Елизабет Лоуел
Извън закона (12)

Дванадесета глава

— В никакъв случай — категорично каза Тен. — Хич не си мисли, че ще ти позволя да правиш разкопки на оная кива. Няма да доближаваш оная дупка.

Даяна премигна и се вторачи в мъжа, превърнал се внезапно в надзирателя на „Рокинг Ем“. Нищо в него не напомняше за онзи мъж, който снощи й разкри удоволствието да те целуват. През целия път до Септембър каниън я преследваха спомени, от които потръпваше. Поглеждаше Тен и той й се усмихваше — знаеше за какво си мисли.

Сега обаче той беше сериозен. Нищо в него не подсказваше, че е способен на каквато и да било нежност.

— Даяна, искам да ми обещаеш.

— Или какво? — попита тя напрегнато.

— Или сме били дългия път дотук напразно, защото се връщаме обратно.

— А ако аз откажа да се върна обратно?

Даяна погледна сивите очи на Тен и си помисли как е възможно някога да са й изглеждали топли.

— Толкова ти подхожда да си надзирател.

Той чакаше.

— Добре, ще стоя от тази страна на каньона — каза Даяна ядосано. — Обещавам. Не че това ти е нужно кой знае колко. Ти можеш да ме заставиш да се подчиня и го знаеш много добре.

— Така ли? — каза Тен невъзмутимо. — Ти си толкова находчива и бърза, че няма да ти е трудно да отидеш до кивата, преди да мога да те спра. Сега обаче ти ми обеща и аз няма да се будя през нощта в студена пот, след като съм те сънувал как лежиш под камъните неподвижна и безжизнена.

Даяна усети как кръвта се дръпна от лицето й.

— Тен! — прошепна тя и докосна лицето му.

Той затвори очи за миг. Когато ги отвори, те бяха възвърнали обичайния си израз. Тен се наведе и целуна Даяна по устните.

— Радвам се, че в този момент не изпитваш страх от мен.

— Така ли мислиш?

— Първо се ядоса и реши да държиш на своето, но после разбра, че не си струва заради това да биеш дългия път до ранчото. И затова се съгласи с мен. Това не е страх, а здрав разум, мила. Всъщност уплашеният бях аз.

Даяна прихна да се смее.

— Вярно е — каза той. — Помислих си, че ти така ще се уплашиш от мен, че няма да ми позволиш да те целуна отново.

Спомените от предишната нощ нахлуха в Даяна и по тялото й се разля топла вълна.

— Ще се уплашиш ли, ако те прегърна и целуна така, както ми се искаше тази сутрин?

— От сутринта очаквам да го направиш. Имам чувството, че не си ме целувал цяла вечност. Тен, липсваш ми! Липсваш ми до болка!

— И ти на мен! Дай ми устните си, мила — прошепна той.

Устните им се сляха в целувка, от която дъхът на Даяна секна. Тя обгърна с ръце шията му, притискайки се в него. Подчини се на неудържимото си желание да го прегърне толкова силно, че той да не може да се откъсне от нея, докато целувката му не утоли копнежа й.

Земята изчезна под краката й и Даяна увисна в силните ръце на Тен. Погали мускулите на ръцете и раменете му, подтиквайки го да я притисне така, че да остане без дъх. Не се страхуваше от силата му, обгърнала я така плътно, защото тя искаше това, бе копняла за това.

Тя позволи на Тен да се откъсне от устните й едва когато започна съвсем да не й стига въздух. Остана притисната до него с лице, заровено в топлата му шия.

— Мила, в теб има огън, който може да накара и камъкът да пламне. Ако някога поискаш нещо повече от целувки, ела при мен.

Даяна издаде някакъв нечленоразделен звук и впи устни в шията му. Докосването на езика й до кожата му разтърси Тен като мълния.

— Имаш хубав вкус — прошепна тя бавно, докосвайки го отново с език. — Солен. Дали кожата ти има такъв вкус навсякъде?

Тръпка на желание премина през Тен, като си представи как Даяна опитва кожата по цялото му тяло по същия начин. Внимателно я смъкна надолу, докато тя не стъпи на крака. С усилие отклони поглед от пламналите й устни. Желаеше я така, както никога досега не бе желал жена.

— Ако искаш да рисуваш, по-добре да разтоварим камиона. Ще загубиш най-хубавата светлина.

— „Сладката“ светлина.

Тен я погледна въпросително.

— Така фотографите наричат светлината в късния следобед — сладка светлина — обясни Даяна.

— Къде искаш да рисуваш?

— Всички рисунки на руините в едър план съм ги направила, така че трябва да изчакаме студентите да понапреднат в разкопките до ново ниво — каза Даяна. — Трябват ми няколко рисунки в перспектива, които да покажат руините в естественото им обкръжение. За да ги направя обаче, трябва да отида на срещуположната страна на каньона.

Даяна вдигна рамене и млъкна. Беше обещала да не минава от другата страна на каньона, което означаваше, че в момента нямаше какво да рисува.

Тен тихо изруга, знаейки, че няма разумно основание за нежеланието му да пусне Даяна близо до кивата.

— Вземи си нещата за рисуване. Аз ще огледам мястото. Ако не намеря нищо подозрително, можеш да рисуваш, където искаш. Само не се приближавай до оная проклета кива.

Петнадесет минути по-късно двамата вече вървяха към руините. Тен се движеше с такава скорост, че на Даяна й струваше доста усилия да не изостава. Тя обаче не се оплака. Извивката на устните му ясно показваше колко му е неприятно да я води обратно към кивата. След малко обаче и тя изпита неговия страх. Наблюдавайки го как оглежда мястото в подножието на скалата, където беше пропаднала, тя си помисли, че и той може да хлътне в някой древен капан. Едва не му викна да се върне, макар да знаеше колко малка е вероятността той да се натъкне на втора непокътната кива.

След половинчасова проверка на терена Тен се убеди, че той не крие повече капани. Дори и да имаше други киви, те вероятно бяха запълнени много отдавна с пръст или таваните им все още бяха достатъчно здрави, за да издържат осемдесетте му килограма. И в двата случая за Даяна нямаше опасност. Кивата, в която тя беше паднала първия ден, се намираше на около тридесет метра от него и бе маркирана с колчета.

Тен даде знак на Даяна да се приближи. Тя изпълзя нагоре по неравния наклон с непринудената грация на сърна.

— Намери ли нещо? — попита тя задъхано.

— Керамични парчета, камъни от зидовете и ето това.

Даяна проследи с поглед протегнатата му ръка. Беше й необходим само един миг, за да осъзнае какво вижда. Преди повече от петстотин години част от скалата се бе откъртила, запълвайки почти цялата ниша под себе си. Опитните очи на Даяна веднага забелязаха острия камък и керамичните отломки — доказателства, че тук са живеели анасазите.

— Дано да са си били отишли, когато скалата се е откъртила — каза Даяна тихо. Припомни си думите на Тен „лежаща неподвижна и безжизнена под камъните“.

— Не знам защо си мисля, че тях ги е нямало тук. Всъщност съм сигурен в това. — Той я погали отзад по шията и се отмести. — Скъпа, по-добре се заеми с рисунките си. Дори и камъкът не е вечен.

Даяна рисуваше бързо, тъй като не искаше да изпусне благоприятния ефект от косо падащата към руините следобедна светлина. Тен бе минал от срещуположната страна на каньона и разглеждаше нащърбените останки от някога целите постройки.

— Само още няколко минути — извика тя.

Досега бе рисувала руините в сегашния им вид, а в момента ги пресъздаваше такива, каквито са били преди векове, когато каньонът е бил огласян от кучешки лай и детски смях. Тогава жените са мелели жито в каменни мелници или са изпъстряли глинени съдове със сложни шарки, докато мъжете са разговаряли за времето, боговете и за последния слух за нападения от север. Тесният каньон е бил оживяван от гласове, особено в дни като днешния, когато слънцето облива земята с топлина, светлина и живот.

Противно на навика си Даяна не нарисува хора между постройките, нито пък направи небето синьо. В рисунката й имаше само една самотна фигура — на мъж, стоящ на брега на поточе, над което бяха надвиснали тежки облаци. Мъжът беше загадъчен и властен, черната му коса бе разрошена от буреносния вятър. Това бе шаманът пришелец, викащ своя брат, бурята. Застанал с гръб към срутената ниша, той бе неподвижният център на яростен вихър. Неговият брат, бурята, се бе отзовала на вика му. Неочаквано шаманът се обърна и погледна Даяна с очи с цвят на дъжд, очи, които проникваха в душата й.

Даяна трепна. Бе се втренчила в завършената рисунка така напрегнато, че тялото й беше изтръпнало. Тя машинално затвори скицника, пусна го в раницата и се изправи. След минута вече бързаше надолу по склона към Тен.

Като чу, че тя идва, Тен се обърна и погледна Даяна с очи с цвят на дъжд.

— Свърши ли? — попита той и протегна ръка да й вземе раницата. Вместо нея Даяна му подаде ръката си. Те бавно сплетоха пръсти. Пръстите й потънаха между неговите и тази близост бе интимна като целувка. Дланта на Тен беше топла и твърда и Даяна се запита какво ли би чувствала кожата й, ако ръцете му имаха достъп до тялото й.

Тази мисъл не излизаше от главата й, докато вършеха обичайните си за края на деня задължения — поливане с леген зад паравана, приготвяне на вечерята, след това почистване. Слънцето се бе скрило зад скалите, но истинският залез щеше да настъпи след час. Макар горещината да бе понамаляла в сенките на скалите, стените на каньона все още излъчваха топлина. Даяна не чувстваше нужда да надене дежурния си памучен пуловер върху блузката без ръкави. След къпането бе сменила сандалите и шортите си с джинси и туристически обувки. И на Тен му бе топло и затова не беше си направил труда да си сложи риза, чорапи и обувки. В момента се беше опънал в своята постелка, която бе преместил на края на нишата, за да го полъхва лекият ветрец.

— Колко жалко, че не сме на лагер в Блак спрингс — каза Тен и се протегна. — Там има големи вирове, в които спокойно можеш да се разхладиш.

— Сигурно е като в рая. Не че сега се оплаквам — добави Даяна и намръщено се загледа в купчина керамични отломки. — Била съм на терени, където има само вода за пиене.

Тя отмести погледа си от отломките и погледна Тен, изтегнат спокойно в постелката си. Почувства как по тялото й се разлива познатата топла вълна. Приближи се и седна до Тен.

— Тен? — Той отвори очи, в които горяха сребристи пламъци. Всички мисли се изпариха от главата й, заедно със способността да говори свързано. — Мога ли ъъъ… Ти би ли…

— Мислех, че никога няма да ме попиташ.

Той обгърна с ръце лицето й и го приближиха до своето. Устните им плавно се нагодиха една към друга. Тен притегли Даяна към себе си, така че тя се озова легнала през гърдите му с почти цялата си тежест. Тя потрепери. Тен въздъхна и я пусна.

— По дяволите, не исках да те уплаша! Въобще не помислих как ще се почувстваш отново в леглото на мъж, и то полугол.

— Онова стана не в легло, а на предната седалка на кола. Затова в камиона сядам толкова далече от теб. А и той не беше съблечен, нито пък аз.

Тен затвори очи, за да не види Даяна гнева в тях. Притисна я към гърдите си и погали косата й. Искаше му се да може да промени миналото, но това бе невъзможно. Единственото, което можеше, бе да я прегръща и целува. Ръката му нежно я галеше и през Даяна премина приятна тръпка. Тя потърка лице в гърдите му, натъквайки се на косъмчетата по тях вместо на дреха — откритие, при което изненадано възкликна. Ръката на Тен се поколеба за миг, после продължи бавното си пътешествие надолу към съблазнителната извивка на гърба й. Този път милувката му бе по-различна — не успокоителна, а чувствена и възбуждаща. Даяна го целуна и после се откъсна от него с полуотворени устни. Явно се колебаеше.

— Продължавай — каза й Тен. — Виж дали кожата ми навсякъде има същия вкус, както на шията ми.

Дълбоките й сини очи се разшириха от учудване и любопитство. При първото проучващо докосване на езика й до кожата му дъхът му спря. Беше очаквал един плах допир, последван от някоя остроумна забележка за възможностите на лагерното къпане, а не това темпераментно нападение върху гъстите косми на гърдите си. Още по-неочаквано бе, че докато го галеше, зърната на гърдите й се втвърдиха. Той лежеше неподвижен, борейки се с внезапния си порив на страст. Единственото, което обаче си позволи, бе да провре пръсти в косата й, доближавайки устните й до своите, докато с другата си ръка милваше гърба й. Плъзна език между зъбите й, изпивайки я с целувка. Сливаше се с нея по единствения начин, който тя разрешаваше. Даяна почти бе загубила способност да мисли и говори. Устните й пламтяха, заситени, но тялото й бе изпълнено с копнеж.

— Аз искам… нещо повече от целувки. Но не зная какво.

— Ще разберем това бавно и спокойно — каза Тен и нежно я целуна. — Единственото правило ще бъде, ако аз направя нещо, когато не искаш, да ми кажеш и веднага ще спра.

— Това не е справедливо спрямо теб. Да, зная — каза тя бързо, изпреварвайки Тен. — Животът не е справедлив, но аз не искам да го правя още по-тежък за теб.

— Скъпа, той и без това е достатъчно тежък. — Той разсея възраженията й с целувка. Повдигна я от гърдите си и я сложи да легне с гръб към него. — Така ще се чувстваш по-сигурно — пред теб няма нищо, а зад теб съм само аз. А ти знаеш, че никога няма да те взема насила, нали?

— Да — каза Даяна и това бе истина. Ако не вярваше на Тен, не би дошла с него в Септембър каниън, а още по-малко би тръпнала от целувките му. Тен бе прав и за друго. В това положение наистина се чувстваше по-сигурна. Пред себе си виждаше само каньона, който бавно потъваше в прегръдката на здрача. Едва ли можеше да се измисли ситуация, по-различна от онзи миг, така жив в спомените й, когато се бе оказала заклещена между безучастната машина и неумолимото тяло на Стив.

Тен очерта с показалец контура на тялото й от главата през шията, дясното рамо до талията, още по-надолу през ханша и десния крак до глезена. Инстинктивната й реакция показа на Тен колко чувствително бе станало цялото й тяло.

— Край на училищните правила за забранени места между ключицата и талията — каза Тен и я целуна отзад по шията.