Елизабет Лоуел
Самотникът (10)

Десета глава

Винаги, когато Бейби бе в бараката, Идън се будеше призори. Тя разтърка очи и хвърли поглед към мястото, където обикновено беше постелята на Невада, навик, придобит през последната седмица.

Беше празно.

Вече седем дни беше празно. Нямаше причина да се надява да не е. Бяха се любили, беше я накарал да плаче от удоволствие… И след това изчезна, без да й каже нито дума. Повече не го видя.

Мълчаливо тя задаваше едни и същи въпроси, които я измъчваха, щом се събудеше в самотата на бараката.

Защо си отиде, Невада? Питах те защо се отричаш от слабостта си към мен. Отвърна ми, че съм била твоя. После се любихме и ти си тръгна безгрижно, сякаш нищо не е станало. Защо? Не ти ли беше приятно?

Идън премигна два-три пъти, за да спре сълзите си и се зае да си приготвя закуска. В Бараката бе толкова студено, че дъхът й се виждаше. След южняка бе дошъл леден северен вятър и тя имаше чувството, че се кани да остане до юни. През нощта отново бе паднал сняг.

— Ако е тръгнал след майката кугуар, ще открием следите й. Най-после ще видя леговището й. Нали, Бейби? — Идън се учуди на собствения си глас.

Животното наостри уши. Жълтите му очи следваха всяко движение на младата жена, която, след като се нахрани, почисти и подреди стаята.

— Готов ли си да вървим?

В миг Бейби бе до вратата, вибриращ от възторг и нетърпение.

— Добре. Да вървим. Време е да намерим нещо по-едро от рис.

Бейби махаше с опашка, готов да започне приключението.

Идън се закле да мисли за кугуарите, а не за мъжа, който бе разбил сърцето й и наранил душата й и отвори вратата. Вълкът се стрелна към горичката, приличен на нисколетяща сянка.

Нахлузи раницата на гърба си. Върху снега ясно личаха лапите на Бейби. Знаеше къде отива — първо до ручея, а после до голямото махнато дърво, където за пръв път бе открили кугуара. Котката бе успяла да се изплъзне от преследвачите си преди две седмици.

Като се оглеждаше за майката, Идън видя следите на два други кугуара, фотографира ги и ги проследи, докъдето можа. Единият бе млад екземпляр, който търсеше своя територия, но границите вече бяха маркирани от по-старите. Обезкуражен, той очевидно се бе отдалечил от определената на Идън площ за изследване.

Вторият кугуар постоянно пребиваваше там, но нямаше леговище. Ставаше дума за мъжко животно. Проследяването му беше изключително трудно, дори и когато носът на Бейби бе впрегнат в работа. В лошо време, ако кугуарът не носеше електронен нашийник, задачата ставаше невъзможна.

Идън се надяваше, че Невада ще се окаже прав, че кугуарът до голямото дърво е женски. Фактът, че не се бе мярнал през последните две седмици, бе окуражаващ. Вероятно махнатото дърво бе в периферията на владенията на майката. Тя ходеше на лов, но се задържаше близо до малките си. А върху току-що навалелия сняг следите щяха да се виждат изключително ясно.

Три часа по-късно и на разстояние от десет километра Бейби откри пресни следи. Воят му наелектризира тишината. Идън му свирна, за да го повика при себе си. Той послушно я приближи. Тръгна редом с господарката си, доволен да участва в преследване. През последната седмица с Идън прекарваха почти целия ден навън, защото тя не желаеше да си спомня за Невада.

Идън изучаваше следите, открити от Бейби. Бяха от кугуара, който Бейби веднъж бе поставил в безизходно положение. Ясно се виждаше, че единият пръст на предната му лява лапа бе по-голям от другите. Идън въодушевено тръгна по дирята. Дърветата съвсем оредяха. Движеха се по гол склон. Необяснимо защо стъпките на кугуара се виждаха прекалено близко една до друга и изчезнаха.

Идън премери с крачки разстоянието дотам, където следите отново се появяваха и подсвирна от удивление.

— Десет метра! Не е лошо за женска.

С бинокъла си тя оглеждаше местността. Вятърът вилнееше по хълма. Духаше откъм гърба й.

Внезапно Бейби вдигна глава и нададе протяжен вой.

— Тихо! — Идън не свали бинокъла от очите си.

Бейби лаеше и танцуваше.

— На място!

Бейби се спря и тихо изскимтя.

— Стой мирен, Бейби! — нетърпеливо го предупреди Идън. — Какво те разтревожи?

— Аз.

Гласът на Невада стресна Идън. Тя се обърна и го изгледа, като не вярваше на очите си. Първото, което видя, бе пушката на рамото му. Второто бяха очите му, студени и безстрастни като небето. Доплака й се от болка.

— Наваля нов сняг и Люк ме изпрати да ти помогна.

— Изпрати те. — Гласът й бе лишен от емоции. — Разбирам.

Отново се зае да проучва околността, обзета от отчаяние. Сърцето й препускаше, а ръцете й трепереха. Тя стисна бинокъла със сила, от която кокалчетата на пръстите й побеляха.

Люк ме изпрати. Изпрати ме. Думите ехтяха в ушите й.

По никакъв друг начин Невада не би могъл да се изрази по-ясно, че само бе изпълнил разпоредбата на собственика на „Рокинг Ем“.

— Благодари от мое име на Люк, но му кажи, че помощ не ми е нужна. Двамата с Бейби сами си вършим работата.

— Люк не се интересува дали съм ти нужен. Каза ми да проверя какво става с теб.

— Вече го стори. Добре съм.

Невада я слушаше с присвити очи. Не познаваше гласа й, сякаш разговаряше с непозната.

— Съмнявам се, че си добре.

Тя замълча.

Невада изруга под мустак. Пристъпи към Идън, като се стремеше да не приближава, но не можеше да се спре. Гъвкавото му тяло се извиваше от напрежение. С две крачки се озова до нея.

— По дяволите! Не исках да стане така! Не исках да те нараня!

Идън свали бинокъла. Бе й ненужен. Сълзи капеха от очите й.

— Затова ли си тръгна, без да ми кажеш и дума? За да не ме нараниш?

— Какво очакваше да направя? Да ти разказвам приказки за любовта? Не съм те лъгал, Приказно момиче! Знаеше какво ще стане, когато реши да ми се отдадеш.

Невада замълча, поразен от спомена за изпепеляващата сексапилност на Идън. Усети остра болка и желание да бъде докосван от ръцете й. А се бе заклел пред себе си, че няма да позволи да бъде докосван отново…

Опита се да застави волята си да застане срещу копнежа, но бе безсилен. Обърна Идън с лице към себе си и видя сребърната нишка на сълзите.

— Не разбираш ли? — диво прошепна той. — Не мога да бъда такъв, какъвто искаш.

— Мъж, който вярва в любовта. — Тя затвори очи.

— Да — с палец Невада галеше брадичката й. — Казах на Люк, че няма да идвам тук. А той ми отвърна, че или трябва да изпълня нареждането му, или да си събирам багажа. Но аз няма да ти позволя да ми отнемеш единственото място, което чувствам като свой дом. Затова дойдох. Знаех, че ще те нараня.

— Невада — протегна ръце към него Идън.

— Не! Не искам да страдаш, но съм безсилен, ако ти продължаваш да ме молиш за целувка, всеки път щом видиш устните ми, ако не престанеш да искаш да те галя щом видиш ръцете ми, ако не престанеш… — Невада притвори очи, а когато ги отвори погледът му бе ясен и студен. — Бих продал душата си, Идън, само и само да не те желая, но дяволът ми я взе отдавна и сега изгарям от страст.

Идън вдигна очи. Срещу нея блестяха сребристозелените очи. В тях се таеше ужаса на животно, попаднало в капан. Съзнаваше какво му предстои, пресмяташе шансовете си и се боеше, бе в агония.

Устните на Невада бяха свити в права линия. Болката му бе истинска.

Идън пое дъх и призна истината.

— Разбирам. Ти не ме обичаш. А аз не мога да спра сърцето си. Лошо, тъжно… А земята продължава да се върти, сезоните се сменят, бебета се раждат, някои умират и ние нищо не можем да променим.

— Идън…

Тя го изгледа с надежда.

— Идън, аз… — Невада безпомощно жестикулираше.

След няколко минути Идън горчиво се усмихна. След смъртта на Аврора се бе научила да приема тъжните факти от живота.

— Всичко е наред, Невада. Бях предупредена какво ме очаква. Сама избрах пътя си. Ти не си длъжен да ме обичаш. Ако ме искаш, аз съм твоя. Дори и ако не…

Невада прехапа устни. Опитваше се да се противопостави на болката, която облада тялото му като видя как Идън приема нещата такива, каквито са или не са…

— Това не е… — Той се задъха и замълча.

— Приказка? — Идън загадъчно се усмихна. Лешниковите й очи променяха цвета си.

Невада отклони поглед.

— Мислех, че не вярваш в приказки, боецо.

— Не вярвам.

— Тогава и ти не ми говори за приказки. Ако бях Приказно момиче, днес сестра ми щеше да чества шестия си рожден ден. Но животът е нещо различно, той следва своя ход и ние не можем нищо да променим.

— Ти наистина си убедена в думите си — бавно изрече той.

— Винаги вярвам в онова, което изричам. Грешка от моя страна.

— Ти не вярваш на приказките, но вярваш в любовта — недоумяваше той. — Знаеш какво представлява животът, но си позволяваш да се влюбиш. Как успяваш?

Идън прочете в погледа му любопитство, равно по сила страстта му. Заприлича й на вълк, който все повече приближава огъня, противопоставя се на инстинкта си за самосъхранение, зашеметен от излъчването му.

— Какво друго мога да направя? — простичко изрече тя. — Както е казал Еклесиаст, човекът е животно, но все пак се смее, обича, живее. Не само оцелява. Живее!

Мълчание надвисна и над двама им. Невада посочи вдясно следа, оставена от сърна.

— Тръгни по следите, Идън. Ще разбереш всичко необходимо за същността на живота.

Идън не му отговори, свирна с уста да повика Бейби и проследи дирята на сърната, като добре знаеше какво ще открие. Майката кугуар бе още жива, а това означаваше, че други същества трябва да умрат, за да поддържат живота й. Така си върви животът. Така и ще върви. Живите имат нужда от храна.

Следите на сърната изчезваха в снежна преспа, тези на кугуара продължаваха. Котката бе прескачала с лекота със сърната в устата си.

— Бързо убийство. Нищо чудно. Кугуарите са сред най-добрите преследвачи в света. Само погледни как се движат и ще разбереш, че сякаш са създадени да преследват и да убиват.

Замълча, но Невада не каза нищо. С въздишка тя се нахвърли върху боеца, когото обичаше.

— В страната на лосовете един кугуар би убил животно, което надвишава пет пъти собственото му тегло. Понякога надделява лосът и кугуарът бива наранен. Котките умират трудно. В болка. Природата е много по-жестока към преследвачите, отколкото към жертвите, дойде ли часът на смъртта.

Невада се бе втренчил в очите й и не продумваше.

— Човекът е единственият преследвач, който може да види проекцията на действията си в бъдещето. Той съзнава, че ще умре. В това се различава от кугуарите. И макара да съзнава, че е смъртен, човешкият разум е способен да твори, да обича или да мрази. Насилствената смърт е само част от човешката действителност, но не е най-важната част.

— Предполагам, че любовта е — с горчива ирония изви устни Невада.

— Да. — Без да съзнава, Идън постави ръка върху халката на Аврора, която се полюляваше на златната верижка около врата й. — Любовта не е безсмислена. Никога. Но може да наранява по-жестоко от всяко друго оръжие в света. — Гласът й бе преминал в шепот.

Невада я гледаше. Искаше му се да я разтърси, да я накара да прозре глупостта си. Думите останаха неизказани. Болката на Идън бе прекалено истинска и съвсем не глупава.

Без да каже и дума, Идън обърна гръб на Невада, вдигна бинокъла и огледа наоколо. Откри мястото, до което кугуарът бе влачил жертвата си. Видя останките от храната. Преценяваше ситуацията с очите на биолог, а не на жена, която еднакво обича и сърните, и котките. След като се нахранеха, кугуарите заравяха останките от плячката и отиваха да накърмят малките, след това се връщаха и си дояждаха, ако междувременно не се намесеше някой друг хищник.

— Бейби! До мен!

Големият вълк моментално застана до нея. Бе предан на жената, която бе спасила живота му. Тя обви с длан муцуната му, за да му покаже, че трябва да мълчи.

Промяната в Бейби бе неописуема. Сякаш в тъмна сянка слънчев лъч бе осветил изведнъж тялото му. Опитът му подсказваше, че командата за тишина означава, че преследваното животно е наблизо. С подскоци той последва Идън и приближиха останките на сърната. Щом надуши пресните следи на кугуара, вълкът потрепери, но не издаде нито звук.

Километър и половина вървяха по следите на котката. Невада ги следваше мълчаливо. Стигнаха невисок склон, където дърветата предлагаха единственото възможно прикритие. На места снегът се бе разтопил и се показваха зелените храсталаци. Пролетта бе на път.

Докато изкачваха склона, стана ясно, че ако леговището на кугуара бе в отвъдния край, ще бъдат открити, още щом стигнат билото. Идън не искаше да обезпокои животното и да го принуди да си търси ново леговище.

С палец Идън определи посоката на вятъра. Бе слаб, но непредсказуем. Опита отново. Вдигна рамене и въздъхна. Кугуарите разчитаха повече на ушите и очите си, отколкото на обонянието си, за разлика от вълците. Така или иначе, не можеше да наближи леговището, без да я усетят. Тя свали раницата от гърба си. В това време покрай нея безшумно се втурна Невада, свалил шапка, с пушка в ръка. Тя тръгна след него и като използваше гърба му за прикритие, пълзеше нагоре. Невада превзе хълма със скоростта на светкавица. Движеше се като кугуар, безшумно, грациозно и с потенциална заплаха.

Нека да ти кажа какъв е реалният свят, Приказно момиче… вървиш из планините с петима мъже зад себе си, пристигаш на местоназначението, оглеждаш се и виждаш, че си сам. Потънал си в кръв и тишина…

Невада се прикри зад един храст, бавно извади бинокъла от джоба на якето си и се зае да оглежда склона под себе си. Следите на кугуара продължаваха в зигзаг около паднало старо дърво в края на полянката.

Невада търпеливо преравяше с поглед камъните. Накрая забеляза купчина камъни с очертано пространство за вход, където едно паднало дърво оформяше леговището. Невада фокусира бинокъла и пред очите му застана бялата муцуна на женския кугуар. Бе полегнал на страни и кърмеше три малки.

Невада отново огледа леговището. Опитваше се да запамети характерните белези на подстъпа към него с вниманието на човек, чийто живот зависи от способността му да отчита и помни белезите на дадена местност. Когато се убеди, че може отново да открие къде са малките, слезе със същата бързина, с която се бе качил.

Идън го чакаше. Изгледа го въпросително. Той кимна, вдигна с пръсти брадичката й и прошепна в ухото й:

— Леговището е на двеста метра оттук. Има три малки.

Тръпки полазиха Идън, но тя определи, че се дължат повече на докосването на Невада.

— Усети ли те? — меко го попита тя.

— Не. Още спи. Не вярвам да се пробуди преди залез. Може би и след това.

— Вижда ли се добре от билото?

— Да. Но оттам влиза и майката. Не мисля, че би искала да оставиш следи.

— Не и преди да е довършила сърната.

Идън се замисли къде ще е най-подходящото място да си направи наблюдателница, където да не бъде открита, но й бе трудно. Образът на Невада я бе завладял напълно. Отново и отново преживяваше мига на близост.

Невада безмълвно я наблюдаваше. Очите й променяха цвета си. Тя бе прехапала устни. Без да осъзнава движенията си, тя плъзна ръка по джинсите му.

— Ако искаш да галиш, нека бъде над кръста.

— Не съм имала предвид…

Идън бе почервеняла като домат.

— Знам — прекъсна я Невада. — Не мислеше за движенията си. Но аз мислех. Харесва ми да ме галиш. И теб те харесвам. Земята е влажна и студена, но не ме интересува. И майката кугуар ще полюбопитства. Когато прониквам в теб, издаваш диви звуци.

Идън се изчерви още повече.

— Недей! — дрезгаво каза той. — Харесва ми да те докосвам, да усещам дъха ти… По дяволите! Ужасно те харесвам. Беше девствена, но ми дари такава наслада… — От гърдите му се откъсна въздишка. — Дойдох заради кугуарите, не за секс. Така че върви горе и гледай майката, Приказно момиче. А аз ще пообиколя наоколо.

Той се отдалечи с бавни крачки. Идън тръгна нагоре по склона като следваше дирята, оставена от Невада.

Дойдох заради кугуарите, не за секс.

Думите му я жегнаха.

— Не си получил само секс от мен, Невада Блекторн. А аз ти дадох любов, не секс, и ти, боецо, добре го съзнаваш, но не искаш да си признаеш. Нали?

Отговор не последва.