Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (8)

Осма глава

— Тази земя не е била заселена толкова бързо, както равнините на Тексас или Уайоминг — подхвана Люк. — По-голямата част от местността Фор Корнърс е скалиста. Трудно за мъжете, още по-трудно за животните и ад за жените. Индианците също създавали трудности. Племето навахо било миролюбиво, но скитащите се банди създавали проблеми на белите и другите индианци. И когато ликвидирали Черния ястреб след Гражданската война, белите дошли и останали тук, а повечето от тях трудно могат да се нарекат почтени граждани.

Карла се усмихна.

— Не е ли минавал оттук пътят на хората, обявени извън закона?

— Съвсем близо — призна Люк. — Един от моите прапрадеди вероятно е яздел с бясна скорост по тези места, видял земята, харесал я и се върнал, веднага след като се освободил от хората, които го преследвали.

— Преследвали? Хайка?

— Зависи с кого говориш. Ако разговаряш с лявото крило на семейството, казваш, че Кейс Макензи просто се е опитвал да върне златото на законния му собственик. Ако разговаряш с другите, кълнеш се, че тъкмо Кейс Макензи ограбил една банка и хванал пътя с тридесет килограма злато в торбата.

— Ти на кого вярваш?

— Преди защитавах първата версия, но след това показах златото на брат ти…

— Златото у теб ли е?

— Около една шепа. Кеш веднага каза, че не е от повърхностен слой. Порови се из старите вестници. Оказа се, че банката е приемала депозити от мините „Хард Лак“, „Шин Сплинт“ и „Мое Крик“. Тяхното злато е от повърхностни слоеве — загладено от водата на късове или стрито на прах в речните дъна. А онова, което е носел моят предшественик, е било остро, ярко и е минавало през кварца като слънчева светлина през пролетни води. Брат ти го погледна и каза, че е от мината на Лудия Джак.

— Кеш никога не ми е разказвал за това.

— Помолих го да не казва на никого, дори на теб. Представяш ли си как ще плъпнат иманярите и набързо ще изровят земята в ранчото.

— Не се шегуваш, нали? Златото, което имаш, наистина ли е от легендарната мина на Лудия Джак?

— Мината може да е митична, може и да не е — сухо каза Люк. — Златото е било истинско, както и Лудия Джак Търнър.

— Какво кара Кеш да мисли, че е от твоето ранчо?

— Златото, предавано от поколение на поколение в моето семейство, много прилича на златото от други мини в тази област — същото съотношение на калай, сребро, олово, мед или каквото е там. Пък и семейната история го потвърждава. Кейс имал брат, който се оженил за едно момиче, което открил да тича като обезумяло из земите на мустангите. Тя била приятелка на Лудия Джак. Местността се пада на юг. Тъй като Лудият Джак ходел пеша, вероятно мината е била наблизо. Съобщавам ти мнението на Кеш и трябва да ти кажа, че оттогава насам я търси всеки път, когато дойде. Кейс Макензи не е харесал само земята. Тук намерил момиче, чийто баща не бил достатъчно бърз с пистолетите, нито е имал достатъчно късмет с миньорската кирка. Марая Търнър наследила правата върху водата на Екоу Крик, Уайлд Хорс Спрингс и Тен Сентинелс Сип, както и правата върху минералните залежи на голяма територия. Всеки обявен извън закона човек от цялата проклета област лагерувал на прага й.

Карла затвори очи и бавно се отпусна, заслушана в плътния глас на Люк, който й разказваше за хора, живели преди повече от век, хора, за които местността Фор Корнърс е била обетована земя, върху която още не бил стъпвал бял човек, а индианската история била толкова стара, че по-голямата част от нея вече била забравена.

— Виждал съм снимки на Марая — продължи Люк. — Знам защо обявените извън закона се навъртали наоколо. Била е красавица. Предизвиквала мъжете, защото храбростта й била пословична. И всеки се втурвал презглава да улови лунната светлина в шепите си и да й я поднесе само за да зърне усмивката й. — Люк отпи глътка кафе. Карла се бе втренчила в него и го гледаше с обожание. — Марая държала на земята и настройвала обявените извън закона един срещу друг, както правела кралица Елизабет през деветнадесети век. Не позволявала никому да властва над нея. Цели две години продължила борбата за благоволението й. Който се приближал до нея, неизменно след време бивал убит. Тогава се появил един мъж, стрелец от класа, с когото никой не можел да излезе на глава. Бърз и внимателен, той нито веднъж не се хванал в клопките им.

— Какво станало?

— Марая имала късмет. Този мъж бил Кейс Макензи.

— Човекът със златото?

— Същият. — Люк се усмихна. — Той нямал намерение да се жени. Не възнамерявал дори да се влюби. И ненадейно прописал стихове. Възпявал жената, чиято коса била с цвета на планински мед. — Той погледна Карла. — Като твоята. Очите ти също приличат на очите на Марая, ясни и прями. И устните ти са като нейните. Устни, които карат мъжа да иска… — Люк не довърши. Взе чашата и отново отпи. — Може би в жилите ти тече кръв от Търнърови, слънчице. Колкото повече те гледам, толкова повече ми напомняш за Марая. — Люк въздъхна и наум изруга късмета си. До него седеше жената, която желаеше, но не можеше да има. — Марая се оказала жената, която Кейс търсил. Дълго издирвал сина на Лудия Джак Търнър, за да му даде дела от златото на баща му. Било късно за Джони Търнър, но не и за дъщеря му Марая. Тя използвала богатството си, за да уреди живота в имението… — Люк се сети как преди години той бе чул от баща си същата история. — Марая родила осем деца на съпруга си. Едното било Матю Кейс Макензи, бащата на дядо ми. След него е Лукас Тайръл Макензи, след това е баща ми, Самюел Матю Макензи и после съм аз, Лукас Кейс Макензи. Оттогава ранчото се предава по наследство в ръцете на този, който има смелостта да се занимава със земеделие и животновъдство в този район.

Лицето на Люк бе загоряло от вятъра и слънцето, потъмняло от наболата брада, с фини бръчици, които излизаха от ъгълчетата на очите му, издълбани от непрекъснато взиране в далечината. С леката избеляла синя риза, износените джинси и изподраскани ботуши Люк бе достоен представител на семейството си.

— Бас държа, че приличаш на него — тихо рече Карла.

— На баща ми?

— Не. На престъпника Кейс.

Люк трепна, изпълнен с непреодолимо желание. Искаше да я прегърне, да усети как отвръща на ласките му, да чуе шепота й, да признае, че той е единственият мъж, когото обича.

Единственият мъж, когото не биваше да обича, защото не можеше да й предложи живота, който заслужаваше.

— Завиждам на Марая — бавно продължи Карла. — Дала е на своя любим всичко, което жената иска да даде на мъжа. Била е част от земята, както са били и индианците, които дошли до Пикчър Клиф и после изчезнали. Всички говорят за Запада, сякаш той е принадлежал само на индианците и обявените извън закона. Принадлежал е и на жените. По свой начин те са се борили за земята толкова свирепо, колкото всеки мъж. Иска ми се да съм една от тях.

— Не се залъгвай, момиче — язвително каза Люк. — Жените намразват земята. С основание. Тя ги смазва.

— Не е смазала Марая Търнър Макензи.

Люк вдигна рамене.

— Тя е била единствена. Завиждам на Кейс Макензи за любовта на Марая. Той е имал жена, която е обикнала тази сурова красива земя и никога не е плакала за мама, за копринени чаршафи или компанията на други жени. Марая е била някакво чудо.

— Много жени са живели на запад — бавно отрони Карла. — Една пета от земята е била владение на жени.

Люк вдигна вежди.

— Не знаех това.

— Ала мъжете пишат историята.

Той леко се усмихна и прикова очи в Карла. В погледа му нямаше желание, нямаше плам, а само студен метален блясък.

— Синът на Кейс не е имал късмет. Матю Макензи се оженил за едно момиче от Денвър. Тя била най-малкото дете в голямо семейство и първите десет години от брака раждала деца и плачела до скъсване за мама. Две от децата й оцелели. Когато влезли в пубертета, тя вече била заминала за Денвър. — Люк разсеяно завъртя чашата. Карла се страхуваше да проговори. — По онова време не можело да става и дума за развод. Двамата живеели отделно, той — в ранчото, тя — в града. Момчето, Лукас Тайръл Макензи, пораснало и наследило „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Това е дядо ми. Той се оженил за дъщерята на собственик на ранчо от околността. Тя имала три деца и била бременна с четвъртото, когато конят я хвърлил от седлото. И тя, и детето умрели. Осем години по-късно дядо ми се оженил отново. Баба Алис мразела „Рокинг Ем“. Щом баща ми станал достатъчно голям, за да управлява ранчото, баба ми и дядо ми се преместили в Боулдър.

Карла не помръдваше. Люк бе обзет от гняв и разочарование, сякаш бе приел за даденост факта, че няма да притежава жената, която обича, сякаш бе жертва на проклятие, което се предаваше в наследство заедно със земята.

— Татко и двамата му братя живеели в ранчото. Един след друг заминали за Корея. Когато се върнали, се оженили за момичета, с които се били запознали като войници.

Люк допи последната глътка кафе. Останалата част от историята на семейство Макензи нямаше да отнеме дълго време.

— Тук настъпил истински ад. Жените трудно издържали. Една от лелите ми се пропила и престанала, чак когато двамата с чичо ми се преместили в града. Другият ми чичо отказа да се премести. Жена му го съсипа. Често аз и двете ми братовчедки се криехме в плевника, за да избягаме от кавгите. Една нощ леля ми не издържа. Чичо бе скрил ключовете от колата и тя се запъти към града пеша. Беше студено, през февруари. Не стигна дотам. Но желанието й се изпълни. Не видя повече как слънцето залязва зад Огнените планини.

Карла настръхна. Беше чувала достатъчно за миналото на Люк, за да се досети какво следваше.

— Люк, недей да разказваш…

— Не — прекъсна я той мрачно. — Свършвам вече. Майка ми намразила „Рокинг Ем“ от момента, в който стъпила тук. Но обичала баща ми и решила да опита. Просто не бе достатъчно издръжлива. Отначало нямахме дори телефон, за да може да говори със семейството си и с приятелите си. Наблизо не живееше нито една жена. Тя имаше само децата си и работа, която е съсипвала и по-силни жени от нея. Една нощ вятърът започна да пищи по върховете и тя запищя заедно с него. След една седмица родителите й дойдоха да я вземат. Отведоха я заедно със сестра ми и двете ми братовчедки. Върнаха се на изток. Оттогава не съм виждал сестра си. Беше на седем години. Единственото, което ми е останало от нея, са няколко стари снимки и куклата, която й поправях. Когато я отведоха, аз бях навън да гоня заблудили се животни. Дори не се сбогувахме. После татко се пропи.

— А какво стана с майка ти? — нещастно попита Карла.

— Чух, че се омъжила отново.

Карла погледна мрачните кехлибарени очи на Люк и усети как сърцето й се свива. Искаше да го прегърне и да го утеши.

— Люк… — прошепна тя. Без да се замисля, се изправи и го погали. Той не помръдна, но очите му блестяха. Не направи усилие нито да я насърчи, нито да я спре. — Люк, аз… — Гласът на Карла замря. Не знаеше какво да каже. — Люк… — повтори и докосна устните му. Действаше инстинктивно. Повтори милувката, после още веднъж и още веднъж, като всеки път се притискаше все по-силно, докато накрая усети зъбите му.

Беше хубаво, но недостатъчно. Тя си припомни какво бе изпитала, когато за първи път го целуна. Горещо и разтърсващо чувство, породило страстта й. Колко ли пъти се бе унасяла в мечти? В копнежи по тялото му, притиснато в нейното.

Карла бавно отвори устни и докосна с върха на езика си неговите. Почувства силния трепет, който премина през тялото му. Когато се опита да поеме дъх, от гърлото й изскочи леко стенание. Не можеше да диша, бе изцяло погълната от този изпълнен с чувственост момент, вниманието й бе съсредоточено върху усещането, което се разливаше от върха на езика по цялото й тяло.

— Слънчице — прошепна той. — О, мила, недей… — Нямаше дъх да продължи, защото тя отново го целуваше.

Люк не се опита да вдигне ръце, не направи опит да я прегърне, не се опита да се обърне и да плъзне краката си между нейните, не направи опит да я положи върху себе си, докато топлата тежест на тялото й обхващаше бедрата му.

Но тялото му отказваше да приема заповедите на ума. Чувстваше се лишен от минало и от бъдеще.

Владееше се достатъчно, за да не изплаши Карла, както я беше изплашил преди три години, но не достатъчно, за да я отблъсне, както знаеше, че трябва да направи. Люк прие Карла, която се плъзна по тялото му и спря в скута му. Той пламна. Шептеше името й безспир…

Пронизващата сладост, която изпита Карла, бе повече от това, за което беше мечтала. Тя потръпна и извика, но викът й утихна в тъмната топлина на устата му.

Искаше да му каже, че този път няма да се обърне и да избяга, ако той отвърне на целувката й, ако я целуне силно, сякаш умира от жажда, а тя е чист извор, от който пие.

Люк с болезнен стон сложи край на целувката и освободи устните си, без да освободи тялото й от ласките на ръцете си. Тя силно потрепери, задъха се като него, а очите й потъмняха от първичната страст, която изпитваше.

— Желая те — дрезгаво рече Люк, като притисна ръка в тайната топлина на Карла. — Но това е всичко — продължи той със стиснати зъби, усетил накрая дълбочината на собствения си ад. — Желание. Никакви пръстени и клетви, никакви бебета, никакви цветни снимки и албуми. Никакво щастливо бъдеще. Няма да съсипя нито една съвременна жена в „Рокинг Ем“. Няма да създам деца, които ще бъдат отглеждани без майки. Клонът Макензи ще умре заедно с мен. — Карла почувства болката на Люк по-дълбоко от своята. — Но искам да знаеш следното — яростно продължи той, а очите му блестяха. — Независимо от това, за кого ще се омъжиш или колко любовника ще имаш, независимо колко дълъг ще бъде животът ти, нито един мъж никога няма да те желае така, както те желая аз. — Люк енергично стана, като повдигна Карла и я премести встрани. — Стой далеч от мен, слънчице. Ако отново дойдеш по този начин при мен, боя се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще намразя теб, себе си и ранчото.