Елизабет Лоуел
Мълчаливецът (2)

Втора глава

Марая стискаше очукания преден капак на колата с изтръпнали пръсти, докато Кеш преглеждаше мотора и мърмореше думи, които тя усилено се стараеше да не слуша. Омазани с грес, непонятно какви машинни части бяха подредени на земята върху парче зебло. Марая поглеждаше притеснено от омазаните части към не по-малко омазаните ръце на едрия мъж, който след един-единствен поглед към мотора на колата, предложи да направят от него съвременна скулптура.

— Кога за последен път си сменяла маслото?

Гласът му приличаше на ръмжене.

Младата жена затвори очи и се опита да помисли.

— Не си спомням. Записах го в едно тефтерче в жабката, но ми трябваше лист, за да направя списък с покупки и затова…

Останалата част от думите на Марая бяха заглушени от някакво ръмжене, израз на мъжко презрение. Тя прехапа нервно долната си устна.

— А кога за последен път си сипвала вода в радиатора?

Това вече бе лесен въпрос.

— Днес. Няколко пъти. След това водата свърши.

Кеш бавно извърна глава към младата жена. Под сянката, която хвърляше капакът, очите му горяха като черни сапфирени пламъци.

— Какво?

Марая преглътна и заговори спокойно и тихо, сякаш спокойствието и разумното отношение бяха заразни.

— Всеки ден наливам вода в радиатора, понякога и по-често, в зависимост от това, колко далеч ще ходя. Естествено, нося си вода — добави тя. — Само че днес свърши. Точно след малкото градче…

— Уест Форк — прекъсна я разсеяно Кеш.

— Именно — каза тя и се усмихна, обнадеждена от факта, че той не реагира лошо.

Мъжът не отвърна на усмивката. Марая преглътна отново и довърши обяснението си колкото бе възможно по-бързо.

— След Уест Форк вече нямаше къде да налея вода. Нямах представа колко път остава до фермата, затова водата не ми стигна. Всеки път, когато спирах, за да се охлади двигателя, част от нея изтичаше и не можех да долея, затова не успях да стигна, колата прегря и трябваше да спра. Щом познах хребета Макензи, реших, че не остава много и тръгнах пеша.

Кеш поклати глава, измърмори неща, от които Марая се сви и продължи да човърка мръсния двигател. Сети се за нещо и спря работата си.

— И колко дълго си карала тази бракма?

— Днес ли?

— Не. Откакто си тръгнала насам?

— От Сиатъл.

— Сама ли?

— Сама, разбира се — отвърна учудено тя. Да не би да си мислеше, че е скрила някой стопаджия в багажника?

Кеш изрече нещо грубо и цветисто. Отстъпи от предната част, избърса ръце с някакъв мазен парцал и погледна с омраза мръсния двигател. Вместо това пред погледа му се появи прелестната несигурна усмивка на Марая, дългокракото сексапилно тяло и той отново доби усещането, че някой някога я е наранил. Предположи, че Марая е малко по-млада от собствената му сестра, Карла, която бе на двадесет и три. Не можеше да преглътне факта, че толкова уязвимо момиче като Марая е карало само в тази потрошена кола през целия път от Сиатъл до „Рокинг Ем“ в далечния край на югозападно Колорадо.

Кеш пое капака от ръцете на Марая и го пусна да се затвори с трясък.

— И къде, по дяволите, ти е бил умът, когато си тръгнала през цялата страна в този боклук?

Марая отвори уста. Не можа да произнесе и звук. Караше най-добрата кола, която можеше да си позволи. Какво толкова?

— Така си и знаех. Ти нямаш мозък. — Изпълнен с отвращение, Кеш метна мазния парцал върху извадените части. — И така, сладурче, тази бракма е НС.

— Какво?

— Напълно скапана — отвърна грубо Кеш. — Ще я изтегля до фермата, но единственият начин, по който можеш да я подкараш, е, като купиш нов двигател, а да дадеш толкова пари за този боклук, просто не си струва. Като гледам как са се изтрили гумите, според мен, предната ос е изкривена и не може да се оправи. Сигурен съм, че и ламарините са ръждясали и изгнили на много места, та ако решиш можеш да ги ползваш за сито. Акумулаторът е корозирал. Свещите направо не са за гледане. Карбураторът пък… — Той махна изразително с ръка. — Истинско чудо е, че си успяла да се добереш чак тук.

Марая гледаше нещастно очуканата си кола. Понечи да попита Кеш дали е сигурен в преценката си, но щом погледна стиснатите му устни, реши да премълчи. Наблюдаваше го безмълвно, докато той закачваше колата за джипа. Въпреки че бе потисната, не можа да не се възхити на силата и прецизността в движенията му, на мъжката му опитност, които й допаднаха много повече, отколкото думите биха изразили.

За жалост младата жена веднага разбра, че привличането не е взаимно. След няколко безуспешни опита се отказа да го заговаря и двамата продължиха пътя си към фермата в мълчание. Вятърът бързо разпиля топката, в която тя бе свила косата си. Дивият водопад се плискаше около лицето й, но тя не забелязваше игривите кичури, нито пък прикритите погледи, които Кеш й отправяше.

Дългото пътуване от Сиатъл в несигурната кола, разочарованието, че не завари Люк, привличането към мъж, който не само, че не я харесваше, но се дразнеше от нея — всичко това бързо изчерпа обикновено значителните запаси на Марая от физическа и морална сила. Почувства се също толкова уморена и потисната, колкото миналата година, когато почина майка й и се наложи да се изправи срещу втория си баща, вече, без да има нещо, което да ги свързва. Пастрокът й също не смяташе, че трябва да се преструва. Незабавно след погребението той подаде в ръцете на Марая стар кашон и й каза:

— Майка ти дойде при мен с това. Взимай го и си върви.

Марая бе взела кашона, след което си отиде, въпреки че не разбираше какво е направила, за да спечели студенината на този човек. Върна се в малкия си апартамент, отвори кашона и вътре намери цялото наследство на Макензи, тъкмо това наследство, за което майка й отказваше да говори. В една ръка стисна огърлица от груби късчета злато, а с другата разгърна дебелата семейна библия и плака, докато не й останаха сълзи.

Тогава започна да обмисля завръщането си в единствения дом, който някога бе имала — „Рокинг Ем“.

Джипът заподскача по спънката за добитъка, която пречеше на кравите да излизат от огромното пасище на фермата. Погълната от мрачните спомени, тя не обърна внимание на шума на гумите, докато минаваха отгоре.

Кеш също не му обърна внимание. Наблюдаваше тайно Марая и веднага забеляза, че е отчаяна. Колкото и да си повтаряше, че това е само още една жена, която търси мъж, когото да използва, не можеше да не съжалява, че се отнесе толкова грубо и безцеремонно с нея. Празният й поглед показваше, че не одобрява лошото му отношение. Заслужаваше напълно мълчанието й.

Тъкмо когато се канеше да посегне към момичето и да го погали по косата, за да го успокои, се спря. На ум се скастри, че пак се прави на глупак. Децата научават да се пазят от огъня, когато се изгорят в примамливо поклащащите се пламъци. Мъжете се научават да познават слабостите си, когато някой ги използва срещу тях.

Кеш бе разбрал, че най-голямата му слабост е убеждението, че един мъж трябва да защитава и пази тези, които са по-слаби от него, особено жените и децата. И най-слабата жена може да манипулира най-силния мъж като използва инстинкта му да я пази срещу него самия. Точно така бе постъпила Линда. И то неведнъж. След толкова много болка, Кеш най-сетне разбра, че колкото по-слаба и уязвима изглежда една жена, толкова по-умело ще го заблуди.

Болката го бе поразила, както и наученият урок. Вече осем години Кеш не се доверяваше на нито една жена, освен на Карла, която му бе наполовина сестра, десет години по-млада от него и много по-уязвима. От деня, в който се роди, тя отвръщаше на загрижеността и нежността му с неприкрита и искрена обич. Карла даваше много повече, отколкото получаваше, въпреки че тя самата би отрекла да е така. Затова Кеш обичаше Карла и й вярваше, изключвайки я от останалите жени, към които хранеше неприкрита подозрителност.

Всеки от двамата бе погълнат от мислите си и между тях се възцари потискащо мълчание. Пресякоха пасището и спряха пред къщата. Когато той паркира, тя се размърда и го погледна.

— Благодаря ти — каза тя и се усмихна, въпреки че се чувстваше нещастна. — Много мило, че се погрижи за една напълно непозната.

Кеш я погледна с тъмните си очи, които не издаваха нищо и сви рамене.

— Все някой трябваше да оправи кашата, която си забъркала. Удоволствието се падна на мен. А и в момента единствената ми работа бе да преглеждам правителствените карти.

Преди Марая да отговори, Кеш скочи от джипа. Тя го последва, без да каже и дума повече и извади ключовете си от огромната платнена чанта. Отключи багажника и посегна към кашона, оставен от втория й баща. Едва тогава усети присъствието на Кеш.

— Да не би да имаш намерение да се настаниш тук? — попита той.

Марая забеляза, че мъжът оглежда натъпкания багажник. Стари кашони заемаха по-голямата част от мястото. Износена раница, натъпкана до пръсване бе вместена до олющен куфар, купен от магазин за стоки втора употреба. Обзе я чувство на срам, но не заради евтиния й багаж, а защото Кеш бе решил, че е дошла като някоя готована и използвачка в „Рокинг Ем“.

Въпреки че й се искаше да отрече, не можеше да не признае, че в думите на Кеш има известна, истина. Наистина искаше да остане в ранчото, но нямаше достатъчно пари нито, за да си плати за стая, нито пък да плати на някой да оправи счупената й кола.

Вратата против комари се отвори и шумното й тракване разсея Кеш от задоволството да види поаленялото гузно лице на Марая.

— Значи спънатите водят хромите — изрече мъжки глас от верандата. — Ти ли теглиш тази каруца, или тя бута никому ненужния ти джип?

— Това си е чиста клевета — отвърна Кеш и се обърна към верандата. Подпря ръка на ханша, но в гласа му пролича веселост, напълно различна от гневното изражение, изписало се по лицето му.

— Това си е чистата истина — отвърна другият мъж. — Само че нищо не може да се сравнява с гумите на нещото, дето го теглиш. Чудя се как не се е разпаднала. И къде, по дяволите, успя да… — Гласът му внезапно пресекна. — Я! Здравейте! Не ви видях заради Кеш. Предполагам, че тази… кола е ваша.

Марая се обърна и й се стори, че пристъпва в някакво безвремие. Взираше се в собствените си очи.

— Люк? — каза прегракнало тя. — О, Люк, след толкова много години… Ти си, нали?

Люк отвори широко очи. Зениците му се свиха от шока. В продължение на няколко болезнени мига той оглеждаше мълчаливо лицето на Марая, а след това разтвори ръце. Секунда по-късно тя бе притисната в мечешка прегръдка. През смях и сълзи тя се притискаше към брат си и повтаряше името му отново и отново, без да може да повярва, че той се радва да я види толкова, колкото и тя него. Бе минало толкова много време, откакто някой я бе прегръщал така истински. До този момент дори самата тя не си бе давала сметка колко отдавна е било.

— Петнадесет години — каза Марая. — Минаха цели петнадесет години. Мислех си, че си ме забравил.

— Как можа да си го помислиш, дебеланке — каза Люк и притисна младата жена към себе си. — Ако получавах по петак всеки път, когато се чудех къде си и дали си щастлива, сега щях да съм милионер, а не просто един фалирал фермер.

Щом чу стария си прякор, очите на Марая отново плувнаха в сълзи. Тя ги избърса, усмихна се, опита се да заговори, но пак се разплака. Прегърна още по-здраво Люк през врата, също както правеше, когато бе на пет, а той — на дванадесет и я утешаваше, докато родителите им не спираха да си крещят.

— Не знам какво щеше да стане с мен, ако не беше ти — прошепна тя.

Люк я притисна до себе си, а след това внимателно я пусна на земята. Едва сега Марая забеляза колко бе пораснал брат й. Бе едър почти колкото Кеш. Дори, реши тя, като погледна от единия към другия, двамата бяха еднакво високи.

— И двамата сме един и деветдесет — отбеляза Люк и се усмихна, прочел мислите на сестра си, след като проследи погледа й. — И килограмите ни са същите. Малко под деветдесет.

Марая премигна.

— И аз съм пораснала, но не чак толкова много. Стигнах само един и седемдесет и пет и съм петдесет и седем килограма.

Люк отстъпи крачка назад, колкото да погледне младата жена, която му бе и много близка и в същото време напълно непозната. Поклати глава, докато обхождаше с поглед женствената закръгленост на тялото й.

— Не можа ли да станеш някоя грозница? Или поне да беше кльощава? Ще ми се наложи да разгонвам мъжете с камшик.

Марая избърса сълзите и се усмихна неуверено.

— Благодаря, и аз те намирам много красив.

Кеш изсумтя.

— Люк е точно толкова красив, колкото южния край на муле, отправило се в северна посока. Така и не можах да разбера какво толкова намира Карла у него.

В същия момент Марая се обърна към Кеш, готова да защити любимия си брат. Но долови смеха на Люк и разбра, че Кеш го наблюдава с мъжка привързаност, каквато тя никога преди не бе виждала. Сякаш тези двамата бяха истински братя, не само по закон.

— Не му обръщай внимание, Дебеланке — каза Люк и отново прегърна Марая. — Той просто си го връща, заради това, което казах за разнебитения му допотопен джип. — Погледна над главата на сестра си към Кеш. — Та като казах разнебитен и допотопен, какво й е на колата ти?

— Всичко.

— Аха. А какво е наред?

— Нищо. Тръгнала е от Сиатъл. Истинско чудо е, че е успяла да стигне тук. Поговорката ясно казва, че Господ пази глупците и пияните.

— Сиатъл, значи? — Люк премести поглед към отворения багажник и веднага прецени какво има вътре. — Остави ли нещо, на което държиш там?

Марая поклати глава, внезапно обхваната от безпокойство.

— Добре. Значи си си спомнила за старата ферма, където играехме на криеница.

Тя кимна.

— Можеш да останеш да живееш тук.

— Ама… — Гласът на Марая заглъхна. Тя погледна от единия едър мъж към другия. Люк я наблюдаваше, изпълнен с очакване. По лицето на Кеш се бе изписал едва прикрит цинизъм. Веднага си спомни думите му: „Да не би да имаш намерение да се настаниш тук?“. Обърна се към Люк, обхваната от притеснение. — Не мога да се настаня тук просто така — каза тя.

— Защо да не можеш?

— Ами жена ти?

— Карла много ще се зарадва. Откакто Тен и Даяна живеят през част от годината в Боулдър, тук няма друга жена, с която Карла да си поговори. Не се е оплакала, но съм сигурен, че се чувства малко самотна. В това отношение „Рокинг Ем“ създава доста проблеми на жените.

Въпреки че Люк не каза нищо повече, Марая усети какво имаше предвид и си спомни сълзите на майка си, дългите периоди, в които тя не говореше с никого, гневът на баща им, насочен към жената, която не съумя да се приспособи към живота във фермата и която му се изплъзна, за да изчезне в мечтания свят, за който копнееше.

— Само че аз не мога… — Гласът на Марая пресекна. — Не мога да си плащам. Парите едвам ще ми стигнат да…

Люк прекъсна накъсаните й думи.

— Не се притеснявай. Ще си заработиш престоя тук. Лоугън има нужда от леля, а след някой и друг месец Карла ще има нужда от много помощ. Ако трябва да сме точни, след шест месеца и половина.

Циничната усмивка изчезна от устните на Кеш, когато осъзна какво иска да каже Люк.

— Карла бременна ли е? — попита той.

Люк се усмихна широко. Кеш извика от радост и прегърна мечешката зет си.

— Този път трябва да е момиче — предупреди го Кеш. — На този свят трябва да има повече жени като Карла.

— Знам. Само че ще бъда благодарен на това, което Господ ни изпрати. Освен това — добави Люк с хитра усмивка, — ако не успеем от първия път…

Кеш избухна в смях. Марая погледна от единия усмихнат мъж към другия и усети как в гърдите й бавно се надига радост, от това, че принадлежи някъде, също както бе в мечтите й. Не можеше да повярва на късмета си, докато оглеждаше прашния двор и не бе сигурна дали живее в сън или наистина.

След това погледна високия едър мъж с най-сините очи, които бе срещала и реши, че животът наистина е много по-привлекателен, отколкото бе мислила.