на корна и свирил вълшебна музика, докато боговете не го заловили и му издърпали…

— Така — съгласи се Бъди, — но ако сега изллезеш там отвън и попиташ кой е най-известният корнетист, далли ще си спомнят някакъв си крадллив монах, или просто ще заскандират за Гллод Гллодсън?

— Те ще…

Глод се поколеба.

— Така — каза Бъди. — Помислли за това. Музикантът трябва да бъде чут. Сега вече не можеш да спреш. Сега вече не можем да спрем.

Глод размаха пръст срещу китарата.

— Това нещо е виновно — каза той. — Твърде опасно е.

— Аз мога да се справя с нея!

— Да, но къде ще свърши всичко това?

— Не е важно как ще свърши — рече Бъди. — Важно е как си стигналл до там.

— Това ми звучи като тролски приказки…

Вратата отново се отвори с трясък.

— Ъ-ъ — започна Диблър, — момчета, ако не се върнете и не изсвирите нещо друго, тогава здравата сме я загазили…

— Не мога да свиря — каза Глод. — Останах без дъх поради липсата на пари.

— Казах десет долара, нали така? — попита Диблър.

— На всеки — рече Клиф.

Диблър, който не беше очаквал, че ще му се размине с по-малко от сто, вдигна ръце във въздуха.

— Благодарност, това е то? — попита той. — Искате сам да си прережа гърлото, така ли?

— Ние ще ти помогнем, ако искаш — каза Клиф.

— Добре, добре, трийсет долара — каза Диблър. — И оставам без чай.

Клиф погледна към Глод, който още храносмилаше онова за най-известния корнетист на света.

— Сред публиката има много джуджета и троли — каза Клиф.

— „Пещера Дълбока, Планина Висока“? — рече Глод.

— Не — каза Бъди.

— Какво тогава?

— Ще измислля нещо.

 

 

Публиката се изсипа на улицата. Магьосниците се скупчиха около Декана, като щракаха с пръсти.

— Уелла-уелла-уелла… — щастливо пееше Деканът.

— Минава полунощ! — каза Лекторът по Скорошни Руни, щракайки пръсти, — а мене хич не ме интересува! Какво ще правим сега?

— Бихме могли да погуляем? — каза Деканът.

— Точно така — каза Катедрата по Неопределени Науки, — пък и пропуснахме вечерята.

— Пропуснали сме вечерята? — попита Старшият Кавгаджия. — Уаау! Това е то Рок-Музиката С Камъни! Просто не ни е грижа!

— Не, исках да кажа… — Деканът млъкна. Не беше съвсем сигурен, сега като сериозно се замислеше за това, какво точно беше искал да каже. — Доста е далеч оттук до Университета — съгласи се той. — Предполагам, че бихме могли да спрем поне за по чаша кафе или нещо друго.

— Може би и някоя и друга поничка — каза Скорошните Руни.

— А може и малко кейк — каза Столът.

— Добре би ми се отразил малко ябълков пай — каза Старшият Кавгаджия.

— И малко кейк.

— Кафе — каза Деканът. — Д-дда. Кафе-ан-блок. Точно така.

— Какво е това кафе-блок? — попита Старшият Кавгаджия.

— Като шоколадов блок ли? — попита Скорошните Руни. Пропуснатата вечеря, забравена до преди малко, започваше да се надига голяма и заплашителна в дружните им стомаси.

Деканът погледна надолу към лъскавото си ново кожено наметало. Всички се бяха съгласили, че е много хубаво. Бяха изразили възхищението си от „РОДЕН ЗА РУНИ“. И косата му беше екстра. Мислел беше да си обръсне брадата, но да остави само страничните парчета, защото така му се струваше, че е по-добре. А кафето… да… кафето се вместваше там някъде. Кафето беше част от всичко Това.

И музиката. Тя беше там, вътре. Тя беше навсякъде.

Но имаше и нещо друго. Нещо липсваше. Не беше сигурен какво точно беше, но знаеше, че щеше да го познае, стига да го види.

 

 

В уличката зад „Пещерата“ беше много тъмно, и само най-дълбоко зрящите биха могли да видят няколкото фигури, притиснати до стената.

Спорадичното проблясване на потъмняла пайета би подсказало на онези, които разбират от такива неща, че това са елитните стражи на Музикантската Гилдия, Певците на Гришам Фрорд в Близка Хармония. За разлика от повечето хора, наети от господин Клийт, тези всъщност наистина притежаваха известен музикален талант.

Те също бяха присъствали вътре, за да видят групата.

— Ду-уоп, ъх ду-уоп, ъх ду-уоп… — каза слабият.

— Бъбъбъбъх… — каза високият. Винаги има един висок.

— Клийт е прав. Ако продължат да събират такава публика, всички останали са аут от бизнеса — рече Гришам.

— О, да — каза басът.

— Когато минат през онази врата… — още три ножа се измъкнаха от ножниците си, — ами, действайте.

Чуха шума от стъпки по стълбите. Гришам кимна.

— Едно, и две, и едно-две-тр…

— ГОСПОДА?

Те се завъртяха.

Зад тях стоеше тъмна фигура, стиснала блестяща коса в ръце.

Сюзън се усмихна ужасяващо.

— ДА ЗАПОЧНА ОТ ВЪРХА?

— О, неее — каза басът.