Елизабет Лоуел
Самотникът (5)

Пета глава

С чувството, че нещо не е наред, Идън се стресна и се събуди. Между пристъпите на вятъра се чуваше мъжки глас. Произнасяше откъслечни фрази, имена, изречения без смисъл. Ставаше ясно, че човекът е ранен, попаднал в клопка, умиращ…

И всичко отново и отново се повтаряше.

Невада!

Идън се изправи в леглото и впери очи към мястото, където си бе постлал Невада. В стаята бе толкова тъмно, че виждаше само силуета на мъжа и тя се успокои, че не си е тръгнал. Студът бе проникнал във всяко ъгълче на стаята и не оставяше съмнение, че чак пролетта ще смекчи ледените пориви.

Без да се измъква от спалния чувал, Идън разбърка огъня и добави нови въглища. Пламъците се вдигнаха лудешки нагоре и затоплиха помещението. Невада се бе отвил, мяташе се неспокойно, обзет от пристъпите на треската или на кошмарите. Или и от двете.

Идън свали ципа на чувала и се измъкна. Двойният пуловер за ски от вълна и коприна прогони студа от тялото й, но подът бе леден и краката й мръзнеха. Тя мълчаливо приклекна до Невада и се вгледа в лицето му, огрявано от пламъците.

Комбинацията от тъмни сенки, черна брада и оранжеви отблясъци превръщаше лицето му в непроницаема маска. Тялото му беше гъвкаво, стройно и силно. Не си бе сложил фланелка, нищо не предпазваше тялото му от студа.

Идън положи длан върху челото му. Както бе направила и преди, сложи другата длан върху своето чело, за да определи дали има разлика.

Сякаш светът избухна!

Само за миг Идън се бе озовала под тялото на Невада, просната по гръб. Ръцете му бяха около врата й в смъртна схватка. В тъмнината проблясваха студените очи на кугуара, бездънни и нечовешки.

— Невада… — прошепна Идън, а стаята се въртеше пред очите й.

Невада отпусна ръце. Тя усети как тялото му се разтресе. Той се търкулна в страни и тя остана на пода. Студът проникваше в тялото й, невероятен студ, който бе смразил и душата на Невада.

— Ако друг път пожелаеш да ме будиш, извикай само името ми. Каквото и да става, не ме докосвай! Никога.

Гласът му сякаш звучеше отдалеч. В далечината проблясваха и очите му.

— Това е проблемът ти, нали? — попита Идън с дрезгав глас.

— Кое?

— Докосването. Никога не си бил докосван, нито нежно, нито внимателно.

— Нежността е преходна, но жестокостта и болката са вечни. Аз оцелявам винаги, благодарение на рефлекса си. Никога не го забравяй! Ако ме докоснеш, мога да те нараня.

Идън потрепери. Внезапно се озова отново във въздуха и уплашено изстена.

— Всичко е наред — спокойно изрече Невада. — Буден съм. Обърни лице към огъня.

Разликата в температурата между пода и леглото на Невада объркаха Идън. Тя въздъхна от удоволствие и се загледа в танцуващите пламъци. Усети ръцете на Невада около врата си и го погледна стреснато. Невада не забеляза. Играеше си със златната й верижка. Плъзна нежно ръка под брадичката й и лицето й изцяло се обърна към огъня.

Идън завъртя глава и тънката верижка се озова в ръката на Невада. На нея висеше тънка халка, прекалено малка, за да се сложи на някой пръст. Той сви дланта си и украшението се скри.

Светлината от огъня не достигаше до врата на Идън. С невероятна нежност пръстите му галеха копринената кожа. Дъхът й се учестяваше, наред с пулса й. Невада притисна тялото си до Идън, която се отпусна в прегръдките му.

Невада упорито си повтаряше, че реакцията на Идън се дължи на уплахата, а не на желанието. Едва устояваше на порива си да плъзне език по меката й кожа, да спусне устни към по-топлата плът на гърдите й, да усети сладостта им.

Но дори и да бе глупак и да започнеше игра, която със сигурност нямаше да довърши, бе убеден, че Идън няма да се прояви като глупачка, която го е пожелала. Най-сетне бе проумяла, че той е воин, а не рицар в блестящо въоръжение.

Идън отново трепна.

— Не се притеснявай. Няма да ти причиня болка. — Гласът му прозвуча като ласка.

— Знам — прошепна тя.

— Нима? Защо трепериш?

— Не съм свикнала с това…

— Давам ти думата си, че да бъдеш удушена също не е между нещата, с които си привикнала.

— Боли ли?

Идън поклати глава.

— А като говориш?

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Не си ме наранил.

Дълбочината на гласа й сякаш взриви Невада. Внимателно отстрани ръцете си от тялото й и се отмести, като я взе в прегръдките си. Лекотата, с която вдигаше тялото й, подчертаваше силата и уязвимостта му. Уязвимост, която той не признаваше.

Щом я пусна, Идън положи ръка на челото му. Той се отдръпна.

— Ти си щастлива, Идън. Много щастлива. Не си играй с това.

— Ти също трябва да се възползваш от съвета си.

— В смисъл? — присви очи той.

— Имаш треска, но възнамеряваш да си тръгнеш щом зазори.

— Първо ще видя как е навън.

— Бяло.

— Какво?

— Ще бъде побеляло. Всичко. Дори не знаеш дали ще спре снегът. А вятърът ще навее преспи. Ако не ми вярваш, заслушай се какво става навън. Глупаво е да тръгваш, а спасителите не са глупаци.

— Върни се в леглото си — с безизразен поглед изрече Невада. — Дали имам или нямам треска, не те засяга. Нищо не можеш да направиш за мен.

След миг на изчакване Идън се вмъкна отново в спалния си чувал.

— Невада?

Той обезкуражително я изгледа.

— Какво сънуваше?

— Сънувал ли съм?

— Да. Това ме събуди.

Мълчание.

— Често ли сънуваш?

— Не знам.

— Как така не знаеш!

— Спасителите не помнят сънищата си. Затова оцеляват.

Невада се зави и заспа.

Идън лежеше будна, мислеше за съдбата на спасителите и слушаше воя на вятъра, който засипваше със сняг вече побелялата земя.

 

 

— Бейби, дай ми ги!

Бейби притичваше пред пръстите на Идън. Жълтите му очи блестяха от удоволствие. От двете страни на дългата му муцуна висеше по един от чорапите на Невада. Бе ясно, че вълчето не възнамерява да пусне плячката си.

Идън рязко замахна, но Бейби отстъпи назад и вдигнал опашка, сложи муцуната си между предните лапи в покана за игра.

— Добре, че имам резервен чифт — обади се Невада, който тъкмо струпваше наръч дърва до огъня. — Този вече за нищо не става.

— Бейби се държи добре, поне с моите чорапи. Може да е решил, че твоите стават за игра. Бейби, пусни!

Жълтите очи се втренчиха в лешниковите. С почти човешки израз на неудоволствие Бейби отвори уста. Чорапите тупнаха на пода. Не бяха повредени. Идън ги метна към Невада и зарови ръце в козината на любимеца си. Двамата се заиграха, а Невада гледаше с невярващи очи как дивото чудовище се отдава на ласките на една жена, която не би могла дори да се защити от него. Тя опря лице в козината му, без да й мине през ум, че челюстите и железните мускули могат да служат срещу нея.

Глупава си, Идън Съмърс. Сладка глупачка, но глупачка. Доверяваш се прекалено.

Бейби издаде звук, нещо средно между неудържима прозявка и ръмжене и размаха опашка, вибриращ от желание за игра, след като бе стоял затворен заради бурята. Идън се разсмя и повали животното на пода. Бейби се изправи, а Идън застана на ръце и крака върху пода в очакване на скока на приятеля си. Той се засили, но в последния миг, вместо да се хвърли напред, я блъсна с рамо.

Ако Идън не бе подготвена, можеше да падне и да се удари, но това бе позната игра за двамата. Тя се изхвърли назад и вълчето се удари в стената. Идън едва успя да възстанови равновесието си и Бейби отново бе върху нея. Задържа се за минута-две, а след това се търкулна.

Бейби мигновено се завъртя и радостно изтича след господарката си, която се заливаше в смях. Преди рамото на Бейби отново да я атакува, Идън се озова в ръцете на Невада, който я сложи зад себе си. Вълкът го удари. Две силни ръце се заровиха в козината му. Бейби се завъртя по пода на хижата. Изправи се и изгледа Невада с възхищение. Отново се приготви да скочи.

Невада бе заел стойката на Идън и го очакваше. Двете мускулести рамене се удариха едно в друго. Бейби със скимтене се подхлъзна по пода. Изправи се и възвърна равновесието си. После отново застана готов за скок.

— Отсега нататък ти си му партньор, Невада — едва прошепна Идън, останала без дъх от играта. — Бейби не се е бил мъжки, откакто Марк си счупи ръката, така че сега се готви за нападение над мечка. Ти и без това с тази брада приличаш на мечка.

Невада се обърна да попита кой е Марк и Бейби нападна. Младият мъж бе повален и се озова между гъстата козина и четирите лапи на вълчето. Идън се заливаше от смях и приседна на леглото да гледа как вълкът и воинът се борят.

Борбата беше доста шумна. Двамата се търкулнаха към приспособения хладилен шкаф на Идън, събориха продуктите от рафтовете, подредените цепеници и дори празното буре за вода. Стаята заприлича на руина. Животното и воинът скриха истинските си оръжия и продължиха битката. Бойната тактика за невъоръжена борба остана неизползвана.

Накрая Невада притисна Бейби към пода и играта бе прекратена. Вълчето ближеше ръцете и лицето на победителя. Невада му говореше тихо и го галеше.

— Ти си дяволски добър боец, момчето ми — каза му.

Бейби внимателно захапа дясната ръка на Невада и след това я пусна.

— Така ти изказва благодарност — поясни Идън. — Това е неговата целувка. Вълците не са съвсем същите като кучетата. Изискват други неща от приятелите си, независимо дали са двукраки или четирикраки.

— А как би трябвало аз да му благодаря?

— Ти вече го направи.

— Как?

— Прие капитулацията му и не засегна честта му. След това го награди с милувка.

Идън се замисли.

— Прекрасно разбираш Бейби. Невада, работил ли си някога с неопитомени животни?

— През целия си живот.

— Така ли? Какви?

— Мъже.

Преди да се разсмее, Идън осъзна, че в думите му имаше повече истина, отколкото шега.

— Ако мъжете имаха същата система за изява на йерархията помежду си, нямаше да има толкова войни — рече тя.

— Подозирам, че сме я имали. После сме се цивилизовали и всичко е отишло по дяволите. — Невада се оглеждаше. Стаята бе в истински безпорядък — Сякаш това е моята стая, която съм зарязал, за да отида на лов.

— Благодаря — дрезгаво се засмя Идън.

— За какво? Че няма да можеш да почистиш?

— Не — размаха ръка тя. — Че ще останеш още един ден. Толкова се безпокоя за теб. Не съм глупачка, просто знам, че пролетта в студените места е най-тежкият сезон за животните. Без значение колко си силен, температурната разлика в тялото ти предизвиква стрес. Виждала съм как хората се разболяват уж от грип, а после става пневмония… — Гласът й замря. След миг тя продължи: — Както и да е, ако си яздил днес, има за какво да се притеснявам. Освен това ще знам дали имаш температура.

— И дали ще се задържа на седлото и този път — сухо вметна той.

Идън се засмя, но реши да му каже истината.

— Наистина се радвам, че ще останеш. Носът на Бейби няма да ми е от голяма полза при току-що навалелия сняг. А ти си добър следотърсач, нали?

— Да приемем.

Той се забавляваше.

— Само те моля. Няма да отсъстваш дълго, нали?

— Не.

Идън нямаше нужда от повече думи. Невада непрестанно се движеше по острието на бръснача и навярно бе забравил, че би могъл да живее и по друг начин.

— Ще използвам способностите ти във всеки възможен случай — каза му Идън. — Не разполагам с много време.

— Дочух, че ще останеш до юни. По-точно, че щатският експерт по дивите котки ще остане до края на месец юни. Това си ти, нали?

— Донякъде. Ще идват и други експерти. Парите, които получавам за изследването си, са от частни лица и се разпределят от университета в Болдър. Работя във федералното проучване, което ще трае може би десетина години. Моята част приключва със стопяването на снега, освен ако не открия женска, която ще ражда. Тогава ще остана до май или юни.

— Каква е твоята част?

— Проверка на хипотези.

— Какви?

— Дали е възможно да се наблюдават кугуарите, без да се упояват. Да им се слага електронен нашийник и да се връщат в природата.

— Да, винаги съм се чудел колко животни губят учените по този начин. Упойката е опасно нещо, особено при котките. Колкото до нашийниците… — Той замълча и с отмерени движения се зае да прибира постелката си.

Идън го гледаше омаяна. Бе човек, който съзнава силата си и я приема като нещо напълно естествено.

— Какво за нашийниците? — Идън внезапно проумя, че събеседникът й бе замлъкнал и я гледа.

— Не съм специалист, но съм забелязал, че когато едно животно е различно, останалите се отдръпват от него. Или го нападат. Чудя се дали някой от колегите ти се е замислял над това. Какво ще стане с животното, на чийто врат е сложен нашийник и през няколко дни се появяват шумни хеликоптери, които се опитват да доловят сигнала.

— Сигурно са помислили. — Идън отново се зае с огъня. — Доктор Мартин ми каза, че парите за моята част на проучването са платени от местен собственик на ранчо.

Тя се извърна и впери очи в Невада.

— Ти ли си?

Той се поколеба за миг и с безразличие вдигна ръце.

— Аз съм животновъд, не притежавам ранчо. Земята е собственост на Люк и Тен.

Идън не каза нищо, но бе убедена, че има право. Само един влюбен в дивата природа човек би дал пари за изследване, което да не нарушава нормалния ритъм на животните. Освен това за първи път виждаше Бейби да се сприятелява мигновено с някого.

— И Тен и Люк обожават кугуарите, но те са непрестанно заети със стадата — продължи Невада. — Но в същото време отделят време и пари за защитата на Септембър каньон.

— Значи ти си платил.

Невада отново вдигна ръце.

— Кугуарите се връщат тук, у дома си. Смятам, че намират сами прехраната си и не нападат добитъка на „Рокинг Ем“, но не мога да го докажа. Така че взех малко пари от фонда на златната мина на Марая и поръчах на университета да намери специалист, който би могъл да проучи живота на кугуарите по тези места, без да ги наранява или упоява.

— Аз не упоявам дивите котки — каза Идън. — Но присъствието на Бейби може да причини нараняване.

Невада се усмихна и погали вълка, който се опъна в цялата си дължина от удоволствие.

— Кучетата преследват котките откак свят светува — заяви Невада. — Кугуарът би побягнал като дявол пред Бейби, но веднъж достигнал дърво, ще се покатери и ще си отдъхне. За бога. Стотици пъти съм виждал как се спасяват. А! Това ме подсеща да те попитам дали Бейби лае?

— Рядко.

— Тогава не си взела подходящия преследвач. Кугуарът побягва от лая на куче, дори да не е по-голямо от дакел. Но куче, което не лае, бива мигновено нападнато, без значение колко е голямо.

— Не се притеснявай. Щом види котки Бейби вдига достатъчно шум.

— Добре. — Невада огледа стаята. — Остава да изясним само един въпрос. Кой е Марк?

Идън го изгледа изумено.

— Какво?!

— Бойният партньор на Бейби. Мъжът, който е счупил ръката си.

— А, този Марк. Това е брат ми.

— Колко души с това име познаваш? — намръщи се Невада.

— Само двама.

Невада мълчеше и я чакаше да продължи. Бледите му очи блестяха. Той отупа прашните си ръце в панталоните.

— Вторият Марк преди време беше мой годеник. След това разбра, че да бъдеш нечий приятел не означава, че искаш жена. Щом мерна Карън, проумя, че нещо липсва в нашата връзка. Ожениха се само след месец.

Невада добре познаваше хората. Не забеляза следа от притеснение по лицето на Идън, докато разказваше за провалилия се годеж. Гласът й бе равен, безразличен, не трептеше от болка, както когато разказваше за пневмонията.

— Сякаш не си много огорчена, че си го загубила. — Невада приближи Идън.

— Не съм го загубила. Още сме приятели.

Невада скептично изви вежди. Идън стоеше неподвижно, а той я приближаваше. Вече усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Така е. С Марк сме още приятели.

— Значи никога не сте били любовници.

— Откъде разбра? — изненадано възкликна Идън.

— Лесна работа. Щом един мъж те е притежавал, ще те желае до последния си дъх. — Сребристозелените му очи сияеха. — Той никога не те е любил, за това те е оставил да си отидеш.