Елизабет Лоуел
Извън закона (7)

Седма глава

Спокойна външно, Даяна наблюдаваше как роувърът се отдалечава от тях с възможно най-високата скорост, която дъждът и хлъзгавият терен позволяваха.

— Вече можеш да я оставиш. Те няма да се върнат. — Даяна усети, че все още стиска пушката с насочена надолу цев. — Може ли? — попита Тен и протегна ръка към пушката.

— Ще трябва да се почисти. Дъждът беше доста… мокър — каза Даяна тихо.

Без да се усмихне, Тен кимна в знак на съгласие.

— Аз ще имам грижата за това.

— Благодаря ти. От години не съм чистила пушка. Сигурно съм забравила как се прави.

— Едва ли си забравила обаче как се стреля — каза Тен, докато проверяваше пушката с няколко бързи движения. С одобрение забеляза, че в цевта има патрон. — Благодаря ти. Приятно е да знаеш, че някой те смята за един от добрите.

— Аз… Ти всъщност нямаше нужда от мен — каза тя.

— Напротив, бяхме трима срещу един. Нуждаех се от помощ.

Даяна поклати глава.

— Ти можеше да направиш тоя иманяр на телешки котлет, преди приятелите му да усетят какво става. Защо не го стори?

— Никога не правя хората на котлети — каза Тен и отвори вратата на камиона. — Влизай вътре, мила. Влажно е.

— Аз говоря сериозно — каза тя, качвайки се в сухата кабина. — Защо се сдържа? С Бейкър не го направи.

Тен заобиколи камиона и се качи в кабината. Усещаше внимателния и съсредоточен поглед на Даяна върху себе си.

— Бейкър е грубиянин, който разбира единствено от груба сила — каза Тен. — Ако се бях нахвърлил с юмруци върху него, щеше да се върне за още. Това момче Милт е различен. Той просто е един перко и хулиган, и при това страхлив. Ще има да ме помни доста време.

— Дали ще се върне?

— Съмнявам се. — Тен се обърна и остави оръжията в калъфа. — Ако все пак се върне, да се моли да не попадне на Невада.

— Кой е Невада?

— Брат ми. Би му изкарал червата, без да му мигне окото. Той е твърд мъж.

— А ти?

Тен погледна към Даяна и се усмихна.

— Мила, още ли не си забелязала? Аз съм с толкова чувствително сърце, че и на мравката път правя.

За втори път от няколко минути Тен бе нарекъл Даяна „мила“. Тя знаеше, че би трябвало да се възпротиви на тази проява на близост. Най-малкото не би трябвало да я окуражава със смеха си. Опита се да го потисне, но не успя и се предаде, давайки воля на толкова дълго сдържаните си чувства.

— Браво, Даяна Сакстън! Справи се много добре.

— За какво става дума? — попита тя сепнато.

— Ти си жена с характер. Беше готова да се бориш за кутията с антиките. Застана зад това, в което вярваш, а това вече се случва страшно рядко.

Тен слезе от камиона, преди Даяна да успее да му възрази. Тя бе излязла с пушката в дъжда, не за да спаси няколко антики от иманярите, а заради Тен.

Не беше необходимо да се тревожа. Тен струва за цяла армия. Прав беше Кеш, че някой го е учил да се бие мъжки. Интересно кой и на каква цена.

Тен отвори вратата и остави кутията с антиките на мястото до Даяна, а после с гъвкаво движение се метна в кабината. Мъжествената му грация очарова Даяна. Подгизналата от дъжда риза прилепваше към мускулестото му тяло и очертаваше широките му рамена. Стига да поиска, би могъл да я надвие с лекота. Беше много по-силен от Стив.

Както винаги, Даяна отклони мислите си от миналото, което не можеше да промени. Единственото, което можеше, е да не забравя обещанието си никога да не дава основания на мъжете да си мислят, че тя им дължи нещо.

— Не се притеснявай — каза Тен.

— Какво? — сепна се Даяна. Дали не бе прочел мислите й?

— Антиките са здрави. В биенето Милт е аматьор, но иначе знае как да опакова гърнета. Нищо не е загубено.

— Освен за историята.

Тен я погледна въпросително.

— За археолозите истинската ценност на антиките е главно в това да видят как те са разположени една спрямо друга на терена — обясни тя. — Ако те не са фотографирани там, където са намерени, не могат да ни кажат много.

— На учените може би. За мен обаче това да мога да докосвам тези предмети — останки от една толкова отдавна изчезнала култура, е… — Тен сви рамене. — Бих се борил да спася всеки къс от тях.

Даяна отново бе изненадана от Тен. Тя не очакваше, че един непрофесионалист може да разбере интелектуалната и емоционална стойност на тези отломки от миналото. Почувства, че отново губи равновесието си, разкъсвана между страха си от мъжете и желанието си да се сближи с този противоречив и сложен човек.

Тен остави камиона в подножието на едно възвишение и тръгна към голямата ниша, използвана за базов лагер при разкопките. Вече бяха разтоварили нещата си, опънали спалните си чували и сменили мокрите си дрехи зад един, специално построен за такива извънредни случаи, брезентов параван.

Дъждът бе започнал да отслабва, но нито Даяна, нито Тен забелязаха това. Цялото им внимание бе погълнато от купчина керамични отломки, които студентите бяха разпределили в кутии, номерирани според това на кое място на терена са намерени отломките. И самите отломки бяха номерирани. Всеки можеше да се опита са сглоби тези триизмерни парчета мозайка преди откарването им в старата къща на ранчото.

Тен показа изключителен нюх в тази работа. Даяна се удивляваше от лекотата, с която той бръкваше в една кутия, после в друга и накрая показваше възстановения съд. Имаше нещо тайнствено в начина, по който късовете история ставаха част от нещо цяло в ръцете му.

След първия половин час Даяна забрави, че е сама с един мъж в усамотен каньон. Забрави да се притеснява, че може да каже или да направи нещо, което Тен да възприеме като някакви аванси от нейна страна. За първи път от години насам тя бе спокойна в присъствието на мъж.

Когато дъждът съвсем спря, Даяна се изправи, изпъна изтръпналите си крака и отиде до края на нишата. Макар че руините не се виждаха оттук, усети, че я обхваща възбуда. Преди хиляди години анасазите са гледали същата тази земя, вдъхвали са същия този аромат на мокра земя и хвойна. За един миг се почувства едно с анасазите.

— Отивам на терена — каза Даяна и вдигна раницата си.

Тен вдигна поглед от керамичните отломки.

— И аз ще дойда след малко. Не се качвай по стълбата, докато не изсъхне. И не ходи извън тази част от руините, където има решетка.

— Не се притеснявай, няма да предприемам нищо на своя глава. Много от тези руини са капани, които чакат жертва. При анасазите никога не знаеш дали земята няма да се окаже таван на някоя намираща се в земята кива. Ще вървя само по утъпкани пътеки.

Тен погледна Даяна, за да разбере дали в думите й няма скрит подтекст.

— Благодаря ти, че обърна внимание на моите предложения.

— Аз нямам нищо против здравия разум. Освен това ти си надзирателят на това място. Ако не харесвам твоите ъъъ „предложения“, това си е за моя сметка, нали? Ти винаги можеш да ме накараш да се съобразя с твоите заповеди.

Тен понечи да позаглади нещата, но после се отказа. Даяна беше права и ако знаеше тези неща, това би спестило много неприятности.

— Такава ми е работата.

— Ще го запомня.

Това бе самата истина. Мисълта да се опълчи срещу „предложенията“ на Тен я плашеше. Той имаше силата да наложи своята воля и тя знаеше това не по-зле от него.

— Ако чуеш клаксона на камиона три пъти или три изстрела на пушката, връщай се веднага тук — каза Тен.

Даяна кимна и погледна часовника си.

— Ще се върна преди залез.

— Трябва да бъдеш дяволски точна. — Той повдигна две керамични отломки срещу слънчевата светлина, струяща към нишата, намръщи се и остави едната настрана. — Само глупак или иманяр би се мотал из руините по тъмно.

Даяна не си направи труда да му отговори. И без това Тен не я слушаше. Беше вдигнал друга отломка срещу слънцето и сравняваше краищата й с тези на първата. Те сигурно съвпадаха, защото той изсумтя и написа нещо на вътрешната страна на парчетата. След почистването им те щяха да бъдат залепени, но лепилото се намираше в старата къща на ранчото.

Даяна започна да се изкачва от дъното на Септембър каниън нагоре по стръмните скали, следвайки следите на камиона, които дъждът не бе успял да заличи. Руините се виждаха съвсем ясно от мястото, където преди малко беше паркиран роувърът. Поради срутвания стените им бяха нащърбени и грапави. Някои от тях достигаха едва до глезена, а други бяха високи почти осем метра. Тук-таме извън стените се подаваха кедрови греди, крепели някога подовете. Тази част от гредите, която бе в стените, се бе запазила здрава, но оставащите навън части от тях бавно се рушаха.

Даяна разглеждаше руините, без да обръща внимание на подробностите — нещо, което бе научила от един възрастен археолог. Детайлите се губеха и на преден план изпъкваха само по-важните неща — размерите, симетрията и баланса, използването на сили и противосили, които човекът е трябвало да измисли, преди да ги направи, тъй като не съществуват в природата.

Археологът, проучил Септембър каниън пръв, бе пресметнал, че нишите на каньона са побирали между деветнадесет и двадесет и шест помещения, включително и съпровождащите ги кръгообразни киви. Височината на постройките варираше от един метър до три етажа, в зависимост от височината на самата ниша. Кивите приличаха на сутерени. Плоските им покриви някога са служили за под на едно място в селището, където са играели децата и жените са си оставяли житото. Балконът на триетажна постройка се използваше за таван на съседна двуетажна. Стълба от кедър водеше до подобен на каменен ковчег хамбар, построен в една цепнатина, прекалено малка, за да бъде дори и миниатюрна стая. Въобще помещенията на анасазите бяха толкова малки, че размерите им се струваха невероятни на съвременните хора.

Даяна отвори външния джоб на раницата си и извади оттам един бинокъл. Както винаги, търпението на анасазките строители на каменни къщи я очароваше. Без да познават каквито и да било метали, те бяха придали форма на камъка, използвайки го и като инструмент. С брадви, тежки два-три килограма, бяха изчуквали неправилните каменни блокове, придавайки им след безчет удари необходимата форма и размери.

Отляво на нишата имаше отвесна скала, прорязана от пукнатина, не по-широка от десетина сантиметра. По нея се виждаха вдлъбнатини, за които анасазите са се задържали, катерейки се по платото, за да пасат добитъка. Даяна се ужаси, като си представи как деца и стари хора са се изкачвали нагоре по този начин и как малки деца са си играели до урвите покрай нишата. Неизбежно е имало хора, които са се подхлъзвали и са падали. Всекидневното рискуване на живота й изглеждаше една ужасно висока цена за една ниша с южно разположение.

Даяна погледна руините без бинокъл и се намръщи. Ъгълът, под който се намираше, не й бе достатъчен за това, което искаше да направи. Нуждаеше се от удобно място, откъдето да нарисува по-детайлно руините. Най-подходящото време за това бе късният следобед, когато неправилностите и ъглите на постройките изпъкваха най-ясно под косо падащата светлина. Тази „сладка светлина“ обаче изчезваше бързо с напредването на деня.

Даяна се огледа и реши да рисува от срещуположната страна на каньона. Намести раницата си по-удобно и тръгна. Падналият дъжд не бе чак толкова обилен, така че Септембър крийк беше само една ивица, която тя прескочи без усилия. Пое нагоре по каньона. Пред нея се изпречи една голяма скала, по която не би могла да се изкатери, и тя започна да пълзи успоредно на основата й. На всеки пет минути спираше и поглеждаше руините отсреща, преценявайки ъгъла, под който те се виждаха, докато накрая не намери един, който й хареса. Щеше да й се наложи дълго да пълзи по склона в подножието на стените на каньона, но това й се беше случвало и на други терени.

Най-после Даяна стигна до върха на един доста стръмен участък, където част от пясъчника се беше откъртил. Избърса чело, прецени ъгъла, от който се виждаха руините, и въздъхна. Близко е, но не е достатъчно. Трябва още малко нагоре. Продължи да се катери внимателно, пълзейки през повечето време. Дрехите й попиха мириса на вечнозелените храсти, за които се хващаше, за да се изтегли по най-стръмните участъци. Внезапно забеляза пред себе си една керамична отломка, която блестеше на слънчевата светлина в необичайно червено. Тръгна припряно към нея и се наведе да я вземе. Пръстите й тъкмо достигнаха керамичния къс, когато земята под краката й пропадна и тя полетя надолу с порой от пръст и камъни. Изпищя и пропадна в тъмнина. Това, което извика, бе името на Тен.