Лей Грийнууд
Лаура (7)

Глава седма

— Аз не навличам Адам във фуста.

— Ти вече го караш да пере дрехи и да се грижи за градината. Като нищо ще започнеш да го учиш да чисти и да готви.

— И какво лошо има в това?

Хен взе едната й ръка и я поднесе към светлината.

— Това съсипва ръцете ти, първо.

Смаяна, Лаура направи опит да се измъкне, но той не разхлаби хватката си.

— Ръцете ти би трябвало да са нежни и бели. Трябва да живееш в голяма къща с много гардероби, пълни с красиви дрехи и някой, който да ги пере вместо теб. — Очарована, Лаура не можеше дори да си помисли за съпротива. — Трябва да накичваш косата си с цветя и да ходиш на танци всяка нощ.

Насилвайки се да затвори ушите и сърцето си за неговите думи, Лаура издърпа ръката си.

— Би могло да е точно така, ако съпругът ми не беше професионален стрелец, който се остави да го убият само месец след сватбата ни. — Тя отхвърли решително и последните остатъци от магията, сътворена от словата му. — И това е още по-основателна причина Адам да се научи да не обича оръжията.

— Никой мъж не би трябвало да обича оръжията, нито пък да му харесва да убива, но оръжието е крайно необходимо за тукашните условия. Без него и без знанието кога и как да го използва, един мъж е оставен на милостта на бандити, главорези и убийци.

— Ти така ли оправдаваш своите убийства?

Лаура не бе искала да бъде преднамерено жестока, но презрителното му отношение към възпитателните й методи възпламеняваха гнева й. Не можеше да бъде напълно сигурна, че не й се подиграва. Тази възможност я нараняваше.

— Не съм убил никого тук — каза Хен. После си тръгна. Не се извини, нито пък се сбогува. Просто се обърна и си замина.

Лаура се почувства пренебрегната, забравена и изоставена.

А това я вбеси. Какво самочувствие, какво самомнение — да си въобразява, че има отговор на всички въпроси! Че само да си отвори устата и тя ще си изпочупи краката от бързане да промени принципите си, крепили я през целия й живот!

Наблюдаваше го как се отдалечава и отново усети трепета в корема си. Очевидно гърбът му беше много разстройваща гледка. Всичко, което трябваше да направи, за да я превърне в едно безпомощно, трепетно кълбо от нерви, бе да й обърне гръб, с панталони, опнати плътно по здравите си бедра, и с рамена, поклащащи се с неосъзната сила.

Лаура бе като зашеметена, когато усети как се разлива топлина в части от тялото й, които бе забравила, че съществуват. За седем години никой не бе предизвиквал и най-слабо вълнение у нея. И ето че, макар Хен Рандолф да я бе обидил, тя трябваше само да го изгледа в гръб, за да пропълзи желанието в нея както струйки дим над разпалено огнище.

Лаура отклони погледа си. Тя нямаше да му позволи да й диктува начин на поведение или да я измъчва с критика. Беше абсолютно неподходяща компания за Адам. Не беше типът човек, на когото да се възхищава.

Колкото и да си повтаряше тези неща, не можа да се въздържи да не хвърли един последен поглед към него, преди да изчезне зад извивката на каньона и да усети как решителността й се разсейва. След като е израснал в плантация във Вирджиния, той трябва да е бил възпитаван като джентълмен, какъвто тя искаше да стане Адам.

Тя тръгна към двора, когато Адам се върна с вода от потока.

— Няма да ми трябва всичката. Защо не занесеш на Санди малко? И трева, ако намериш.

— Той може сам да си намери трева и вода.

— Знам, но това ще ти помогне да се сприятелите.

Адам я погледна изпитателно.

— Означава ли, че ще ми позволиш да го яздя?

— Ако съм сигурна, че си достатъчно силен, за да го управляваш.

— Шерифът ми позволи да го пояздя.

— Но беше с теб през цялото време.

— Той каза, че имам силни ръце. Каза, че имам естествена правилна стойка — похвали се гордо Адам на майка си. — Каза, че ще дойде утре пак.

На върха на езика на Лаура беше да каже, че Хен въобще няма да идва отново, но премълча. Каквито и да бяха проблемите й с Хен, тя нямаше да разреши те да застанат между нея и Адам.

— Ако искаш да нахраниш Санди, най-добре да побързаш. Вечерята скоро ще е готова.

Но Лаура изобщо не мислеше за вечеря, докато гледаше как Адам се впусна да намери коня си. В мислите й беше един светъл мъж, който бе навлязъл в живота й със силата на експлодиращ динамит. Беше разбил света й на парченца и тя не можеше вече да ги сглоби отново.

Още по-лошо беше, че той събуждаше надежда в нея, че е по-различен от другите мъже, които бе познавала. Въпреки фактите, тя продължаваше да търси под повърхността на безизразната му маска признаците на топлота и човечност. Търсеше в очите му да узнае защо бе станал тъй безчувствен.

В продължение на дългите, затъпяващи часове, когато переше, тя изнамираше стотици причини един почтен и внимателен мъж да се превърне в безчовечна машина за убиване. Въображението й обаче се оказа безплодно да обрисува типа човек, който би се появил, когато свалеше твърдата си външна броня.

Мисли по Хен обсебваха самотните й часове както мъглицата от потока проникваше във всяка чупка и цепнатина на каньона. Бореше се срещу тях и изгуби. Хен бе събудил в нея желания, останали потиснати години наред, копнеж, който тя не бе в състояние да овладее. Излъчването му докосваше нещо примитивно в нея, което тя не можеше да назове, но му откликваше, въпреки всичките си опити да го игнорира.

Въпросът беше: искаше ли тя да се заеме с предизвикателството да открие човека, който знаеше, че се крие заключен в Хен Рандолф? Беше рисковано. И залогът беше сърцето й. Вече можеше да предусети тежката битка. Ако той остане, тя можеше да спечели твърде много. Ако замине, можеше да изгуби всичко.

 

 

Звукът от ожесточено боричкане не привлече веднага вниманието на Хен. Момчетата непрекъснато го правеха, особено през дългите летни следобеди. Нещо обаче не беше наред. Звуците сякаш идваха иззад къщата му, но когато излезе и се огледа, разбра, че се носят откъм някогашното речно корито. Като премина под дърветата, израсли по бреговете на потока, той видя две момчета да се търкалят вкопчени по пясъка на изсъхналото речно легло. Като се приближи още, разпозна, че единият беше Адам. По-голямото момче отгоре му изглежда повече се опитваше да го задържи, отколкото да го бие.

Решавайки, че нещата са отишли по-далеч, отколкото трябва, Хен сграбчи другото момче за яката и го издърпа. Адам скочи на крака с убийствено изражение в очите и връхлетя отново.

— Опа — рече Хен, като задържа Адам. — Стига толкова.

— Той каза, че татко е бил лош човек! — извика Адам. — Каза, че е бил застрелян заради кражба.

Адам се мъчеше с всички сили да се докопа до друго момче, но Хен го държеше здраво.

— Как се казваш? — попита го Хен.

— За какво ти е да знаеш?

— На мен не ми трябва. Но добрите маниери изисква да си кажем имената.

Хлапето изгледа яростно Хен.

— Казва се Джорди Макгинис — каза Адам. — Той е сирак.

— Не виждам защо смяташ, че това трябва да говори лошо за него. Той няма никаква вина.

Погледът на Джорди леко се смекчи.

— Искам да поговоря с теб. Ще ме изчакаш ли тук?

Джорди се поколеба за момент, преди да кимне утвърдително.

— Няма да избягаш, нали?

— Нали казах, че ще чакам!

— Добре, добре. Хайде с мен — каза Хен на Адам.

— Но Джорди каза, че…

— Можеш да ми разкажеш какво е казал, докато те поизмия — прекъсна го Хен. — На майка ти ще й прилошее, ако те види такъв.

— Не, няма. Ще й кажа, че съм паднал. Често й казвам, че съм паднал.

Адам се запъти с явно нежелание към къщата, но като влязоха, напереността му почти отлетя. Хен наля малко вода легена и навлажни един парцал.

— Кажи ми сега за какво беше всичко това. — Хен накара момчето да застане на светло, за да го вижда по-добре.

— Той каза, че баща ми бил бандит и че бил убит, защото се опитвал да открадне някакви крави.

Хен изми мръсотията от лицето на Адам. Беше позачервено тук-там, но кожата не беше наранена.

— Какво ти е казвала майка ти?

— Мама каза, че татко са го убили, когато се опитвал да попречи на някакви бандити. Каза, че е бил добър човек като теб.

Хен се напрегна, сетивата му се наостриха. Възможно ли е Лаура да е променила мнението си за него?

— Майка ти казала ли е наистина, че аз съм добър?

— Не.

Не беше си го помислял на сериозно, но се чувстваше разочарован, което го изненада. Никога не бе плащал дан на чуждото мнение. Защо пък да започва сега?

— Често ли се биеш?

— Понякога — отвърна Адам и наведе глава.

— Заради това, което момчетата говорят за баща ти?

— То не е вярно — с настойчивост извика Адам. — Татко е бил добър. Мама ми каза.

— Тогава защо се биеше с Джорди?

— Той каза, че татко е бил крадец.

— Трябва да се научиш да не обръщаш внимание, когато хората се опитват да те предизвикат. Тях не ги интересува истината. Единствената им цел е да те накарат да побеснееш.

Адам повдигна поглед.

— И мама така казва.

— Права е. Хайде сега си иди. Тя сигурно се чуди къде си.

Излязоха заедно навън. В мига, когато Адам съзря Джорди, походката му се разколеба. Той направи гримаса и побягна към каньона. Джорди чакаше там, където го бяха оставили. Беше си запълвал времето да чертае рисунки из гъстата кал. Хен го фиксира за миг и детето се стресна от втренчения му поглед.

— Защо си казал, че баща му е бил бандит?

— Защото е така. — Джорди не вдигна очи, а просто продължи да чертае из тинята. — Всеки знае, че е бил убит, когато се опитвал да открадне един бик. Не знам защо Адам не иска да повярва.

Защото майка му му беше представила нещата по-другояче, за да не се срамува детето от баща си.

— Защо се биеш с него? Ти си по-големият.

— Той ме нападна — отвърна остро Джорди.

— Няма ли да скочиш и ти, ако някой нарече баща ти крадец и убиец?

Джорди отново заби поглед в земята.

— Това е истината. Всички го знаят.

Хен седна удобно на една скала на ръба на банкета.

— И моят баща беше убиец. А и бандит, предполагам.

— Не вярвам — промълви Джорди.

— Всички знаеха. Положението стана толкова лошо, че хората ни прогониха от Вирджиния чак до Тексас.

— В такъв случай как стана шериф?

— Хората не знаят.

— Мислиш, че ще ти отнемат звездата, ако разберат?

— Кой ще им каже? Никой, освен теб не знае. — Хен изгледа нехайно момчето.

Очите на Джорди се разшириха от възхита.

— Не си казал на никого, освен на мен?

— Не.

— Дори и на Адам?

Хен поклати отрицателно глава.

— Не се ли страхуваш, че ще те издам?

— Мислех си, че трябва да се посближим малко ние. Ти, Адам и аз.

— Защо? Никой не може да се заяжда с мен — рече гордо Джорди. — Иначе ще му разбия носа.

— Адам каза, че си сирак.

Джорди се намуси.

— Трябваше да го цапна за това.

— Къде живееш?

— Където ми падне. — Момчето се сви под погледа на Хен. — Понякога спя в конюшнята.

— Къде се храниш?

— Карам я някак си.

— Крадеш ли?

— Не! — Той сведе очи. — Мисис Уърти ми дава храна. — Очевидно беше, че се срамува да зависи от милостта на другите.

— Добре, аз бих искал да наглеждаш Адам и да го пазиш от другите момчета, които му се подиграват.

— Защо да го правя?

— Ще ти го възложа като работа. В замяна ще може да спиш в моята къща. Имам две цели стаи, които никой ни използва. Имам също нужда някой да ми подрежда нещата. Ще ти плащам долар на ден.

— Цял долар!

— Не е ли достатъчно?

Джорди бързо овладя удивлението си.

— Като за начало е добре — каза той, — но ако се справям прилично, ще очаквам повишение. И искам петдесет цента допълнително, ако се сбия заради Адам.

— Звучи почтено. Хайде сега, събирай си нещата.

Джорди нарисува още няколко линии в мръсотията.

— Баща ми го хванаха, че краде злато. — Той повдигна, поглед. — Какво е направил твоят?

Хен беше изкарал години, отказвайки дори да си спомня за баща си. Сега, още преди да е произнесъл и дума, той усети как гневът се надига и кипи в него, силен и разрушителен както винаги. Години, изпълнени с омраза, гняв и срам, напираха да се излеят през мъничката пукнатина, която изгори в душата му.

— Не знам всичките неща, които е направил — отговори с внезапно одрезгавял глас Хен. Видя как се надига недоверчивост в очите на Джорди. Нямаше да му повярва, ако не проявеше толкова откровеност, колкото изиска от него преди това. — Знам, че е убил най-добрия си приятел, като преди това прелъстил сестра му.

— Божичко!

— После довел семейството си в Тексас и ни изоставил.

В мислите си Хен го виждаше толкова ясно, сякаш стоеше пред него. Висок и хубав, недокоснат от страданието и отчаянието, които оставяше след себе си. Спомняше си деня, когато той тръгна на война, шока от внезапното му заминаване. Желанието на майка му да живее бе угаснало същия следобед. На измъченото й тяло бяха нужни две години, за да последва отлетелия й дух. Хен се надигна рязко.

— Стига вече въпроси, съгласен ли си?

Джорди кимна.

— Хайде, прибирай си багажа. Имаш работа да вършиш. При мен е истинска бъркотия.

Тъжна усмивка премина по устните на Хен, като наблюдаваше Джорди как се втурна презглава по посока на конюшнята. Горките деца. За Джорди и Адам не беше възможно да се чувстват добре, докато светът продължаваше да ги вини и обременява с греховете на бащите им. Затова те се бореха да намерят оправдания за техните дела. Единствената им алтернатива бе да ги мразят и ненавиждат. И себе си.

Което беше точно това, което той бе правил през целия си живот.

Хен седна отново. Бе като зашеметен от откритието. Колко дълго бе мразил себе си? Откогато бе убил онези конекрадци? Отпреди това? Може би това бе една от причините да приеме тази работа. Убиването бе поставяло под въпрос същността на личността му, но другите хора му се възхищаваха за това.

Мисълта, че може да е допуснал да бъде мотивиран в поведението си от такава глупава, идиотска предпоставка, го смути дълбоко. Дори Лаура нямаше нужда да се самозалъгва, за да запази себеуважението си. Тя беше достатъчно силна, за да си изгради собствени стандарти, да вярва в тях и да се придържа към тях, без да плаща дан на мнението на останалите. Ако една жена имаше достатъчно сили да не се срамува от миналото си и да живее с него, то и той можеше.

Но като се изправи, Хен откри, че не е така лесно да се избави от демоните на цял един живот. Те бяха пуснали отровата си надълбоко. Чак до сърцевината на личността му.

 

 

— Къде е шерифът? — запита Хоуп, когато откри, че стаята няма никой друг, освен Джорди.

— Навън по работа — отвърна Джорди. Хоуп реши, че той се държи малко надменно.

— Знаеш ли кога ще се върне? Донесох му вечерята.

— Отиде да търси следи на конекрадци. Сигурно няма да си дойде тая вечер. Той каза аз да взема вечерята му.

На Хоуп това не й хареса. Джорди също не й харесваше особено. Обикновено се засягаше повече отколкото трябва от това, което тя казваше, но сега се държеше другояче.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Живея тук вече — обяви Джорди.

— Не е вярно.

— Напротив.

— И откога?

— От този следобед.

Хоуп поспря, за да смели тази информация.

— И защо шерифът ще те пуска да живееш тука?

— Защото работя за него. Ще поддържам мястото в ред. А имаме и друго споразумение.

Видът му подсказа на Хоуп, че той не смята да дава повече разяснения.

Хоуп постави подноса на масата и започна да вади чиниите.

— Аз обикновено се храня с шерифа.

— Зная. Той ми поръча да се грижа за теб, докато си тук.

Хоуп искаше да му каже, че няма никаква нужда някакъв мърляв деветгодишен хлапак да се грижи за нея, но се въздържа.

— Защо?

— Защото имаме споразумение.

— И ние имаме споразумение. И аз не съм сигурна дали искам някакъв сополив хлапак да се мотае тук.

— Не съм сополив. Той ме накара да се измия. — Очевидно беше, че на Джорди му се искаше да не бе споделял това последно сведение.

— Вярно бе — каза Хоуп, като провери лицето и ушите му.

Джорди я отблъсна назад.

— Е, добре, предполагам, че можеш да се храниш с мен, но внимавай за маниерите си.

— Мога да се държа толкова добре, колкото и ти.

— Навярно, но не можеш да говориш толкова добре.

— Шерифът ще ме научи и на това.

Те седяха и се измерваха с очи над храната.

— Каква е сделката ви?

— Няма да ти кажа.

— Ще си взема вечерята обратно.

Джорди изгледа лакомо храната и каза:

— Нека първо да хапнем, после ще ти кажа.

— Наполовина — спазари се Хоуп.

— Съгласен — каза Джорди и довлече един стол за себе си. Внезапно се осъзна и донесе още един за Хоуп.

— Но трябва да се закълнеш в гроба на майка си, че жива душа няма да узнае.

— Мама си няма гроб.

— Е, баба ти тогава — каза Джорди с отвращение.

— Това са детинщини.

— Тогава няма да ти кажа.

— Добре — капитулира Хоуп, — но ако е някакъв номер, ще ти издърпам ушите.

— А аз ще ти счупя носа.

Като приключиха с нападките, двамата се настаниха удобно за вкусно хапване и задушевни приказки.