Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (6)

Шеста глава

Пет часа по-късно Марая отвори входната врата, още преди Кеш да е почукал. Той я огледа мълчаливо, забеляза вързаните обувки, избелелите дънки, тюркоазното поло под черния пуловер с шпиц деколте и мъжката бархетна риза с навити ръкави, която покриваше бедрата й. Ръкавите на грейката й бяха завързани небрежно на врата. Тези напластени дрехи би трябвало да я правят смешна и тромава, но той едва се сдържа да не прокара ръка по извивките, които знаеше, че са скрити под умно подбраните дрехи.

— Дръж — каза той и й подаде чифт ботуши за езда. — Люк каза да ги вземеш, ако ти стават. На Карла са.

Докато Марая пробваше ботушите, Кеш се огледа. Беше приготвила много по-малко багаж, отколкото бе предполагал. Допълнителният багаж бе привързан здраво към раницата, подпряна на стената. От нея висяха манерка, аптечка и други необходими за пътуване неща. Няколко одеяла бяха навити на руло и прикрепени за багажа с каишки.

— Къде ти е спалният чувал? — попита той.

— Нямам спален чувал.

— И на какво, по дяволите, смяташ да спиш?

— На една страна, както обикновено. Понякога и по корем.

Кеш стисна зъби.

— Ами боти за преходите?

— Обувките ми са по-яки, отколкото изглеждат. — Марая се изправи и разтъпка ботушите. — На дължина са добре, но малко ме стягат в пръстите.

— Така ще знаеш, че са ботуши за езда — отвърна Кеш.

Марая погледна големите крака на Кеш. Той бе обул ботуши с връзки, подходящи за преходи в планината, които стигаха под коленете. Токовете бяха достатъчно големи, за да може с тях да се държи за стремето. Беше си харесала нещо подобно в Сиатъл, но прецени, че първо трябва да намери мината на Лудия Джак, а чак след това ще може да си ги позволи. Наведе се, завърза обувките си за раницата и я вдигна.

— Готова съм.

Дългата силна ръка на Кеш се пресегна и сграбчи импровизираната постелка за лягане и я натика в ръцете на Марая.

— Да не я забравиш.

— Много си мил — измърмори тя.

— Знам.

С празни ръце, Кеш последва Марая към конюшнята. Четири коня търпеливо чакаха в сумрака. Двата бяха товарни животни, а другите — оседлани. Кеш закрепи оскъдния багаж на Марая на гърба на единия и го закрепи здраво. След минута прехвърли крак през гърба на огромен кокалест планински кон, пое въжето на товарните животни и се отправи напред в тъмнината, без да поглежда назад.

— Тая няма да я бъде — каза с ясен глас Марая. — Не ми трябва помощта ти, мога и сама да си нося нещата. Не ми е нужна и помощта ти, за да се кача на коня. Не ми трябва помощта ти за нищо, освен за да накарам Люк да се чувства по-добре.

Дори и да бе чул, Кеш не отговори.

Марая се отправи към самотния кон, развърза го и се качи доста по-неумело от Кеш. От шест години не бе яздила, но рефлексите и увереността все още не бяха изгубени. След това завъртя кобилата с юздите, сръга я в ребрата и бързо пое след коня на Кеш. Кобилата бе с къси крака и груба походка, но толкова послушна, че и дете можеше да я язди.

Час по-късно Марая бе готова да размени благия характер на животното за един темпераментен кон, готов да галопира, а не да се влачи така, че зъбите й да тракат. Ту се спускаха, ту се изкачваха по стръмнини. Дори и да имаше пътека, Марая не успяваше да я различи в тъмното, което означаваше, че доста време е стояла приведена на коня, защото все не успяваше да предугади следващото му движение. Щеше да е истинско геройство ако можеше да стои на крака след още три часа подобно мъчение, да не говорим за предстоящия преход в търсене на злато, нарамила тежката раница нагоре по планинския склон. Молеше се в туптящите й мускули да е останала поне малко сила, за да не падне, когато слезе от гърба на коня.

Да не забравиш онази част с носенето на прясна вода и прането на чорапите, напомни си мрачно Марая. Всъщност, като си помисля, по-добре да я забравя. Не може да има чак толкова мръсни чорапи.

Когато зората настъпи, блясъкът й озари изумителна прелест, но Марая се чувстваше прекалено изтощена, за да я оцени напълно. Когато и да помръднеше на седлото, тялото й протестираше от болка.

Въпреки това, тя зарея поглед към непознатия хоризонт, ширнал се във всички посоки. Бе вълнуващо да е на място, където наоколо не се мяркаше жива душа. Можеше дори да си представи, че двамата с Кеш са първите хора, стъпили по тези места. Дивата природа бе примамлива и тъй прекрасна в окраската си от всички нюанси на зеленото, от бяло и сиво, от вечнозелени дървета и храсти и гранит.

Сред тъмно зеленото на иглолистните по високите места се прокрадваха бледо зелени трепетлики, сякаш повтаряха цвета на тревистите склонове по-надолу, на места осеяни с ливади. Пред тях Девилс Пийк се извисяваше черен и величествен, но напомняше по-скоро на прояден склон на вулкан, отколкото на гранитния връх, който Марая бе очаквала да види.

Интересно защо ли Кеш търси златна жила по склоновете на вулкан? Всички жили, за които съм чела са в гранитни скали, не в лава.

На Марая й се искаше да помоли Кеш да й обясни защо с преценил да тръгне насам, но си бе обещала да не проговаря преди него. Нямаше дори да го моли да спрат за почивка. Затова прехвърли единия си крак и известно време язди седнала странично. Молеше се в схванатите й мускули да е останала поне малко сила, за да се задържи изправена, когато слезе от коня.

Когато слънцето изгря, лъчите му започнаха да стават по-силни и най-сетне кристалночистият планински въздух се затопли. Последните хладни нощни повеи бързо отстъпиха през златния огън. Марая започна да сваля пласт след пласт от дрехите си, докато най-сетне остана само по бархетната риза с дълъг ръкав. Спусна ципа на полото, нави ръкавите и остави бриза да гали до насита кожата й.

В края на четирите часа Марая с мрачно изражение насочи кобилата през тясната седловина, която се разширяваше в малка долина. Въпреки че Кеш бе само няколко минути по-напред от нея, вече бе успял да свали багажа от товарните животни и тъкмо прехвърляше седлото си върху оградата за конете. Въпреки че не й бе приятно да признае, Марая завидя на мускулестото му тяло и на лекотата, с която се движеше. Подръпна юздите на коня, за да го спре и много бавно и внимателно започна да слиза.

Само след две секунди бе тупнала в прахта. Просто краката й не успяха да издържат на тежестта. Тя стисна зъби и тъкмо се канеше да положи мъчителни усилия, за да се изправи, когато усети как някаква сила я повдига с изумителна бързина. Светът се завъртя като луд. Когато всичко отново си дойде на мястото, усети, че Кеш я носи като дете, притиснал я към гърдите си.

— Доколкото си спомням ми каза, че можеш да яздиш — рече сопнато той.

— Мога — намръщи се Марая. — И ти го доказах, ако не си забелязал.

— Затова сега не можеш да ходиш.

— Ха, какъв шок. Не беше ли тъкмо това идеята? Не искаше да тръгна с теб да търся злато и сега наистина няма да мога. Поне не веднага. Само че щом краката ми се оправят ще съм на линия и можеш да си сигурен, че късметът ти пак е отлетял.

Кеш сви устни.

— От колко време не си се качвала на кон?

— От около минута.

Кеш не можа да се сдържи и се усмихна. Всяка друга жена щеше да крещи по него, да плаче, или двете заедно. Въпреки изтощителната езда, хуморът на Марая се бе запазил. Доста хаплив, но налице. А нея я усещаше толкова възбуждаща в ръцете си, топла, мека, приятно закръглена, докато се бе притиснала в него. Помести я внимателно, за да се наслади на допира й и безмълвно я подкани да се отпусне в силните му ръце.

— Извинявай, мила — каза той. — Ако знаех колко отдавна…

— Прихвани другия ми крак — прекъсна го тя. След това се усмихна изтощено. — Всъщност като се замисля, недей. Може да се откачи.

— От колко време не си яздила? — попита отново той.

— От години. От шест прекрасни безпроблемни години.

Кеш изрече нещо грубо.

— Е, не е чак толкова зле — добави тя.

— Сигурна ли си?

— Ми да. Направо си е по-зле.

Той не се сдържа и се разсмя, а след това я притисна по-близо до себе си. Тя се стегна и не си позволи да се поддаде на изкушението да склони глава на твърдата мускулеста гръд на мъжа и да се отпусне напълно. Но главата й сякаш по своя воля клюмна. Тя въздъхна и се предаде на силата на Кеш, преценила, че той има повече от достатъчно.

— Много ще ти помогне ако се накиснеш в горещия извор — каза той.

Марая изпъшка тихо при мисълта как горещата вода ще облекчи схванатите й мускули.

— Банският ми е в раницата — каза тя. — Най-добре, обаче да ми дадеш един сапун и да ме хвърлиш вътре както съм сега. Така поне няма да ми се налага да мъкна вода, за да си пера чорапите.

Кеш се разсмя беззвучно, поклати глава и задържа Марая дълго в някакво подобие на прегръдка. Може и да беше съвършено хитра актриса в някои отношения, но пък от друга страна бе приятна за компания. С Линда не беше така. Когато нещата не ставаха както ги бе замислила — а това често се случваше — тя се цупеше и мрънкаше като дете, на което са му отказали бонбон. В началото бе толкова хубаво да е центърът на света на Линда. Постепенно стана досадно да играе ролята на баща на едно малко момиченце, което отказва да порасне, готово на всяка крачка да го манипулира.

Дълга въздишка, въздишка на нещо много подобно на недоволство се откъсна от устните на Марая и се прокрадна през отворената яка на Кеш сред косъмчетата на гърдите му. През него премина ясно доловима тръпка, щом дъхът й го опари по кожата. Той стисна зъби и закрачи към оградата за конете.

— Време да стъпиш на собствените си крака — каза напрегнато той.

С естествената грация на котка, Марая потри буза в ризата на Кеш и призна:

— Предпочитам да стоя на твоите.

— Разбрах го още щом те видях.

Подигравателната нотка в гласа му подсказа на Марая, че е дошъл краят на примирието. Нямаше представа какво е направила, за да предизвика войната, или да спечели настъпилото кратко примирие. Бе сигурна единствено в това, че никога не се бе наслаждавала на друго повече, отколкото на близостта на Кеш, на твърдото му стегнато тяло, на момента, в който слънчевите лъчи прободоха косата му и тя се превърна в течно злато.

Когато лявата ръка на Кеш отпусна краката на Марая, светът се преобърна и опората изчезна, но този път много по-бавно. Тя инстинктивно обви врата му с ръце, за да открие сигурност в завихрилия се свят. Разбра, че дясната му ръка я придържа много по-сигурно, отколкото нейните две, когато бедрата й се плъзнаха покрай тялото на Кеш толкова бавно и чувствено, че остана без дъх. Изражението му бе като гранитна маска.

— Хвани се за най-горната греда — посъветва я Кеш.

Марая посегна към гладкото дърво, излъскано от вятъра и дъждовете с трепереща ръка. Когато се изви в ръцете на Кеш, тясната тениска очерта извивките на гърдите й, разкривайки меката женствена плът.

Той се зачуди дали зърната са розови, или по-матови, дори по-тъмни, дали контрастират с бледата сатенена кожа. Представи си как се навежда и ги гали с език, докосва със зъби и подръпва, докато се сгорещят истински, а тя започва да се извива под него и да моли да я освободи от страстта.

Не ставай глупак, Кеш, каза си яростно той. Нито една жена не пожелава мъж по този начин. Това не става наистина. Не може да чувства толкова дълбоко и необуздано, че да забрави игричките, пресметливостта и хитростите.

И въпреки горчивия урок на преживяното в миналото, когато Кеш погледна Марая сгушена в ръцете му, кръвта му закипя и се понесе вихрено, тласкана от ударите на сърцето, живо доказателство, че е напълно подвластен на чувственото предизвикателство, отправено от младата жена. Тихо прокле съдбата, дарила мъжете с порив и глад, прокле и инстинктивната хитрост на жените, които използваха този порив, този глад срещу тях самите.

— Стисни гредата с две ръце — каза остро той.

Когато Марая се опита да послуша рязката му команда, веднага усети, че не може да помръдне. Ръката на Кеш бе като стоманен обръч, който я притискаше към тялото му, което също бе твърдо като стомана. Много внимателно, почти незабележимо, тя се опита да се отдръпне от мъжа, чиито очи се бяха превърнали в индигов ураган сред бурен здрач. Единият сантиметър, който спечели като се извъртя съвсем не бе достатъчен, за да се протегне и достигне оградата. Опита се да се отдръпне още малко.

— Какво по дяволите, се опитваш да направиш? — изръмжа Кеш.

— Опитвам се да следвам заповедите ти.

— Кога съм ти заповядал да се триеш в мен като разгонена котка?

Шок, недоверие и презрение се изписаха по лицето на Марая, последвани от завладяващ гняв. Тя го блъсна силно в гърдите.

— Я ме пусни!

Все едно че се опитваше да изтласка планината. Опитът й да се отдръпне представляваше безсмислени движения, които само й показаха колко силен е Кеш — и колко меко е тялото й в сравнение с неговото. Урокът трябваше да я уплаши. Вместо това тя усети как в нея се разлива топлина, как пулсиращи вълни топлина избликнаха от най-неочаквани тайни места по тялото й.

— К-кеш?

Лекото заекване на Марая сякаш събуди прилив на желание в мъжа. За момент ръката му се стегна, притискайки я към себе си. След това той я завъртя към оградата и постави лявата й ръка върху гредата, и най-сетне я пусна. Коленете й поддадоха и той я прихвана с две ръце през гръдния кош, но внимателно, за да избегне всички рискове. За нещастие дланите му бяха близо до гърдите й и меката плът се отриваше в пръстите му с всеки неин дъх.

— Изправи се, дяволите да го вземат — изсъска през зъби Кеш, — или честна дума ще те оставя да паднеш.

Марая си пое неуверено дъх и се зачуди дали мъчителната езда до Блек Спрингс не е размътила мозъка й, освен че я бе лишила от крака. Само че слабостта, която й обхвана в този момент нямаше нищо общо с часовете, прекарани на гърба на коня и се дължеше единствено на топлината на мъжа, обгърнала я отвсякъде. Тя си пое дълбоко дъх и стисна оградата с всички сили, които успя да събере.

— Добре съм — заяви най-сетне тя.

— Как ли пък не. Цялата трепериш.

— Ще го преживея.

Кеш изруга нещо кратко и я пусна. Ръцете му бяха непосредствено до нея, готови да я сграбчат, ако се опита да падне. Краката й поддадоха. Бавно успя да се овладее.

— Сега върви — каза той.

— Какво?

— Чу ме. Върви.

Бърз поглед през рамо разкри на Марая, че Кеш не се шегува. Той очакваше тя не само да се изправи на гумените си крака, но и да върви. Обхваната от болка тя направи миниатюрна стъпка, също като рак покрай оградата, здраво стиснала най-горната греда с ръце. За нейна изненада, упражнението се оказа полезно. Силата бързо се връщаше в краката й. След малко вече се движеше почти нормално. Обърна се, за да изгледа мъжа победоносно, но видя само гърба му. Понечи да поеме след него, но реши, че е прекалено рано, да се отказва от подкрепата на затоплената от слънцето ограда.

Когато Марая се почувства достатъчно уверена, за да пристъпва сама, Кеш вече се бе погрижил за конете и пренасяше провизиите в хижата. Колкото повече тя се приближаваше до леко изкривената на една страна постройка, толкова повече се убеждаваше, че „барака“ е най-подходящата дума. Предпазливо надникна през входната — и единствена — врата.

Кеш не я бе излъгал, когато описа първобитните условия на хижата. Строена единствено, за да има къде да се заслонят работниците, когато ходеха до отдалечените пасища на „Рокинг Ем“, така наречената хижа имаше четири стени, таван, дъсчен под и два прозореца. Огнището беше оградено от взети наблизо скали. Дългият език нагар, плъзнал по вътрешния камък над огнището ясно показваше, че коминът не дърпа.

— Предупредих те — измърмори Кеш и мина покрай Марая.

— Нищо не съм казала.

— Не е и нужно.

Той пусна на пода раницата й и постелката, която щеше да й служи за легло на пода до огнището. Изригнаха облаци прах.

— Ако не си се отказала да ходиш до Блек Спрингс, слагай си банския — каза той и се обърна. — И си сложи обувки, освен ако не предпочиташ да яздиш до там.

— Да яздя ли? — попита омаломощена тя. — А, не, благодаря. Далече ли е?

— Не съм мерил разстоянието.

Тихата въздишка на Марая бе заглушена от свирепото скърцане на входната врата. Тя си сложи банския бързо, доколко позволяваха недоволните мускули на краката й. Евтиният цял бански от тънка розова материя й стоеше чудесно, без да прилепва, когато бе сух. Когато, обаче, се намокреше, беше друг въпрос. Тогава сякаш бе втора кожа. Тъй като Марая бе суха, когато си купи банския, нямаше представа за подмолните номера на скритата му самоличност.

— Ей, новачке. Готова ли си вече?

Марая изпъшка, докато завързваше връзките на обувките си и се напрегна, за да се изправи.

— Идвам.

Когато се изправи, се почувства неестествено разсъблечена. Ако беше боса по бански, нещата щяха да изглеждат по друг начин и нямаше да има проблем. Само че обувките я караха да се чувства… гола. Тя грабна дъждобрана и го облече. Лекото яке бе доста голямо. Обикновено го слагаше върху някоя блуза и обемист пуловер, така че го чувстваше добре. Но сега бе само с тънкия бански, дъждобранът стигаше до средата на бедрата и й създаваше чувството, че е достатъчно облечена.

Щом Кеш чу скърцането при отварянето на вратата, се обърна. Първото, което забеляза бяха дълги, елегантни голи крака. Второто, което забеляза, бе съвсем същото нещо. Обзе го неистово желание да разкопчае якето й, за да види какво се крие отдолу. Каквото и да беше, дори най-оскъдната прашка, нямаше да е толкова възбуждаща, колкото мисълта за голотата на Марая, скрита под дъждобрана.

Младата жена пристъпи неуверено, притеснена от строгото изражение на своя спътник.

— Накъде е горещата вана? — попита тя, гласът й умишлено небрежен.

Без да каже и дума, Кеш се обърна и пристъпи към задната част на хижата. Марая го последва колкото бързо успя към бистрия поток зад постройката. Дори краката й да не трепереха, пак щеше да й е трудно да върви успоредно с едрите крачки на Кеш. Пътеката я отведе до тясно мостче над потока и тя се наведе, за да пробва температурата на водата. Беше леденостудена.

— Край с фантазиите ми за гореща вана — измърмори тя.

Бързоструйните искрящи води извираха от тясна пролука в склона на планината, на не повече от петдесет метра от хижата. В пролуката водата се пенеше и съскаше и политаше като малък водопад надолу по стръмнината. Скалите тук бяха тъмни, почти черни и цветът им създаваше илюзия, че са студени. Тъкмо когато Марая се чудеше дали усилието си струва, тя разбра, че изпаренията над водата са топли.

Три метра по-нататък земята бе обгърнала няколко изключителни стъпаловидни езерца, обрамчени от изгладен шуплест варовик, прорязан от копринени водопади, високи по около метър. Марая гледаше, разтърсена от тръпка на възхита. Едва ли езерцата щяха да са по-красиви, ако бяха творба на някой дизайнер, създадена от злато и мрамор.

Водата в най-ниското езеро бе в бледо тюркоазно, нюанс, който Марая бе виждала само на снимки на тропически острови. Следващото искреше в аквамарин, а последното преминаваше от бледия тюркоаз, през аквамарина, за да привлече тъмната отсянка на очите на Кеш. В самия край на най-високото езеро, водата бе толкова дълбока, че отстрани изглеждаше почти черна, а на места, където избликваше от земните недра на беззвучни непресъхващи тласъци, подели пътя си много преди хората да навлязат в безкрайния запад, бе прорязвана от индиговосиньо.

Марая бавно се отпусна на колене и протегна ръка, за да докосне с пръсти искрящата прелест на езерото. Преди да успее да докосне водата, Кеш сграбчи ръката й и я дръпна назад.

— В този край на Блек Спрингс можеш да свариш риба. Понякога долната част е достатъчно охладена и можеш да изтърпиш няколко минути. Само че в повечето случаи не е. Зависи.

— От какво?

Кеш не отвърна веднага.

— Горещите извори се появяват, когато водата се спусне до места с магма и тогава избива вряла струя — обясни той й прокара разсеяно пръст по дланта на Марая, докато се взираше в тръпнещите дълбини на Блек Спрингс. — Парата си проправя път през скалните пукнатини, докато водата избива на повърхността във вид на гейзер, или на горещ извор. В повечето случаи водата така и не успява да стигне до повърхността. Тя просто се охлажда и отново се спуска през пукнатините, докато се срещне с магмата, превръща се в пара и отново поема нагоре.

Марая възкликна тихо, когато по пленената й ръка премина тръпка. Кеш отклони поглед от водата и забеляза, че палецът му гали дланта на младата жена, следвайки ритъма на пулсиращите в езерото избликнали струи. Измърмори нещо неразбираемо и пусна ръката й.

— Мога да ти кажа как точно протичат процесите при един горещ извор, но не мога да ти обясня защо в някои дни Блек Спрингс е прекалено горещ, а в други температурата на водата е поносима. Затова всеки ден трябва да внимаваш. Дори когато се държи прилично, Блек Спрингс е опасно горещ на трийсетина сантиметра под повърхността.

— А тази вода става ли за пиене? — попита тя.

— Щом се охлади, става любимата на пъстървата. И аз много я обичам. Ароматът й е по-хубав от този на виното.

Марая гледаше замечтано красивата, изумително бистра гореща вода.

— Изглежда толкова прекрасна.

— Хайде — съжали я Кеш. — Ще ти покажа най-хубавото място, където всички болежки ще изчезнат — поведе я към средния басейн. — Колкото си по-близо до извора, толкова по-гореща става водата. Влез от долния край и пробвай навътре, докато прецениш, че ти е приятно. — Понечи да се обърне, но спря. — Нали можеш да плуваш?

Марая погледна към езерото.

— Разбира се, но в тази вода едвам ще успея да се топна.

— Езерото е толкова бистро, че лъже. В края ми стига над главата. — Кеш се обърна. — Ако не се върнеш до час, ще се върна, за да те извадя. Гладен съм.

— Няма нужда да ме чакаш — каза тя, докато сваляше обувките и чорапите.

— Напротив, има. Да не би да си забравила, че ти ще готвиш?