Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (3)

Трета глава

— Ти сигурна ли си, че произхождаш от семейство Макензи? — обърна се Кеш към Марая, докато се пресягаше за ново парче свинско, шпиковано с чесън. — Не познавам нито един представител на това семейство, който може да готви.

— Карла може — изтъкна бързо Люк.

— Да, но това е друго. Карла е родена в семейство Макуин.

— А пък Марая е родена в семейство Макензи — изтъкна Невада Блекторн и си взе още две парчета месо, когато Марая му подаде платото. — Дори и недодялан миньор като теб може да се сети. Достатъчно е да й погледнеш очите.

— Благодаря — обади се Марая.

Усмихна се предпазливо на тъмния замислен мъж с искрящи зелени очи. Представиха й Невада като Втори в ранчото, тоест втори по власт човек. Когато брат му Тен го нямаше, Невада поемаше работата му на отговорник на работниците. Освен това той бе един от най-стряскащите хора, които бе срещала. Нито веднъж не забеляза да се усмихва иззад грижливо оформената и поддържана брада. Въпреки това не остана с впечатление, че той не я одобрява. Резервираността бе част от природата му, която издаваше самота и натъжи Марая.

Кеш наблюдаваше как младата жена се усмихва на Невада. Обзе го раздразнение, въпреки че си каза, че щом тя е решила да си чупи главата с толкова труден човек, то това не му влиза в работата.

Едва стигнал до това заключение, той реши да й даде съвет.

— Не си хаби усмивките за Невада. Сърцето му е от камък.

— Аз поне имам сърце, а на теб ти липсва мозък — изтъкна с равен глас другият мъж. Някакъв едва доловим блясък в очите му подсказа на останалите, че се забавлява. — Както казва Тен — Гранитния мъж.

— Брат ти е имал предвид интереса ми към миньорската работа.

— Брат ми е имал предвид дебелата ти глава.

Кеш се ухили.

— Готов ли си да се хванем на бас?

— Как ли пък не. След като цяла една година наблюдавам играта ти на карти, вече ми е ясно защо хората ти викат Кеш. — Невада обърна за момент поглед към Марая. — Никога недей да играеш карти с мъж, на име Кеш.

— Но аз обичам да играя на карти — каза тя.

— Така ли? — попита Кеш и я погледна остро. Тя кимна. — А на покер? — Тъмните й коси се люшнаха, когато тя кимна отново. — Бре да му се не види.

Невада изви едната си черна вежда.

— Може и така да е, но повечето хора биха замълчали.

Люк се разсмя. Кеш не обърна никакво внимание на мъжете, силно заинтригуван от Марая. Това бе съвсем лесно. В лицето й имаше някаква изтънченост, а в извивките — примамливост, която въздействаше на Кеш всеки път, когато я погледнеше. Дори когато си напомни, че уязвимостта й е добре изиграна поза, той не успя да се отърси от завладелия го интерес. Огромен интерес.

— Мога ли да те изкуша да изиграем една-две ръце покер след вечеря? — попита той.

— Не! — ревнаха в един глас Люк и Невада.

Марая погледна двамата мъже и усети, че те се шегуват — донякъде. — След което отново се усмихна на Кеш.

— С удоволствие. Само че преди това искам да покажа семейната библия на Макензи на Люк, защото той ме помоли.

Смътно разочарование обзе Кеш.

— Какво ще кажеш да поиграем след това? — попита неуверено Марая и погледна Кеш с неприкрито желание, макар и усетила враждебността му.

Въпреки че не бе имала любовник, тя умееше да усеща, кога мъжете я гледат с интерес. А в този момент Кеш я наблюдаваше точно така.

Когато младата жена подаде още димящите бисквити на Кеш, женското й притеснение от неговото присъствие го накара да застане нащрек. Той нарочно си позволи да докосне с пръсти ръката й, докато си взимаше от сладкишите. Младата жена си пое дъх едва доловимо, а пулсът на гърлото й стана по-явен и бърз, което веднага доказа на Кеш, че го е забелязала като мъж.

Много потайно той погледна към Люк и се зачуди как ли ще реагира другият мъж на очевидния интерес на сестра си към най-добрия му приятел. Люк, обаче, разговаряше тихо с Невада за следите на някакъв рис, забелязани тази сутрин от Втория в каньона Уайлдфайър. Кеш отново насочи поглед към Марая и прецени чувствения й ответ, който придаде на очите й блясък и накара сърцето й да забърза.

Кеш усети как го обхваща желание и бе изумен от силата и настойчивостта му, преминали като буен поток през вените му. Постара се да овладее този неустоим помитащ глад към Марая, като си каза, че тя не е по-хубава от повечето жени, че той е на тридесет и три и е вече прекалено стар, за да му подейства една жена толкова бързо, още повече, че тя бе сестра на най-добрият му приятел. Както и да е, Марая бе просто още една жена, зажадняла за някой, който да й играе по свирката — ми да, колко бързо успя да се настани в „Рокинг Ем“. Привидният й протест бе просто една игра. Само за пред хората, нищо повече.

— Много добра готвачка си — каза Невада и подаде на Марая солта, преди още тя да успее да погледне към солницата. — Надявам се Люк да те убеди да останеш. От всичко, което Тен ми е разказвал, в „Рокинг Ем“, не е имало готвач, за който да си струва дори един куршум да изхабиш, докато не се появи Карла. Само че през януари на Карла хич няма да й е до готвене.

— Ти пък как разбра? — попита стреснат Люк. — Доктор Чейкън потвърди новината едва днес.

Невада сви рамене.

— Ами все дребни неща. Кожата й. Мирисът й. Начинът, по който ходи и се държи.

Кеш поклати глава.

— Дядо ти сигурно е бил магьосник. Никога не съм срещал човек да разбира и преценява нещата по-добре от теб.

— Всичко се дължи на войната, не на магьосничеството — отвърна Невада и си сипа чаша кафе. — Прекарай ти години наред като следиш мъже в нощта, пък да видим тогава дали няма да си отваряш очите и ушите. Семейство Блекторн са отгледали поколения воини. Бавните и невъзприемчивите не могат да оцелеят.

Невада остави кафеварката настрани и отново погледна Люк.

— Ако искаш, ще се огледам за риса веднага щом Тен се върне. Не успях да разуча следите достатъчно добре, за да преценя дали е мъжки или женски. Честно да си призная, животното май е млад мъжкар, който е слязъл от високото, за да си търси женска и скоро ще си продължи по пътя.

— Надявам се да си прав. В каньона Уайлдфайър няма място за повече един-два риса. Има още време до февруари, когато добитъка по високите пасища започне да им изглежда безкрайно вкусен като изгладнеят. — Люк отпи от кафето и тихо изруга. — Трябва да науча повече за рисовете. Старите фермери разправят, че тези котки нападат добитъка, а пък правителството си държи на своето, че ядели само зайци и сърни… — Люк се намръщи и прокара ръка през косата си. — Провери новите следи, когато Тен се върне, но не мога да те пусна за повече от ден-два. И без това нямаме достатъчно хора.

— Имаш ли нужда от мен? — попита Кеш в напразен опит да прикрие нежеланието в гласа си. Имаше намерение да прекара поне седмица във високопланинските райони на „Рокинг Ем“. Вече не вярваше, че ще успее да открие изгубената мина на Лудия Джак, но търсенето му допадаше и никак не му се искаше да престава.

— Люк може и да има нужда от теб, на мен не ми трябваш — каза Невада. — Когато стане въпрос за крави, от теб става прекрасен механик.

Марая погледна към Кеш и си спомни отвращението му, когато видя в какво състояние е двигателят на колата й.

— Ти механик ли си?

Люк се разсмя.

— Попитай джипа му. Двигателят работи през четвъртък.

— Истинско чудо е, че въобще работи — допълни Невада. — Проклетията е по-стара и от Кеш. А и изглежда по-добре.

— Изобщо не знам защо слушам злобните ви забележки — оплака се Кеш, без да се обижда.

— Или ще ни слушаш, или ще миеш чиниите. Твой ред е, да не би да си забравил? — попита Люк.

— Надявах се вие да сте забравили.

— Е как ще стане! — Люк се отблъсна от масата, събра чиниите и се насочи към кухнята. — Невада, може би ти се иска да поостанеш и да чуеш спомените на семейство Макензи. Все пак някои от тях са и твои прадеди.

Невада се обърна към Люк с поразяваща скорост. От кухнята долетя дрънчене на чинии, а след това Люк се върна в просторната трапезария, свързана с кухнята. Сипа си нова чаша силно кафе и погледна към малкия брат на Тен със странна усмивка.

— Тен не ти ли е казвал? Миналата зима двамата с него най-сетне избистрихме нещата. Имаме двама общи прапрародители — Кейс и Марая Макензи.

— Бре да му се не види.

— Така е — отвърна срамежливо Кеш. — Само че никой не се е похвалил.

Невада го погледна с крайчеца на окото си, поглед, който би изглеждал страшен, ако не бе усмивката, появила се в очите му. Люк продължи да говори, свикнал с обичайните разкази, станали неизменна част от вечерите в „Рокинг Ем“.

— Кейс Макензи е човекът, създал „Рокинг Ем“ — обясни Люк и погледна Кеш. — Всъщност, Марая трябва да е била от твоята рода. Дядо й е бил златотърсач.

— Така ли? Наистина? — попита оживено Марая, гласът й изтънял от вълнение. — Не знаех, че дядо Лукас е бил златотърсач.

Люк премигна.

— Не е бил.

— Но нали ти каза, че с бил.

В същото време заговори и Невада.

— Не си спомням родителите ми да са споменавали да имаме роднини от рода Макензи.

— Не съм казал — отвърна Люк на Марая. След това се обърна към Невада. — Това никак не ме учудва. Не става въпрос за връзка, която семействата охотно обсъждат.

Когато Марая и Невада заговориха едновременно, Кеш се надигна с отегчена физиономия и започна да пренася мръсните чинии в кухнята. Никой не забеляза с какво се е заел, нито пък отсъствието му, докато беше в кухнята. По едно време надникна и забеляза, че Люк чертае родословно дърво върху някаква счетоводна справка и отново се зае с чиниите. Следващия път, когато надникна, Марая бе излязла. Кой знае защо остана доволен, че Невада е още в трапезарията. Брадатият работник бе прекалено привлекателен мъж.

Кеш се зае да избърше плотовете с неестествено ожесточеност, но отново долови гласа на Марая.

— Заповядай, Невада. Това е доказателството, че сме роднини.

Той запокити парцала в мивката. Избърса ръце в дънките си и се премести така, че да може да вижда какво става в трапезарията. Марая стоеше до Люк. Държеше оръфан кашон с такова внимание, сякаш в него се пазеха скъпоценностите на английската корона.

— Какво е това? — попита Люк и огледа подозрително кашона, който сестра му гордо бе пренесла на масата.

— Тук е семейната библия на рода Макензи — каза тя доволно, без да крие вълнението си.

Възцари се мълчание, нарушено единствено от Люк, който шумно си пое дъх, когато извади подвързаната с кожа книга от кашона. Златните букви на библията просветнаха на лампата.

Невада тихо подсвирна. Посегна към библията, спря и погледна Марая.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя и му подаде дебелия том с две ръце. — Това е и твоето семейство.

Докато Кеш ги наблюдаваше притихнал от вратата, Невада поклати глава и отказа да вземе книгата. Вместо това проследи с пръсти крехката подвързия и я погали така, сякаш бе жива.

Нежността на жеста му и стаените чувства учудиха Кеш, но в същия момент бе завладян от раздразнение, заради топлотата в погледа на Марая, докато гледаше сериозния мъж, а след това и от любопитство към библията, която бе мост на историята от миналото към настоящето и бъдещето. В този момент Кеш усети горчивина, породена от мъката, че никога няма да има дете, с което да сподели миналото, настоящето или бъдещето си.

— Колко е стара? — попита Невада, взе книгата и я постави на масата.

— Била е отпечатана през 1867 година — отвърна Марая. — Първата записка е от 1870 година. Тогава е била сватбата на Кейс Макензи и Марая Елизабет Търнър. Опитах се да разчета датата, но мастилото е много избеляло.

Докато говореше, младата жена разгърна лъскавата корица и показа мястото, където бяха записвани събития като раждане, смърт и бракове. Постави пръст на старата хартия и бързо прегледа имената.

— Ето го, това е — каза доволно тя. — Матю Кейс Макензи, нашият прадядо. Оженил се е за жена, наречена Чарити О’Хара.

Люк огледа бързо имената и посочи друго.

— Ето го и прадядо ти, Невада. Дейвид Тирел Макензи.

Невада обърна страницата и огледа браковете и отбелязаните дати на смърт, но успя да види само деня на смъртта. Дейвид Тирел Макензи бе починал, преди да навърши двадесет и шест. Нито бракът му, нито раждането на децата му бе отбелязано.

— Тук не е записан бракът му — каза безизразно Невада. — Не са вписани и децата.

— Не е имало брак — каза Люк. — Според дядо ми, чичо му Дейвид бил скитник и самотник. Прекарал по-голямата част от живота си в боеве с различни индиански племена. Нито една жена не успяла да го задържи за дълго.

Невада сви кисело устни в подобие на усмивка.

— Да, това винаги е било проблем за хората от рода Блекторн. С изключение на Тен. Бракът му е непоклатим.

Невада прехвърли последните страници от своеобразния регистър, не откри друго написано и погледна Люк.

— Тук няма нищо. Защо реши, че сме роднини?

— Марая… не, не ти, дебеланке, първата Марая. Искам да кажа, че тя си е водила дневник. Споменава за жена, наречена Зимна луна във връзка със сина си Дейвид. Тен твърди, че прабаба ви се е казвала Зимна луна.

Невада бавно кимна.

— Не е имало официална брачна церемония, но се понесли слухове за дете. За момиченце.

— Превита като върба — каза Невада. — Баба ми.

— Добре дошъл в семейството, братовчеде — каза Люк, усмихна се и подаде ръка.

Невада пое протегнатата ръка.

— Май в семейството на Макензи вече няма да ви липсват ренегати. Семейство Блекторн са известни по тази линия. Копелета, наследници на много поколения копелета.

— Както и във всеки друг род — заяви сухо Люк.

Само Марая забеляза, че Кеш е застанал на вратата, лицето му безизразно, въпреки че отново бе усетил болка от това, че той нямаше да има наследниците, които другите приемаха за даденост. Това в съчетание с недоверието, което хранеше към жените бе причината да не се ожени отново.

Никога нямаше да повтори тази грешка.