Елизабет Лоуел
Самотникът (3)

Трета глава

Идън се спусна през храстите към Невада. Свали ръкавиците и премери пулса му, загледана в ужасното свлачище от върха на канарата. В дясната си ръка Невада още здраво държеше пушката. Китката на лявата му ръка бе студена, но не измръзнала. По време на падането е бил в съзнание, заключи тя, защото с оръжието бе стреляно.

— Невада? — Тя приближи до тялото му и свали раницата си. — Невада, чуваш ли ме?

Тялото му потръпна. Отвори очите си на пума, уловена в капан и опасна. Пръстите му се свиха по-силно около пушката, но Идън не забеляза това, защото в този момент го завиваше с якето си през кръста.

— Боли ли те някъде? — попита го тя.

Невада проумя коя е тя и изражението му се промени. Лицето му се озари и се изпълни с живот. Разтърси глава.

— Щом можеш да направиш това, значи не си си счупил врата.

Успокоението на Идън прозвуча и в гласа й. Бе израснала в Аляска и бе научила основите на първата помощ при навяхване, изкълчване или замръзване, но гръбначните контузии бяха извън възможностите й.

А мисълта, че Невада е ранен, я тревожеше.

Тя захвърли снегоходките встрани и се плъзна върху тялото му, за да намести шапката си върху главата му. Лицето й бе само на сантиметри от неговото и косите й го докосваха.

— Така. Сега ще бъдеш на топло.

— Идън? Какво, за бога, правиш тук?

— Питай Бейби. Той ме измъкна от топлата хижа и ме накара да се разхождам по снега.

Нежно Идън отново положи главата на Невада на земята, покри камънаците под нея с един от ръкавите на якето си и се вгледа отблизо в зелените му очи. Зениците му не бяха променили размерите си и той се взираше настоятелно в нея. Каквото и да бе станало с него по време на падането, мъжествеността му бе останала недокосната.

— Слава богу — нечуто прошепна Идън, но той разбра мисълта, защото въздишката, отронила се от устните й, бе тежка, сякаш току-що бе свалила цяла планина от плещите си.

— Сигурно Бейби те е открил по-рано, разбрал е, че нещо не е наред и дойде да ме извика. — Идън продължаваше да подпъхва якето си под широкия гръден кош на Невада.

Невада премигна и отстрани снежинките, полепнали по миглите му.

— Да го вземат дяволите! Помислих го за вълк и от изненадата се търкулнах надолу по склона.

— Добре. Къде си ранен?

— Никъде.

— Тогава защо лежиш тук? — Идън не прикри скептицизма си.

— Левият ми крак е притиснат от скалата. Щом разбрах, че не мога да се измъкна сам, започнах да стрелям по три пъти на равни интервали с пушката.

Идън кимна. Позната й беше сигнализацията за опасност.

— Навярно Бейби е чул изстрелите или е подушил присъствието ти. — Тя измъкна манерката с кафето, което още бе топло. Подаде я на Невада.

— Вземи! Това ще те стопли. Изпий колкото можеш, а в това време аз ще прегледам крака ти.

— О! Ухае като истинско кафе — промълви той.

— Гарантирам, че е достатъчно силно, за да поникнат косми по петите ти. — Идън отново сложи ръкавиците си.

Невада изви устни от задоволство, надигна манерката и отпи. Горещата течност се разля в тялото му като балсам, който стопляше всичко, до което се докосваше. С нежелание той спря.

— Искаш ли и ти?

— На мен ми е достатъчно топло — отвърна Идън. — Пий колкото искаш.

— Това значи всичко.

— Добре.

Идън се зае да разчиства по-малките камъни, освобождавайки достъпа си до затрупания глезен. Стараеше се да не се заглежда в чистите и мощни линии на тялото му. Уви, бе невъзможно. Невада бе прекрасен мъжки екземпляр и предизвикваше сетивата й по начин, който я разсейваше.

Невада облиза последната капка кафе от мустаците си и загледа как Идън се занимава с крака му. Движенията й бяха сигурни. Очевидно, не за първи път се сблъскваше с ранен.

Харесваше му. Опияняваше се от надигащите се под дебелия пуловер гърди, от силните й крака, обути в скиорски клин. Но упоението от тялото й предизвикваше нежелана реакция в неговото, затова той се втренчи в лицето й като си припомняше мекотата на кожата, променящия се цвят на лешниковите очи, предизвикателната сладост на устните й.

Идън вдигна очи, обезпокоена от настоятелния поглед на Невада. Той побърза да извърне очи.

— Виждат ли се конете наоколо?

— Само следи от копитата им. Голям и малък кон. И двата са били със зимни подкови. Движели са се на юг и на изток пред вятъра.

Камъните се раздвижиха под ръцете на Идън.

— Струва ми се, че видях единия на около пет минути път оттук, под едно голямо дърво, но не съм сигурна. По-малкият е влачел въже след себе си. Никой не накуцва, макар че единият е паднал заедно с теб по склона. И да е имало кръв, не е било много, така че се успокой. Конете ти са в много по-добро състояние от теб.

— Голям кон. Малък кон. Зимни подкови. Въжета. — Невада не отделяше очи от изящния профил на Идън. — Къде си се научила да преследваш?

— В Аляска.

— Коне?! — скептично изви вежди Невада.

— Диви котки. — Идън се опитваше да отмести камък, който бе малко по-малък от пони. — В университета изучавах дивите котки, а в Колорадо дойдох заради пумите кугуар. След котките най-много се интересувам от обяздване и обучение на коне.

Погледът на Невада се промени. Тя възнамеряваше да живее в отдалечените райони около Уайлдфайър каньон, да преследва кугуарите, които се бяха върнали по земите на „Рокинг Ем“.

— По дяволите! — изруга под нос Идън, напъна с рамо по-малкия от двата камъка, които бяха затиснали крака на Невада. — Можеш ли да измъкнеш крака си от ботуша?

— Да. Почини си, преди да си се изпотила.

Тя се поколеба, след това кимна. Невада имаше право. Приседна на земята и си пое дълбоко дъх. Налагаше си да запази спокойствие и да не издава тревогата си. Левият му крак бе здравата затиснат под камък, който беше прекалено голям, за да може тя да го помести. До него пък беше парчето канара, отчупило се при падането по склона. То се свличаше надолу при всеки неин опит да го отмести.

— Как е главата ти?

Очите на Идън шареха с надеждата да открие нещо, което би могла да използва вместо лост и да повдигне по-малкия от камъните.

— Ще оживея.

— Световъртеж? Двоен образ? Гади ли ти се?

— Не. Имам твърда глава.

Тя още търсеше лост и се усмихна, без да го поглежда.

— Няма да те докосвам там. А как е кракът ти?

— Студът е прекрасна упойка.

— Превъзходна. Когато дойдох, ти беше в безсъзнание.

— Трябваше да се събудя след десет минути и да дам отново три изстрела.

Убедеността на Невада я накара да се извърне към него.

— Хипотермията… — подхвана тя.

— Все още не е проблем — с безразличие я прекъсна той. — Измръзвал съм и друг път и то при по-лоши условия и все още съм жив.

Идън свали ръкавицата си и се зае да премери пулса му. Бе силен и ритмичен. Студът не бе забавил още темпото на жизнените му процеси. А изпитото кафе щеше да помогне за известно време да поддържа топлина в слабините му.

— Добре — несъзнателно Идън галеше китката и дланта на лявата му ръка и се наслаждаваше на топлината им. Подобно на Бейби и Невада излъчваше първична жизненост. — Къде си се научил да заспиваш и да се събуждаш, когато си пожелаеш?

— В Афганистан. — Отговорът бе рязък и не предразполагаше към повече въпроси.

— И там има високи планини и много мини — сдържано отбеляза Идън и се загледа в един паднал клон, който би могла да използва за лост. — Геолог ли си?

— Не.

Въпреки предупреждението в гласа му, Идън се канеше да продължи с въпросите, но почувства необичайна влага върху пръстите си. От ръкава му се процеждаше кръв. При падането се бе разтворила току-що зараснала рана. Идън с гняв се сети за счупената бирена бутилка и обзета от състрадание, прошепна името му.

— Остави ме да се погрижа за теб — каза тихо.

— Не е нужно жена да се грижи за мен. Никога не съм го приемал, няма да го направя и сега.

Този път заплахата в гласа му бе недвусмислена.

— Така ли? — уж безгрижно попита Идън. — В такъв случай се надявам, че си се настанил добре. Доста време ще мине, преди мъж да намине из тези части на планината.

Невада леко изви устни, но замълча. След миг каза спокойно:

— Ти си изключението, което доказва правилото.

— О! Дяволски съм доволна, че ми го обясни. Вече се тревожех, че може би ударът по главата ти е бил доста сериозен. Сигурен ли си, че си добре? Пулсът ти е учестен. — Идън се намръщи и стисна отново китката на Невада.

— Когато си почивам, пулсът ми е шейсет.

— Но…

— Сега не си почивам.

— Имаш право. Но през последните две минути се учести.

— Ако някой мъж се бе надвесил над мен и държеше като любовник ръката ми, пулсът ми не би променил ритъма си.

Минаха минути, преди Идън да проумее смисъла на думите му. Червенина полази бузите й. Тя не само държеше ръката му, но и галеше китката му.

— Съжалявам. — Тя пусна ръката на Невада. Сложи си ръкавицата и заговори бързо: — Аз съм тактичен човек, но когато съм изнервена, правя глупости.

Думите й отчасти бяха верни, но истината беше, че Невада Блекторн я предизвикваше да се стреми да го опознае, да го накара да се усмихва, да го приласкае…

И след това да го пусне?

Сърцето й се сви от болка при мисълта, че той отново й бе обърнал гръб. Дълбочината на реакциите й бе ирационална и тя го съзнаваше. Сякаш бе попаднала в тъмнина. Реши да не отговаря. Работата с дивите животни я бе научила да приема за нормални неща, които нямаха смисъл в границите на съвременното мислене.

— Тактична, значи? — избоботи Невада. — Сигурно е интересно за мъжете около теб.

— Единственият мъж в живота ми има козина и ходи на четири крака.

Камъните се натрупваха в краката на Невада. Струваше й се, че щом премести два, на тяхно място се търкулват нови.

— Можеш ли да стигнеш раницата ми? — попита тя.

Без да отговаря, Невада изви тялото си и я придърпа към себе си.

— Какво ти трябва? — С изключение на заклещения си крак, младият мъж бе изключително подвижен и гъвкав.

— Не на мен. Сетих се, че там има одеяло. Обърни черната част към себе си.

Невада не възрази. Знаеше, че измъкването на крака му, ще отнеме доста време. Ако въобще можеше да се направи. Ледената земя постепенно изсмукваше силите му.

Той отвори раницата и разрови съдържанието й с нарастващо одобрение. Пръстите на Идън бяха горещи и нежни като слънчевите лъчи, но тя не беше парниково цвете. Умееше да живее в дивата природа. Имаше всичко, което би могло да й потрябва в случай на беда, освен оръжие.

Невада стрелна с поглед Бейби, който не пропускаше нито едно от движенията му.

Може би не й е нужно оръжие. Обзалагам се, че Бейби ще се бие за нея. По дяволите, и аз направих същото преди няколко дни.

Колко ли би бил доволен Джоунс, ако ме видеше тук!

Невада разви одеялото и седна. Яркочервеното яке се свлече от тялото му, а той напъха празната манерка в раницата. Вятърът духаше право в кръста му, проникваше дори под дебелото му яке и той трепереше.

Идън незабавно се озова до него и го зави с одеялото. Стараеше се да не обръща внимание на топлия дъх на Невада, който сякаш изгаряше лицето й и като се приведе над него се опита да го накара да легне. Чувстваше се частица от тялото му.

— Легни — изрече тихо тя. — Ще те надуха вятърът. — Тя зави на руло якето си и го пъхна под главата му вместо възглавница. — Докато копая из камъните якето не ми трябва.

Сетивата на Невада бяха прекалено добре развити, за да не усети промяната, настъпила у Идън. Гласът й бе одрезгавял. Макар че се занимаваше със спасението на човек, тя не можеше да се отърси от присъствието му като мъж.

С неимоверни усилия Невада се опитваше да спре реакцията на тялото си, предизвикана от очевидното привличане, което изпитваше Идън към него. Справи се успешно донякъде, но когато тя плъзна ръце, за да завие и бедрата му, се докосна до отговора на мъжествеността му. Това Невада не бе в състояние да контролира. Смущението, което се изписа на лицето й, би накарало всеки друг, освен Невада да се разсмее на глас.

— Увери ли се, че съм здрав?

— Опитай да се сдържаш.

— Защо? Аз съм мъж, може би не си забелязала.

— Може би не си забелязал, но ти си мъж, който е забъркал невероятна каша в момента.

— И?

— Ами не мисля, че си в състояние за игри — промърмори тя и побърза да сведе лице, защото бе станала червена като домат и причината не бе само във вятъра.

— Преди години се примирих с мисълта, че човек не е господар на живота си — безстрастно заяви той. — Вече не се вълнувам кога, къде или как ще умра. Дали ще съм мъртъв днес или след петдесет години е все едно. Мъртвият си е мъртъв, а живият е жив. Аз съм жив, а ти ме привличаш. Това не ми харесва, но нищо не мога да направя.

Идън го изгледа, но не изрече на глас въпроса си. Невада го знаеше, както знаеше и отговора.

— Не желая да се обвързвам с теб, само защото ти още вярваш в приказката за любовта. Аз знам по-добре за какво става дума. Затова ти казах да стоиш далеч от мен. Но ти не ме послуша, нали?

Идън бавно се вгледа в сребристозелените му очи и се питаше какво го е направило такъв и как би могъл да се промени.

— Не, не те послушах — уверено отвърна Идън. — Животът винаги се проявява неочаквано. Затова смехът е жизнен. И любовта е жизнена и истинска. Не става дума за приказки. Това е действителността.

— Сексът е истински, а любовта е игра — възрази Невада. — Стар съм, за да играя, а ти си прекалено млада, за да правиш друго. Затова изравяй по-бързо крака ми и ми кажи сбогом.

Идън съзнаваше, че е безполезно да спори с него, но не можеше да сдържи порива си и протегна ръце в желанието си да погали лицето му, брадата му, да го увери, че не е сам в света.

С неочаквана бързина Невада сграбчи китката й и я спря.

— В капан съм, но не съм безпомощен — хладно заяви той. — Изравяй тия камъни или върви по дяволите и ме остави сам.

Идън не се съмняваше, че Невада предпочита да лежи заровен в снега, отколкото да бъде докоснат по начин, който няма нищо общо със сексуалната игра.

Обзе я болка, която спря дъха й. Какво ли му се бе случило, та се бе превърнал в парче лед?

Сълзи замъглиха очите й, но така не можеше да помогне на Невада. Изправи се и се отдалечи. Падащият сняг се бе превърнал в завеса и ограничаваше видимостта на по-малко от метър. Бейби последва господарката си и Невада остана сам под смръщеното небе.

След пет минути Идън се върна. Влачеше клон, който бе по-висок от нея. Невада бе взел пушката и се канеше да даде сигнала за беда.

— Запази три куршума — каза му. — Наоколо няма никого.

Невада измъкна якето изпод главата си и го метна към Идън.

— Облечи се. Студено е.

Идън не си даде труда да му отговори, нито да облече дрехата. Приклекна върху ярката материя и отново се зае с крака на Невада.

Нищо не се бе променило. Точно над глезена ботушът бе приклещен от тежките камъни. С големи усилия успя да пъхне единия край на клона под по-малкия.

По-малкият, каза си тя. Този камък тежи повече от мен и Невада. Дано клонът да е здрав. Ако трябва да търся помощ, ще стане късно.

— Усещаш ли все още крака си? — попита тя.

— Малко.

— Лошо. Ще те заболи. Опитай се да не плачеш, момче. Ще нараниш чувствата ми.

Невада изви устни в усмивка и поклати глава.

— Ще направя всичко възможно.

— Това е единствената ми молба, нали? За мен, за теб, за всичко — промърмори тя.

Невада чу думите й, но нищо не можеше да каже или да направи. Идън имаше право.

Тя пъхна рамене под клона и започна да натиска, влагайки всичките си сили. Невада опря свободния си крак на по-малкия камък и също натисна. Беше ужасно! Не бе в състояние да използва силата си. Гледаше как Идън се извива, отново и отново се захваща с камъка и отчаяно се опитваше да измисли как да й помогне. Бе прекалено слаба, крехка, но не се отказваше. Можеше да се пръсне сърцето й, а у нея щеше да остане само болка.

— Идън! — Невада не издържаше повече. — Идън, спри!

Дори и да го беше чула, тя не реагира. Опъна тялото си. Мускулите й бяха напрегнати до крайност. Камъкът бавно помръдна, не повече от два-три сантиметра, но достатъчно, за да освободи крака на Невада. Лицето й гореше.

Камъкът се надигаше със скърцане.

Този миг бе чакал Невада. Със свободния си крак той се оттласна и без да обръща внимание на болката, измъкна затрупания си крак.

— Успях!

Идън мигновено пусна клона и тупна на земята. Дишаше тежко. Струваше й се, че потъва в черен тунел. Щом дойде на себе си, Невада се бе надвесил над нея и я държеше в прегръдките си. С въздишка на облекчение тя се притисна в него.

— Съжалявам за ботуша ти — едва промълви Идън.

— Проклет камък — процеди той.

Наведе се и взе якето на Идън. Бавно я напъха в дрехата.

— Ранена ли си? — Той обхвана с ръце лицето й.

Тя поклати глава.

— Никога не прави така! Можеш да се нараниш и ще го разбереш, когато е станало късно. Ще можеш ли да стигнеш до хижата?

Идън кимна.

— Тръгвай. Изпотена си. Не спирай, докато не се преоблечеш в сухи дрехи.

— Но…

— Върви!

— А ти?

— Ще се погрижа сам за себе си.

Невада почисти снега от пушката и провери дали е заредена. Като се увери, че всичко е наред, се подпря на приклада и се изправи. Кръвообращението в крака му бавно се възстановяваше. Изпитваше нечовешка болка, но не й обърна внимание. Подпирайки се на пушката, закрачи напред.

И мигновено падна в снега.

Завъртя се встрани, за да се изправи. Идън прошепна нещо на Бейби и вълкът се хвърли върху него и го притисна с четирите си лапи. Невада проумя, че за да стане, ще трябва да се пребори с Бейби. Перспективата не бе вълнуваща.

Идън се приведе с одеялото в ръце.

— Завий се добре! Ще се върна с конете, колкото мога по-скоро.

Невада хвана ръката й, а очите му бяха студени, както и гласът му.

— С Бейби или без него, най-добре ще е да си облечена в сухи дрехи, щом се появиш отново пред очите ми.