Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (7)

Седма глава

На четвъртия ден Марая се събуди, преди да чуе скърцането на входната врата, когато Кеш излизаше, за да провери конете. Стана още щом слънцето надникна през прозорците без завеси. Тихо се измъкна от омотаните одеяла. Въпреки че все още изпитваше болки по най-невероятни места и й се искаше да си бе донесла още няколко завивки, за да омекотят грубия дървен под, вече не се будеше с чувството, че е оставена, пребита под дъжда.

Разтрепери се от студения въздух в хижата и коленичи между одеялата и спалния чувал на Кеш, за да разбута пепелта, останала от снощния огън. Както обикновено бе спала напълно облечена, защото високо в планините нощем си бе студено дори през лятото. Затова пък щом слънцето надникнеше иззад зъберите на Девилс Пийк, бързо се затопляше, понякога по обед дори ставаше към двадесет и пет градуса. Затова, въпреки че спеше с всички дрехи, които си бе донесла и сваляше само обувките, Марая по цял предобед сваляше пластовете дрехи, а когато слънцето започваше да се спуска, отново ги навличаше.

В огнището бяха останали достатъчно въглени и трябваше да събере само шепа сухи борови иглички, за да лумне огън. Марая добави първо съчки, а отгоре подреди по-едри цепеници. Въпреки че огнището бе опушено, тази сутрин в стаята не нахлу дим. Коминът теглеше доста добре, стига да нямаше силен североизточен вятър.

Когато бе доволна от напредъка на огъня, тя включи лагерната печка, която тайничко наричаше Велзевул. Това бе най-противният уред, който някога бе виждала. Колкото и упорито да се опитваше да подаде налягане, пламъкът трепкаше и пращеше немощно, без дори да може да затопли и кожата на човек. Когато, обаче, Кеш я раздухваше, пламъкът й можеше да разтопи стомана.

Марая измърмори някаква молитва и посегна към печката. Загоряла, доста космата ръка се стрелна от спалния чувал на Кеш и обви китката й, за да й попречи да пипа печката.

— Аз ще се погрижа.

— Благодаря. Това чудо ме мрази.

Последва приглушен смях, докато той отмяташе горната част на спалния чувал. Раменете му бяха голи. Другата му едра длан се сви около ръката на младата жена. Той разтри ръцете й между топлите си длани. Дългите силни пръсти с множество белези се движеха почти нежно по кожата й. Тя потрепери, но не можеше нищо да направи заради студа в бараката.

— На теб наистина ти е студено — отбеляза той.

— А на теб никак. Също като огъня си.

— Говоря сериозно — отвърна той. Подпря се на лакът и придърпа ръцете на Марая към себе си. — Пръстите ти са като лед. Нищо чудно, че така се мяташ нощем. Защо не ми каза, че ти е студено?

— Извинявай. — Младата жена се опита дискретно да си изтегли ръцете. Те, обаче, останаха пленници на примамливата топлина на Кеш. — Не исках да те будя.

— Какви ги приказваш. Защо не ми каза?

— Страхувах се, че ще си намериш извинение да ме върнеш обратно.

Кеш просъска една-единствена груба дума и се изправи. Спалният чувал се плъзна по тялото му. Ако бе облякъл нещо за спане, тя не го видя. Въпреки че Марая го бе виждала в Блек Спрингс само с рязани до коленете дънкови панталонки, просто бе различно, когато той се изправи полугол от топлия спален чувал. Къдрави мъжки косъмчета бяха плъзнали по ключицата и се спускаха надолу към пъпа. Продължаваха и още по-надолу в ивица не по-дебела от пръст и се скриваха в непозната територия, която си остана в спалния чувал.

— Не си струва да обръщаш толкова внимание — каза бързо Марая и извърна поглед. — Всички калории, които изразходвам нощем си ги наваксвам на закуска, а после добавям и още. Та като стана въпрос, искаш ли пак да направя палачинки? Или предпочиташ питки с бекон? Ако кажеш можем да хапнем нещо надве-натри и по пътя и да се заемаме с работа. Днес идвам с теб. Вече нямам мускулна треска. Няма да ти увисна на врата. Обещавам.

Последва дълго мълчание, докато Кеш се взираше в Марая, а тя извърна поглед към огнището, където пламъците се опитваха да подпалят студените дърва. Съвсем съзнателно сви длани около нейните и ги поднесе към устата си, за да сгрее ледената кожа с дъха си. Преди още тя да се съвземе от шока на устните му, докоснали дланта й, той разтриваше ръцете й на гърдите си, а след това премина и на раменете. Стори й се, че я затопля истински огън.

— Така по-добре ли е?

Марая кимна, уплашена гласът й да не я издаде. Той стисна дланите й толкова леко, че тя не бе сигурна дали не си е въобразила, след което я пусна и започна да се облича. Следващите няколко минути Марая не можа да помръдне. След това започна да смесва продукти за питки и въпреки че ръцете й бяха топли, продължаваха да треперят. Беше доволна, че Кеш е зает с обличането и няма да забележи.

Вратата изскърца, сигурен знак, че е излязъл. След няколко минути, когато се върна, скърцането се повтори. Мирис на роса и бор нахлу с него.

— Ако ще правиш питки с бекон, направи двойни порции — каза Кеш. — Да ни останат и за обяд.

— Добре. — В следващия момент осъзна думите му и се обърна нетърпеливо към него. — Това значи ли, че и аз ще дойда?

— Нали затова си тук? — попита рязко той, но поне се усмихваше.

Тя се ухили и се обърна към огъня, за да нагласи фурната. Беше открила, че фурната в ъгъла на бараката, както и останалите кухненски принадлежности почти не са използвани. Първите й няколко опита да сготви се оказаха пълен провал, но не й оставаше друго, освен да експериментира, докато Кеш проучваше, а тя се възстановяваше от ездата до Девилс Пийк.

Марая бе доволна, че успя да прикрие несполуките в готвенето и да се престори, че успешните ястия са нещо напълно естествено. Струваше си и разочарованието, и изгорелите пръсти, когато Кеш се върне след цял ден обикаляне и заварваше прясно опечени питки, пържена шунка, печен боб, салата от воден кресон и млади глухарчета.

Докато чакаше кафето да забълбука на печката и последното парче бекон да зацвърчи ароматно в тигана, Марая наряза две ябълки и натрупа бекона в алуминиева чиния. Около месото подреди питки и постави чинията близо до огъня, където се топлеше пластмасово шише мед. Разля кафето в две чаши и седна с кръстосани крака на пода пред сервираната храна. Усети съвсем леко подръпване на бедрата.

— Идвай, готово е — извика тя.

Кеш вдигна поглед от дървата, които трупаше в един ъгъл. За момент остана неподвижен, докато се опитваше да прецени кое е по-апетитно — храната, или гъвкавата млада жена, оказала се толкова приятна компания. Много добра наистина. Щеше да му е далеч по-лесно, ако бе нацупена и сръдлива, или ако проявяваше безразличие — каквото и да е, само да не бе това тънко чувство за хумор и да не усещаше мъжкото му присъствие толкова осезаемо всеки път, когато бе около нея, или я докоснеше.

Споменът за хладните треперещи пръсти на Марая все още гореше по гърдите му. Беше събрал целия си самоконтрол, за да не пъхне ръцете й в спалния чувал и да я остави да открие колко бе разгорещен.

Мътните да те вземат дано, Люк. Защо не ми каза да не се доближавам до сестра ти? Защо ми даде картбланш, след като много добре знаеш, че нямам никакво намерение да се женя? И защо не мога да погледна Марая, без да пламна целият?

Нямаше отговор за яростните мисли на Кеш. Наоколо се носеше нейният аромат и апетитен мирис, когато разчупи една питка, а след това дойде и удоволствието от храната, която Марая бе приготвила за него.

Хранеха се мълчаливо, чуваше се само подрънкването на приборите по металните чинии, приглушеният шепот на огъня и едва доловимият шум на дрехите, когато някой от тях посягаше към меда. Щом Кеш се засити, отпи от кафето, въздъхна и погледна Марая.

— Благодаря — каза той.

— За какво?

— За това, че си толкова добра готвачка.

Тя се засмя, а удоволствието от комплимента бе толкова явно, колкото и златистият блясък в очите й.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Знам, че не искаше да идвам с теб.

— Свикнала си да си нежелана, нали? — Това не бе въпрос. Бе сигурен, след като я наблюдава внимателно през последните няколко дни.

Марая се поколеба, след това сви рамене.

— Харолд — вторият съпруг на майка ми — не ме одобряваше. Каквото и да направех през тези петнадесет години, все не беше както трябва. През повечето време бях в девически пансиони и по летни лагери. — Тя се усмихна на една страна. — Там се научих да яздя, да правя преходи, да подклаждам лагерни огньове, да опъвам палатка, да готвя, да шия, да оказвам първа помощ, да сплитам тънки пластмасови ленти така, че да се получи лента, годна за използване, да правя неописуемо грозни неща от глина и да разпознавам отровните змии и паяци.

— Всестранно образование — каза Кеш и прикри усмивката си.

Марая се разсмя.

— Знаеш ли, че всъщност е точно така. Много момичета така и нямат шанс да поживеят на открито. На други просто не им е приятно. Повечето го приемат като някакво досадно задължение. На мен ми беше страшно приятно. Дърветата, скалите и животните пет пари не дават, че истинският ти баща не ти е написал и ред, че пастрокът ти не може да те търпи да се мотаеш в една стая с него, нито че майка ти не може да се оправи с действителността и вехне като попарено от слана цвете.

Кеш довърши кафето и заяви спокойно:

— Люк ти е писал.

— Какво?

— Люк ти е писал поне два пъти в годината, откакто аз го познавам — каза Кеш и си сипа още кафе. — За Коледа и за рождения ти ден. Пращал ти е и подаръци. Никога не получи отговор. Нито дума.

— Не съм знаела. Никога не съм ги виждала. Но аз също му пишех. Майка ги изпращаше… — Тя осъзна истината и погледът й потъмня. — Тя никога не е изпращала писмата ми. Никога не ми е позволявала да видя писмата на Люк.

Напрежението в гласа на Марая накара Кеш рязко да вдигне глава. Пламъците от огъня се отразяваха в сълзите по бузите й. Той остави кафето и посегна да избърше сълзите с опакото на пръстите си.

— Не исках да те нараня — каза той и я погали по бузата с удивителна за такъв едър човек нежност.

— Знам — прошепна Марая. — Просто… Ами на Коледа и на рождения си ден се будех и плачех, защото съм сама. Всъщност не съм била сама, но тогава дори не съм го знаела. — Тя затвори очи и здраво преплете пръсти, за да не посегне към Кеш, да не се отпусне в скута му и да помоли да я прегърне. — Горкият Люк — прошепна тя. — Сигурно и той е бил много самотен. — Поколеба се за миг, след това забързано попита: — Сестра ти обича Люк, нали? Истински го обича?

— Карла винаги е обичала Люк.

Марая улови сигурността в гласа на Кеш и въздъхна дълбоко.

— Слава богу. Той заслужава да бъде обичан. Добър човек е.

Кеш погледна лицето на Марая. Очите й бяха затворени. Дългите тъмни мигли бяха обсипани с диамантени сълзи. Това го задържа да не се наведе и да не попие сълзите, защото бе уверен, че ако започнеше, нямаше да се откаже, докато не й стане любовник. Точно сега тъгата я правеше прекалено уязвима — а и него също. Желанието да я утеши по най-първичния начин бе нетърпимо. Желаеше я прекалено много, за да се довери на самоконтрола си.

— Така е — каза Кеш и се изправи с нова енергия. — Люк е добър човек. — Натъпка ръце в задните джобове на дънките, за да не ги протегне към Марая. — Ако ще търсим злато, трябва да вървим. Като гледам небето, следобед ще се разрази буря.

— Чиниите ще ми отнемат само минутка — каза Марая и тайно избърса сълзите с края на ризата.

Чиниите не отнеха точно минута, но Кеш не каза и дума, когато Марая излезе от бараката, сложила раницата на гръб. Той подпря с длан раницата, пое я и спокойно я вдигна от раменете й.

— Аз мога да я нося — обади се веднага Марая.

Кеш дори не си направи труд да отговори. Просто прехвърли съдържанието й в своята, сложи я на гръб и попита:

— Някога промивала ли си златоносен пясък?

Тя поклати глава.

— По-трудно е, отколкото изглежда — обясни той.

— Както и всичко останало.

Той се усмихна на една страна.

— Да, сигурно си права. — Погледна меките обувки на Марая, намръщи се и отвърна поглед. — Ще опитаме нов район. Може да стане доста тежко, така че искам да ми обещаеш нещо.

Марая притеснено вдигна поглед.

— Какво?

— Когато имаш нужда от помощ — а ти ще имаш нужда — кажи ми. Не искам да те измъквам от онова място със счупен глезен.

— Ще те помоля за помощ. Но би било много хубаво — добави предпазливо тя, — ако не ме нападаш, когато те помоля.

Кеш изръмжа.

— Понеже ти никога не си промивала пясък, а и бързаме, аз ще го върша. Теб ще те науча по-късно. Хайде. Нямаме време за губене.

Кеш вървеше бързо, но не прекаляваше. Младата жена не се оплакваше. Беше сигурна, че той ще върви още по-бързо, ако е сам.

Нямаше пътека, по която да се ориентират. От време на време Кеш поглеждаше компаса, записваше си по нещо в един разръфан бележник, след това отново поемаше по неравния терен, обикновено в нова посока. Марая внимателно оглеждаше пейзажа и се ориентираше по знаци, които се набиваха на очи всеки път, когато Кеш сменяше посоката. След половин част стигнаха до поток, не по-широк от метър и осемдесет. Той подскачаше по бледи гранитни камъни в сребристо бяло, освежен от ярко тюркоазния цвят на местата, където водата забавяше своя бяг и ставаше по-дълбока.

Кеш сви рамене и пусна раницата на земята, след което отвърза широк плосък тиган, по-скоро подобен на плитък китайски уок. Стиснал тигана в едната си ръка и лопата с къса дръжка в другата, той приседна на пети до потока. С умели движения загреба с лопатата чакъл от малък водовъртеж край объл камък. Изсипа чакъла в тигана, разтърси го и се зарови в съдържанието. По-едрите парчета кварц и гранит бяха изхвърлени без всякакво съжаление, въпреки че някои от тях пролъскваха като злато и всеки път сърцето на Марая трепваше и тя шумно си поемаше дъх.

— Слюда — обясни с една-единствена дума Кеш и захвърли нова шепа в потока.

— Жалко — въздъхна Марая. Бе чела достатъчно за гранита, златото и златотърсачеството и знаеше за слюдата. Беше много красива, но се срещаше навсякъде сред пясъка.

— Не всичко, което блести, е злато, нали не си забравила? — попита той и я погледна развеселен с крайчеца на окото си.

Тя направи гримаса. Кеш се разсмя и загреба достатъчно вода, за да промие материала, останал на дъното на тигана. След обиграно движение на китката му, водата се завихри в съвършен кръг. Наведе леко съда настрани от себе си, а кръговото завихряне издигна на повърхността по-леките частици. Вода и дребни частици се изкачиха на лекия наклон близо до ръба и се понесоха обратно в потока. След минута-две, Кеш погледна остатъка, прокара го през пръстите си, отново го огледа и го запокити във водата. Изплакна тигана, върза го заедно с лопатката към раницата и пое нагоре по течението.

— Нищо значи? — каза Марая, настигайки го с препъване.

— Пясък, чакъл, дребни камъчета, дреб. Гранит. Малко базалт. Тук-там подобен на кремък кварц. Дребни парченца чист кварц.

— И никакво злато?

— Дори пирит няма. Това е златото на глупаците.

— Знам. Но пък пиритът е толкова красив.

Кеш изръмжа.

— Само една жена може да реши, че красивото е достатъчно.

— Да, точно така. Сигурно затова мъжете показват завидно предпочитание към грозните жени.

Кеш прикри усмивката си. Известно време се възцари мълчание, подчертано от стържещи звуци, когато по продължение на потока ставаше прекалено хлъзгаво. На два пъти Марая имаше нужда от помощ. Първия път просто й трябваше ръка да я подкрепи, когато полетя напред. Втория път Кеш прецени, че ще е много по-лесно, ако просто я пренесе през препятствието. Когато усети нежността на ръцете му и лекотата, с която се придвижваше, Марая остана без дъх. И въпреки странния трепет в стомаха, мозъкът й продължаваше да работи.

— Кеш? — Звукът, който издаде бе по-скоро подканващ, отколкото кратък, затова Марая продължи. — Какво ще правим?

— Ще вървим нагоре по течението.

— А защо трябва да вървим нагоре?

— Сладурче, това се нарича търсене на златни залежи. Дълги часове, превиваш гръб до изтощение, а отплата няма. Както ти казах във фермата. Не си ли спомняш?

Марая въздъхна и подходи към въпроса по друг начин.

— Нали търсим мината на Лудия Джак? — попита тя.

— Именно.

— Златото му е било на груби късове, което означава, че не е дошло от крайречен залеж, нали така?

— Точно така.

— Защото откритите залежи са по-гладки.

— Точно така.

Веселата нотка в гласа на Кеш бе съвсем ясна. Освен това тя не забеляза обичайното презрение. Знаеше, че я изпитва, но въпреки това продължи да настоява.

— Защо тогава търсиш мината на Лудия Джак край реката?

Тихият смях на Кеш се понесе над ромоленето на потока. Той се обърна, грабна изненадващо Марая й я притисна до гърдите си, преди още тя да осъзнае какво става. Та изписка стреснато и се хвана за него, а той пресече потока с две крачки, благодарение на не водопропускливите си ботуши.

— Чудех се кога ще се сетиш — отвърна Кеш.

Пусна отново младата жена с някакво неудоволствие, което й се стори нежно като ласка. Усмивката му бе същата. Ласкава.

— Истината е — продължи той с дълбокия си глас, след като решително отвърна поглед от нея, — че съм преценил да пресяваме златоносния пясък, докато търсим мината. Помисли малко. Златото е тежко. Там, където един залеж е на повърхността, матрицата, която го заобикаля бавно се измива от ветрове и дъждове. Златото, обаче не се отмива. Това и податливостта му на обработка го правят изключително ценно за хората.

Марая кимна в знак на съгласие.

— Както и да е, матрицата се рони и освобождава златото, което е по-тежко, отколкото изглежда. Тук се намесва гравитацията и изтегля златото надолу по склона, докато достигне някой поток потъне на дъното. Пороите загребват залежа, подхвърлят го, докато не го изместят някъде надолу по течението. Така металът се измества и става все по-гладък, докато парчето не се заклещи на дъното.

— Златото на Лудия Джак е грубо — изтъкна Марая.

— Да. Бас държа, че хитрото дърто копеле е ровило в някой безименен поток, за да намери късчета злато, които били толкова груби, че сигурно са от някое близко място. Затова е пресял колкото успял, и така проследил жилата по цвета.

Кеш се обърна, за да види, дали Марая следи мисълта му. Забеляза кичури тъмна лъскава коса, обрамчила лицето й, копринените коси закачливо подети от вятъра. Преди да успее да се спре, приглади косата настрани от устните и огромните златни очи. Зениците й се разшириха, а дъхът й стана бърз и накъсан.

— Разбра ли сега — каза той с дрезгав глас, — защо потоците са най-добрият приятел на златотърсача. Те събират и трупат злато. Без тях, голяма част от най-значителните залежи в западната част нямаше да бъдат открити.

— Наистина ли?

Гласът на Марая, останала без дъх бе ласка, която премина нежно покрай Кеш.

— Все още търсят главната жила, заради която са включили Сътърс Мил на картата — измърмори той, хвана кичур от косата й и я стисна между пръстите си.

Тихият звук, който младата жена издаде можеше да е отговор на думите му, или ответ на нежното докосване на пръстите му по косата й. С тиха ругатня, заради неспособността си да държи ръце далече от нея, Кеш отвори пръсти и освободи Марая.

— Както и да е. — Той насочи вниманието си към стръмния терен. — Бас държа, че Лудия Джак е ровил в някой поток с гранитно корито, защото само глупак би търсил злато в образувания от лава, а онзи дъртак въобще не е бил глупав.

— И ти не си глупав — отбеляза дрезгаво Марая и отчаяно се постара да намери по-безопасна тема, за да се разсее и да не мисли как ще сграбчи ръката на Кеш и ще го помоли да не спира да я докосва. — Защо тогава търсиш в района на Девилс Пийк, преди да си видял картата на Лудия Джак? Докато не дойдохме при този поток, не видях нищо, което да прилича на гранит, или кварцит, или нещо подобно, от онези „-ити“, дето се намират, където има злато. Само различни видове лава. Аз, разбира се, не съм специалист златотърсач, но…

— Този район не бе първоначалният ми избор — заяви сухо Кеш. — Преди почти две години се киснех в Блек Спрингс, когато осъзнах, че Девилс Пийк си е вулкан, който е изригнал, а после е залял гранитните скалите отдолу. Там, където ерозията е изяла лавата, гранитът се вижда. А където има гранит, може да има и злато. — Той се усмихна, погледна странично Марая и призна: — Въпреки това много се зарадвах на онази стара карта. Търся тук вече две години и единственият резултат са болките в гърба.

— Никакво злато ли няма?

— Само за цвят тук-там. Люспички, като тези, които поставяш под лупа, за да ги покажеш на приятелите си, стига те да са достатъчно търпеливи. Но тук няма нищо, от което кръвта ти да кипне.

— Их, аз пък се надявах, че… Виж, пъстърва! — възкликна въодушевена Марая и посочи към потока.

— Какво?

— Току-що видях пъстърва! Гледай!

Усмихнат към младата жена, той едва сдържаше желанието си да я притисне до себе си и да не я пуска. Кеш дори не погледна към потока, пленил интереса й.

— Рибите са сребърни — каза той с дълбок глас. — Ние търсим злато. Ще си хванем вечеря на връщане.

— Как е възможно да си толкова сигурен? Тогава рибите може да са се скрили под скалите.

— Няма.

Марая изгъргори нещо, за да покаже, че не е убедена.

— Бас държа, че ще си хванем порцията риба за довечера — каза той.

— На какво се обзалагаш?

— Който загуби ще чисти рибата.

— Ами ако няма риба за чистене?

— Ще има.

— Става — отвърна бързо тя, забравила предупреждението на Невада да не се хваща на бас с мъж, на име Кеш. — Обаче, ако не хванем риба, тази вечер ти ще измиеш чиниите.

— Ами?

— Ами да.

— Става, госпожице. — Кеш тихо се разсмя и подръпна копринения кичур от косата на Марая. — Все едно да вземеш бонбона на някое бебе.

— Пак ще те питам, когато миеш чиниите.

Кеш отново се разсмя.

— Басът не е валиден, докато не стиснем ръце — каза тя и подаде длан.

— Това не е вярно при мъжете и жените.

Той пое ръката й и я поднесе към устните си. Тя усети острата набола брада и лекото, едва доловимо близване на езика му. Стори й се, че Кеш прошепна „бонбон“ когато се изправяше, но бе прекалено разтърсена, за да е сигурна.

— Сега вече басът ни е валиден — каза той.