Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fire and Rain, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Близнакова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 142гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey(2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Огън и дъжд
„Коломбина“, 1995
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni
Дванадесета глава
Малкият джип на Карла подскочи и се хлъзна през един от безбройните потоци, които пресичаха неравния път. Тя натисна спирачките. Намираше се пред разклон, който сякаш не водеше наникъде. Отгърна картата. Откри само криволичещата линия на пътя към ранчото. Един-единствен път на югоизток през земята на горското стопанство, която „Рокинг Ем“ ползваше, за да пасе добитъка. Край на стопанството слагаше начупена линия скали на цели километри. Земята бе прорязана от малки и големи каньони, през които целогодишно течеше вода. Един от тях беше Септембър.
Един бърз поглед към компаса увери Карла, че се движи във вярна посока. Слезе от джипа, протегна се и погледна небето. Според прогнозата във Фор Корнърс се очакваха леки превалявания с изгледи за силен дъжд по залез-слънце. В момента по сияйното сапфирено небе се носеха големи армади облаци. Цветът им варираше от ослепително бяло до наситено сиво-синьо. Вещаеше дъжд.
Високите възвишения на север вече бяха обвити от облаци. Дъждовните бури ухажваха планинските върхове, където рядко стъпваше човешки крак. На юг, по начупената от каньони и скалисти хребети земя, се разстилаха облачни сенки. В далечината се виждаха дебели сиви порои гръмотевичен дъжд, забити в земята в единия край и увенчани с кипящи бели талази в другия.
Усмихната от вълнението, което се надигаше у нея при мисълта, че най-после наближава каньона, който от седем години я преследваше в мислите й, Карла се качи в малкия джип и продължи по пътя, вдигайки скромна опашка от прах.
Но прахта, която вдигаше Люк на път за каньона Септембър, в никакъв случай не можеше да се нарече скромна. Една голяма петльова опашка от пясък и ситни камъчета се виеше след големия джип. Караше бързо, но не рисковано. Познаваше всяка бразда, всяка дупка и скалиста издатина на пътя.
Задаваше се дъжд. Люк бе изпреварил гръмотевичната буря, но надвисналите облаци подсказваха, че повече не можеше да разчита на спасителни маневри. Той огледа гневно небето и натисна още по-силно педала на газта. Ако на югозапад продължаваше да вали, Пикчър Уош щеше да прелее преди залез-слънце и Карла можеше да остане изолирана на отсрещния бряг. Нямаше други пътища.
Люк бе открил единствения път преди седем години, когато бродеше на кон из най-отдалечените райони на „Рокинг Ем“. И при хубаво време пътят беше доста труден, но при лошо щеше да бъде истински ад.
Ще тръгна по пътя, ако се наложи. Карла не бива да остава сама.
Защо не, попита се язвително. Тя е в по-голяма безопасност сама, отколкото ако е с мен.
Дано смогна да задържа ръцете си далеч от нея, докато дойде Кеш.
Да, той заложи на това. И по тази причина го нарекох глупак.
Когато Люк стигна до Пикчър Уош, водата беше кафява. Той спря, слезе и прецени височината на водата. Видя следите от гумите на джипа на Карла. Минаваха през водата. Фактът, че не беше заседнала, доказваше, че е пресякла по-рано, преди Пикчър Уош да се напълни с вода. Течението беше два пъти по-буйно от обикновено, но все още можеше да се прекоси от кола с четири движещи колела и опитен шофьор.
Наближаваше залез, когато Люк настигна малкия джип на Карла и паркира. Слезе, погледна небето и облече дълга до коленете жълта мушама с разрез на гърба. Запъти се към една извивка в каньона, подкопана от водата. Там бе сухо. Имаше малък вир, обрасъл с мъх, чиято вода, чиста и сладка, можеше да утоли жаждата му.
Карла бе подредила лагера си като опитен планинар. Два спални чувала бяха опънати върху отделни постелки. Бе подредила дърва за огън, готов да пламне от една клечка кибрит. Видя и походната й кухня. Ако някой бе уморен и мокър, би могъл само са няколко минути да се стопли и да се нахрани.
Люк се обърна и тръгна да я търси. Следите й ясно личаха между множеството падини, образувани от дъжда. А и Карла бе оставила малка купчина камъни, която показваше посоката, в която бе тръгнала. Люк тръгна по маркировката.
След десет минути се изкачи до едно било, което водеше направо към каньона Септембър. От мястото, където беше застанал, не се виждаше навеса, който Карла бе избрала за лагер, но имаше видимост. Карла бе застанала на ръба на възвишението и наблюдаваше всичко, по устните й играеше усмивка, всяка фибра на тялото й излъчваше спокойствие.
Люк бавно тръгна към нея, гледаше как оглежда земята и почувства любовта, която тя изпитваше към необятната шир, изпълнена със скали, слънчева светлина, тишина и облаци. Бе имала всички извинения на света да избере вълненията и съблазните на бетонния Боулдър, но вместо това се бе отправила навътре в пустошта.
Но само за броени дни, жестоко си каза Люк. Помни това! Тя дойде тук само за броени дни. Това все още не значи, че е в състояние да приеме живота в една пустиня. Никоя жена не иска това и никой мъж няма право да иска подобна жертва.
— Имаш дяволски късмет, че аз, а не някой непознат, те проследи дотук — грубо каза Люк.
Карла се обърна с широко отворени от изненада очи.
— Люк! Изплаши ме! Защо се промъкна така?!
— Промъкнал съм се? — Люк многозначително посочи ботушите си. — Момиче, така обут не мога да се промъкна дори и до труп.
— Е, до мен успя. Какво правиш тук?
— Взе ми думите от устата.
— Аз съм на почивка.
— Не съвсем — напрегнато рече Люк. — Когато се чухме за последен път, Кеш беше все още в Боулдър.
— Само докато поправи джипа.
— И ти очакваше, че ще те оставя сама?
— Защо не? Нали и ти идваш сам по няколко пъти в годината. Кеш също го е правил неведнъж.
— Виж какво, момиче, за теб това може да е шега, но за мен не е. Какво ще правиш, ако се нараниш?
— Същото, което бихте направили ти или Кеш — рече делово Карла. — Ще се лекувам колкото мога и ще отпътувам. Ако не мога да карам, ще си направя възможно най-добрия подслон и ще чакам, докато започна да липсвам на някой, който ще тръгне по следите ми.
— Ами ако не бях дошъл навреме?
— Ами ако излезе снежна буря и умра от измръзване?
— През август?!
Карла се засмя.
— Точно това казах на Кеш. Той предрече снежната буря.
Люк гневно удари шапката в бедрото си. Приближи се до Карла и спря на метър от нея.
— Ами ако те нападнат мъже? — напрегнато попита той.
— Вероятността да имам подобен проблем тук е по-малка, отколкото в така наречената цивилизация. В градовете жените ги нападат. Ако край една жена има хора, това не е гаранция, че тя е в безопасност.
— Скоро ще завали. — Люк бързо сложи шапката на главата си. — По-добре да се връщаме в лагера.
Объркана, Карла пое след него. Говориха малко, докато тя приготвяше вечерята и още по-малко, докато той й помагаше да измият чиниите. Тя наля кафе, той сложи дърва в огъня и изящният танц на пламъците се ускори. Когато му подаде чашата, той й кимна, обърна се с гръб към огъня и се загледа в каньона.
От небето бяха изчезнали и последните червени отблясъци. Бе паднала нощта.
Карла седеше с кръстосани крака близо до огъня, загледана в Люк. Бе свалил жълтата мушама и я бе оставил под навеса. Пламъците, които бавно се издигаха и снишаваха, ту осветяваха, ту скриваха ризата с разкопчана яка, износените джинси и ботушите. Канчето, което държеше в голямата си ръка, блестеше като живак. Той й напомняше за самата земя, неизтощима и силна, изпълнена с неочаквана красота и дълбока тишина.
— Защо? — попита Карла.
Без да се обръща, Люк отговори по същия начин.
— Защо те сграбчих преди три години? — Той грубо се засмя. — По дяволите, момиче, не може да си толкова наивна.
— Вече не съм момиче. Кеш не ти ли е казал? Цяла година уча в колеж.
Той не каза нищо. Веднъж започнала, Карла не можеше да спре. Трябваше да си изясни всичко за нощта, която промени живота й, нощта, която очевидно беше оставила белег и у Люк.
— Защо съжаляваш толкова много?
Настъпи продължителна тишина. Прегърнати, около тях танцуваха огънят и дъждът.
— Това беше най-сладкото предложение, което съм получавал — накрая рече той. — Ти заслужаваше повече, отколкото ти дадох. Заслужаваше бавен танц, целувки на свещ и увити в станиол бонбони. Заслужаваше нежен отказ или нежен любовник, а получи… мен.
Карла беше твърде изненадана, за да проговори. Тя видя как раменете на Люк помръднаха, сякаш нагласява тежък товар.
— Онази нощ в мен нямаше никаква нежност. Желаех те до полуда. От години те желая така. Когато те прегърнах, загубих разсъдъка си.
Люк се обърна, изви ръка и хвърли остатъка от кафето си в огъня.
— Нищо — продължи той. — Когато дойдех на себе си, щях да се мразя, че съм те взел. Ти беше дяволски невинна. По-добре, че друг мъж е станал първият ти любовник. Поне не ти е причинил болка.
— Какво?
Люк отново се засмя грубо и се наведе над кафеника, за да напълни отново чашата си.
— Ако твоят любовник ти беше причинил болка, първите страници на вестниците щяха да гръмнат: „Кеш Макуин отмъщава за малката си сестра“. Но подобни заглавия нямаше.
— Естествено. Защото не е имало и любовник.
Той бързо вдигна глава. За първи път, откакто бяха дошли в лагера, погледна Карла в очите.
— Искаш да кажеш, че си… Че не си имала…
— Няма защо да ме гледаш, сякаш съм паднала от летяща чиния — притеснено рече Карла. — Не ти ли е хрумвало, че всички проучвания, според които половината или две трети от момичетата имат любовници, преди да се омъжат, означават също, че една трета от тях нямат? Какво толкова има?
— Една трета от вас се пазят за брака, така ли? — попита Люк и се изправи.
Карла вдигна рамене. Отново се беше обърнал с гръб към огъня и към нея.
— Не знам каква е тяхната причина — каза тя. — Знам каква е моята.
Последва тишина. Люк отпи глътка кафе и бавно попита:
— Каква е твоята причина?
— Пламъкът не си струва свещта.
— Какво?
— Повече болка, отколкото полза — кратко рече Карла. — Разбираш ли, колкото по-голяма ставам, толкова повече разбирам, че не обичам мъже до себе си. Не и да усещам дъха им. Да не мога да мръдна, без да ги докосна.
Бавно, сякаш го правеше против волята си, Люк отново се обърна с лице към Карла.
— Показа това по странен начин онази нощ в трапезарията.
— С теб е различно — дрезгаво рече тя. — Винаги е било. Не мога… да устоя. Така е.
Въпреки че Карла се опитваше да говори небрежно, гласът й трепереше.
Той рязко се обърна и закрачи като див звяр. Рожба на огъня и нощта, Люк сякаш идваше от мечтите на Карла. Неспособна да откъсне поглед от гъвкавите му силни движения, тя седеше и го наблюдаваше с копнеж, който не можеше да скрие.
Той се обърна и я погледна с жажда, равна на нейната.