Лей Грийнууд
Лаура (8)

Глава осма

Лаура се движеше забързано по тротоара. Не беше свикнала да бъде в града толкова късно сутринта. Не беше свикнала да вижда улиците, изпълнени с хора, нито беше свикнала да я зяпат. Придърпа шапката си по-ниско над очите. Синините все още личаха.

Но с приближаването на целта напрежението й не се разсейваше. Тя поспря за момент пред вратата на хлебарницата на Рийд, пое дълбоко дъх да събере куража си и влезе вътре.

Прекрасният аромат на току-що изпечен хляб накара стомаха й да се разбунтува. Всякакви видове кейкове и сладкиши почиваха под стъклени похлупаци от двете страни на магазина. Иззад щанда Естел Рийд измерваше Лаура с леден поглед.

Тялото на Естел бе плътно обвито от черна памучна рокля, която я закриваше от брадичката до петите и ръцете чак до китките. Беше опънала косата си на кок толкова безмилостно, че очите й бяха заприличали на две цепнатини. Отгоре си бе сложила огромна бяла престилка, за да предпазва роклята от брашно и захар.

— Какво правиш тук? — сопна се Естел.

Нищо не можеше да разгневи по-силно Лаура от това презрително отношение. Тя отиде наперено до щанда и се изправи точно пред носа на другата.

— Дошла съм за парите си. От две седмици не си ми плащала нищо.

— Не мога да оставя парите да се търкалят така безнадзорно. Никога не знаеш кой може да офейка с тях.

— Другите жени го правят или пък ме посрещат на вратата.

— Не мога да вися на прозореца и да си подавам главата навън през пет минути само защото на теб ти е скимнало да се появяваш, преди почтените хора да станат от сън.

— Добре, ето днес съм дошла в приличен час, ти очевидно си станала от сън и ако някой ми открадне парите оттук до каньона, това няма да е твой проблем. Дължиш ми девет долара и ги искам сега.

— Ще си ги получиш, когато съм готова да ти ги дам — изскърца Естел, очите й просветваха гневно.

— Ще ги взема сега.

— Нямам ги в наличност.

— Имаш ги в ей онова чекмедже. Броеше ги, когато влязох.

— Как се осмеляваш да ме шпионираш!

— Не съм те шпионирала. Ти не се криеше, докато не ме видя да влизам.

— Понеже не ти се доверявам. — Лаура усети яростен пристъп на гняв, но си каза, че Естел е долна, стисната и алчна жена. Съмняваше се, че тя би имала вяра и на Свети Петър дори, що се отнася до чекмеджето с парите й. — Освен това не си ми носила дрехи от два дена.

— И няма да нося, докато не ми се плати.

— Уличница! — излая гневно Естел. — Трябваше да зная, че една жена, достатъчно безсрамна да разтиква копелето си навсякъде също като почтените деца, е напълно в състояние да направи нещо подобно!

Лаура отмести преградата, пристъпи и се озова само на сантиметри от раздразнената физиономия на Естел.

— Да не съм те чула да кажеш нещо подобно още веднъж, или така ще те ударя, че ще ти остане белег да ме помниш.

— Не ме заплашвай — каза Естел като отстъпи неволно назад.

— Това не са заплахи. — Лаура издърпа чекмеджето и посочи с пръст съдържанието му. — Плати ми.

— Не плащам на никого, който ме заплашва.

— Може би желаеш да си поговорим? — каза Лаура и отново се приближи към Естел.

— Не се страхувам от нищо, което можеш да кажеш. Животът ми е като отворена книга.

— Тогава предполагам, няма да имаш нищо против да се узнае, че мъжът ти всяка нощ към девет и половина се промъква в кръчмата на Легхорн? Доколкото разбирам, доста се е сближил с една персона, подвизаваща се под името Хубавичката Тили?

Естел пребледня като сняг.

— Само издумай нещо за това и ще те убия с голи ръце, ако трябва.

— Дай си ми парите и няма за какво да се тревожиш.

— Няма да ти платя, докато не ми донесеш дрехите.

— Да предположим, че изложим малкото си разногласие пред шерифа. Сигурно ще се заинтересува, защо една заможна и процъфтяваща търговка не е в състояние да си плаща сметките.

Естел видимо не хареса идеята стиснатостта й да стане публично достояние.

— Ще ти платя, за да се разкараш от магазина ми — изсъска тя, извади шепа монети от чекмеджето и отброи няколко. — Тук са четири и петдесет. Ще получиш останалото, когато ми донесеш прането.

— Ще получа остатъка сега или ще опъна въже насред улицата и ще накача бельото ти по него.

Естел изпадна в ярост, но отброи и останалите пари.

— Ето ти ги, и недей да се мяркаш повече тук, след като ми върнеш дрехите. Ще си намеря друга перачка!

— Няма да намериш никъде толкова съвестна и толкова евтина като мен.

— Вън!

— Приятен ден и на теб. — Лаура се обърна и съзря Хоуп Уърти, която стоеше на вратата с отворена уста. Преди да каже и дума на детето, то се обърна и побягна към улицата.

Лаура се надяваше, че тя няма да разкаже на всекиго в Сикамор Флетс какво беше подслушала току-що. Жените и без това не я приемаха добре. Щяха да се ужасят, ако разберат, че е заплашвала да разпространи слухове за Франк Рийд. Беше произнесла заплахата си само за да сплаши Естел, но не мислеше, че някой щеше да й повярва. По дяволите, нямаше никакво значение. И без това никой за нищо не й вярваше.

Огледа улицата от край до край. Все повече и повече хора излизаха да се разхождат или по работа. Погледна към своите планини и каньона си. Седем кръчми стояха между нея и края на града, всички те бяха препълнени с мъже. Нямаше намерение да се подложи на това изпитание. Щеше да се прокрадне зад офиса на шерифа и по старото речно корито да стигне до каньона. Тъкмо беше прекосила улицата и сви по една алея между сградите, когато дочу една врата да се отваря. Сърцето й прескочи един удар, когато Хен се появи иззад задната врата на затвора.

— Много мило от твоя страна да наминеш да ме видиш, но не трябва да използваш задната врата. Позволено е да се посещава шерифа в офиса му…

— Не съм дошла да те навестя и ти го знаеш — сряза го Лаура. — Прибирам се.

— Странно. Пътят не е оттук. — Той я хвана за ръката я завъртя. — По речното корито ще ти отнеме два пъти повече време.

— Аз пък искам да се разхождам по-дълго — каза Лаура. — Имам цял следобед да убия.

— Тогава нека да се огледаме за някой клиент на място на мисис Рийд.

— Хоуп ти е разказала, нали?

— Направо дотърча при мен.

— Бих искала да си беше гледала работата.

— А аз бих искал да видя физиономията на мисис Рийд. Какво й каза? Хоуп не е чула добре всичко.

— Неща, които не ми се ще да повтарям. Пусни ме сега. Наистина трябва да се връщам при Адам.

— Ти току-що каза, че следобедът ти е свободен.

— Излъгах. Доволен ли си сега?

— Не и докато продължаваш да се промъкваш като крадец по задните улици.

— Не е вярно!

— Напротив. Видях те. Кръшкачите имат едно такова гузничко изражение. Ти беше съвършената кръшкачка.

Лека усмивка прогони в миг намръщеността по лицето на Лаура.

— Ти винаги ли си така забавен? Представям си, че семейството ти непрестанно се е мъчило да те накара да бъдеш сериозен.

Хен изглеждаше сепнат.

— Моето семейство никога не е получавало това, което иска. А и не би знаело какво да прави с него в противен случай.

— Звучи ужасно.

— Ние не сме много приятно семейство. Сега аз и ти се връщаме обратно, откъдето си дошла. Все още има хора в Сикамор Флетс, които не познавам, и аз разчитам на теб да ме представиш.

Лаура се дръпна назад като опарена.

— Не искам да се връщам.

— А трябва и да поговорим как да ти намерим работа, така че да можеш да се махнеш от този каньон.

Лаура заби пети в земята.

— Защо си толкова решен да ме измъкнеш от каньона?

— Защото не искам да тичам на всеки пет минути да проверявам дали си добре. Ако си в града, ще си пред очите на всички. Освен това не смятам, че Блекторнови ще те безпокоят тук. Хайде да тръгваме.

— Няма.

Хен я гледаше, сякаш имаше малко дете пред себе си. Тя мразеше това му изражение. Караше я да се чувства безмозъчна глупачка.

— Трябва да спреш да отбягваш хората. Ако не заради тебе, то поне заради Адам.

Верният му усет я шокира. Беше си повтаряла, че не се крие от хората, а че просто избягва неудобните ситуации. Измъкването от града през някогашната река винаги бе оставяло горчив привкус в устата й. Това, че Хен го изтъкна, неимоверно засили горчивината.

— Срамуваш ли се от себе си или сина си?

— Никога.

— И аз така си мислех, но ти позволяваш на страховете ти да те подтикват да се държиш, сякаш се срамуваш.

— От къде на къде ще ми казваш какво да правя?

— Знам. Аз съм грозен убиец, но не съм толкова покварен и зъл, че да не разбирам от гордост. Оцеляла си, като си се изолирала, но ти си силна и смела. Не е необходимо да се криеш повече. Искам да се качиш на този тротоар и да заговориш всяка жена, която срещнеш. Също така искам да минеш покрай всичките кръчми до една и да предизвикаш всеки мъж да направи неприлична забележка.

— Правила съм го толкова много пъти, че накрая се уморих. Нищо не се промени.

— Не трябва да се отказваш. Спри да се прокрадваш в града на зазоряване…

— Не се прокрадвам!

— … да се прокрадваш през алеите, да се спотайваш по задните улички и да се скатаваш в каньона си.

— Аз не се крия, защото ме е страх. Крия се, защото ми е омръзнало да си удрям главата в непробиваема стена.

— Трябва всеки божи ден да им показваш, че си по-силна от тях и поне толкова добра. И да им показваш, че го вярваш.

— Опитвах се.

— И сега смяташ да се предадеш и да ги оставиш да си мислят, че ти си курва, а Адам — копеле?

Лаура го зашлеви. Преди някой от тях да разбере какви става, ръката й изсвистя през въздуха и се стовари върху лицето му.

— Няма да позволя на никого да ме нарича така.

Хен изглеждаше абсолютно невпечатлен, сякаш поне веднъж дневно някоя разярена жена му удряше плесница.

— Добре. Хайде поемай сега по пътя, повтаряйки си същото нещо.

Лаура беше толкова разгневена на него, а и на себе си, че се обърна и закрачи обратно по алеята.

— Чудесно — каза тя, като стигна до главната улица, — и какво ще правим сега?

— Ще се разходим по улицата, сякаш водим приятелски разговор, и ще заговаряме всеки, когото срещнем. Ако не го познавам, ти ни представяш един на друг и ми казваш по нещичко за него.

— Как мога да се държа приятелски, когато съм достатъчно бясна, че да те ударя?

— Преструвай се. И двамата ни бива в тая област.

Лаура тръгна с такава скорост, че едва не тичаше.

— И по-бавно. С тая стъпка ще профучаваш покрай хората, преди да разберат кой минава.

Лаура се обърна и се върна до мястото, където стоеше той.

— Някакви други инструкции?

— Усмихни се. Помъчи се да изглеждаш, сякаш си прекарваш добре. Дай на хората малък шанс, и те ще ти отвърнат със същото.

Така започна най-дългата разходка в живота на Лаура. Сикамор Флетс не беше повече от двеста ярда от край до край, но сега те й се сториха двеста мили.

Тя долавяше звука от дървения тротоар под краката си, положението на слънцето, спокойствието на утрото. Никога не беше забелязвала колко западнал изглежда Сикамор Флетс. Дори сградите имаха в горещината безцветен и занемарен вид.

Първата среща беше много мъчителна. Когато приключи, Лаура изпитваше желание да удари Хен отново. Втората обаче беше по-лесна. Третата дори още повече. Това, че вървеше редом с шерифа, беше от голяма полза. Той съвсем непринудено привличаше вниманието на хората. Не би и могло да бъде другояче. Когато един висок, чудесно изглеждащ мъж се движеше по улицата, сякаш я притежаваше, хората естествено се впечатляваха. Лаура не можеше да не се и възхити на спокойствието му. Тя можеше да игнорира хората. Хен можеше да ги накара да се почувстват невидими.

Най-много я заинтригува обаче начинът, по който жените оглеждаха Хен, после нея. С животински блясък в очите. Доста от тях си позволиха да разходят поглед по части от тялото му, далеч от красивото му лице и широките му рамене. Това очевидно внимание само потвърди това, което Лаура вече знаеше. Той беше опасно привлекателен мъж.

Още по-изненадващи бяха искриците на завист, които съзираше в очите им. Очевидно беше, че няколко жени с удоволствие биха се възползвали от шанса да разменят мястото си с нейното. Това я смая. Тя беше толкова заета да мисли за него като за типа човек, когото трябва да избягва на всяка цена, че не беше осъзнала, че би могло други жени да не са на същото мнение. Дори и жени, за които знаеше, че искат не повече от нея да се омъжат за професионален стрелец. Дали не виждаха в него нещо повече, което тя не можеше?

Усещаше остро присъствието му. Въздухът сякаш бе зареден с неговата енергия. Когато докоснеше лакътя й, за да й помогне при някое препятствие, тялото й се напрягаше от прилива на адреналин. Дори сякаш крайчеца на роклята й се зареждаше с искри при случайното докосване до ботушите му. Тя се отмести леко, за да създаде някаква дистанция помежду им.

— Мислила си с каква работа можеш да се занимаваш?

Въпросът на Хен я върна рязко в действителността.

— Вече обсъдихме това — отговори тя. — Всъщност нямам нищо против да бъда перачка. Това ми дава време за мен и за Адам.

— Но и те задържа под угрозата на Блекторнови.

— Защо толкова те е грижа какво ще се случи с мен и Адам? Да не се опитваш да ме накараш да те харесвам?

— Бих ли могъл?

Как би могла една жена да не го харесва, когато той се държеше, сякаш тя е центърът на неговото съществуване? Хората я бяха отбягвали години наред, бяха унижавали нея и сина й. Хен й бе оказал повече внимание в сравнение с всяка друга жена в Сикамор Флетс. Беше невероятно лесно да си изгуби ума по него напълно.

— Вероятно, но не за това са те наели.

— Моето задължение е да защитавам гражданите.

— На Сикамор Флетс, а не от каньона.

— Не мога да стоя и да гледам как оскърбяват една жена.

— Тук не е Вирджиния.

— Имаш нужда от друга работа. От навеждането над коритото сигурно те боли гърбът.

Тя не можеше да го отрече. Колко нощи бе лежала, без да може да мигне заради болките в гърба и раменете.

— Хората те гледат отвисоко заради работата, която вършиш. Тя не е за теб.

За Лаура бе невъзможно да не се спре и да не го погледне право в очите. Никой никога не й беше казвал, че тя е прекалено добра в някоя област. Точно обратното. Не можеше да повярва, че Хен наистина мисли това, което каза. Вероятно се опитваше да я накара да се почувства по-добре след пререканието й с Естел Рийд. Тя оценяваше жеста му, но Естел не представляваше проблем за нея. Проблемът се криеше в Хен — че бе тъй грижовен към нея, когато тя не вярваше, че отношението му е искрено. Колкото и да се опитваше да си остане разумна, не можеше да спре да се надява, че той вярва това, което й каза.

— Добро утро, мисис Блекторн.

Сепната от неподправената топлина в поздрава, Лаура се обърна и видя Миранда Трескот да се приближава. Тя и леля й тъкмо бяха излезли от бакалницата.

— Добро утро, шерифе — каза Миранда, усмихвайки се топло и на Хен. — Не си спомням да съм виждала някога някой от вас толкова рано из града.

— Трудно ми е да намирам време да се откъсвам от работата си — промълви смутено Лаура.

— Това е най-подходящото време да си свършиш задачите. Леля Рут винаги ни измъква навън, преди да е станало твърде горещо.

— А в каньона е винаги хладно. — Лаура се съмняваше, че някой се интересува от каньона, но тя просто не знаеше какво друго да каже.

— Във вторник ще се събираме на чай — каза Миранда на Лаура. — Ще се радваме да те видим между нас.

Лаура онемя от изумление. От години не я бяха канили никъде, и никога с такава очевидна искреност.

— Не зная…

— Не отказвай веднага. Няма да е нищо официално просто ще се съберем приятелки.

— Не мога да оставя Адам сам.

— Аз ще го взема — предложи Хен. — Време му е за следващия урок по езда.

Лаура размисли върху дрехите си. Нямаше нищо подходящо за парти. Може да го наричаха пиене на чай, но си беше истинско парти. Ами ръцете й? Бяха загрубели и изпръхнали, а тя нямаше ръкавици, за да ги скрие.

— Имам много работа. Не знам дали ще ми остане време.

Не можеше да отиде. Щеше да се чувства неудобно, а щеше да накара и всички други да се чувстват неловко. Нямаше да знае какво да каже. Щеше да се чувства неудобно.

— Опитай — настоя Миранда.

— Миранда, скъпа, ако тя не смята, че може да дойде, не е хубаво да я притискаш така. — Лицето на мисис Нортън беше напълно безизразно.

— Съжалявам, но аз съм отскоро в града и няма никой на моята възраст, с когото да си говоря.

— Трябва да си призная, че ще се чувствам малко неловко — каза Лаура, решавайки, че истината ще е най-полезна всички. — Нямам нищо подходящо, което да облека. Освен това, не мога да си представя, че вашите приятели ще искат да пият чай с жената, която им пере дрехите.

— Това няма абсолютно никакво значение.

— Благодаря, но съм убедена, че ще има. — До този момент никога не беше усещала да я приемат положително, с изключение на мисис Уърти. Съжаляваше, че не може да се възползва и да приеме поканата.

— Може би ще се чувстваме по-спокойно, ако сме само ние трите — предложи мисис Нортън.

Лаура се почувства като парализирана. Това не можеше да се случва на нея! Не можеше да стои на улицата посред бял ден и да я канят на гости у жената на банкера!

— Навярно е така.

Лаура и мисис Нортън се взираха една в друга, очевидно не знаейки какво да направят по-нататък. Ситуацията се бе развила далеч извън очакванията им.

— Тогава ще те очакваме в четвъртък, следващата седмица — каза Миранда с искрено удоволствие.

Лаура усети думите на отказ да напират на устните й. Долови обаче и лекото напрежение в мъжествената фигура до нея, припомни си как й отправи предизвикателство да покаже на всички, че не е изгубила самоуважение. Щеше да е по-лесно да отхвърли поканата, да си остане скрита в каньона, но тя знаеше, че вече е време да излезе оттам. Трябваше — заради Адам!

И заради нея. Не я интересуваше особено дали ще пие чай с мисис Нортън, или не. Важното беше, че другата жена я считаше достатъчно приемлива, за да я покани. Това караше Лаура да се чувства добре, а й липсваше много дълго време.

— Благодаря. Приемам с удоволствие.

— Не се притеснявай да се обличаш официално — каза Миранда. — Обещавам, че няма да има никой друг, освен мен и леля.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме уговори да отида у тях — каза Лаура, след като мисис Нортън и племенницата й заминаха.

— Трябваше да си го сторила отдавна — отвърна Хен.

Лаура искаше да спори с него, да се защити, но вече наближаваха района на кръчмите. Вниманието й бе отвлечено от мъжете, които се бяха разположили навън. Хората, които се събираха тук, се различаваха съществено от онези в другия край на града.

— Време е да спреш да позволяваш на хората да мислят, че са с нещо по-добри от теб.

— Никога не съм го позволявала — каза Лаура, но погледът й нервно обхождаше групичката мъже тъкмо пред тях. — Но както изтъкна сам, никой не си прави труда да кани перачката.

Един от мъжете отстъпи крачка назад, за да им даде път.

— Добрутро, госпожо Блекторн.

— Добро утро — отвърна Лаура, борейки се с всички сили да запази самообладание.

— Здрасти, шерифе.

Сценката се повтори и пред следващите две кръчми.

— Знам какво ще кажеш — каза Лаура, обръщайки се към Хен, когато стигнаха края на улицата и се отправиха към каньона, — но това никога не ми се е случвало преди. Всичките тези мъже обикновено ми казваха съвсем различни неща.

— Забрави ги. Утре се връщаш по същия път и очакваш точно същото отношение като тази сутрин.

— Но…

— Казваш им добро утро и аз ти гарантирам, че и те ще ти кажат добро утро. И нищо повече.

Лаура започна да спори, но кракът й се подхлъзна по каменистата почва и тя се облегна на Хен. Всички мисли и аргументи се изпариха от главата й. Изправи се бързо и се отдръпна като ужилена от него. Надяваше се, че не е забелязал изчервяването й. Усещаше как пламти лицето й. Съвсем ненадейно тя се почувства невероятно уязвима. Впери поглед пред себе си и ускори крачка.

Докато бяха в града, беше изцяло заангажирана да мисли как ще се справи с всяко следващо препятствие, но сега градът бе зад гърба й. Безопасността на каньона бе поне стотина ярда нататък, и тя бе сама с Хен.

Физическото му присъствие я смущаваше неописуемо. Дори сигурно щеше да се чувства потисната, ако не беше зашеметена от това, което беше направил. Не само я беше наложил на града, но беше я принудил да се погледне в друга светлина. Беше отказал да позволи, на когото й да е било, включително и на самата Лаура, да се отнасят към нея по друг начин, освен като равна на всички.

И беше прокарал линията си.

За една петнайсетминутна разходка през града, той беше постигнал повече, отколкото тя за седем години.

Защо? Този въпрос не желаеше да бъде отпратен лесно. Той едва ли би могъл да я счита за равна, не и мъж, който е израснал в плантация на юг и чието бельо беше изработено от по-качествена тъкан, дори в сравнение с това на най-богатите от града. Очевидно беше, че е израснал с навика да е отговорен, да управлява. Той вероятно не го осъзнаваше, и навярно би го отрекъл, ако му го кажеха, но явно беше, че е роден в семейство от по-висша класа. Какво би могъл да намери в нея — дъщерята на странстващ миньор, вдовицата на крадец, спипан на местопрестъплението, майката на шестгодишно момче, което да задържи интереса му за повече от няколко седмици?

За щастие, преди да успее да се отдаде изцяло на самоизтезания, те достигнаха редицата чинари, обрамчващи мястото, където водите на потока биваха поглъщани от пустинния пясък. Тя се обърна към Хен и протегна ръка.

— Благодаря за стореното днес. По едно време бях много ядосана, но сега съм ти благодарна.

Хен взе ръката й в своята и тръгна напред. Лаура не помръдна.

— Ще дойда с теб. Искам да видя как Адам се оправя със Санди.

Обзеха я съвсем други чувства, които бяха в пряк конфликт с личното й отношение към Хен.

— Бих предпочела да се разделим тук — каза тя.

— Защо? — попита Хен, а очите му я проучваха изпитателно.

— Казвала съм ти вече. Не искам да имаш нищо общо с Адам.