Елизабет Лоуел
Самотникът (7)

Седма глава

Невада нервно се дръпна от масата, около която се бяха събрали да вечерят всички от „Рокинг Ем“.

— За бога, Невада — възнегодува Тен, като видя брат си да става, — държиш се като дива котка. Щом нямаш търпение да разбереш какво става с женската, върви да провериш.

Около масата настъпи мълчание. Невада бе направил впечатление на всички с особеното си поведение през последните пет дни, след като се върна от Уайлдфайър каньон само с един ботуш. Работниците споделяха един с другиго, че навярно Таргет е свалил ездача си като са падали по склона, но никой не посмя да обяви на глас предположението си. След побоя в бара всички внимаваха да не попадат в полезрението на младия мъж.

Невада се обърна и впери ледено зелените си очи в Тен.

— Каква женска?

— Майката кугуар, коя друга? — Тен посегна да си сипе втора порция от пилешкото. — Всички знаем колко се безпокоиш за майките. — Той посочи небрежно с ръка Марая, която бе заприличала на топка в очакване на близнаците си. — Винаги разбираш кога една жена с бременна и започваш да се суетиш около нея като стара леля и да я обсипваш с грижи. Истинско чудо е, че човешкият род е оцелял без твоята помощ.

Невада изсумтя.

Даяна, съпругата на Тен, се усмихна над чинията си. Трите с Карла и Марая биваха трогнати от вниманието на Невада към тях и бебетата им. Държанието му бе необичайно за затворен човек като него.

— Върви и провери какво става с женската. — Тен грижливо отбягваше погледа на брат си, за да не забележи издайническите пламъчета на забавлението. — Тук имаме единайсет души, а утре идват още двама. Няма да усетим отсъствието ти, нали Люк?

— Чие отсъствие? — обади се Люк.

— Точно това казвах.

Невада остро изгледа брат си, но видя само черната му коса над пълната с храна чиния. Изруга тихо, така че да не го чуят Карла, Марая и Даяна.

От съседната стая долетя детски плач. Даяна и Карла се спогледаха и се приготвиха да станат.

— Седни, Даяна — каза Невада. — Аз ще видя какво безпокои Каролайн. Не е нещо сериозно, разбира се по плача й.

Даяна и Карла се отпуснаха на местата си. Никога не се съмняваха в думите на Невада. Бяха се убедили, че имаше невероятната способност да разгадава не само състоянието на детето по плача му, но и важността на проблема.

— Благодаря — каза Даяна и тихо прошепна на Тен: — Брат ти само си губи времето като чичо, трябва да създаде собствени деца.

Под масата Тен постави ръка върху ръката на съпругата си и тихо й отвърна:

— Невада е преживял много войни, мила. Не държи на живота толкова, че да рискува да обикне някого. А без любов не се създават деца. Братята Блекторн може и да са черните овце в семейство Макензи, но не правят бебета на жена, която не обичат. За пример мога да послужа аз. — Той погали с палец дланта й.

Даяна се усмихна и преплете пръсти с неговите.

Благодарение на острия си слух Невада бе доловил всеки звук от разговора им. Бе съгласен с мнението на брат си за клана Блекторн. В деня, когато разбра, че Даяна е бременна и изоставена от Тен, който се съмняваше в способността си да обича, Невада заведе брат си в едно изоставено пасище и го напердаши така, както Тен заслужаваше още от мига, когато Даяна напусна „Рокинг Ем“.

Бе добър урок и за двамата. Научиха, че обичта между двама братя е по-силна и по-дълбока, отколкото хората предполагаха.

— Добре, млада госпожице. — Невада пое племенницата в прегръдките си. — Намокрила си се до ушите. И мен ли ще подмокриш?

Каролайн се бе смълчала, защитена от любимото си мъжко същество. След миг загука и хвана здравата Невада за брадата.

— По-спокойно! — Той потърка брада в лицето на малката. — Ще остана без брада, преди да станеш на година.

Тя се засмя и отново сграбчи брадата му. Невада леко подръпна косата на момиченцето, черна като тази на баща й, доказателство за принадлежност към семейство Блекторн. Очите бе наследила от Даяна, тъмно сини. Усмивката й обаче бе изумителна. Невада я завъртя в ръцете си.

— Самотна си, нали? — Гласът му бе нежен, прозвуча като котешко мъркане. — Не се притеснявай, след няколко дни Лоугън ще се върне. Само да му мине грипът и отново ще задърпа играчките ти. А чичо ти Кеш ще се прибере до края на седмицата. Той обича повече и от мен малките момичета.

Каролайн изгука. Тъмните ресници се сведоха над блестящите сини очи. Тя се притисна до Невада, прозина се и го удари с малките си юмручета. След това се отпусна и заспа.

Невада постоя като нежно люлееше детето в ръцете си. Спомняше си за многото деца, които бяха родени в страните, където се водеше война, бебета, които нямаха сила да изплачат, бебета, които той бе намерил прекалено късно…

— Ще я разглезиш — обади се Тен от вратата, но усмивката му бе благосклонна.

— Прави ми удоволствие. — Невада гледаше спящата си племенница. — Малка, малка красавица. С твоята коса и очите на Даяна.

— И твоята усмивка — меко изрече Тен. — Но само аз и Люк знаем за това. Ние сме единствените, които си спомнят времето, когато ти се усмихваше.

— Така става, като се обзаложиш с дявола и загубиш — с безразличие вдигна рамене Невада.

— Така ли? Виж ме мен. Аз се обзаложих. Загубих. И въпреки това се научих да се усмихвам отново.

— Значи си глупак, Тенеси. Всеки мъж, който се оставя на чувствата си, е глупак.

— Всеки, който не го прави, е мъртъв. Дяволски добре го знаеш. Затова прекарваш толкова дълго време с Каролайн.

— Тя е нещо повече от обикновено бебе. Има нужда да знае, че не е сама, че е обичана… — Невада сви рамене. — Има нужда да я държат, това е всичко.

— Като възрастните. И ние се нуждаем от това.

— Няма да е лесно да гушна мъж, дълъг повече от метър и осемдесет.

— Но го споменавай пред жените! Люк, Кеш и аз ще умрем, ако трябва да откажем от глезенето.

Каролайн се обърна в съня си.

— Време е за лягане. Дай бебето на баща му!

Невада внимателно постави племенницата си в ръцете на баща й. Тя вдигна за миг глава и отново се унесе в съня си. Тен целуна черната копринена косица и тръгна по стълбите.

— Тен?

— Да?

— Ако наистина смяташ, че не ти трябвам, утре сутринта ще прескоча до Уайлдфайър каньон.

— Наслука.

Само Каролайн видя широката усмивка на баща си, преди да заспи.

— Ще затрудня ли работата ти, ако взема един от пикапите? Ние… Аз загубих следите на една котка по планинския склон. Стръмно е за кон, така че бих могъл да пооправя стария път.

— Вземи черния. Вземи всичко, каквото ти е нужно. Стой толкова, колкото искаш. Поне веднъж имаме достатъчно работна ръка в ранчото. С една дума, не бързай!

Невада усети, че брат му е развеселен и строго го стрелна с очи. След това рязко се завъртя и тръгна към спалното помещение. Събра багажа си, настрои се да се събуди след пет часа сън и се отпусна върху възглавницата, като се опитваше да избута спомена за Идън от неясните си сънища.

Точно след пет часа се пробуди, отиде в гаража и отвори вратата на пикапа. Лъхна го смес от шоколадовите бисквити на Карла и сготвеното от Марая. Бяха му осигурили храна за няколко дни.

Невада насочи камиона към изхода на пътя и тръгна по стария коловоз, като се чудеше как бе успяла Идън да преодолее препятствията. Ако не виждаше следите от нейния камион, би се заклел, че пътят не е използван поне едно десетилетие.

Колкото повече приближаваше хижата, толкова по-силно безпокойство го обземаше. В случай на опасност човек трудно би се добрал догоре. Убеждаваше сам себе си, че няма за какво да се тревожи заради Идън. Не бе имало бури, никой не бе споменавал за чужденци из планините, нямаше причина за безпокойство. Освен това там бе и Бейби — незаменим бодигард, който се чувстваше като у дома си сред дивата природа.

Но в момента бе емоционално неустойчив.

Идън го зовеше като ехо, спускащо се по склоновете на каньона. Невада си знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не я види.

Унесен от собствената си лудост, Невада натисна спирачки пред хижата. До нея започваше гората. Безпокойството му се усилваше. От комина се виеше дим, но никой не излезе да го посрещне. Студените зелени очи отчитаха всяка подробност. Времето бе ясно, но единствените следи водеха към навеса за дърва.

Идън не бе напускала хижата, освен за най-необходимото.

— Знаех си! Не трябваше да я оставям сама. Какво ли не се случва. Самият аз пострадах.

Невада слезе от камиона и с три стъпки се озова пред вратата на хижата. Отвори я с един замах. Разнесе се шумният поздрав на Бейби.

— Привет! — каза Идън. — Бейби ме предупреди, че идва гост, но не уточни кой е.

Облечена в ски костюм, който използваше вместо пижама, Идън бе коленичила пред огнището и разравяше въглените. Косата й бе спусната, а лицето й бе бяло като сняг. Изправи се бавно.

— Седни — посочи му тя шезлонга. — След миг и кафето ще е готово.

— Ти си болна. — Невада тръгна към нея.

— Това е само…

Обяснението на Идън премина в изумление, тъй като Невада я вдигна и я понесе към леглото й. Сложи я да легне, без да каже и дума, внимателно я зави с одеялото. На фона на пребледнялото лице очите на младата жена изглеждаха като невероятно големи брилянти.

— Невада, какво… — Думите й отново завършиха с възклицание.

Невада плъзна ръце под брадичката й и опипваше внимателно лимфните възли по врата й.

— Боли ли?

Идън безмълвно поклати глава. Очите на Невада бяха близо до нейните, прекрасни, внимателни, изпълнени с безпокойство. Дъхът й излизаше със свистене от устните, а тялото й се бе напрегнало от възбуда при допира на ръцете му. Два дълги и елегантни пръста покриха пулса върху китката й.

— Усеща се добре, не е учестен — заключи Невада.

Идън си припомни как неговият пулс бе ускорил ритъма си при докосването й. Усмихна му се и заговори.

— Ако беше жена…

— Но не съм — прекъсна я той.

— Така е. Имаш право. Съществува пряка пропорционалност между твоята мъжественост и пулса ми. — За миг Идън бе готова да се закълне, че Невада е изненадан. Но дори и да беше така, той умело го прикри.

— Чувстваме се като разглобени, нали?

— За теб не знам, но при мен това е временно.

— Радвам се да го чуя. Ако температурата ти не е над тридесет и девет градуса, ще изям спалния ти чувал.

— Моля те, недей — треперливо въздъхна Идън. — Макар че Бейби има дебела козина, ще умра от студ.

Щом чу името си, Бейби притича до нея и пъхна влажния си студен нос във врата й. Идън го погали по главата. Невада усети, че го залива студена пот, като видя треперещите й ръце, които дори нямаха сила да прегърнат вълка.

— По дяволите, Идън. Слаба си като пеленаче!

Със затворени очи, тя поклати глава и се усмихна.

— Проста настинка. Преживявала съм и по-лоши неща.

— Но не и когато си сама в една хижа на края на света.

— Грешиш. — Тя въздъхна, безсилна да се бори с обзелото я изтощение. — Последния път, когато бях болна, бях съвсем сама в хижата в Юкон. Невероятен студ.

— Какво?

— Мама и татко бяха привърженици на спартанското възпитание на жителите на Аляска.

— Оставили са те сама, когато си болна? — Невада не вярваше на ушите си.

— Татко залагаше капани, а мама помагаше на госпожа Томпсън да гледат бебето. Освен това и Марк беше там. После ските му пропаднаха в една цепнатина на леда, точно пред хижата…

Гласът на Идън притихна до шепот, така че Невада трябваше да сведе глава, за да чува думите й. Тя се прозина.

— Когато му помогнах да се добере до къщата… ръката му беше вече шинирана. За ден-два бяхме много нещастни. Но всичко се оправи.

— Шинирана? — изненада се Невада.

Идън промърмори нечуто, потрепери и се търкулна в страни като се загърна в завивките.

С рязко движение Невада свали якето си и го метна върху нея. След това се зае с огъня. След минута високите пламъци обвиха цепениците и затоплиха стаята. С умението на човек, привикнал да готви на открит огън, Невада се зае да прави супа.

Идън бе потънала в трескава дрямка. Невада приседна до нея. Устните й бяха сухи, но нямаше други признаци на обезводняване и макар че лицето й бе с цвят на тебешир, липсваха сиво-жълтите тонове на сериозните болести. Той положи длан върху челото й и тихо изруга. Идън се притисна до ръката му.

Бейби неспокойно сумтеше до господарката си.

— Ще се оправи. — Той нежно избута муцуната на вълка от врата на Идън. — Остави я да поспи, а аз ще донеса остатъка от продуктите. Няма да е гладна, когато се събуди, но трябва да яде.

Идън спа непробудно, докато Невада влизаше и излизаше, изпразваше кабината на камиона и изпълваше стаята с уханието на храната. Стряскаше се от по-силните шумове, но не отвори очи, докато Невада не я привдигна и не поднесе чаша с гореща супа към устните й.

— Пробуди се, Спяща красавице.

— Не съм… красавица.

Невада не бе съгласен.

— И така става, скъпа. И аз не съм вълшебният принц, който ще те целуне.

Идън мрънкаше насън, че я безпокоят, но се облегна на гърдите на Невада и се притисна в тях с безгрижието и доверчивостта на Каролайн. Без да си дава сметка, Невада остави чашата и я взе в прегръдките си. Казваше си, че само ще провери дали температурата й не е спаднала, но сам не си вярваше. Никога не можеше да излъже себе си.

— Ако ти не си Спящата красавица — поде той с плътен глас, — значи си Червената шапчица. Събуди се, Червена шапчице!

Клепачите й се вдигнаха. В него се взираха очи, в които се преплитаха зелено и златно, синьо и сиво.

— Не приличаш на баба ми.

— Защото съм вълкът.

— Страхотно! — въздъхна с усмивка Идън и потърка буза в брадата му. — Винаги съм имала слабост към животните с козина.

— Слабостта е в главата ти — Гласът му бе едновременно нежен и твърд. Помъчи се да не гледа примамливото местенце зад ушите на Идън. — Козинестото животно винаги има остри зъби, които с удоволствие би опитало върху теб.

— Звучи вълнуващо — прозина се тя и изцяло се отпусна върху Невада. — Знаеш ли? Ти си много по-мек от дюшека ми.

Тя се намести в скута му. Завивките се плъзнаха надолу и откриха прекрасните извивки на тялото й. От студа зърната на гърдите й се втвърдиха под леката материя на ски костюма.

Невада получи сърцебиене.

— По дяволите, Идън! Стани!

— Тихо…

Тя се постара да се надигне и прегърна младия мъж. Температурата я правеше ленива. Ръцете й се плъзнаха по тялото му и опряха в мускулестите му бедра. На сантиметър от пръстите й се усещаше възбудата на Невада.

Той притвори очи, благославяйки я, че бе спряла ръката си. Но благословията му не бе от сърце. Лъжеше се отново.

Нежните пръсти потърсиха мощта на желанието му, но той разбра, че Идън не съзнава какво докосва…

Невада рязко я свали от скута си и я обви със спалния чувал. Затвори ципа.

— Топло ли ти е вече? — попита през зъби.

Тя кимна.

— Добре. — Той взе чашата. — Отвори си устатата!

Тя го послуша.

— Пий!

Тя отпи, облиза устни и попита:

— Какво не е наред?

— Пий!

Тя допи супата и се опита да оближе остатъка, който стигаше до носа й, но не можа. Невада изруга и затвори очи.

— Цяла напаст съм — прошепна Идън. — Какво очакваше? Не съм свикнала да ме хранят. Ако ми освободиш ръцете, ще се храня сама.

Невада се изправи и с бързи стъпки приближи огъня, сипа нова порция супа в чашата и се върна при Идън. Тя успя да измъкне навън ръцете си.

Гледаше го с очи, които променяха цвета си наред с пламъка. Тя нямаше и една трета от силата му, нямаше и две трети от теглото му, но бе спокойна. Доверяваше му се и той се гневеше и се възбуждаше.

— Само не го прави, разбра ли?

— Да не правя какво?

— Ти си дяволски уязвима и дяволски сексапилна. Повтарям ти, Идън. Не ми се доверявай!

Тя понечи да проговори, но срещна погледа му и потрепери. Не от студ, нито от страх. Невада я гледаше с изражението на диво животно, застанало пред пламтящ огън, едновременно очаровано и уплашено, приближаващо стъпка по стъпка, но готово да побегне при най-малкия знак за опасност.

— Не мога да престана да ти вярвам, така както ти не можеш да престанеш да ме желаеш. Аз не съм толкова уязвима, колкото ти се струва. И… ти със сигурност знаеш, че аз също искам да те докосвам. Никак не ме бива да прикривам чувствата си.

Идън видя как в очите му избухнаха пламъци, видя как заби пулсът му.

— Ще ми налееш ли още супа, моля? — с треперещ глас изрече тя. — Много е вкусна.

Невада внимателно остави чашата на пода, изправи се и бавно излезе навън.