Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (1)

Първа глава

Какво, по дяволите, правя тук, погледна се Люк в огледалото и изтри едно черно петно от брадичката си. Нямаше отговор.

Не би могъл да обясни и защо остана у дома на Кеш Макуин, след като знаеше, че Карла Макуин ще идва на вечеря.

За него бе обичайно да изминава дългото разстояние, разделящо ранчото му във Фор Корнърс от град Боулдър, за да се види с приятеля си Кеш.

Обикновено двамата се занимаваха с раздрънкания джип на Кеш, а щом свършеха работа, хапваха пица и докато обсъждаха последните събития, изпиваха по няколко кутийки бира.

Беше необичайно, че Карла бе приела да се появи по време на посещението на Люк Макензи.

Защо ли Кеш не ми отговори дали Карла излиза с някого, продължаваше да се взира Люк в огледалото, сякаш там се криеше отговорът. Може би най-сетне ме е забравила и е склонила да бъде ухажвана от някой градски красавец. Е, дори и да е така, не е моя работа, заключи той дълбокомъдрено.

От доста време насам Люк полагаше напразни усилия да се убеди, че чувствата, които изпитва към по-малката сестра на Кеш, минават границите на приятелската загриженост. Истината не му даваше покой и нараняваше мъжкото му самочувствие. Преди три години така се бе увлякъл по Карла, че страстта му я накара да избяга от ранчото му „Рокинг Ем“. Бе решила, че само така може да спаси живота и честта си. Както и неговите.

Люк разтърси глава, за да прогони спомена за големите синьо-зелени очи, за тръпнещите устни, за опияняващата топлина на тялото й. Толкова пъти Карла бе властвала над мислите му — насън и наяве. Но не тялото й желаеше той. Бленуваше да се върнат дните, когато ги свързваше истинско приятелство, което Люк приемаше като чудото на своя живот.

Три години, мислеше си той. А казват, че времето лекува.

Карла сигурно е забравила огорчението си и тримата с Кеш отново можем да заживеем като семейство.

О, небеса! Искам отново да чуя смеха й, който оглася къщата, отново да видя усмивката, която огрява всичко наоколо.

— Хей, Люк! Корени ли ще пускаш там? — подвикна Кеш.

— Още се мъча да изчистя ноктите си от джипа ти. Защо не го размениш за някое зло псе, а после да го застреляш?

Вратата на банята се отвори. Едрото тяло на Кеш изпълваше рамката.

— Дай ми ризата си! — извика той.

— Защо?!

— Омазан е целият ти гръб.

Люк простена с отвращение, но Кеш не му обърна внимание.

— Какво ли не правя за теб! — възкликна Кеш и съблече черната си риза, като я запрати към приятеля си, който на свой ред му метна своята.

Люк доволно се усмихна. Двамата с Кеш носеха един и същ размер дрехи, така че нямаше да се чувства като в усмирителна риза.

— Така е по-добре — провлече Кеш. — Вече си прилично облечен. Какво щеше да си помисли Карла, ако те беше зърнала с дрехи, които сякаш са били влачени и дърпани от бездомна котка?

— Виждала ме е и по-зле.

— Не и на своя двадесет и първи рожден ден. Побързай! Хич не ме бива да украсявам торти.

Ухилен, Люк напъха ризата в панталоните си и последва Кеш в кухнята. Отношенията между Карла и Кеш покриваха до голяма степен представата му за истинско семейство. Майка му ненавиждаше „Рокинг Ем“. Тя се боеше от земята и вятъра, сякаш бяха живи същества, които заплашваха да я погълнат. Получи нервно разстройство и родителите й пристигнаха от Източното крайбрежие, за да отведат със себе си онова, което бе останало от дъщеря им. Взеха и сестрата на Люк, седемгодишно момиченце, което той обичаше с цялото си сърце.

Никога не узна какво се бе случило с тях след това.

Тринадесетгодишен, Люк бе поверен на баща си, мълчалив мъж, пристрастен към алкохола. Живееха в ранчото „Рокинг Ем“, чиято земя изстискваше всичките му сили, но им се отблагодаряваше с плодородието и красотата си. На деветнадесет години стана единственият наследник на имота. Година по-късно нае Кеш, комуто възложи да проучи природните богатства на имението. А след още шест месеца Кеш представи доведената си сестра, осиротяло момиче, чиито тъжни очи разбиха сърцето му.

Дали защото му напомняше за сестра му, или изпитваше нужда да се грижи за някого, но Люк се оказа обезоръжен от малката Карла.

Един ден, докато яздеше из ранчото, откри глинено парче от древен грънчарски съд. Занесе го на Карла и й го подари. Искаше да я накара да разбере, че човек идва на света и си отива, но сътвореното от него остава. Момичето разбра смисъла на неизречените слова и се разплака. За първи път от деня, в който се бе разделила завинаги с родителите си.

Той я прегърна и я успокои. Струваше му се, че и той самият ридае за изгубеното си детство.

— Люк! — извика Кеш и щракна с пръсти пред очите му с топлия цвят на уиски. — Къде си?

Люк изсумтя.

— Къде е тортата?

— Ей там.

— Точно от това се боях — впери той отчаян взор в безформената шоколадена купчина, килната настрани и прегоряла по средата. — Има ли глазура?

— В мивката е.

В една купа се мъдреше творението на Кеш — бяла лепкава маса.

— Виж какво — рече Люк, — по-добре да взема тази торта, да я поразбъркам малко и да я изхвърля в канала…

— Имам и свещи — недоволно го прекъсна Кеш.

— Забоди ги в сладоледа.

— Престани. Къде остана авантюристичният ти дух? В крайна сметка можем да използваме лъжици.

Люк беше започнал да слага глазурата върху тортата, когато чу гласа на Карла.

— Братко, отвори! Ръцете ми са пълни.

— Честит рожден ден, сестричке! — мигновено отвори Кеш вратата. — Виж кой е тук! Току-що пристигна. Не го очаквах…

Карла се стъписа и залитна. В последния миг улови кутията с пица, която бе политнала заплашително към пода.

— Добро попадение, момиче — каза Люк, като изгледа Карла с поглед, искрящ от страст. За съжаление, не виждаше възможност да сподели копнежите му.

Можеше да я гледа, да спира очи върху всяка частица от тялото й. Кестенявата й коса бе изсветляла от слънцето, очите й блестяха с цвета на лениви морски вълни, а тялото й съблазнително се виеше, като обещаваше топлина и нежност, които го омайваха от години.

Наложи си да се съсредоточи и да мисли за нея само като за сестра на негов приятел.

— Пицата е по-вкусна, когато не трябва да я ядеш направо от килима — отбеляза Люк.

— Щом казваш — безстрастно отвърна Карла. Чувстваше се така, сякаш от последната им среща бе изминал само ден, а не три години.

— Да си призная и аз предпочитам да се храня на маса.

— Преди обичаше импровизациите.

В този миг и у двама им изплува скъп спомен. В деня, когато бе завършила гимназия, Карла се бе изправила пред Люк и му бе признала чувствата си.

Ако не бе потърсил утехата на уискито, навярно щеше да й се усмихне топло и да я отпрати. Но дълго таената страст се разгоря внезапно и той я сграбчи. Целуна я и плъзна ръце по тялото й. Тя се опита да го отблъсне, но той се нахвърли върху й:

— Какво очакваш да направи един мъж, когато една жена му признава любовта си? Ти си още дете, но аз съм мъж. Затова бягай, докато можеш. Бягай и не се обръщай назад!

Карла прие думите на Люк буквално. Избяга и не се върна. Той се заключи в хамбара с инструментите и пресъздаде копнежа си в изкусни форми от дърво. Изработи стол, тоалетна масичка и две прекрасни табли за легло, влагайки мечтата си, обречена да не се сбъдне никога.

— Човек се учи, докато е жив — рече Карла.

— А ти какво научи, слънчице? — попита Люк.

Очите й се присвиха от вълнение, като чу галеното име, с което на времето я наричаше. Тя се овладя и го погледна хладно.

— Любители на импровизациите наричат деликатно хората с разни имена, за да не им кажат открито, че са глупаци.

Люк разбра, че я е обидил. Изпита съжаление. Искаше да я развесели, а я огорчи.

— Съжалявам. Ти не си глупачка. Подивял съм, напоследък гоня единствено своенравни крави и ям лоша храна. — Люк се прозя и протегна ръце над главата си.

— Намери си готвач — рече Карла и профуча край него.

Той отпусна ръце и несъзнателно посегна към лъскавата, дълга до раменете, коса. Тя потръпна.

— За последните дванадесет месеца смених шестима — каза Люк. — Нито един не може да се сравнява с теб. Знаеш ли, Карла, липсват ми вечерите, когато тримата с Кеш разговаряхме за това-онова, а после се боричкахме кой да получи най-голямото парче от кекса. Славни времена бяха, слънчице.

Карла остави върху плота кутията с пица и започна да я реже.

— На бас се хващам, че не ти липсва миенето на чиниите — рече тя.

— Навремето си заслужаваше труда — отвърна Люк.

— О, не, недей! — въздъхна Кеш.

— Какво недей?

— Недей да омайваш сестра ми. Ще дойде да ти готви, а аз ще получа в замяна отварачка за консерви.

Люк лениво се усмихна.

— Страшна идея, Кеш. Слънчице, би ли…

— Не — бързо го прекъсна Карла.

— Защо? — тя не обърна внимание на въпроса, наведе се и пъхна пицата в печката да се затопли. — Защо? — повтори настойчиво Люк.

— Защото Кеш ще умре от глад — промърмори тя.

— Лъжа! Мога да готвя — възрази брат й.

— Разбира се — отвърна тя, — щом предложението е от мъж на име Люк Макензи.

В този миг Карла мерна необичайната кафеникаво бяла купчина в края на плота. Внимателно я докосна с пръст и го облиза. Люк я проследи с жаден поглед.

— Прекалено сладко е за сос. Да не би да е боя? — Тя развеселено изгледа брат си.

Люк се ухили.

— Пак се преструваш! — Кеш едва сдържа усмивката си. — Затова ли отказа на любезното ми предложение да сготвиш и настоя да донесеш пица?

— Бинго! — рече Карла.

— Колко ти дължа за пицата?

— Сто долара.

Брат й се стъписа:

— Какво има в тази пица — хайвер от моруна?

— Наденица и гъби. В цената съм включила и подаръка ми.

— О! И какъв беше?

— Още няколко седмици с Фред.

— Фред? — възкликна Люк. — Кой, по дяволите, е Фред?