Елизабет Лоуел
Самотникът (4)

Четвърта глава

Бейби бе приседнал до Невада, когато Идън се върна с двата коня. Огромната му черна лапа бе поставена върху дланта на човека. Жълтият му поглед не се отделяше от сребристозеления на Невада. Никой не помръдна, когато тя приближи.

Идън имаше чувството, че двамата се забавляваха, като мереха сили.

С една дума, тя освободи Бейби от поста му. Вълкът хъски размаха опашка точно под носа на Невада с покана за примирие. Той измъкна ръката от ръкавицата си, а вълкът пъхна глава под дланта му, явно показвайки желанието си да бъде погален.

— Ти блъфираше, нали, Бейби?

Бейби разтвори уста и изръмжа страховито.

— Впечатляващо! — засмя се Невада. — Как се казва зъболекарят ти?

Идън не удържа и също се разсмя. Невада загледа с внимание всяко нейно движение, отпуснал глава назад. Младата жена благославяше инстинкта на конете, накарал ги да тръгнат към хижата й, в противен случай не би имала възможност да се преоблече в сухи дрехи и трябваше да обяснява защо смята за наложително да бъде до него колкото е възможно по-скоро, отколкото да губи време да си търси сухи дрехи. Съмняваше се, че би се съгласил с аргументите й.

Невада нави одеялото и се изправи седнал.

— Как е кракът ти?

— На мястото си е.

— Виждам — измърмори тя и приближи с тежкия Таргет. — Боли ли те? Имаш ли някакви усещания? Измръзнал ли е?

— Студено ли ти е? — не обърна внимание на въпросите й той.

— По дяволите, Невада! Аз не съм ранена.

— Нито пък аз. Да приемем, че и двамата сме добре. Спокойно, дебелоглавецо!

За миг Идън помисли, че говори на нея, но скоро проумя, че се обръщаше към коня си, който трепна, когато господарят му се изправи. С подскока на котка той се метна върху седлото и с това сложи край на затрудненията си.

— Подай ми пушката.

За минута Идън бе стресната и не продума. Невада се канеше да тръгне в бурята, без да й благодари. Но това, което истински я притесняваше и нервираше, беше фактът, че той съвсем не бе добре. Лицето му бе прекалено бледо, а червените петна по бузите му се дължаха на треска, а не на пристъпите на вятъра. Освен това бе разгневен заради Бейби или пък прекалено горд, за да признае, че се нуждае от помощта й, а може би и двете.

Идън му подаде пушката, намести раницата върху гърба си и тръгна по пътеката към хижата. Бе бясна, но не смееше да проговори. Реакцията й я озадачаваше. Не бе обичайно за нея да губи контрол над себе си, но не бе обичайно и да изравя в продължение на час крака на един мъж, уплашена, че ще измръзне и ще умре. Не кой да е мъж. Мъж, който я привличаше така, както морето привлича водата от реката.

Един мъж, който смяташе любовта за измислица от приказките.

Внезапно Идън спря. През гъстата пелена на бурята различи силуета на коня Апалуза, който препречваше пътя й. Невада завъртя муцуната му към нея и го накара да сведе гръб.

— Качвай се!

— Никога не съм яздила — сдържано отвърна тя.

— И аз никога не бях попадал под лапите на вълк. Човек всеки ден научава по нещо ново.

— Аз никога…

— По дяволите! Хвани се за мен.

Идън загуби представа за времето и мястото. Когато се опомни, бе на седлото зад Невада и се държеше с две ръце за него, единствената опора в необичайния свят, който откриваше от гърба на коня.

— Добре. Премина успешно първата част — сухо отбеляза Невада.

— Какво?

— Качи се на седлото.

Преди да успее да му отговори, Идън изкрещя, защото конят се размърда. Таргет изсумтя и направи крачка в страни.

— По-полека с виковете. Таргет е плашлив. Така се започна всичко.

— Ти си крещял?

Невада се обърна към Идън. Очите му блестяха като два диаманта сред черните му ресници. Не бе ядосан, а се забавляваше. Идън си призна, че предпочита пламъчетата на смеха пред ледените късчета, каквито нормално бяха очите му, когато й говореше.

След това той премести поглед върху устните й. Тя мигновено си спомни как ги бе погалил с палец и потръпна. Сърцето й лудо заби.

— Случвало ли ти се е да изпаднеш в беда заради езичето си? — попита мъжът.

— Само когато съм с теб. Обикновено съм спокоен човек, но гласът ти ме опиянява, когато говориш бавно и тихо. Както сега.

Очите му се присвиха и на мястото на забавлението в погледа му се настани първичното изражение на диво животно. Идън потрепери, а той рязко се обърна напред.

— Ще успее ли Бейби да ни заведе до хижата?

— Да.

— Тогава му кажи да го направи.

— У дома, Бейби! У дома!

Бейби се обърна и затича по склона. Невада се завъртя с Таргет и тръгнаха по следите, оставени от вълка. Щом се помръдна конят, Идън изохка и почти се прилепи към гърба на Невада. Той се извърна за миг. Опита се да пропъди от въображението си какво би станало ако двете слаби ръце, притиснали кръста му само на сантиметри от горещата му плът, се плъзнат надолу… Кръвта му кипеше.

Няколко минути вървяха в мълчание, което създаваше атмосфера на неловкост и за двамата.

— Невада — обади се Идън.

Той изръмжа.

— Не исках да те засегна заради гласа ти.

— Знам.

— Тогава защо си сърдит?

— Понякога искреността е опасна, Идън — след кратко колебание изрече той.

— Не те разбирам.

— Смъкни ръцете си десетина сантиметра надолу и ще разбереш.

Идън бе наясно за какво говори мъжът на седлото пред нея и бе доволна, че бе гърбом и не можеше да види поруменелите й бузи. Бе не само смутена, беше шокирана. Невада не се шегуваше, казвайки че изживява всеки миг от живота си така, сякаш е последен. Доказателството беше под ръцете й.

— Караш девойките да се чудят как да те охладят — прошепна на себе си Идън с надеждата, че няма да я чуе.

Но той чу.

— Що за дяволски въпрос?! Сигурна ли си, че искаш да узнаеш отговора?

Идън отвори уста с намерение да му отговори както трябва, но размисли. В това време снежинките се разтапяха върху езика й. Тя притвори очи, за да удължи приятното усещане. Светът танцуваше и тя притисна здраво тялото си до излъчващото жизненост тяло на Невада.

Идън бе зашеметена от невероятното чувство, че е жива и язди през снежната буря зад гърба на мъж, чието фамилно име не знаеше, а снежинките се разтопяваха върху устните й, сякаш бяха тайнствени небесни целувки. Засмя се и вдигна лице към небето, отдадена на жизнеутвърждаващото чувство, завладяло съзнанието й.

Звукът от смеха на Идън накара Невада да завърти глава, привлечен от бушуващия в тялото й пламък. В очите му прозираше гладът, който мъжът изпитва за жена. Ако го бе видяла, Идън би се уплашила, но тя бе притворила очи, изцяло отдадена на ласките на падащия сняг.

— Невада? — Тя отвори очи, но той отново гледаше напред.

Той въпросително изръмжа.

— Как е фамилното ти име?

— Блекторн.

— Блекторн — повтори Идън с удоволствие, сякаш го разтапяше върху езика си. — С какво се занимаваш, когато не спасяваш девици или не пропадаш из планините, Невада Блекторн?

— Когато Тенеси е в ранчото, аз съм вторият, а когато не е там, съм водачът.

— Тенеси? Водач?

— Всяко ранчо си има управител, когото ние наричаме водач, а вторият е дясната ръка на управителя — изви устни в усмивка Невада. — Тенеси пък е мой брат.

— „Рокинг Ем“ семейно ранчо ли е?

— Само привидно. Ние сме от семейството на незаконните. Законните собственици са Макензи. Тенеси купи част от ранчото, когато бащата на Люк Макензи започна да се напива до смърт. Аз притежавам едно хубаво парче от Девилс Пийк. Сватбен подарък от Марая и Кеш.

Идън замръзна. Няколко минути дори не можа да си поеме дъх.

— Ти женен ли си?

— Става дума за сватбата на Марая и Кеш, не за моята.

— Те са ти направили подарък в деня на тяхната сватба? — бавно запита Идън.

Невада кимна.

— Защо?

— Дълга история.

— Аз съм изключително търпелива.

— Ще ме помислиш за глупак.

— Съмнявам се, че нещо е в състояние да те направи глупак.

Пред очите на Невада изникна картината на Идън, която вървеше право към него в затъмнения бар. Тялото му бе разтърсено от болката на желанието, примитивно чувство, с което не можа да се пребори. Не! Невада Блекторн не беше глупак и нямаше да говори за това.

— Марая е сестра на Люк — подхвана той разказа си. — Тя притежава картата на златната мина, която се предава от поколение на поколение в семейството. От картата нямаше голяма полза, защото бе измачкана и избеляла. Дадох я на един реставратор и после я върнах на Марая. Тя намери мината, Кеш намери нея и двамата се ожениха. В деня на сватбата си ми подариха част от мината.

По гласа му се разбираше, че е нервиран от разговора, но Идън реши да не обръща внимание на този факт. Допадаше й и мисълта, че лесно би могла да го възбуди.

— Защо ми се струва, че остана нещо недоизказано? — попита го тя.

— Какво?

— Как така вторият знае къде да намери хора, които умеят да съживят една стара карта?

— Аз невинаги съм бил Вторият.

Идън се поколеба. Съзнаваше, че няма право да разпитва, но не се сдържа.

— Какъв си бил преди това?

— Каквито са били мъжете от фамилията Блекторн — воин.

Спомени завладяха Идън. Пред очите й се разиграваха живи картини. Боят в Уест Форк. Невада, лежащ полузаровен в камънаците, стиснал здраво пушката. Невада проверява дали оръжието му е заредено, преди да успее да стъпи на краката си. Студените очи на Невада и устни, които никога не се усмихват.

Воин.

Това обясняваше много неща. Всичко.

В миг от тялото й се отдръпна радостта, която я бе опиянявала преди миг. На нейно място се настани тъга. Ръцете й обвиха по-силно кръста му, сякаш искаше да го защити. Като осъзна движението си, не знаеше да се смее или да плаче. Невада се нуждаеше от защита толкова, колкото и светкавицата.

Но за разлика от мълнията, Невада можеше да пролива кръв и да плаче. Бе уверена в това, както знаеше, че е жив.

Шептейки името му, тя зарови лице в дебелата материя на якето му, обърса сълзите, които бяха напълнили очите й при мисълта за тежкия живот, който е бил принуден да води, преди да дойде в „Рокинг Ем“. Болката бе непоносима. Така бе страдала само в онази ледена нощ в Аляска, когато умря по-малката й сестра.

Невада се изненада от силната прегръдка, чу името си, прошепнато от Идън като в молитва. Без да спира, той вдигна едната й ръка до устните си. С въздишка на облекчение, тя се отпусна.

Няколко минути не се чуваше нищо, освен тихото свистене на падащия сняг, скърцането на кожата на седлото и пръхтенето на конете, които Невада водеше по следите на Бейби. Щом пред тях се изправи силуетът на хижата, той нежно отстрани ръцете й от кръста си.

— Време е, Идън. Вече си у дома.

Идън с нежелание остави младия мъж. Той се смъкна от седлото като се облягаше на приклада на пушката си. Леко стъпи на ранения си крак. Заболя го, но той очакваше болката. Каквото и да бе станало, ставата не поддаде. Той протегна ръце и свали Идън от коня.

— Можеш ли да вървиш? — Той я придържаше внимателно.

Тя кимна.

— Добре. Върви да запалиш огън, докато аз се погрижа за конете.

— Кракът ти…

— Върви вътре — прекъсна я Невада. — Само ще ми се пречкаш.

Идън се приготви за спор, но той вече й бе обърнал гръб, зает да разседлае Таргет. Свали тежкото седло само с едно движение. Нещо в движенията му напомняше на Бейби.

Така или иначе, Невада имаше право. Не знаеше какво да прави с конете.

Безмълвно Идън свали раницата и якето си, отупа ги от снега и влезе в хижата. Бейби я последва и се вмъкна в най-тъмния и най-студен ъгъл на стаята. Дебелата му козина бе подходяща за зимата в Юкон.

Само миг бе достатъчен на Идън да разпали тлеещите въглища. Това бе едно от първите неща, на които я бяха научили родителите й — да живее в студените страни. Няма значение колко време смяташ да отсъстваш, винаги оставяй сърцето на огъня, така че само с една кибритена клечка да можеш да го върнеш към живот.

Идън смени ботушите си с чифт леки мокасини и надникна в килера. Искаше й се да приготви набързо нещо за ядене. В един сандък бе натрупала сняг върху продуктите, за да ги запази за по-дълго време. Намери пакет с пиле и замразени зеленчуци в картонена кутия. Взе ножа от шкафа и се зае за работа.

Когато Невада застана на прага на хижата, го пресрещна уханието на пламтящ огън и на варено пилешко със зеленчуци, което къкреше над огъня. Той свали нейната скиорска плетена шапка и прокара пръсти през гъстата си коса. Остави якето си да се суши до нейното и приседна пред огъня като протегна ранения си крак. По кожата се виждаха синини, като и зачервени от лютия студ места.

Идън извади зеленчуците и седна на пода до Невада. Взе в ръцете си левия му крак и прокара пръсти по дължината му като оглеждаше за наранявания и измръзвания. Представяше си какви са усещанията му, но Невада се притесняваше много повече от невинността на Идън.

— Казах ти, че съм добре — грубо отблъсна ръката й той, вбесен от надигащата се в тялото му възбуда.

— Представата ти явно се различава от моята. Боли ли? — притисна тя пръст към крака му.

— Не.

Тя прегледа пръстите му. Освен че бяха премръзнали, нямаше наранявания. Пусна крака му и преди да успее да я спре, докосна с ръка челото му. Намръщи се.

— Имаш температура.

Невада изсумтя. Вече от няколко часа имаше температура. Тенеси бе прав. Трябваше да стои далеч от планините. Но от вечерта на битката в бара не можеше да си намери място.

— Смяташ ли да тръгваш в тая буря, след като се постоплиш? — с привидно безразличие попита Идън и свали ръка от челото му. — Или ще проявиш здрав разум и ще изчакаш тук?

Бледите зелени очи се спряха върху лицето на Идън, опитвайки се да проникнат зад хладната й външност. Предупреждението му сякаш висеше във въздуха: „Стой далеч от мен, Идън. Желая те повече от всички мъже в кръчмата“.

— Не се ли притесняваш да останеш насаме с мен в хижата при свършека на света?

— Не.

— Би трябвало.

— Защо?

Невада промърмори нещо в брадата си.

— Знам, че ме желаеш — откровено каза Идън. — Но също така знам, че няма да ме изнасилиш. Не само заради Бейби. Като знам как се биеш, със сигурност ще се справиш с дузина вълци. Но ако ти кажа „Не!“, ти няма да ме докоснеш. Дори да ти кажа „Да“… — Тя вдигна рамене.

— Ти имаш повече вяра в мен, отколкото имам аз.

— Знам. — Усмивката на Идън бе колкото красива, толкова и тъжна.

Тя се изправи и отново се зае със зеленчуците.

Невада закрачи из хижата, която навремето е била базов лагер на ловци, които не са се интересували от вътрешното обзавеждане. В далечния ъгъл до леговището на Бейби стоеше печка, чиито кюнци липсваха. Очевидно Идън предпочиташе живия огън и не си бе дала труда да сложи печката.

Присвитите зелени очи обходиха стаята и се увериха, че не липсва нищо. Сгъваемо легло, дрехи, кухненски принадлежности, окачени тук и там. Шезлонги, керосинова лампа и такава с батерии. Надделяваше спартанският дух на подредба.

Идън приближи прозореца, повдигна тежките завеси и погледна навън. Снегът продължаваше да се сипе. Без да каже нито дума, тя излезе. Бейби застана нащрек до вратата. След минута тя се върна, помъкнала раницата на Невада.

— Постели си до огъня. На разсъмване хижата ще изстине.

— Следващия път ме остави сам да внеса багажа си. Много е тежък.

— Ти си ранен, имаш и треска. — Очите й бяха станали златисти, отразявайки играещите пламъци.

— Глупости — с незабележимо усили той понесе двете раници и ги остави до камината.

— Е, добре, сбърках. Можеш да прескачаш високи сгради и да улавяш куршуми с голи ръце.

— Със зъби.

— Какво?

— Ти улавяш куршумите със зъби.

— Не. Не съм толкова глупава.

— Напротив. — Невада впи зелените си очи на кугуар в нейните. — Ти си сама сред вихъра на снежната буря с един мъж, който се възбужда всеки път, щом докоснеш с език устните си. А ти ми се доверяваш. Това, госпожице, показва, че сте глупава.