Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (7)

Седма глава

— Намери ли призрачния кон? — попита Тен. Гласът му бе безизразен, но сивите му очи блестяха от съчувствие и смях. Люк бе прекарал дълги часове на пасбището, за да избегне близостта с Карла, под предлог, че търси митичния черен жребец, който живее в тесните червени каньони и скалистите проломи в югоизточната част на „Рокинг Ем“.

— Не, но един-два пъти видях следите му — отвърна Люк, докато сипваше в чинията си огромна порция говеждо печено, пържени картофи и сос.

Не вдигна поглед, когато Карла сложи до чинията му купа с хрупкав зелен боб. Измъчваше го мисълта, че я е тласнал в ръцете на някой колежанин. Дните му се струваха все по-дълги и по-дълги, но дори и смъртно уморен, достатъчен бе един поглед и в тялото му се забиваха горещите остриета на желанието.

Реши да не се прибира. Пет дни се скита из „Рокинг Ем“, спеше навън и се будеше с пламнало, изгарящо от страст, тяло. През деня преследваше мислите си, сякаш бяха облачни сенки, които летяха над лицето на земята.

На петия ден все още не бе наясно със себе си. Не можеше да приеме, че Карла е лежала в прегръдките на друг мъж, но си внушаваше, че загубата на девствеността й би му помогнала да я убеди да бъдат заедно.

Желаеха се. И двамата бяха на подходяща възраст. Можеха да си принадлежат, да удовлетворят страстта и да продължат да живеят по единствения разумен начин.

Отделно.

Тя дойде тук, за да се излекува от мен. Защо да се въздържаме, по дяволите? Защо не вземем това, което и двамата искаме толкова силно, че не можем да се погледнем, без да изтръпнем?

— Благодаря — рече Люк на Карла с по-рязък глас, отколкото искаше.

Тя се усмихна нежно и колебливо. Лицето му беше сурово. Откакто се скараха с Тен, се успокоиха и не се дразнеха. Тен не говореше за Люк, нито за чувствата й към него.

Няколко мига блестящите синьо-зелени очи непредпазливо се взираха в Люк с жажда. Изглеждаше уморен и измъчен.

Карла се върна в кухнята. Бе измила съдовете от вечерята и размесваше тесто за курабии. Каквото и количество да приготвеше, изчезваха за часове. Понякога си мислеше, че мъжете хранят кравите с тях.

— Има ли още кафе? — извика Люк от трапезарията.

— Два-три литра. Има ли достатъчно сос?

— Можеш да донесеш още.

Карла се усмихна, напълни чиния със сос, взе две ръкавици и ги уви около тънката гореща дръжка на кафеника.

— Къде е Тен?

Люк се намръщи.

— Предполагам, че е в спалнята. Защо? Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Просто се чудех как е ръката на Коузи.

Люк взе чинията със соса и започна да полива картофите.

— Какво е направил Коузи?

— Порязал се е, а не иска да отиде на лекар. Заших ръката му колкото можах, но не съм хирург.

Люк се обърна към Карла, наклони чинията и сосът се разля върху масата.

— Какво си направила? — попита той.

— Заших Коузи с извита игла и копринен конец от моя лагерен несесер. Преди години Кеш ме научи как да го правя. Той непрекъснато се порязва, когато прави изследвания на открито. В повечето случаи е достатъчно да се направи превръзка, но Коузи не искаше и да чуе. Каза, че му трябва само обикновена стара игла и конец. Когато свърших, потопи ръката си в отвара от тинтява, с която мажат раните на телетата.

— Сосът!

Люк сведе поглед, загреба с пръст соса и го облиза. Карла му наля кафе. Двата месеца работа в ранчото я бяха научили да се справя с тежките кухненски съдове.

— Ловко го правиш — отбеляза Люк.

Карла го погледна удивено.

— Какво?

В миг той забрави какво искаше да каже. Очите й бяха близо до него, сочните розови устни с меката си извивка безмълвно го подканяха.

— Кафеникът — рече Люк с плътен глас. — Справи се с него без проблеми.

— Болката е велик учител — сухо каза Карла. — Достатъчно е да се опариш два-три пъти, за да се научиш да се пазиш.

Блестящите кехлибарени очи на Люк се присвиха. „Болката е велик учител. Научаваш се да се пазиш.“ Дали Тен нямаше да се окаже прав? Че Карла се е върнала в „Рокинг Ем“, за да се излекува от болката, която той й бе причинил.

Люк я желаеше. Радваше се на болката в тялото си, защото отвличаше вниманието му от болката в душата. Дори да не беше се отдала другиму, тя си оставаше малката сестра на най-добрия му приятел, неподдала се на мрачната слава на „Рокинг Ем“ в съдбата на жените.

Ето! Карла го наблюдаваше с жадни очи. Тялото му пламтеше. Прехапа устни, за да сподави надигащото се стенание.

Престани да ме гледаш, искаше да й каже. Нима ми отмъщаваш за онова, което сторих преди три години? Защитата му беше рухнала.

Люк уморено потърка врат. Не петте дни го бяха изтощили, а мислите за сестрата на Кеш, от които напразно се опитваше да избяга, но все откриваше, че не е помръднал.

— Бурята стигна ли те?

Думите на Карла бавно проникваха в съзнанието му. Усети колебанието й да го заговори, загрижеността й, копнежа й да чуе гласа му.

Люк знаеше колко болезнен е този копнеж, защото и той се измъчваше. Във воя на вятъра бе чувал и нейния глас, бе виждал лика й през падащата водна пелена на пороя. Бе се будил в нощта с протегната ръка, за да почувства мекотата и топлината на тялото й. Но ръцете му докосваха единствено хладната земя, на която спеше.

— Не — тихо отговори Люк. — Бях в един от страничните каньони, където скалите образуват козирка. Тя ме предпази от дъжда.

— Като каньона Септембър?

— Да. Кеш разказвал ли ти е за това място?

— Не. Ти ми разказа, когато бях на четиринадесет години и ми даде едно парче индианска керамика, което си намерил там. Още го пазя, мисля, че ми е… талисман. Напомня ми за всичко, което се е случвало някога и може пак да се случи.

Карла сведе очи. И каньонът, и мъжът бяха недостижими. Люк притаи дъх. В гласа й се долавяше копнеж, от който сърцето му се сви.

— Кеш обеща да ме заведе там през август — продължи тя. — Ще усетя ветровете, ще чуя плискащата се в камъка вода… Ще разгледам развалините.

— Никога не съм намирал развалини — рече Люк. — Знам, че са там… — За миг погледът му се зарея нанякъде, после вдигна рамене и продължи да се храни. — Ранчото ми отнема времето. — Дългите пръсти на Люк разсеяно докосваха чашата кафе. Карла наблюдаваше ръката му с несъзнателен копнеж. — Когато каньоните се покрият със сняг — продължи той, — често се замислям за предците ни. — Люк вдигна чашата с кафе в безмълвен поздрав към Карла. — Виждаш ли, малкото керамично парче, което ти дадох, откри нов свят и за мен.

— Навярно — каза тя с пресипнал от спомени глас. — Ти откри нов свят и за мен, тогава, когато моят се сгромолясваше.

Люк се намръщи от спомена за нещастното крехко четиринадесетгодишно момиче, в чиито очи имаше повече мрак, отколкото светлина. Не за първи път изруга съдбата, която за миг беше отнела родителите й на един заледен планински път.

— Кеш ти даде този свят — тихо рече Люк. — Аз просто се присъединих към него.

Карла бавно поклати глава, но не каза нищо. Беше само на четиринадесет години, когато погледна светлокафявите му очи и видя бъдещето си.

Бяха й необходими седем години, за да разбере, че не беше видяла неговото.

— Седни и си сипи кафе — каза Люк. — Изглеждаш… уморена.

Карла се поколеба.

— Добре, с удоволствие — усмихна му се тя. — Ще си взема чаша.

— Можем да пием от моята — небрежно рече той. — Ще се примиря дори със сметана и захар, ако искаш.

— Не е нужно. Вече мога да го пия и черно.

Научи се една нощ преди три години, точно след катастрофата. Бе се прибрала в апартамента си и си представяше, че Люк е срещу нея, двамата пият кафе и разговарят за „Рокинг Ем“, за планините и хората, за проломите с високи дървета от двете страни, за посевите и лъскавите непокорни домашни животни.

Люк издърпа стола до себе си и я покани да седне.

— Благодаря — тихо рече тя.

Желаеше я така, както желаеше самия живот. Отпи от черната течност и й подаде чашата.

— Настани се удобно, слънчице. Мисля, че е време да научиш историята на „Рокинг Ем“.