Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (2)

Втора глава

— Грешиш за Фред — каза Карла.

— Какво?!

— Познай — промърмори тя.

Люк присви очи.

— Фред е нейното бебе, тъй да се каже — неохотно се намеси Кеш.

— Бебе? За какво бебе става дума.

Карла мерна окуражителната усмивка на Люк и на свой ред се засмя. Беше си същият, висок, здрав и строен. Тъмната му коса приятно контрастираше с кехлибареножълтите му очи. Високите скули издаваха славянски произход. Обзе я безмерен копнеж. Сякаш времето бе обърнало своя ход и бе спряло в онзи миг преди три години, когато бе безумно влюбена в Люк и не допускаше, че той не изпитва същите чувства. Спомени завладяха съзнанието й…

Над нея се бе надвесил Люк, широките му рамене пречеха на погледа й, ръцете му диво я притискаха, а устните му настоятелно търсеха нейните…

Беше объркана и уплашена.

Друга бе сцената, която си бе представяла. Бе очаквала романтика, нежност…

Карла решително разтърси глава и го погледна.

— Фред е моят джип — успокои го тя.

— Джип е малко пресилено — намеси се Кеш. — Фред е бричка, която вечно застава на пътя на големите машини. Да знаеш само колко пъти ми се е налагало да я измъквам от някоя кална дупка. Следващия път ще те накарам да отидеш ти, Люк. Нали заради теб се носи из Фор Корнърс като виелица и преследва древни сенки.

Люк се втренчи в приятеля си.

— Така ли?

— Така. Ако не й бе подарил онова парче керамика, не би се захванала с археология, а ако не се интересуваше от науката за древността, нямаше непрестанно да се рови из стари кости и отломки заедно с преподавателите си.

— Мислех, че днешните момичета се интересуват повече от момчета, а не от…

— Отказах се да гоня момчета веднага щом завърших гимназия — глухо каза Карла и се обърна към брат си: — За пицата ми дължиш четиринадесет долара.

— И осемдесет и шест долара за ремонт на джипа?

Тя леко се усмихна и поклати глава.

— Не, но няма да откажа една прегръдка.

Кеш я прегърна братски. Въпреки че беше висока метър и седемдесет, върхът на главата й едва докосваше брадичката му. Той я вдигна и я завъртя. Когато отново я свали, тя за малко не го настъпи. Едва си пое дъх. Люк беше висок колкото брат й — метър и деветдесет — и с около половин-един килограм по-слаб от Кеш, който тежеше осемдесет и осем.

Люк протегна ръка и повдигна брадичката на Карла, като я застави да го погледне.

— А ти порасна ли вече, слънчице?

Милото обръщение и топлината на погледа му я оставиха без дъх.

— Не искате ли да хвърлим едни карти? — намеси се Кеш. — От месеци не съм играл покер.

Люк се отдръпна като попарен.

— Губещите обикновено се пазят — заяви той. — Носи им големи загуби.

— Късметлия на карти, нещастен в любовта.

Люк изсумтя.

— Аз ще разбъркам картите. Карла може да раздава. Ти отвори бутилката шампанско, която донесох.

— Шампанско? — изуми се Карла и погледна Люк. Усещаше болезнено присъствието му. Откога не бе допускала някого близо до себе си? От години. Точно от три години.

Люк й се усмихваше. Сърцето й ускори ритъм.

— Шампанско — потвърди той с басов глас. — Човек веднъж навършва двадесет и една години. Случаят е специален.

После се заеха с картите. Докато ги раздаваха Карла отпиваше от чашата златисто шампанско, което леко съскаше по устните и езика й. Кръвта й кипеше, съживена от спомените. Струваше й се, че още усеща докосването на Люк.

„А ти порасна ли вече, слънчице?“

Думите непрестанно звучаха в ушите й. Бе разсеяна и загуби, още преди Люк да й налее втора чаша шампанско. Прости се със залога си от шест долара, но не съжаляваше, защото лъвският пай от мизата се падна на Кеш, човек, за когото обикновено казваха, че е сключил сделка с дявола срещу късмет на карти.

Когато Люк й наля трета чаша, от пицата бяха останали само мазни петна по картонените чинии и Карла бе заложила задължението да приготвя храната в продължение на седем дни. Загуби.

Тази вечер всичко й вървеше наопаки. Навършваше двадесет и една години и бе срещнала отново Люк… Шампанското й харесваше и неусетно я опиваше. Ухаеше като хляба, който обичаше да пече…

Кеш и Люк не млъкваха, непрекъснато се шегуваха. В края на играта Карла бе задлъжняла да готви на Кеш цялото лято.

На Люк му бяха останали само седемдесет и пет цента. Карла открито поддържаше брат си и се радваше, че Люк губи. Той заложи и последните си монети.

Неочаквано обаче ходът на играта се промени. Люк започна да печели и полека-лека си върна загубеното. После решително заложи всичко. Спечели! Карла му доливаше шампанско с тайната мисъл да го напие. На Кеш му бе останала само петцентова монета. Той я заложи.

Люк откри картите си — имаше двойка седмици и деветка. Кеш възкликна от възмущение и хвърли своите, без да ги покаже.

— Какво? — не повярва на очите си Карла. Посегна към картите на Кеш, при което брат й леко я перна през пръстите.

— Недей! Знаеш правилата. За да видиш картите, ти е нужно цяло състояние, а вече си разорена.

— Не мога да повярвам, че не успя да победиш една мизерна двойка седмици — промърмори Карла, но отдръпна ръка.

— Забравяш деветката — каза Люк.

— Лесно е да забравиш толкова малко нещо — въздъхна тя.

— Е — подхвана Люк, — нямаш късмет, Кеш. Загуби всички вечери, които трябваше да ти готви Карла. Намирам сделката за изключително изгодна.

Последва мълчание. Накрая Кеш се усмихна.

— Ще трябва да й плащаш надници — подхвърли той.

— Същите, каквито плащах на последния готвач. Но ще трябва да поддържа и къщата. Залагам всичко на масата за това. Едно раздаване. Победителят взима всичко.

— Какво ще кажеш, сестричке?

— За кое?

— Люк е съгласен да заложи всичко, ако приемеш да станеш готвачка и икономка на „Рокинг Ем“.

— През лятото не си на лекции, нали? — попита Люк.

Тя кимна. Последните три години бе зубрила денем и нощем, само така можеше да оправдае отсъствието си от „Рокинг Ем“ през лятото, което иначе прекарваше в ранчото.

— Можеш да започнеш следващия уикенд и да продължиш до края на август. Почти сто дни — небрежно каза Люк. — Стая, храна и надници като на всеки наемен работник.

Карла погледна Кеш. Той й се усмихна насърчително. Опита се да отклони изпълнението на облога. Беше замаяна от шампанското.

— Ще ми стискаш ли палци? — попита брат си.

— Да.

Карла си пое дълбоко дъх.

— Играйте.

Кеш се обърна към Люк.

— Пет карти, без чистене, без теглене.

— Става — рече Люк.

В настъпилата тишина шумът от разбъркването на картите звучеше като плющене. Картите плясваха върху масата една след друга. Двамата си разменяха обичайните реплики и дискретно разтвориха и разгледаха картите си. Лицето на Люк бе непроницаемо. Той обърна своите.

— Едно асо… и нищо повече. Нищо! По дяволите… — изруга Кеш и бързо събра всички карти в безформена купчина. — Тази вечер имаш страхотен късмет, Люк. Падна ми се само едно вале.

За миг настъпи тишина. Тогава Люк избухна в смях. Когато се обърна и видя смаяното лице на Карла, изражението му се промени.

— Щом се почувстваш самотна — внимателно каза той, — ще ти позволя да развалиш облога. Без подозрения и съжаления.

— Какво?

— Жените мразят „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Съмнявам се, че ще издържиш и три седмици. Колежът те е превърнал в градско чедо. Два уикенда без ярки светлини и ще започнеш да хленчиш и въздишаш както правеха всички момичета досега. Човек може да напише книга за това.

Да хленчи и да въздиша?!

— Ще съжаляваш за думите си!

— Съмнявам се.

— А аз не. Ще видиш.

Ленивата усмивка на Люк накара сърцето на Карла да забие два пъти по-бързо.

— Само едно нещо трябва да запомниш, мила.

— И какво е то?

— Аз хапя.