Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fire and Rain, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Близнакова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 142гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey(2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Огън и дъжд
„Коломбина“, 1995
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni
Пета глава
Карла се обърна към Люк. Лицето й рязко бе променило израза си и от безгрижното веселие, с което бе отговорила на Тенеси, не бе останала и следа. Очите й излъчваха надежда. Той разбра, че нищо не се бе променило.
— Май още търсиш игла в купа сено, а? — меко попита.
Карла и Люк мълчаха. Гледаха се така, сякаш от последната им среща бяха изминали години, а не часове.
— Ръкавиците са там — с треперещ глас рече Люк и посочи към един шкаф до печката. Не отделяше очи от синьо-зеления й взор.
— Ръкавици ли? — повтори Карла, загледана в извивката на веждите му, чистата линия на устните и загорялата кожа на лицето му.
— Да, ръкавици.
— Аз пък твърдя, че ми мирише на сладкиш — отново се намеси Тен.
— Нямаш ли какво да правиш? — острото попита Люк и отмести поглед от Карла.
— Не. Но ако ми дадеш чаша кафе, ще имам.
Люк гневно изгледа приятеля си, който бе нещо като надзирател на работниците в ранчото. В отговор Тен му се усмихна. Бе доловил ревност в поведението на Люк. Нали само преди миг бе коментирал достойнствата на фигурата на Карла.
Ревността и гневът са лоши съветници, каза си Люк в желанието да се успокои.
— Кафе ли? — Сърцето й се сви. — Забравих да направя…
— Как можа да забравиш кафето? — Люк бе доволен, че има отдушник за гнева си. — И най-големият глупак би съобразил, че след убийствената работа в ранчото, кафето е животоспасяваща напитка! Кафеникът е първият съд, който се слага върху печката, остава там през целия ден и се измива последен. Освен това, наредих вечерята да е готова в шест. Кое време стана? Ако не можеш да се справяш със задълженията си, можеш да си вървиш.
Люк се обърна и излезе от кухнята, преди Карла да успее да отговори. Не й бе говорил така грубо и рязко, откакто я обвини, че не е пораснала достатъчно, за да умее да изрази любовта си към един мъж.
— Хей — обади се Тен, — не го взимай навътре! Тревожи се за черната кобила. Състоянието й се влошава, а ветеринарят не може да разбере какво й е.
Карла издаде неопределен звук и продължи да търси в шкафовете. Не откри нищо. Бе готова да избухне в плач и да зареже всичко.
— По-спокойно, момиченце. Хората няма да умрат от глад, ако почакат малко.
— Кажи това на Люк.
— Добре.
Карла сграбчи ръката му, когато той тръгна през кухнята към кабинета на Люк в другия край на къщата.
— Пошегувах се — бързо изрече тя.
— Аз пък не се шегувам.
Той погледна нещастното лице на Карла и поклати глава.
— Няма и два часа откакто си тук, а вече изглеждаш изтощена. Опитвала ли си да кажеш на Люк как се чувстваш?
— Първият ден винаги е труден.
— Не това имам предвид. Казвала ли си на Люк, че си влюбена в него?
Карла замръзна на мястото си. Понечи да проговори, но от устните й не се отрони и звук. Лицето й бе мораво.
Тен въздъхна.
— Успокой се, Карла. Тук няма човек, който да не знае това, с изключение на Люк. Не мислиш ли, че е време да му кажеш?
— Той знае.
Тен тихо изруга, свали шапката си и прокара пръсти през черната си коса.
— Не е моя работа да се бъркам, но не виждам много смисъл да тичаш след вятъра. Защо се измъчваш?
— Аз не… — Карла едва говореше. — Не съм тук за това. Дойдох да се излекувам от… от детското си увлечение. — Тя преглътна два пъти и се опита да продължи, като полагаше усилия да говори спокойно. — Мисля, че Люк знае защо съм дошла и затова прави всичко възможно да ми помогне.
След това изявление, Тен сякаш онемя. След малко каза:
— Ще ти помогна да сложим масата.
— Благодаря, Тен. Обещавам, че утре ще бъда по-спокойна.
Трябва да бъда, каза си. Не мога да прекарам лятото, затаила дъх, да чувствам как сърцето ми бие като на птичка в клетка, непрекъснато да се ослушвам за стъпките на Люк, за гласа и смеха му.
След няколко минути тя изтича в трапезарията с купчина вестници. Покри голямата маса със стари новини, реклами за храни на добитък и отглеждане на расови коне.
Двамата с Тен подредиха приборите. Работниците проявяваха нетърпение. Един от по-смелите надникна, но преди да отвори уста, Тен извика:
— Ще ви обадя, когато храната е сервирана.
Мъжът го изгледа с недоумение. Студените сиви очи на Тен го пронизаха.
— Оглуша ли?
— Не, господине. — Той бързо отстъпи назад. — Добре съм си.
— Сигурно умират от глад — виновно каза Карла.
— Не. Още помнят курабиите, които правеше. Когато Люк им каза, че ще готвиш няколко дни, лигите им потекоха.
— Кажи им да се успокоят. Ще бъда тук цялото лято, а не само няколко дни.
Тен вдигна рамене.
— Последната жена, която се задържа тук повече от две седмици беше грозна като смъртта и се напиваше до козирката. Накрая Люк я изгони, защото готвеше отвратително.
Карла се разсмя. Тен само се подсмихна криво.
— Събрахме пари, за да си купи билет за автобуса и да си тръгне. — Той комично изви устни. — За Аляска.
— За Аляска?
— Да. Назначиха я да плаши мечките да не приближават до мрежите със сьомга.
Двамата се заляха в кикот. Не видяха едрата фигура, застанала на прага, с поглед в часовника. Бе седем без двадесет. Люк прецени, че храната е готова и се отказа отново да порицае готвачката, която не бе се справила навреме.
Карла сграбчи китката на Тен и погледна часовника му.
— Спагетите сигурно вече са готови! Може би са малко твърди, но…
— След цял ден, прекаран на пасбището, сме готови на всичко.
Карла направи гримаса.
— Не знам. Понякога спагетите залепват за зъбите…
Тен се разсмя и леко подръпна един лъскав кичур от косата й.
— Радвам се, че се върна. Грееш като слънце.
— Благодаря, Тен — свенливо го погледна тя. — И аз се радвам, че се върнах. Обичам това място.
— Мястото или собственика?
Въпросът бе зададен тихо и Карла се престори, че не е чула. Усмихна се на Тен и тръгна към печката. Чак тогава забеляза Люк. Напрегнатото му тяло излъчваше нетърпение и гняв.
— Чудех се кога ще си спомниш, че си наета да готвиш, а не да флиртуваш.
— Аз не флир…
— Правиш го — рязко я прекъсна Люк. — Внимавай, момиче. Както се усмихва, Тен е разбил безброй женски сърца. Не става за женитба, макар да е истински мъж. Само протегни ръце и той ще те грабне. И двамата знаем колко те бива да се хвърляш в чужди обятия.
Карла пребледня и се извърна. Взе ръкавиците и се приготви да вдигне казана с врящите спагети. В миг Люк прецени, че няма да успее и се втурна да й помогне. Тя се бореше с непосилната тежест и едва не я изтърва. Той грабна дръжките и премести съда настрани. Никой не помръдваше. И двамата бяха осъзнали със закъснение, че Карла се бе отървала от голяма беда.
За един миг Люк наведе глава и леко докосна косата й. Лъхна го аромат на цветя. Благоуханието беше замайващо, обещаващо ласки и топлина. Карла се разтрепери. Люк отстъпи назад и изруга:
— О, господи! Как мислеше да се справиш с двайсет литра вряща вода? Добре ли си?
Тя кимна. Люк се вцепени при мисълта, че би могла да пострада. Представи си как врялата вода погубва нежната й кожа и потръпна.
— Слънчице — нежно рече той, — сигурна ли си, че не се нарани?
От неочакваната му нежност Карла се разстрои. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите. И без това Люк я смяташе за дете.
— Добре съм — дрезгаво отвърна тя и си пое дълбоко дъх. Копнееше да се обърне и да го прегърне, да почувства ръцете му около тялото си, да го държи в обятията си и да я милва.
— Благодаря ти, че спаси вечерята.
— Вечерята ли?
— Спагетите.
Люк нежно я обърна, вдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Мислиш ли, че ме интересува дали в тенджерата е останало нещо? Ти можеше да пострадаш!
Погали лицето й и пое ръцете й в своите. От допира желанието му отново неудържимо пламна. Той рязко се обърна и се отдалечи.
— Късметлия си. Дете! Следващия път помисли, преди да се заемеш с нещо по-голямо от теб. Може да не съм наоколо.
Карла се обърка. Само преди миг гласът на Люк бе нежен, изпълнен с желание, а сега — остър и заядлив.
— Не съм дете.
— Какво смяташ да правиш с казана?
— Излей водата в мивката.
Люк се оправи с тежкия неудобен съд с такава лекота, че Карла искрено му завидя.
— Сега разбирам защо пещерните жени са търпели пещерните мъже — промърмори тя, мислейки, че Люк не я чува.
Той обаче я чу и я изгледа объркано. Не знаеше дали да се смее, или да ругае. Страстта се разгаряше в тялото му. Не бе наясно дали идването на Карла бе идея, достойна за радост, или за съжаление.
Работниците вече бяха насядали около масата и мълчаливо чакаха.
— Сипвайте си — подкани ги тя. — След минута се връщам със соса.
Този, който си сипа последен, пое зеления боб от Карла и й връчи празната купа.
— Ако се върнеш бързо, може би ще успееш и ти да хапнеш — заяви й ухилено.
Всички вече се хранеха, но с удоволствие пригласяха на закачките. Карла се вгледа в Тен и остана изумена от темпото, с което ядеше.
Дори Кеш не яде толкова, помисли си, освен ако цял ден не е обикалял по скалите да събира образци.
Целодневната работа на открито несъмнено отнемаше толкова сили, колкото и геоложките изследвания на Кеш. След малко работниците определено щяха да попитат за още.
Сложи купата със зеления боб на масата и тръгна към печката.
— Ти няма ли да ядеш? — попита Люк, докато протягаше ръка към бързо изчезващия сос.
— Не съм гладна.
Зае се да отваря буркани с чили, за да донахрани по-лакомите.