Елизабет Лоуел
Извън закона (8)

Осма глава

Тен тичаше, когато писъкът на Даяна рязко секна, оставяйки ехо след себе си. Не му бе необходимо да следва Даянините следи, за да я намери. Когато я чу да пищи, зърна за миг червеното й яке на срещуположната страна на каньона.

— Даяна! Даяна!

Не последва отговор. Тен изтича през дъното на каньона и започна да се изкачва по стръмния склон. Видя черната сянка на една прясна дупка в земята и разбра какво се бе случило. Даяна беше стъпила върху скрития в земята покрив на една кива и той бе пропаднал под тежестта й. Някои от кивите бяха по-дълбоки и от човешки бой и може би Даяна беше паднала точно в такава.

Тен се движеше бавно, готов да отскочи встрани при най-малкия признак на несигурност под краката си. Приближи се с пълзене до дупката.

— Даяна, чуваш ли ме? — От дупката долетяха някакви звуци — може би неговото име. — Не се движи — каза той. — Ако си си ударила гръбнака, можеш да си влошиш състоянието, като се движиш. Ще дойда при теб възможно най-бързо — този път Тен чу ясно името си. — Лежи неподвижно. Затвори очи, ако започне да пада пръст.

Тен допълзя още по-близо до дупката. Даяна беше пропаднала през тавана на кивата, без да засегне няколкото напряко лежащи кедрови греди. Той допълзя до самия край на дупката и надникна вътре. Полузатрупана от камъни, Даяна лежеше на около два и половина метра дълбочина в кръгообразното помещение.

— Слизам веднага. Само лежи неподвижно.

Тен се хвана за две от гредите, молейки се жилавият кедър да издържи на тежестта му. Промуши се през тавана и се приземи до Даяна. Тя инстинктивно се опита да стане.

— Не се движи.

— Не мога… да дишам.

Хрипкавото й дишане показваше, че тя диша по-добре, отколкото й се струва.

— Всичко е наред. При падането ти е излязъл въздухът, но вече се оправяш. Боли ли те някъде?

— Не…

Тен коленичи до главата й. Очите й се разшириха и тя хрипкаво си пое дъх.

— Спокойно, мила — каза той тихо. — Трябва да видя ранена ли си. Няма да ти причиня болка. Успокой се.

Замаяна и безпомощна, Даяна се опита да потисне страха си. Гласът на Тен беше мек и тя си спомни как успокояваше уплашения кон и държеше нежно раненото коте. Силните му и внимателни ръце опипваха главата, шията, раменете й.

— Не откривам нищо счупено, а и ти не реагира на докосванията ми — каза Тен накрая. — Да чувстваш скованост някъде?

— Не… Аз усетих… — На Даяна не й достигаше въздух повече от емоционалния шок, предизвикан от докосванията на Тен, отколкото от самото падане. — Навсякъде… където ме пипна… усетих.

— Добре. Сега си размърдай пръстите на ръцете и краката. Боли ли?

— Не.

— Отново ще проверя врата ти. Ако дори и леко те заболи, ми кажи.

Дългите му пръсти отново лекичко заопипваха врата на Даяна, промъквайки се толкова бавно през косата й, че тя не усети как той постепенно пое тежестта на главата й в ръцете си.

— Боли ли?

— Н-не.

Тен бавно завъртя главата й надясно.

— А сега?

Даяна се опита да отговори, но не можа и поклати глава.

— Ако не те боли, като клатиш глава, значи си добре. Сега да видим как ще седнеш. Ще го направим бавно. Ако те заболи гърбът, ми кажи. Готова ли си?

С лявата си ръка Тен придържаше раменете й, а дясната му ръка бе пред гърдите й, предпазвайки я от залитане, ако й прилошее. На нея наистина без малко не й прилоша от допира на ръцете му до неочаквано чувствителните й гърди.

— Добре съм — каза Даяна задъхано.

— Дотук много добре — съгласи се Тен. — Вие ли ти се свят?

Главата й се въртеше, но не от падането, а от близостта на този силен мъж, коленичил до нея в сумрака на древната кива.

— Не, не ми се вие свят.

— Добре. Да почакаме малко, за да сме сигурни.

Докато Тен разглеждаше счупения таван над главите им, Даяна разглеждаше него. За първи път осъзна колко е хубав с черната си вълниста коса, широко чело, раздалечени сиви очи, гъсти мигли, прав нос, високи скули и леко набола брада, подчертаваща мъжествения овал на лицето му. Имаше и още нещо у Тен, освен правилните му черти, което привличаше Даяна — той й вдъхваше увереност, че няма да използва силата си срещу нея. Изпита страхотно облекчение и едва сега си даде сметка колко голяма част от енергията й е била ангажирана в това да потиска страха си от мъжете.

— Добре ли си? — попита я Тен. — Изглеждаш малко замаяна.

— Да, замаяна съм. — Даяна си пое дъх на пресекулки. — Това се дължи на усещането, че земята пропада под краката ти.

— Сигурно. Готова ли си да се опиташ да се изправиш?

— Да.

— Ще го направим бавно и спокойно. Първо застани на колене.

С непринуденост, която преди би я ужасила. Тен й помогна да коленичи. Докато тя се опитваше вече без негова помощ да се закрепи в това положение, очите на Тен преценяваха реакциите й, а ръцете му — координацията на тялото й.

— Готова ли си да станеш? Не искам да те притеснявам, но ще се почувствам много по-добре, когато излезем оттук.

Едва сега тя си даде сметка къде се намират.

— Кива! Паднала съм през тавана на кива, нали?

— Да, мила. Трябва да се измъкнем колкото се може по-скоро от това проклето място. Тук е опасно. Готова ли си?

Готова или не, с негова помощ тя се изправи на крака за секунди. Опря се за миг на силните му ръце и усети топлината на тялото му. Отдръпна бързо ръцете си, като че ли се бе опарила.

— Добре съм — каза тя бързо. — Наистина. Мога да стоя сама.

По забързаните й думи Тен разбра, че тя е смутена и я пусна, без да се отдалечава от нея. Искаше да може да я хване, ако колената й я предадат.

— Не ти се вие свят, нали? — попита той.

Главата й се въртеше, но това се дължеше на неговата близост, а не на евентуални наранявания при падането. Даяна обаче нямаше намерение да му обяснява всичко това.

— Не, не ми се вие свят — каза тя твърдо.

Даяна отклони поглед, опасявайки се да не би одобрителното й отношение към Тен да стане прекалено очевидно — нещо, което тя не желаеше. Не искаше да му дава основания да очаква каквото и да било от нея като жена. С присвити очи огледа дупката в тавана, която бе единственият им изход от кивата. Ако се изправи на пръсти и се протегне нагоре, може би ще успее да достигне кедровата греда. Макар че не беше много сигурна.

— Всъщност доста ме е страх — призна тя. — Някои жени биха могли да се измъкнат сами през тази дупка, но не и аз. В часовете по физическо хич ме нямаше на успоредката.

Тен измери на око разстоянието до тавана и до кедровите греди.

— Няма проблеми. Нали затова Господ е създал мъжа.

Тен ритна встрани един камък, стъпи здраво и протегна ръце към Даяна.

— Хайде, мила, качвай се.

Тя го погледна така, като че ли беше й предложил да се телепортира през дупката.

— Не се притеснявай, няма да те изпусна — каза Тен. — Всеки ден вдигам и по-тежки неща. Ще те повдигна нагоре, за да се хванеш за кедровите греди. Като се държиш за тях, ще можеш да изпълзиш навън.

— А ти?

— Нали затова Господ е направил мъжете по-силни от жените. Всичко е наред, Даяна. Няма да те нараня. Повярвай ми.

— Аз, ъъъ… — заекна тя. Преглътна и неохотно се доближи до Тен. — Добре, ще опитам. Какво трябва да направя?

— Първо сложи ръцете си на раменете ми.

В един миг Даяна си помисли със страх, че не ще може да направи това. Затвори очи, опитвайки се да се пребори със старите си страхове. Тен внимателно я наблюдаваше, усещайки страха й така ясно, както бе усетил меките женствени извивки на тялото й, докато проверяваше дали е ранена.

— Даяна! Сложи ръце на раменете ми!

Тя отвори очи. В гласа му звучаха стоманени нотки. Даяна неохотно повдигна ръце към раменете му. Знаеше, че той усеща треперенето й, но не можеше да го спре.

— Сигурно се страхуваш да не паднеш отново? — попита той.

— Аз, ъъъ…

Ръцете й обвиха твърдите мускули на раменете му. Беше толкова силен. Почувства се безпомощна.

Спомни си как онова шарено коте се бе сгушило в ръцете му! То се бе отпуснало и мъркаше. Тен не го нарани. Няма да нарани и теб.

— Какво искаш да направя? — попита Даяна.

— Закрепи се на раменете ми. Ще те повдигна нагоре, така че да се хванеш за кедровата греда. Държейки се за нея, първо ще застанеш по колене на раменете ми, после ще се изправиш. От това положение би трябвало да излезеш от кивата без проблеми. Разбра ли?

Тя кимна, хвана се по-здраво за раменете му и се опита да се закрепи.

— Още не — каза Тен и бавно я погали по гърба. — Трепериш прекалено силно. Успокой се, мила. Ти си добре.

— Като ме г-галиш, се изнервям о-още повече.

Тен озадачено я погледна.

— Хайде, започваме. И дръж гърба си изправен.

Той приклекна, обви ръце около бедрата й и започна да се изправя, повдигайки я към кедровите греди. Не беше необходимо да се тревожи за това гърбът й да е изправен. Цялото й тяло се бе вдървило поради това, че силните му ръце бяха сключени около бедрата й, а главата му притискаше корема й.

— Тен!

— Всичко е наред, мила! Държа те.

Точно в това е проблемът! — помисли си Даяна.

— Можеш ли вече да се хванеш за някоя от гредите?

Даяна повдигна едната си ръка и се хвана за едната греда.

— Хванах се — каза тя задъхано.

— Добре. Сега хвани и другата греда.

— Хванах я.

— Дръж се.

Тен направи едно бързо движение и преди Даяна да се усети, се озова по колене на раменете му, държейки се за гредите за равновесие. Ръцете му бяха на ханша й и здраво я държаха, а лицето му…

Ако не престана да мисля за това, ще падна.

— Сега се закрепи — каза Тен с глух глас.

— Лесно е да се каже — процеди Даяна през зъби.

Той се засмя и тя почувства топлината на дъха му.

— О, боже!

— Какво има? Да не би някоя от гредите да е прогнила?

Даяна не отговори. Без да обръща внимание на тръпките, които пълзяха по тялото й, се притегли нагоре и се измъкна от кивата. Отдалечи се с пълзене от ръба на дупката и седна, обгръщайки с ръце раменете си. Но най-чувствителните места на тялото си усещаше възбуда.

— Всичко наред ли е? — извика Тен.

— Да. Аз, ъъъ… — Тя стисна зъби. — Да, наред е.

— Отдръпни се. Излизам.

След секунди две ръце обвиха кедровата греда. Тен се набра на гредата, задържа се с една ръка, а с другата хвана втория кедров стълб, прехвърли краката си и се изтласка навън с лекотата на гимнастик, който се упражнява на успоредка.

— Къде си се научил на това? — попита Даяна.

— На същото място, където се научих да лекувам котета.

— Къде беше това?

— Преди много години, далече от тук, в друга страна.

— Но къде? — продължи да настоява тя.

— В школата за командоси.

Даяна зяпна от изненада. Тен протегна ръце към нея, за да й помогне да се изправи.

— Да вървим, скъпа! Слънцето скоро ще залезе.

Даяна погледна нагоре. Тен беше прав. Съвсем скоро слънцето щеше да изчезне зад хоризонта. И тя щеше да остане сама в тъмното, на края на света, с един мъж, който не само бе много по-силен от нея, но бе и обучаван да убива.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Тен и клекна до нея. — Ако не можеш да вървиш, ще те нося.

Тя се отдръпна от него и се опита да си възвърне самообладанието. Погледна изпитателно Тен, но не видя в изражението му нито триумф, нито злонамереност, нито жестокост. На лицето му бе изписана единствено загриженост за състоянието й.

— Аз мога… — Гласът й изневери и тя преглътна. — Аз мога да вървя.

Тен понечи да протегне ръце към нея, но като видя, че тя се дръпва, се отказа. Изправи се и отстъпи назад.

— Ставай. Като се нахраним, се връщаме в ранчото — каза той сухо.

— Какво? Защо?

— Знаеш защо. — Той се извърна настрани. — Всеки път, когато се приближа до теб, ти се свиваш. Ще се чувстваш по-спокойно с някой от другите мъже.

— Не! — Силното чувство в гласа й спря Тен. Той се обърна и я погледна.

— Моля те, остани — каза тя припряно. — Вярвам ти повече, отколкото съм вярвала на който и да било мъж откакто… Откакто аз… Тен, това не е нещо лично. Моля те, повярвай ми!

— Трудно е да се повярва — каза той остро.

— Тогава повярвай на това — ти си първият мъж, който ме е докосвал от години. Плаша се до смърт от това, че всъщност не съм изплашена, а би трябвало.

— Не си много ясна.

— Зная. Ще се оправя, обещавам.

Той погледна Даяна, после кимна и й подаде ръка. Ако се протегне, тя можеше да я хване и да се изправи с нейна помощ. Един миг Даяна гледа тази жилеста ръка, после се хвана с две ръце за нея и се изправи.