Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Outlaw, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Димитрова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ibv1(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Извън закона
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2000
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-732-025-4
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni
Девета глава
Даяна седеше в старата къща на ранчото и втренчено гледаше керамичната отломка в ръката си. Тя й напомняше за злополуката преди две седмици, когато Тен бе скочил при нея и я бе повдигнал нагоре. Спомни си колко внимателно ръцете му търсеха рани по тялото й и с каква лекота я бе издигнал към светлината.
Потънала в мислите си, Даяна въобще не забелязваше керамичната отломка в ръцете си. Спомените резонираха не само в ума, но и в тялото й. Обляха я топли и студени вълни и страшно й се прииска да докосне Тен, да опознае мъжественото му тяло също както той бе опознал нейното. Опита се отново да се концентрира върху керамичния къс, лежащ в дланта й, но единственото, за което можеше да мисли, бе мигът, когато се хвана с две ръце за ръката на Тен и се изправи на крака.
От този миг Тен бе започнал да се държи с нея приятелски любезно, като по-голям брат. Вечер подреждаха заедно керамичните отломки. Разменяха си откъслечни реплики за липсващите им части или си говореха за времето, за ранчото и за напредването на разкопките. Нито веднъж обаче Тен не я докосна — нито когато й помагаше да се настани на мястото си на вечеря, нито когато надзърташе през рамото й, давайки й съвет за липсващото парче от някой съд. Той би имал оправдание, ако се доближи повече до нея, но не го направи нито веднъж.
През първите няколко дни фактът, че Тен избягва да се докосва до нея й действаше успокоително, но после започна да я озадачава, а след четиринайсетия ден направо взе да я нервира.
Той сигурно си мисли, че не се къпя достатъчно често.
— Каза ли нещо? — попита Тен, седнал срещу нея. Даяна ужасена осъзна, че е изрекла гласно мисълта си.
— Нищо — побърза да отговори тя.
След малко остави керамичното парче настрани и се изправи. Чувстваше се неспокойна. Погледна към мъжа, прекарал толкова дни и вечери с нея. Замислено наблюдаваше как дългите му пръсти обръщат керамичните отломки от всички страни, държейки ги внимателно поради крехкостта им. Тен докосваше техните ръбове и като че ли чрез този допир изучаваше най-фините им контури. И тя правеше същото, когато работеше — един вид изследване чрез сетивата, което бе станало част от нейната природа, също както и страхът й от мъжете.
Всъщност тя вече не се страхуваше от мъжете или най-малкото — не от всички мъже. Макар че от време на време Люк я стряскаше с височината си, тя не се съмняваше, че Карла се чувства сигурна с избрания от нея мъж, също както и малкият Логан — с баща си, предопределен му от съдбата. Не всички деца имаха такъв късмет с родителите си. Даяна нямаше. Нито пък всички съпруги бяха така щастливи с мъжете си. Майката на Даяна със сигурност не бе изпитвала спокойствие и удовлетворение в своя брак.
Даяна продължаваше да наблюдава ръцете на Тен, очарована от съчетанието от сила и прецизност в тях.
Какво ли би било да те докосват така внимателно?
При този мълчалив въпрос през нея премина тръпка, от която й премаля. Копнееше да бъде докосвана от Тен, но това бе толкова невъзможно. Той беше мъж и щеше да иска нещо повече от това.
— Мяу!
Даяна се забърза към прозореца, доволна, че котката я откъсва от неочаквания й порив.
— Здравей, стари разбойнико! — каза тя, като отвори прозореца и протегна ръце.
Паунс се хвърли в ръцете на Даяна. Козината му ухаеше на хладина и свежест. Протърквайки лице в лъскавата козина на котката, Даяна се настани обратно в стола си. Паунс замърка одобрително и този вибриращ звук се прибави към свистенето на вятъра отвън.
— Ти си царят на „Рокинг Ем“, нали? — попита тя с усмивка. — Мисля, че можеш да замениш няколко уловени мишки срещу това да поседиш в скута ми, нали?
Тен вдигна очи. Даяна нежно разтриваше гърба на котето, а то й отвръщаше с мъркане. Чистата радост, която Даяна изпитваше от галенето на котешкото телце, събуди мъжките желания на Тен. След първия ден на терена той стоеше на разстояние от нея. Никога нямаше да забрави ужаса в очите й, когато я докосна за пръв път в древната кива. Усещаше, че Даяна все още се плаши от него, колкото и да се стараеше да скрие това. Може би се страхуваше, защото когато го видя за първи път, той беше победител в едно кратко, но жестоко сбиване. Или защото бе обучаван за командос. А най-вероятно причината се криеше в самия него. Тенеси Блакторн, който никога не се бе разбирал с жените. Той бе роден за бандит, а не за любовник или съпруг.
Паунс доволно измърка в скута на Даяна.
— Ако бях сигурен, че и мен ще ме галиш така, бих отишъл и аз да хвана някоя мишка.
Даяна учудено погледна Тен и се засмя неуверено. Той сигурно се шегуваше. А ако не беше така? В нея се надигна споменът за стария й страх. Заговори с напрегнат глас, а думите излизаха в скоропоговорка.
— По-добре изяж пилето, приготвено от Карла, отколкото да разменяш умрели мишки срещу това да те галя. Аз не съм чувствена. Мисля, че сексът е за мъжете, не за жените. Аз съм фригидна, ако това означава спокойно да можеш да живееш и без секс. — Тен рязко вдигна поглед и се опита да каже нещо, но думите се лееха от устата й като поройна река. — Мъж трябва да е измислил думата фригидна — продължи Даяна. — Една жена просто би казала, че не чувства необходимост да страда.
Думите й отекнаха в тихата стая. Даяна се притесни от своята прямота, въпреки че не би взела назад нито една сричка от казаното. Тен трябваше да знае.
— Не си спомням да съм те питал за мнението ти за секса — каза Тен.
Една дълга минута Даяна галеше козината на Паунс, успокоявайки котето и самата себе си.
— Вярно е, че не си — каза тя най-после с въздишка на облекчение. Най-страшното беше минало. Тен знаеше и вече не би могъл да я обвини. — Но преди време разбрах по един доста неприятен начин, че е по-добре да си прям, отколкото да си мълчиш, а после да те обвинят, че си предизвиквал.
— Не се притеснявай, Даяна. Навсякъде по теб има знаци „Влизането забранено“. Който не ги забележи, трябва да е така сляп, както си ти.
— Моля?
— Ти си абсолютно сляпа за своята природа. Не само че не си фригидна, а дори притежаваш една рядка чувствителност. Вдишваш вятъра, милваш ръчичките на Логан и докосваш керамичните отломки с пръстите си, които са толкова чувствителни, че веднага разбират какви ръбове има по тях. Галиш Паунс и той мърка от удоволствие, а ти се радваш на това не по-малко от него. Всичко това очевидно радва сетивата ти. А сексът е най-голямото удоволствие, което сетивата могат да изпитат. — Тен сведе очи към керамичните отломки. — Пристигна ли новата кутия от терена? — попита той с равен глас, сякаш току-що не бяха разговаряли за нещо толкова интимно. — Очаквам една кутия от 10-Б. Мисля, че част от тази червена делва сигурно се е отронила върху това място на решетката. Преди много години, разбира се.
Даяна се вкопчи в този въпрос, доволна, че разговорът се връща към неутрални теми.
— Да, някъде тук е. Ей сега ще я донеса.
Тя отиде в ъгъла на стаята, където бяха струпани кутиите с номерирани керамични отломки в очакване да дойде и техният ред. Кутията с отломки от участъка 10-Б беше най-отгоре. Даяна я занесе до дългата маса, където Тен работеше.
— Благодаря. Представяш ли си, в горната част на делвата има едно парче с червен цвят.
— Наистина ли? — изненада се тя. Червеният цвят се срещаше най-рядко по керамиката на анасазите. Бе се появил по съдовете през последния им период, през който те бяха достигнали доста на север. — Мислиш ли, че имаме всички парчета, за да сглобим делвата?
Тен промърмори нещо неопределено. Отвори една кутия и внимателно извади оттам парчетата на старинната делва. Тя беше боядисана в керемиденочервено, върху което бяха изрисувани шарки в бяло и черно.
— Защо този вид делви са толкова редки? — попита Тен.
— Обикновено такива съдове, боядисани в няколко цвята, се срещат на юг оттук. Или този, който я е направил, е преселник, или тя е била разменена срещу друг предмет. Тази делва и правилната форма на каменните зидове в Септембър каниън ме карат да мисля, че селището е от времето на Пуебло III. Е, тъй като не съществува машина на времето, никога няма да сме сигурни сто процента, че това е самата истина.
— Все пак знаем най-важното — и те са били хора като нас. Строяли са къщи, смеели са се, плачели са, сражавали са се, отглеждали са деца, умирали са. И най-вече са се страхували.
— Всъщност според най-новата теория анасазите са се заселили по скалите не поради страх — каза Даяна.
Тен скептично повдигна лявата си вежда.
— Просто им е харесала гледката, която се открива от скалите, така ли?
— Не става дума за това. Според тази теория ние твърде прибързано приписваме на анасазите намерението нарочно да построят къщите си в скалите. Може би са оставили върха на платото свободен, за да сеят там, а по дъното на каньона не са строели поради опасност от наводнения. Така единственото място за заселване остават скалите.
— А какво казват тези учени глави за сигналните кули по върха на Меса Верде? — измърмори Тен. — Анасазите са имали навика да се осведомяват за новородените чрез тях.
Даяна погледна Тен, но той изглеждаше погълнат от червените керамични парчета пред себе си. Вече беше открил две, които си пасваха, и търсеше мястото на трето.
— Възможно е да са посрещали посетители оттам, а може би кулите са показвали пътя през платото на хората от други места — каза Даяна.
— Хората от други места са били чужденци, а чужденците по-скоро са неприятели.
— А може би анасазите са мислели, че чужденците са непознати приятели.
— Това би могло да обясни защо културата им изчезва толкова бързо — каза Тен иронично.
— В някои академични кръгове твоята гледна точка би се сметнала за реакционна във философско и политическо отношение — каза Даяна. Беше й приятно да се наслаждава на бързината и широтата на неговия ум. Часовете, прекарани в подреждане на керамични отломки и разговори за анасазите, тя очакваше с почти същото удоволствие, както и работата на самия терен. — Ето ти парчето, което изглежда е в средата.
— Благодаря. Подръж го, докато изсъхне лепилото по тези две парчета. Защо професорите не следват доводите на здравия разум, когато търсят причината за заселването на анасазите по скалите?
— Като например?
— Птиците летят не защото им харесва да гледат отгоре, а защото котките не могат да го правят.
— Не го казвай на Паунс — усмихна се Даяна.
— Не е необходимо. Той е наясно с това и проявява повече разум, отколкото тези, които си въобразяват, че анасазите са построили своите къщи в скалите по друга причина, а не за самозащита. Или иначе казано, от страх.
— В това има логика. Защо обаче през периода, когато анасазите напускат върха на платото и се заселват в скалите, не са се увеличили погребенията?
— Погребенията?
— Самозащитата означава война, войната — рани и смърт, а смъртта…
— Води до погребения — прекъсна я Тен.
— Точно така. Дори непосредствено преди внезапното изчезване на анасазите няма увеличение на погребенията. Следователно теорията, че вражески племена са принудили анасазите да се заселят в скалите има едно слабо място. Няма увеличаване на смъртността, следователно няма война. Просто е!
— По-скоро е опростено. Тия теоретици би трябвало да вдигнат глави от книгите си и да проверят как стоят нещата в действителност.
— Какво искаш да кажеш?
— Само победителите погребват своите жертви.
От равния тон на Тен я побиха тръпки.
— Изглеждаш доста сигурен в това — каза тя.
— Защото съм бил в такова положение — на страната на губещите. Въпреки изминалите векове нещата не са се променили особено. Болка, страх, смърт и недостатъчно живи, които да оплачат и погребат мъртвите. Хищниците обаче винаги са достатъчно. — Присвитите очи на Тен проблясваха така остро, че Даяна се запита какво ли са видели те. — Във всеки случай всеки, който знае поне малко биология, би могъл да каже на твоите теоретици, че построяването на каменни жилища по стръмните скали отнема огромно количество енергия и време и следователно и нуждата, накарала един народ да прави това, трябва да е била огромна. Най-вероятното обяснение е стремежът към оцеляване, а единственото живо същество, което заплашва живота на човека, е самият човек.
— Значи страх!
— Не подценявай страха. Нито едно живо същество, включително и човекът, не би оцеляло без него. Възможно е войната да е била затихнала, но анасазите са се страхували до такава степен, че са се оттеглили в скалите. — Тен вдигна поглед от керамичните отломки. — Ти можеш да разбереш този вид страх, нали? Това най-вече те е привлякло у анасазите. И те като теб се ограждат със стени, изолират се от света. И после започват да се задушават зад тях.
Даяна се бе втренчила в две керамични парчета.
— Оттегляш се вкъщи в скалите, до които се стига по една почти невидима пътечка и които и едно деветгодишно дете може да защитава вероятно защото почти не са ти останали по-възрастни хора, които да бранят селището.
— Е, да, но няма солидни доказателства за продължителен сблъсък на анасазите с някое войнствено племе — каза Даяна.
— Така ли? А какво означава „анасази“?
— Това е дума от езика на навахо, означаваща „древни“ или „тези, които са дошли преди“.
Тен се поусмихна, взе един керамичен къс със странна форма и се втренчи в него с невиждащи очи.
— Тя означава и „враг прародител“. Според мен към края на един дълъг и тежък период, през който северните анасази са се сблъскали с война, суша, болест или и с трите неща заедно, ги е обхванала някакъв вид лудост. Били са обзети от някакъв тъмен шамански култ. Може би страховете, които е използвал този култ, са имали някакво основание в реалността, но възможно е и да са съществували само в собствените им кошмари. — Тен поклати глава. — И в двата случая страхът е управлявал общността. Хората са се оттеглили в най-труднодостъпните за човешкия крак места, обградили са се със стени и са изпълнявали своите ритуали в кивите. Не им е достигало пространство в нишите, а са строели все по-големи и по-големи киви. Техните ритуали са ставали все по-сложни и тъмни и изисквали все повече умствена и физическа енергия. Не е възможно такава общност да съществува дълго. Как можеш да оцелееш, прекарвайки живота си наблъскан в каменни подземия?
— Значи мислиш, че анасазите са загинали в подземията на селището, което те са построили за себе си?
— Някои да. Други са избягали.
— Как?
— От север е дошъл друг шаман, пришелец. Неговите видения са разтърсили анасазите, защото са показвали, че освен тъмнината има и светлина, освен смъртта — и живот. — Тен внезапно вдигна очи и улови погледа на Даяна с ясните си очи. — Анасазите, повярвали на шамана пришелец, са напуснали завинаги своите красиви, опасни и безсмислени селища в скалите.