Стив Мартини
Адвокатът (15)

15

— Може ли временно да оставя Сара при теб? — питам аз. Разговарям със Сюзан по телефона и разсеяно бърша купчинка графитен прах от бюрото с късче хартия. — Не, в момента не мога да обясня защо.

От прага на кантората Флойд Ейвъри гледа как Хари гази през купища документи и прескача раздробени късове от чекмеджета.

— Просто ми се довери — настоявам аз. — В момента е най-добре за няколко дни да стои по-надалеч. Довечера ще ти обясня. Можеш ли да я вземеш от училище? Чудесно. Безкрайно съм ти задължен.

Тя обяснява точно какво й дължа, после млясва в слушалката за сбогом. Не отвръщам със същото, защото Ейвъри гледа. Просто затварям телефона.

— Трябваше поне да кажете на дамата, че я обичате — упреква ме Ейвъри. — Тя ви прати такава целувка.

Надявам се да не е разпознал гласа.

— Не бих наел портиер като вашия — продължава той. — За щастие това не ми влиза в задълженията. Но на ваше място не бих пипал нищо, ако искате да излязат свестни отпечатъци.

— Вече провериха — казва Хари. — Всичко наръсиха с прах.

Ейвъри се вглежда в корниза на прозореца.

— Аз пък помислих, че буболечки са дрискали.

— Знам ли, може и такива гадости да използвате специално за адвокатски кантори — вдига рамене Хари. — Виж, за вратата не си направиха труд. Сигурно са я видели разцепена и са си рекли: „А, това май беше от нас.“

— Рекли са си, че от ритник не остават кой знае какви отпечатъци — отвръща Ейвъри.

— Знам само, че прозорците бяха заключени, а сега има цял месец да чистим тая чернилка от тях.

Хари се навежда и почва да събира хартии от пода.

— Липсва ли нещо? — пита Ейвъри.

— Да — казва Хари. — Ще ви дадем пълен списък веднага щом преброим липсващите самопризнания за убийство, текущите договори между наркобарони и кореспонденцията с убийците на Кенеди. По дяволите, защо просто не се разровите да видите какви дела водим по вашата линия?

— Не бих имал нищо против.

— Има си хас! На ченгетата само това им дай — да бърникат из хорските тайни!

— Кибритлия партньор си имате — подхвърля ми Ейвъри.

— Какво ви води насам? — питам аз.

— Чух, че при вас имало взлом. Реших да намина. Да видя какво става.

— По-точно да видите дали има нещо общо с Джона Хейл.

— А има ли?

— Би трябвало да се доверявате на инстинктите си. Ако ги бяхте послушали, нямаше да арестувате Джона за убийството на Суейд.

— Това го решават други — казва Ейвъри.

— Значи не сте ангажиран със случая?

— За щастие не е моя грижа. Но ако бях ваш клиент, нямаше да съм много спокоен.

Хари още не се е успокоил.

— Няма да намерят други отпечатъци освен нашите — заявява той.

— Може пък да извадим късмет — възразява Ейвъри. — Да се окаже някой клиент. Грабител рецидивист например. Гледайте по-широко на тия неща, а не само като жертви.

Хари е готов да го заплюе.

— Имате ли идеи кой може да го е извършил? — пита Ейвъри. — Или защо.

— Вероятно същите хора, които преследваха Пол снощи около затвора.

Ейвъри го поглежда втренчено.

— Лоши хора се мотаят нататък. Макар че повечето са вътре.

— Не, не са били надзиратели — казва Хари. — Пълна кола мексиканци. Или поне номерът е бил мексикански.

— Каква беше колата?

— Стар мерцедес SL — отговарям аз. — Поне така мисля. Трябва да питате някой немски техник. Тия коли ме объркват. Прекалено много букви им слагат.

— Може да е бил озлобен клиент — казва Ейвъри. — Нали знаете. Рекламация за некачествена услуга.

— Не се сещам за такъв.

— Искате да кажете, че при вас всички са доволни?

— Не казвам такова нещо. Но не е бил клиент. Нито бивш, нито сегашен. И все пак може да има връзка.

— С кое?

— С Хейл.

Той наостря уши.

— Не бащата — уточнявам аз. — Дъщерята.

Ейвъри се подпира на рамката на вратата и се чуди дали да прояви интерес.

— Защо ли надушвам аромат на прясно сготвена защита? — пита той. — Знам, че ще съжалявам. Но се хващам на въдицата. Какво общо имат онези типове с дъщерята на Хейл?

— Търсят я.

— Всички я търсят — допълва Хари. — Тази жена е същински пътеводител по местата, където има погребани трупове.

— Да не е видяла как баща й убива Суейд? — пита Ейвъри.

— Само ако се е надрусала — отговарям аз.

— В такъв случай ние не я търсим.

— А може би трябва.

— И защо?

— Защото ми се струва, че знае за тази история около Суейд много повече от мен или вас.

— Какво точно?

— Ако знаех, клиентът ми нямаше да е в затвора.

— Успяхте ли да огледате онези типове? От колата с мексиканския номер.

Не съм сигурен дали вярва в тяхното съществуване.

— Видях двама.

— И?

— Единият е набит и мускулест. Мексиканец. Изрусена коса, но избива повече на оранжево. Наемен бияч. Шофьорът има мустаци и черна коса.

— Защо им е притрябвала дъщерята?

Може и да не вярва, но му е интересно.

— По същата причина, поради която феберейците ровят в момента под дърво и камък — казвам аз. — Тях питайте.

Ейвъри вади бележника си в очакване на имена.

— Кои феберейци по-точно?

— Боб.

Той записва това. Вдига глава.

— А приятелят му се казва Джак.

— Тия хора да не се борят за икономия на хартия?

— Само така се представиха. Но на ваше място бих проверил в Отдела за борба с наркотиците.

Ейвъри вдига вежди.

— Вашият клиент да не е пренасял дрога?

— Не. Но за дъщеря му не гарантирам.

— Знам, че има досие — казва Ейвъри. — Проверих. Но дори да ми казвате чистата истина, остава един проблем. Какво общо има това с убийството на Суейд?

— Тия хора държат на всяка цена да открият дъщерята на Джона; може би са навестили Суейд.

— Може би да, може би не. Интересна теория, но къде са доказателствата? Чакайте да се сетя. Онзи Онтаверос иска да я очисти, защото знае всичко за бизнеса му.

— Как разбрахте? — трепва Хари.

— Гледах го наскоро по телевизията — казва Ейвъри. — В една стара кримка. Само едно не разбирам — защо са дошли точно в кантората да търсят дъщерята на Хейл.

— Не знам. Може би смятат, че знаем къде е.

— Може би Онтаверос не подозира, че тя е на нож с баща си — намесва се Хари. — Смятат, че Джона знае къде се крие и е споделил това с адвокатите си.

— А той знае ли?

— Точно затова ни нае — казвам аз. — Да я намерим.

— Защо ще наема адвокат за такава работа?

— Същото го питах и аз. Искаше да притиснем Суейд в съда.

— Намерил е по-пряк начин — казва Ейвъри.

— Защо да я убива, щом търсеше дъщеря си? — възразява Хари. — Безсмислено е да премахва единствения източник на информация. Вашият Райън е доста тъп, за да не го разбере.

— Може би Хейл е отишъл да поговори с нея и просто си е изтървал нервите — казва Ейвъри. — Или е държал не толкова да намери дъщеря си, колкото да запуши устата на Суейд. Тя беше почнала да дрънка за кръвосмешение.

— Нямаше причини да разговаря с нея. Затова нае мен.

— Да, но и вие не се справихте твърде добре. Между другото, има ваши отпечатъци в ателието.

— Чудех се кога най-сетне ще изплюете камъчето.

— Разбрахме още в деня след убийството. Брауър ни каза. Защо не споменахте за посещението?

— Знаех си, че рано или късно ще ви го каже или сами ще се сетите.

— За какво разговаряхте със Суейд?

— А вие как мислите?

— Знаеше ли къде са дъщерята и внучката?

— И да е знаела, не ми каза.

— Тогава зърнахте съобщението, нали? Тя ли ви даде копие, или го задигнахте? — Не му отговарям и той добавя: — Знаехме, че имате екземпляр. Знаехме, че сте го показали на Хейл в кантората си. Брауър ни каза. Друг път не канете ченгета на среща с клиенти.

— Това беше, преди някой да гръмне Суейд.

— Някой ли? Предполагам, че тя ви е дала съобщението. Такива като нея обичат да завъртят ножа в раната. Искала е Хейл да се поти два-три дни от безсилна ярост. Естествено, сега разбираме, че е било грешка. Гибелна грешка. Но не се упреквайте. Би трябвало да благодарите на Брауър. Щяхте да сте заподозрян в убийство, ако той не ни беше казал, че сте посетили ателието по-рано, когато са я видели жива.

— Великодушен човек — съгласявам се аз.

— Много интересна теория ми изложихте — продължава Ейвъри, крачейки към вратата. — Тази за мексиканския наркотърговец. Има само една слабост.

— Каква?

— Как ще докажете, че изобщо е знаел за Суейд?