Елизабет Лоуел
Самотникът (12)

Дванадесета глава

Бейби откри следите на Невада на билото, което бе разположено точно над леговището на кугуара. Болка прониза сърцето на Идън, като разбра, че Невада е бил така близо, а не се бе отбил поне да я поздрави. Оглеждаше се с надеждата да го види. Напразно! Ако той искаше да говори с нея, щеше да го направи. Бил е извънредно предпазлив, щом дори и вълкът не бе усетил присъствието му.

Идън се взираше в стъпките му и се опитваше да не заплаче. Бяха изминали вече две седмици от нощта, когато Невада влезе в хижата, за да се спаси от бурята. Споменът за тялото му я накара да потрепери. Сълзи закапаха от очите й. Тя вдигна глава и извика.

— Невада! Невада! Не ме ли чуваш? Обичам те!

Никой не й отговори.

Невада си бе отишъл.

За пръв път Идън си даде сметка, че боецът няма да се върне. Любовта й не бе в състояние да го промени. Още по-лошо, нейното вричане в чувствата бе заплашило трудно изграденото му самообладание, придобито срещу цената на изгорените села в Афганистан.

Истинският свят е мястото, където можеш да се молиш или да даваш лекарства, да държиш бебетата, докато умрат, след това да ги погребеш и да си тръгнеш. Просто да си тръгнеш, защото всеки, чиято душа е ранима заради загуба, е глупак.

Невада бе заключил сърцето си завинаги. Дори бе забравил къде е оставил ключа.

Стратегията му вършеше работа. Оцеляваше там, където други намираха смъртта. Оставаше здрав, а други полудяваха. Запазваше самообладание, а другите се отдаваха на жестокост.

И тогава се бе появила Идън. Бе му предложила любовта си с надеждата, че ще изцери душата му. Направи го така, че той не можа да откаже.

Бих дал душата си, за да не те желая, Идън.

Макар и полудял от болка, той не си бе тръгнал. Бе я дарил с най-невероятното преживяване в живота й.

А тя го бе дарила с нова агония. Щом си спомнеше за очите му, в които играеха сенки, за изключителната нежност на ръцете му, пожелаваше да умре.

— Боецо — трескаво прошепна тя, — съжалявам. Не знаех какво ти причинявам. Не помислих какво ще стане, ако не успея да те излекувам.

Щом произнесе думите, се сепна, за пръв път осъзнала собствената си арогантност. Бе повярвала, че е в състояние да излекува човек, когото дори не можеше да накара да се усмихне. От прозрението я заболя така, сякаш някой удряше с чук главата и тялото й.

Коленичи и сведе глава.

Каква болка, Невада! Каква болка.

Бих дал душата си…

След време Идън бавно се изправи. Тръгна към хижата, а сълзите се стичаха по бузите й и замъгляваха очите й. Нямаше повече извинения. Бе привършила проучването си, записките й бяха подредени и готови да бъдат предадени на учените, които щяха да решат дали изследването ще продължи.

Би трябвало да е тръгнала още преди седмица, но твърдеше, че има недовършена работа и прекарваше цели дни с поглед в хоризонта, с надежда и няма молитва за връщането на човека, когото обичаше. Вече нямаше друг избор. Щеше да последва съвета му.

Тръгни си. Просто си тръгни.

Идън се зае да опакова вещите си и да ги товари в камиона. Бейби я следеше с поглед. Усещаше, че нещо не е наред. Идън от време на време му казваше по някоя дума, но не забавяше крачка. Сновеше напред-назад из бараката и извън нея, докато не я изпразни. Дори огнището бе пометено и изчистено.

Без да поглежда назад, тя подкара пикапа. Не се поколеба нито за миг, докато не стигна едно разклонение на стария път. Наляво се отиваше в Уест Форк. Дясното разклонение водеше към „Рокинг Ем“.

Пожела да завие наляво, но ръцете й не я послушаха. Колата отби в дясно.

Пред къщата в ранчото бе паркирана само една кола. Идън слезе от камиона. До краката й застана Бейби. Не помръдваше.

— На място! — нареди му тя.

Слънцето бе осветило двора на ранчото. Цветята ухаеха омайно и напомняха, че зимата си е отишла.

Идън почука на вратата. От втория етаж се дочу женски глас.

— Вратата е отворена, в кухнята има кафе. Щом вдигна Лоугън, ще сляза.

Идън се поколеба, след това отвори и влезе в дневната. Две детски кошарки стояха до стената, едната беше празна. В другата стоеше момиченце, облечено в розово. Нямаше повече от година. Цупеше се и проплакваше като дете, пробудено прекалено рано.

— Седни — каза Идън на вълка. — Остани тук!

Вълкът остана навън.

— Здравей, ангелче — обърна се Идън към детето. — Съжалявам, че те събудих.

Каролайн изгледа непознатата и протегна към нея ръчичка с характерната доверчивост на обичано дете. Идън я гушна, унесена в спомена за друго детско тяло и смях, който я караше да си мисли за слънчева поляна, отрупана с разцъфнали макове.

Тя затвори очи като се молеше Невада да я е дарил с дете, което да обича.

— Аз съм Даяна Блекторн — дочу глас зад себе си. — Съдейки по огромния вълк, който ви пази, предполагам, че сте Идън Самърс.

— Името му е Бейби. — Идън пресрещна сините очи на дребната жена. — Няма да ви ухапе, но ако ви притеснява, аз…

— Няма проблеми — прекъсна я Даяна, загледана в неподвижното животно. — Мечтаех да видя Бейби. Невада ни разказа за него.

Идън местеше очи от жената към детето.

— Момиченцето е ваше, нали? И на двете ви очите са сини като сапфири.

— Да, Каролайн е моя дъщеря. Благодаря ви, че сте я взела на ръце. Почне ли да се сърди веднъж, край няма. Наследила е типичната страст на семейство Блекторн.

Идън се почувства наскърбена от думите на Даяна, но не показа чувствата си.

— Люк Макензи тук ли е? — попита.

— Не. Двамата с Карла няма да се върнат до довечера. Марая и Кери се местят в Кортес, докато се родят близнаците.

— Вашият съпруг е Тенеси Блекторн, нали?

— Да, но и той не е тук. Ще работи поне до залез-слънце, но Невада ще се прибере след час. Дано да може да ви помогне.

За миг Идън затвори очи и поклати глава. Даяна протегна ръце към детето.

— Нека да я взема. С всеки ден става все по-тежка. Скоро ще ни трябва кран, за да я вдигаме. — Тя внимателно изучаваше пребледнялото лице на Идън.

Пред очите на Идън като жив бе образът на сестра й.

— Знаете как да държите бебе — отбеляза Даяна. — Имате ли свои деца?

— Не, но преди години имах сестричка, голяма точно колкото Каролайн…

Тъгата на Идън се предаде на Даяна и тя се извърна към нея.

— Ще предадете ли едно съобщение на Люк Макензи?

— Разбира се.

— Завърших предварителното изследване на кугуарите. В каньона постоянно живеят два-три. Единият е женски и има малки. Три на брой. Другият е млад мъжки екземпляр. Не открих следи да се хранят с друго, освен с плячката, която сами залавят.

— Добра новина — усмихна се Даяна. — На мъжете не им харесваше идеята да ги подгонят, но щяха да го направят заради добитъка.

Идън потръпна при мисълта, че Невада би могъл да убие майката кугуар. Той знаеше прекалено много за насилието и смъртта и почти нищо за любовта и живота.

— Радвам се, че майката е на територията на „Рокинг Ем“ — каза Идън. — Тук нищо не я заплашва.

— Да. Господи! Невада се грижи за нея като квачка. Карах го да ме заведе да видя малките, но той се притесняваше, че са малки. Смята, че не бива да се показваме, преди да станат достатъчно големи, за да напуснат леговището.

— Тя е добра майка. И трите бебета са здрави и силни. Когато им говори, се чуват прекрасни звуци…

В унес Идън докосна златната верижка на врата си.

— Изглеждате уморена, а пътят оттук докъдето и да е, е дълъг. Защо не останете за вечеря? Ще пренощувате тук. Люк и Тен с удоволствие ще си побъбрят с вас за котките.

— Невада знае всичко за тях.

— Благодаря, но точно сега брат му не иска да го закача. Никога не е бил приказлив, но през последните седмици постави нов рекорд. Мълчи непрестанно, а очите му конкурират достойно очите на вълка. С Тен тайно се надявахме да дойдете. Всеки, който се опитва да настигне Невада, загубва главата си.

Идън я гледаше неразбиращо.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи Даяна. — Невада е добър човек. Не би причинил болка някому. С него сте в безопасност. Само да видите как държи новото бебе на Карла. Доплаква ми се от умиление.

— Знам — прошепна Идън.

— Тогава защо не останете?

— Защото той няма да говори с мен.

Тя замълча и отклони поглед. Свали златната верижка от шията си и я закачи точно над кошарката на наследницата на „Рокинг Ем“.

— Идън?

— Кажи на Люк, че от университета ще му изпратят копие от доклада ми, заедно със снимките на следите и карта на територията — каза Идън. — Предай му моята благодарност. Много хора на негово място проста щяха да унищожат животните.

Тя бързо приближи вратата. Бейби се надигна и двамата се качиха на пикапа.

 

 

Когато се прибираше у дома, Невада най-напред спираше при детските кошарки. Този път бяха празни, което означаваше, че къпеха „чудовищата“ на „Рокинг Ем“. Разочарован, че е пропуснал времето за игра с децата, той свали шапката си.

— Има ли нужда от помощ? — провикна се нагоре.

— Не — отвърна му Карла. — В кухнята има готово кафе.

Невада си сипа пълна чаша и отиде в дневната. Бе загрижен, но не би могъл да назове причината. С присвити очи оглеждаше стаята, заслушан във веселите крясъци на децата, идващи от банята, наред с плискането на водата, в която ги къпеха. Всичко си бе на мястото, и все пак… Той закрачи напред-назад. Нещо проблесна в очите му. Приближи една от кошарките. Златна халкичка, окачена на златна верижка, се полюляваше. В миг той разпозна украшението на Идън. Дъхът му спря.

Нося пръстена на Аврора, за да ми напомня, че любовта никога не е пропиляна напразно…

Връхлетяха го откъслеци от изречени помежду им думи. Прониза го болка.

Обичам те, Невада.

Боях се, че точно това ще се случи. Ще повярваш в приказки. Не можеш да приемеш, че всичко между нас е само секс. Горещ като огъня в ада.

Невада нежно пое верижката с пръстите си.

Не съм подходящ за теб, но ще те желая до последния си дъх.

Сякаш и в този миг усещаше пръстите на Идън да рошат косата му. Дланта му пламтеше така, сякаш златната верижка бе нажежена.

Аз не ти предлагам любов, нито щастие след това. Не мога да бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда.

Лешниковите очи, изпълнени с обич, блестяха пред погледа му.

Любовта не е пропиляна напразно. Никога. Но може да наранява жестоко.

Раят и адът. А слънчевата дъга сияе помежду им.

Бих дал душата си, за да не те желая. Приказно момиче, изтъкано от смях и слънчеви лъчи.

Нищо повече.

Бе й отнел смеха й, както бе изтръгнал невинността й. Тя го обичаше, а той отричаше съществуването на чувството. Бе я оставил, без да й каже и дума. И ето, тя вече не носеше златната халка.

Не бе успяла да го научи да обича, но и той бе претърпял крах в опита си да я накара да повярва в отчаянието.

Невада простена от болка. Не бе желал да съсипва нещо така прекрасно като Идън. Уви! Доказателството бе в ръката му — пръстен на мъртвото дете и верижката на млада жена.

Невада се взираше, но нищо не виждаше. Сълзи забулваха очите му.

 

 

Вятърът вееше с всичка сила и огъваше клоните на дърветата. Разтопилите се води на реката меко проблясваха и следваха своя път към равнината и морето. Пролетта настъпваше.

Идън бе в своята хижа в Аляска, която по-рано принадлежеше на родителите й, а сега бе нейна. Ранният юнски ден изпълваше с трепет въздуха, но тя не помръдваше. Промените в тялото й я правеха сънлива, често й прилошаваше и тя с часове оставаше неподвижна, загубила сила и да плаче дори. Дори и да можеше да се върне назад във времето, не би променила дните, прекарани в Колорадо.

Бе се предала на спомените за любимия боец. Невада й бе дал красота и екстаз. Загубата му я бе наранила, но тя съзнаваше, че е длъжна да преодолее болката, да я съчетае със сладостта на чувствата си.

Бейби стоеше изправен до коляното й, загледан навън. Нервно тупаше с опашка и се опитваше да привлече вниманието на господарката си, но тя бе при него телом. Духът й се рееше някъде…

Поне Марк се бе върнал по-рано. Идън дочу шум от стъпки и с въздишка отвори вратата. Мъжът с котешка походка пристъпи навътре.

Невада!

Бейби се спусна към отворената врата, подскачайки възторжено. Невада пресрещна вълка, отвърна на поздрава му и го запрати в друга посока.

Онемяла от изненада, Идън гледаше как боецът и вълкът играят и се питаше дали сънува… или бе полудяла.

Невада впери поглед в стаята. Побелялото лице на Идън му подсказа, че тя съвсем не бе щастлива от появата му.

— Здравей, Идън. Изглеждаш…

Гласът му замря. Не бе в състояние да намери думи, за да опише вида на младата жена, нито страстта си…

— Как ме намери? — попита го тя.

— Не беше лесно. Трябваше да се поскарам с хората от университета.

Светлите очи на Невада търсеха промените в израза й. Забеляза, че тя се стреми да отклони от него погледа си.

— Недей! — помоли я.

— Какво?

— Не отклонявай очи!

— Аз… не те виждам.

Бих дал душата си, за да не те желая. Тя се опита да си поеме дъх, но светът се завъртя във вихрен танц. Тя загуби равновесие.

— Идън!

Той я прихвана през кръста и внимателно я положи върху леглото.

— Полегни си, Приказно момиче! — Той изпитателно оглеждаше тялото й.

— Ти си бременна — отбеляза той. — Знаех си. Да вървят по дяволите университетските бюрократи! Щях да бъда тук преди седмици! Всичко наред ли е?

— Да.

— Глупости. Ти страдаш.

— Не съм бременна. Прилоша ми от изненада. Не съм очаквала да те видя отново. Сякаш се връщаш от отвъдния свят.

— Защо не ми каза?

— Че съм бременна?

Невада кимна.

— И да те накарам да се чувстваш като в капан? — Идън поклати глава. — Не бих понесла болката ти. Но не се притеснявай, боецо, ще бъда добра майка на детето ни.

— Но не мислиш, че аз ще бъда добър баща.

— С повечето би се справил, освен с едно.

Невада мълчеше.

— Децата се нуждаят от любов — прошепна тя. — А ти не вярваш в нея.

— Нито пък ти. Отнех ти вярата така, както отнех и невинността ти.

— Какво искаш да кажеш?

Той бръкна в джоба си и измъкна златната верижка.

— Каза ми, че я носиш, за да ти напомня, че любовта никога не е пропиляна напразно.

— Нямам нужда от пръстена на Аврора. Спомените са живи в мен. Твоето бебе, нашето бебе, Невада. Детето, родено от любовта, в която ти не вярваш. Сега разбирам защо. Чувствата ще те съсипят и ти бягаш от тях, от любовта.

— Идън, аз…

— Всичко е наред, боецо — тъжно се усмихна тя. — Дори и да не бях бременна, пак щях да постъпя като теб. Щях да избягам. Щях да сваля кожата си като змия и да си тръгна, просто да си тръгна. Но когато взех на ръце Каролайн, си спомних за Аврора. Помолих се. Бих желала да нося детето ти. Така и стана. Благодаря ти, Невада.

Невада бе разтърсен, той се приведе и плъзна верижката около врата й. Целуна я и я притисна до себе си.

— Къде искаш да живеем, след като се оженим? — попита я той. — Тук или в „Рокинг Ем“?

— Не.

— Тогава къде?

— Не. Просто не.

— Защо?

— Ако не бях бременна, не би говорил за женитба.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм, че не мога да понеса да виждам очите ти, изпълнени с безпокойство всеки път, когато се любим — с отчайващо спокойствие каза Идън. — Не искам да ти слагам окови. Върви си, боецо! Върви си.

Той целуна дланта й.

— Отвори очи! — Той целуваше очите й, от които капеха сълзи. — Ако вярваш, че мога да те обичам, сложи си верижката — каза й той.

Идън уж гледаше лицето му, но виждаше само онази нощ, когато светкавици цепеха небесата и на света нямаше друго, освен тялото на Невада. Бавно тя пое украшението и целуна ръката му.

Любовта й беше като слънчев лъч.

— Невада…

Дъхът й замря. Нямаше нищо по-красиво от усмивката на боеца. С треперещи пръсти тя докосна устните му. Той хвана с две ръце лицето й, загледан в свободата на душата си, отразена в очите й.

— Ти си моят живот, моята душа, всичко онова, от което съм се боял и което съм жадувал. — Той се надвеси над нея. — Приказно момиче, обичам те.