Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Outlaw, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Димитрова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ibv1(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Извън закона
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2000
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-732-025-4
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni
Четвърта глава
Черният път криволичеше през гористите земи на националния парк надолу по стръмната страна на високото плато, където бяха постройките на ранчото „Рокинг Ем“. Земята ставаше все по-суха, доловете — по-дълбоки, а скалистите урви започнаха да се срещат по-често. Потоците и реките изчезваха под широките, често пъти пресъхнали, корита, лъкатушещи из живописните скалисти каньони. Хвойната, пелинът и клекът растяха заедно и насищаха въздуха със силната си миризма. Към дъното на каньона шубракът оредяваше.
Даяна внимателно гледаше променящия се пейзаж. Търсеше юка, клек и сладка трева — все растения, белег на културата на анасазите. На по-високите равнини се заглеждаше и за пелинови храсти, растящи там, където земята е била населявана и след това изоставена от хората. При появата на всеки нов безименен каньон край пътя тя поглеждаше девствената земя с копнеж, който не можеше да скрие.
— Стига вече — каза Тен най-накрая. — Карате ме да се чувствам като маркиз дьо Сад.
Даяна стреснато се обърна към него.
— Моля?
— Не се притеснявайте, не говоря за това как сте се вкопчили в дръжката на вратата, като че ли в нея ви е последната надежда за сигурност — каза Тен и я погледна косо.
По страните на Даяна изби червенина. Осъзна, че в желанието си да се отдалечи колкото се може повече от Тен, почти бе прегърнала дръжката на вратата.
— Аз… Това не е нещо лично — каза тя с усилие.
— Не, точно това е — каза Тен тихо. — Но не това ме кара да се чувствам като садист, а особеният начин, по който гледате тия каньони. Както гладният гледа храната и жадният — водата. Можем да спрем и да се доближите до това, което толкова харесвате, ако така ще се почувствате по-добре.
Даяна бе поразена от проницателността на Тен, неочаквана за един мъж. Всъщност Тен се държеше непредсказуемо още от мига, в който го видя. И продължаваше все повече да я изненадва.
— Това е много любезно от ваша страна, господин Блакторн, но едва ли съзерцанието ще ми помогне.
Тен я погледна за миг със стоманеносивите си очи и отново се загледа в пътя.
— А какво би ви накарало да се почувствате по-добре, доктор Сакстън?
— Да ме наричат по друг начин, надзирател — върна му го Даяна.
— Аз не съм много по формалностите. Наричай ме Тен.
Даяна понечи да му отвърне в същия тон, но се отказа. Страхуваше се да не би той да сбърка учтивостта й с нещо друго. Тен отново я погледна за миг.
— Хайде, давай, няма да го приема като покана.
— Моля?
— Продължи нататък и ми предложи да ти казвам Даяна. Ще схвана, че ти просто си любезна, а не че търсиш малко приключение.
— Трябва да те уверя, че аз наистина не търся „малко приключение“.
— Забелязах го още щом те видях, така че можеш да пуснеш дръжката на вратата. Защо гледаш така тъжно природата?
— Винаги ли си толкова директен?
— Да. А ти винаги ли си толкова нервна с мъжете или просто имаш непоносимост към мен?
— Има ли значение?
— Ако аз самият те дразня, ще се махна от очите ти веднага щом стане възможно — каза Тен сухо. — А ако просто не обичаш мъжете, няма значение кой ще е с теб.
Даяна мълчеше.
— Добре, ясно ми е — каза Тен. — Щом Невада пристигне, той ще поеме наблюдението на Септембър каниън.
— Причината не е в теб — каза Даяна с усилие.
— Не са ли ти казвали, че не те бива да лъжеш? Ти се ужаси от мен, още когато прескочих оградата на кошарата и накарах Бейкър да разбере това, което даже и конят му знае — че в боя печели по-умният, а не по-едрият.
— А също и бързият, силен и фатален удар, нали? — попита тя. — Всъщност Бейкър въобще нямаше шанс.
— Само глупак, кон или жена биха дали шанс на Бейкър.
— Значи аз съм глупачка?
— Не. Нито пък казвам, че си кон.
Даяна с усилие потисна смеха си, изненадвайки се от себе си.
Вниманието й бе привлечено от поредния малък каньон край пътя. Следата от усмивка избледня и устните й отново застинаха в предишния израз на копнеж.
— Какво гледаш? — попита Тен тихо.
— Гледам този каньон вдясно — отговори Даяна и посочи една гънка в основата на платото. — Има ли име?
— Доколкото знам, не.
— Мислех си, че по Колорадското плато има хиляди каньони като този. Би било необичайно да се движиш повече от километър по дъното им или по платото, без да се натъкнеш на следа от анасазите — счупено гърне, зид, разрушена каменна стена. — Тен възкликна учудено и я погледна. — Наистина е така — обърна се тя към него. — Колорадското плато е един от най-богатите археологически райони в света. Според някои учени тук се срещат десетки археологически обекти на един квадратен километър. Макар че не всичките са достатъчно важни, за да се правят разкопки, самият им брой е поразяващ. Само в Монтезума каунти, например, има около сто хиляди археологически обекта.
Тен подсвирна. Този момчешки жест учуди Даяна. Поредната странност у този мъж, който можеше да бъде и свиреп, удряйки Бейкър, и нежен, превързвайки болното коте.
— Между другото, какъв е броят на анасазите, живели тук? — попита Тен.
— Тук ли? Не знам. В долината на Монтезума те са били около тридесет хиляди — много повече от живеещите там днес. По време на най-големия възход на културата на анасазите земята е изхранвала повече хора, отколкото днес, въпреки съвременните технологии. Във всеки от безименните каньони — продължи Даяна със задавен от вълнение глас — е възможно да бъде намерена онази изключителна находка, която би обяснила защо културата на анасазите е процъфтявала по тези места повече от десет века и изведнъж е изчезнала така внезапно, сякаш хората са зарязали работата си по средата и са тръгнали, без да вземат нищо със себе си.
— Това ли търсиш? Отговорът на тази стара загадка?
Тя кимна.
— И защо?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво всъщност искаш? — попита Тен. — Известност? Богатство? Работа в университет на Изток? Аудитории, пълни със студенти, които си мислят, че си по-умна от Бога?
— Имаш нещо против университетите по принцип или просто аз не ти допадам?
Тен долови в тези думи ехото на собствения си въпрос, зададен преди малко, и се усмихна вътрешно.
— Не те познавам достатъчно, за да мога да кажа, че не ми допадаш. Просто съм любопитен.
— И аз също. Затова искам да зная какво е станало с анасазите. Внезапното изоставяне на накацалите по скалите къщи по времето на най-големия възход на тяхната култура е загадка, не по-малка от тази какво е причинило изчезването на динозаврите.
Тя скришом погледна Тен. Макар че той се взираше в трудния път, очевидно я слушаше внимателно. Обикновено Даяна бе сдържана по отношение на нещата, които я вълнуват. В Тен обаче имаше нещо, което предизвикваше у нея желание да говори. Искаше й се той да промени мнението си за нея. Всъщност тя не би могла да го обвинява, че се е държал студено. Не беше ли тя тази, която само дето не се завря под масата на вечерята, за да избегне контакта с него?
Контрастите и противоречията у Тенеси Блакторн събуждаха любопитството й. Той умееше да се бие така хладнокръвно и в същото време да се грижи за болни котета. Справяше се с такава лекота и умение с големия камион и отвратителния път и същевременно бе заинтригуван от нещо толкова мъгляво и абстрактно като изчезналите анасази. Най-странното от всичко обаче бе, че този мъж беше и достатъчно проницателен, за да забележи безмълвния й копнеж по неизследваните каньони. Точно в този миг тя забеляза сякаш за пръв път чистата линия на профила му, високото му чело, леко чупливата тъмна коса, гъстите черни мигли, яснотата на очите му и сдържаната чувственост на устните.
Неочакваната посока на мислите й силно смути Даяна. Тя отново се загледа през прозореца, макар че вече й бе невъзможно да се върне към мълчанието на прекараните в камиона часове.
— Що се отнася до престижа или до преподавателското място — продължи Даяна, все още загледана навън, — аз не горя от желание да преподавам, в който и да е университет, особено на Изток. Прекалено много обичам Колорадското плато, за да живея на друго място. Занимавам се с преподаване, защото това ми осигурява пари и достатъчно време, за да изследвам културата на анасазите в обитаваните от тях земи. И след това да вдъхвам живот на видяното в рисунки.
— Да не би да си художничка?
Даяна поклати глава.
— В най-добрия случай съм илюстратор. Вземам направените снимки на обекта и чета археологическото заключение. После допълвам всичко това със собствените си знания за анасазите и правя няколко рисунки на обекта такъв, какъвто вероятно е бил, когато там са живеели хора.
— Това е нещо повече от правене на илюстрации.
— Не, това далеч не е изкуство. Майка ми беше художничка, така че знам разликата.
— Родителите ти в Колорадо ли живеят?
— Майка ми живее в Аризона.
При друг случай Тен не би подхванал темата за родителите, още повече, че като заговориха за това, в гласа на Даяна се прокраднаха предупредителни нотки. Интересът му към нея обаче бе надхвърлил границата на обикновеното любопитство. У Даяна имаше изблици на страст, съчетана с необичайна сдържаност. Да, това беше сдържаност, а не стеснителност. Тен познаваше доста стеснителни хора и знаеше, че нито един от тях не би могъл да се изправи в стая пред хора и да произнесе дори и една дума. Даяна се стесняваше не от хората, а от мъжете. Тен веднага бе забелязал, че много не я е грижа за мъжката половина от човечеството.
— А баща ти? — попита Тен.
— Какво баща ми?
Макар гласът й да бе непроменен, Тен усети, че тя леко се стегна.
— Той къде живее?
— Не зная.
— Той ли е причината да не обичаш мъжете?
— Честно казано, това въобще не е твоя работа.
— Разбира се, че е. Аз съм мъж.
— Мисля, че това дали аз мразя, или обичам мъжете не засяга нито теб, нито който и да е друг мъж.
— Съгласен съм, че не засяга другите мъже, но мен ме засяга.
— Защо?
— Защото ти предстои да прекараш в усамотение с мен следващите пет дни.
— Какво? — попита Даяна и се втренчи в Тен.
— Един от студентите си счупи глезена, като се катереше по стената на каньона — каза Тен и рязко заобиколи един размекнат участък от пътя. — Другият започна работа в Илинойс върху някакви индиански надгробни могили, а третият може да идва само през уикендите, тъй като през седмицата работи.
— Е, и?
— Аз ще бъда с теб на терена в Септембър каниън.
— Не е необходимо. Била съм сама на отдалечени разкопки.
— Не и в „Рокинг Ем“. Тук ще има въоръжена охрана на терена през цялото време. Дръж се, че става хлъзгаво — продължи Тен, без да променя интонацията си. Той прекара камиона по един хлъзгав участък, където пясъчникът беше отстъпил пред шистите, толкова рехави, че се отмиваха и при най-слабия дъжд. По време на летните порои участъците от пътя, пресичащи шистови терени, ставаха непроходими за часове и дори за дни. — В този район има професионалисти иманяри — продължи Тен. — Претърсват обекти. Ако някой им се противопостави, просто го набиват. Затова с Люк решихме никой да не ходи в Септембър каниън без охрана.
— Защо не ме предупредихте още в началото? — рязко попита Даяна.
— Шерифът ни каза за това едва снощи.
Даяна промърмори нещо. Тен я погледна косо.
— Ако не можеш да приемеш, кажи ми още сега. Ще се върнем в ранчото тъкмо за вечеря.
Тя не отговори. Опитваше се да овладее чувствата си, пламнали при мисълта, че ще прекара дни наред с Тен в отдалечения каньон.
— Ако мислех, че ще има полза от това, щях да ти дам честната си дума, че няма да те докосна. Ти обаче не ме познаваш достатъчно, за да ми повярваш, така че няма смисъл да ти давам обещания, нали?
Даяна не отговори. Неочаквано Тен спря камиона в средата на един по-широк участък от пътя и се обърна с лице към мрачната си спътничка.
— Сега накъде? Към Септембър каниън или обратно към ранчото?
Даяна гневно погледна навън. Бе доста изненадана, когато Карла й предложи работа през лятото. Заплащането беше минимално, но щеше да има възможност да проучва новооткритите руини. И сега всичко това й се изплъзваше.
Даяна погледна Тен. Тя наистина се ужасяваше от перспективата да остане сама с него няколко дни и в същото време част от нея не се страхуваше от това, което бе най-ужасното. Затвори очи: „Какво да направя?“.
В съзнанието й изплува споменът за Тен, който държи нежно котето със силните си ръце. Едва ли Карла би ме изпратила тук сама с този мъж, ако не му вярваше. Баща ми никога не е бил така нежен с никого, нито пък Стив.
По стар навик тя отклони мисълта си от ужасната нощ, когато бе разбрала, че не бива да вярва на мъжете, а също и на своите преценки. Все пак бе имала повече късмет от много жени, с които бе говорила. Бе наранена само душата й.
Един неочакван въпрос я накара да потръпне от чувства, които не искаше да назове. Щеше ли Тен да бъде така нежен с жена, както с онова коте?