Лей Грийнууд
Лаура (6)

Глава шеста

Хен вероятно щеше да бъде благодарен на мисис Уърти за нейната прямота, ако на излизане от ресторанта не беше срещнал мисис Нортън. Съпровождаха я една млада жена, която Хен не познаваше, и една, още по-млада, очевидно дъщеря й. Като съпруга на банкер мисис Нортън имаше значително влияние в Сикамор Флетс. Ако тя решеше да приеме Лаура, повечето от другите жени сигурно щяха да последват примера й.

— Добър ден, шерифе — поздрави го мисис Нортън и се усмихна любезно. — Имах намерение да ви кажа колко съм впечатлена от начина, по който се справихте с оня млад хулиган. Уилям ми каза, че ще мине известно време, преди той да може отново да държи оръжие.

Хен се усмихна вътрешно. Никой друг в града не наричаше Бил Нортън Уилям.

— Радвам се, че го споменахте — каза той. — Бих искал да ви помоля за нещо.

— Разбира се, шерифе. На вашите услуги.

— Опитвам се да убедя Лаура Блекторн да се премести в града. — Усмивката изчезна от лицето на мисис Нортън като изтрита с мокър парцал. Цялото й поведение се преобрази от добронамереност към раздразнение. — Блекторнови заплашват да отвлекат детето й — продължи Хен. — Тя не е в безопасност в този каньон. Има нужда от работа и жилище.

Изражението на мисис Нортън стана толкова мрачно, сякаш се бе натъкнала на нещо изключително отвратително, без шанс да го избегне.

— Няколко пъти съм се опитвала да предложа на тази жена християнско милосърдие.

— Не говорим за милосърдие. Говорим за работа и подслон за жена и дете, които са в опасност.

— Нека да помоли за тях.

— Смятате ли, че ще го направи?

— Не.

— Тогава не е много християнско да й налагате такова ограничение.

Мисис Нортън почервеня.

— Аз ще поговоря с нея — обади се младата жена.

— Нищо подобно! — произнесе категорично мисис Нортън. — Няма да позволя на моята племенница да общува с тази жена.

Младото момиче се усмихна. Хен намери, че усмивката й бе самото очарование.

— Да поговориш, не означава да общуваш, лельо Рут.

— Миранда Трескот, майка ти никога не би ми простила!

— Навярно не, но мама и аз имахме различия по доста въпроси. Ще се радвам да говоря с нея, шерифе. Как предлагате да постъпя?

— Май е най-добре да се видите с Хоуп Уърти или майка й. Те ще ви кажат по-добре.

— Грейс Уърти винаги се захваща с някоя особа, която най-добре да бъде оставена на участта й — каза мисис Нортън.

— Благодаря ви, мис Трескот. Радвам се, че в Сикамор Флетс има поне една личност, желаеща да даде добър личен пример.

Мисис Нортън поаленя.

— Моля да ме уведомите за резултата от разговора ви.

Хен ги отмина. Ако беше останал само миг повече, нямаше да се стърпи да не каже на Рут Нортън какво точно мисли за нея и нейното християнско милосърдие. Но това нямаше да доведе до нищо хубаво за никого, а особено за Лаура.

 

 

— Съжалявам, но не можах да постигна много — каза Миранда Трескот на Хен. — Тя изобщо отказва да обмисли възможността за преместване.

Хен не беше очаквал, че мис Трескот ще го посети в затвора, и подскочи учуден, когато тя престъпи прага. Затворът не беше подходящо място за една дама.

— Не, благодаря — отвърна Миранда, когато Хен й предложи стол. — Не мога да остана. Само влязох да ви съобщя за печалния си провал.

— Оценявам желанието ви да опитате.

— О, аз не съм се отказала. Надявам се, че още няколко визити от моя страна ще я убедят в нашето искрено желание да й помогнем.

— Отдавна ли сте в Сикамор Флетс? — попита я Хен.

— По-малко от шест месеца. Дойдох да живея при леля Рут след смъртта на майка ми. Израснах в Кентъки. — Тя се отправи към вратата.

— Бих искал да знам как се развиват нещата — каза Хен.

— Ще ви уведомявам. Довиждане.

Хен усети, че се е изпотил. Върна се обратно до бюрото си и се отпусна тежко в стола. Не знаеше защо постъпва така. Миранда Трескот беше една много очарователна жена, истински образец на дама.

Може би това беше причината да се поти. Не беше свикнал да бъде в общество на жени като нея. Тяхната благопристойност и невинност го изнервяха. Не знаеше как да се държи и какво да говори, но най-добре щеше да е да се научи по-бързичко. Тя беше единствената жена, изразила желание да помогне на Лаура.

 

 

Лаура не се виждаше никаква, когато Хен наближи къщата. Не се чуваше никакъв звук и никой не отговори на почукването му. Той огледа внимателно този малък остров насред каньона, изпълнен със скални отломъци, и се зачуди какво може да е накарало Лаура да се застои тук толкова дълго. Разглеждането на каньона без одухотворяващия ефект на нейното присъствие му позволяваше по-добре да разбере решимостта й да отгледа сина си по свой собствен начин. Ще трябва дяволски много убедителност, за да се промени решението на жена, готова да бъде доброволен затворник на място като това.

Хен отиде до потока. Замисли се дали имаше някаква опасност за Лаура от дивите животни, живеещи по-нависоко в планината. Съмняваше се, че те ще слязат толкова надолу за вода или да ловуват, но реши да провери за някакви следи за всеки случай. И тогава откри пътечката, водеща нагоре по каньона. Следите показваха, че е доста използвана. Реши да провери накъде водеше. След около петнайсетина минути излезе на една ливада, където откри Адам, който се опитваше да оседлае един кон, прекалено едър и буен за него.

— Това животно май е твърде голямо за тебе, синко — каза Хен. — Защо не опиташ на някое по-малко?

— Само това имам — отвърна Адам.

— Откъде го взе? — попита Хен. Конят беше много хубав, твърде хубав, за да си го позволи човек в положението на Лаура. Освен това Хен не вярваше, че Лаура е чак толкова луда, че да купи такъв кон на Адам. Момчето имаше нужда от пони, докато не пораснеше и позаякнеше достатъчно.

— Дядо ми го даде. Каза, че е от баща ми.

Следователно Деймиън не беше първият Блекторн, проявил интерес към Адам. Лаура обаче не беше споменала нищо за това.

— Дай да видя дали мога да ти помогна — каза Хен.

Адам му подаде юздите. Хен потупа коня и му заговори благо, докато той се успокои.

— Как се казва?

— Санди.

— Добре, Санди, време е да си поговорим.

Адам се засмя.

— Не можеш да говориш с конете.

— Разбира се, че мога. Аз си говоря с Бримстоун през цялото време.

— А Джес се страхува от Бримстоун.

— Така и трябва да е, но Бримстоун не би те наранил, както няма да ти навреди и това едро приятелче тук. То просто не знае какво искаш да направи.

— Искам да го яздя.

— Тогава му го кажи. Помилвай го по главата и му кажи.

Адам протегна ръка и Санди отметна глава. Хен го задържа на място.

— Имаш нужда от малко помощ. — Той хвана момчето и го повдигна на ръце. — Сега го погледни право в очите.

Адам го изгледа, сякаш не беше съвсем сигурен в това, което чуваше, но погали Санди и започна да му говори.

— Виж, че вече е по-спокоен. Сега ще те сложа на гърба му.

Тялото на Адам се скова, когато Хен го постави на коня. Изглеждаше толкова мъничък, кацнал на гърба на огромното животно. Хен задържа ръката си около момчето.

— Ще е много по-лесно, ако имаш седло под себе си, но можеш да се държиш за гривата му и да стискаш с колене. Индианците никога не използват седла, а не падат.

Адам леко се отпусна.

— Ти можеш ли да яздиш без седло? — попита той.

— Разбира се. Аз и брат ми го правехме през цялото време, за да се перчим наоколо.

— Бих искал да имам брат — каза Адам.

Хен разходи коня, като не спираше да приказва на Адам каквото му дойдеше на ум и му даваше напътствия, когато се нуждаеше от тях. Измина повече от половин час, когато усети, че напрежението е напуснало и неговото собствено тяло. Не беше се чувствал по-спокоен и щастлив от месеци наред.

Реши, че причината трябва да се крие в каньона. Той придаваше едно неповторимо усещане за тишина, спокойствие и уединение. Нямаше какво да се чуди, че Лаура не иска да го напусне. И той не би искал. Не, не, той всъщност предпочиташе откритите равнини. Обичаше да вижда как далечината се стопява към хоризонта. И все пак, би могъл да привикне към този каньон. Той създаваше чувство за уединение и святост, място, където би могъл да отпусне контрола, който упражняваше върху себе си, откакто се помнеше.

Може би част от това усещане за покой се дължеше на Адам. Той харесваше момчето и се радваше, че може да му помогне за коня. Предположи, че обича децата. Може би поради тяхната невинност, поради начина им да приемат нещата безкритично, с доверие и непрестореност. Каквото и да беше, той се чувстваше по-добре от дълго време насам.

Но децата имаха майки, а на това именно дете майка му беше извънредно особена. Хен си признаваше, че тя го привлича, но кой не би бил привлечен от една тъй красива жена с бяла кожа и водопад от черни коси?

Най-добре си спомняше очите й, почти черни, огромни и блестящи. Бяха го гледали с недоверие, породено от натрупалото се през годините разочарование. Но имаше и още нещо в тях. Надежда, очакване или просто въпрос? Не знаеше. Но тя беше докоснала нещо в него, поставила бе въпрос, на който той трябваше да отговори. Тя може да беше труден характер, но криеше ключа на една загадка, която той трябваше да разгадае.

Лаура знаеше, че не бива да стои в сянката на дърветата и да наблюдава Хен и Адам. Трябваше да се приближи решително, да изпрати Хен по пътя му и да завърже Адам за някое дърво. Беше му казала да стои настрана от Хен, а ето го, че изглеждаше по-щастлив и доволен от всякога. Беше му казала да стои по-далеч и от коня, а ето как се беше изпъчил отгоре на животното, многократно по-голямо от него. Беше му казала, че ще трябва да поизчака, докато порасне малко. Но след този случай вече нямаше да има начин да го държи далеч от коня.

Не й харесваше начина, по който Адам гледаше Хен. Сякаш беше някакъв бог. Знаеше, че Адам има нужда от баща, но досега не беше подозирала дълбочината на тази нужда. Беше се опитала да бъде и майка, и баща за детето, но не би могла да се справи с този кон така, както Хен. Тя прокле Блекторнови, задето й го бяха дали. Прокле и хората от Сикамор Флетс, че не пожелаха да го купят от нея. Трябваше да го изведе в пустинята и да го пусне на свобода.

Но не беше. Никога не би могла да си позволи да купи толкова красив кон за Адам. А Адам го заслужаваше. Просто се нуждаеше от мъж, който да го научи да го язди. Тя самата се нуждаеше от мъж.

Мисълта я вцепени. Никога не беше обмисляла да се омъжи повторно — нито заради Адам, нито заради себе си. Лаура прогони смущаващата мисъл. Нямаше нужда от мъж. Нямаше дори желание за мъж.

Тогава нямаше никакъв смисъл да поглъща с поглед Хен Рандолф, сякаш той беше образ от девически молитви. Нейното тяло не би трябвало да се изпълва с трепет всеки път, когато той се окаже наблизо. Погледът й не биваше да се рее по красивото му лице или по мощните му бедра. Не би трябвало да се чувства привлечена от извивката и силата на раменете му.

Обаче беше.

Тя не харесваше светлите мъже. Имаше нещо във вида им, което ги правеше да изглеждат лукави. Дали заради извитите вежди, или заради предизвикателните мустаци… Хен беше гладко избръснат. Нямаше нищо лукаво във вида му. Той се движеше с непоклатима самоувереност — мъж, дотолкова силен, че дори отговорността за жена и дете в добавка не би могла да го обремени.

Лаура не можеше да отрече желанието си да се облегне на едни тъй силни рамене. Беше живяла сама от деня, когато Карлин я беше напуснал, принудена да се захване с унизителна слугинска работа, за да се издържа с детето си и да се изолира от обществото. Все едно, че се бе изолирала от живота.

Какво щеше да прави тя, когато Адам станеше достатъчно възрастен, за да е самостоятелен? Животът щеше да е преминал покрай нея. Гледайки Хен, тя не можеше да се отърси от чувството, че той беше последният й шанс да вкуси от живота, преди да остарее твърде много.

Хен повдигна Адам от коня. За момент той застина с момчето в ръцете си, като детето почти се губеше в едрите му длани. Не спираше да му говори. Двамата постепенно и неусетно се опознаваха.

Съвсем неочаквано очите на Лаура се изпълниха със сълзи. Като момиче тя бе мечтала за мъжа, за когото ще се омъжи, за децата, които ще роди, за живота, който щяха да водят в някое приказно кътче от света. До този миг мечтите й си бяха останали дълбоко погребани. Тази жива картина на фона на избледняващата към каньона слънчева светлина — мъжът и момчето редом до коня, спокойствието и умиротворението, което струеше от тях — сякаш материализираше нейните мечти.

Тя се опита да си каже, че това е невъзможно, не и в присъствието на Хен, но сърцето й не искаше да бъде излъгано толкова лесно.

Когато Хен остави Адам на земята с ръка около телцето му и тръгна към пътеката, тя усети как гърлото й се свива. Проклет да е Карлин! Нещата можеха за нея да не са така, както сега, ако не беше той.

Като наблюдаваше Хен и Адам да се приближават към нея, тъй приличащи на баща и син, й се струваше почти невъзможно, че един професионален стрелец ще загуби толкова време и усилия, за да научи едно момче да язди. Без никакво усилие, съвсем естествено, той привличаше момчето към себе си, както медоносното цветче пчелата.

Точно толкова лесно бе привлякъл и нея. Каква притегателна сила се криеше в него, че й въздействаше така удивително?

Неговата загриженост.

Чувстваше се загрижен за нея дотолкова, че да излекува раните й, да я предупреди, че Блекторнови ще дойдат отново, да й предложи да се пресели в Сикамор Флетс, където би могъл да я закриля. Интересуваше се за Адам дотолкова, че да отдели от времето си, за да го научи как да язди кон. Хен се беше държал така, сякаш това, което правеше с Адам, беше по-важно от всичко останало, което имаше да върши.

И би трябвало да е истинска тази негова загриженост. От нея нямаше да спечели нищо.

Те бяха вече достатъчно близо, за да види очите му. Изглеждаха съвсем различно. Той изглеждаше различно. Не, че имаше откритост, насърчение или непосредствена радост от живота, но имаше една тънка разлика. Сякаш беше позволил на предпазната си маска да се поотпусне леко. Изглеждаше почти като съвсем обикновен човек с душа, сърце и съвест като всички останали.

Може би Адам бе предизвикал тази промяна. Може би едно дете можеше да го накара да се отпусне.

Те почти стигнаха прикритието й и тя трябваше да излезе от сенките, ако не искаше да я хванат, че ги наблюдава крадешком.

Хен погледна нагоре, когато долови шума от стъпките й. Тялото му се напрегна и ръката му докосна оръжието.

Инстинктивната реакция на професионалния стрелец. Топлината в нея моментално отстъпи място на смразяваща студенина.

— Това съм само аз — рече тя и пристъпи напред. Тя го погледна в очите. Бяха същите като по-преди — искрящо сини, твърди и лишени от съдържание. Като куха черупка. Като безплодна пустиня. Тялото на мъж и душата на убиец.

— Мамо! — извика Адам, като се втурна напред. — Шерифът ни учеше, мен и Санди.

Лаура обгърна сина си с ръце и го притисна здраво към себе си. Мразеше чувството на неприязън, което изпитваше към мъжа, помагащ на сина й. Тя не го одобряваше, но щеше да му даде да разбере, че оценява направеното от него за Адам.

— Знам, че конят е прекалено голям за него. Възнамерявах да изчакам, докато Адам поотрасне.

— Аз се научих да яздя още преди да се науча да ходя добре.

Нищо в изражението на Хен не се промени. Би могъл да говори на банкера си, на някой фермер или на градска матрона. Седлото на коня му сигурно му правеше по-голямо впечатление от нея самата. Усети как женската й суета възнегодува. Неизказаната критика я раздразни неимоверно. Успя да овладее гнева си, но не усети как изправи още повече стойката си и движенията й станаха по-неспокойни.

— Тичай да донесеш малко вода от потока — рече тя на Адам, — трябва да започвам вечерята.

— Преди никога не си искала вода — промълви Адам объркан.

— Тази вечер ми трябва.

Тя наблюдаваше колебанието на Адам, изпълнен с неохота да ги остави, раздразнен, че го отпращат, и прибави и това в дългия списък на прегрешенията на Хен.

— Не ме интересува кога си се научил да яздиш — тросна се тя, като се обърна веднага щом реши, че Адам не ги чува вече. — Това няма нищо общо с моя син.

Тя се опитваше да не обръща внимание на физическата реакция, която той разпалваше у нея, но това беше безнадеждна битка. Присъствието му винаги я караше да се чувства много по-женствена, по-жива, по-възбудена от всякога. Това, че той не я забелязваше, само утежняваше ситуацията.

— Израснал съм в плантация във Вирджиния. А тук момчетата трябва да се научават да яздят още по-малки.

Той нямаше нищо общо с представата й как трябва да изглежда един аристократ от Юга. Беше чист и спретнат, но и тук, на Запад, изглеждаше толкова на мястото си, колкото и всеки друг жител на Сикамор Флетс. Може би това обясняваше част от противоречията. Южняците бяха възпитавани да почитат жената. Също така бяха обучавани как да уцелват окото на птица в полет.

— Докато живеем в този каньон, Адам няма нужда да язди.

Тя се чудеше кога Хен е започнал да убива. Изглеждаше твърде млад, за да е участвал във войната, но трудно можеше да се прецени. Годините под открито небе, слънце и вятър бяха загрубили кожата му. Можеше да е на всяка възраст от двадесет и пет до четиридесет. Може да се е бил в армията срещу индианците. Може да е бил човек на закона по други места.

— Не може да разглезваш така момчето. Ако искаш да стане мъж, трябва да се отнасяш с него като с мъж.

— Той е само на шест — сряза го тя. — Какво очакваш от мен да направя, да му връча шпори и пушка?

— Да му намериш пони вместо този кон.

Лаура се зачуди защо той се чувстваше толкова свободен да я критикува. Чудеше се също защо си въобразява, че знае повече от нея как трябва да се възпитава синът й. Той можеше да е мъж, но това означаваше най-вече, че е твърдоглав и нечувствителен и нищо повече.

— Дядото на Адам му даде този кон.

Тя очакваше някакъв признак на изненада. Не го получи. Само студените сини очи продължиха да се взират в нея.

— Опитах се да му го върна, но той не искаше да го вземе. Опитах се да го продам или да го разменя за пони, но никой не се съгласи. Прав си, аз не мога да си позволя кон като този. Не мога да си позволя дори едно пони.

Тя го възненавидя, че я принуди да признае, че не е в състояние да осигури на сина си такова дребно нещо като пони.

— Аз ще го разменя.

— Не, няма — каза Лаура. — Няма да допусна да спечелиш благоразположението му. Не искам да расте с убеждението, че оръжието прави мъжа мъж.

— Той трябва да си има собствен пистолет — каза Хен. — Също трябва да знае и как да го използва.

Лаура не можеше да намери думи. Достатъчно лошо беше, дето беше нахлул в живота й, като разстройваше чувствата й и поставяше под съмнение принципите й. Още по-лошо беше, че Адам започваше да му подражава. Но абсолютно непростимото беше, че той може да очаква от нея да даде на сина си, на нейното детенце, пистолет, а и отгоре на това да го учи как да го употребява.

— Адам няма да има пистолет още дълги години. А когато му разреша, той ще го използва само за лов.

Хен я гледаше така, сякаш се опитваше да разбере отговора на някаква загадка.

— Не изглеждаш глупава.

— Какво? — промълви Лаура зашеметена.

— Но се държиш като глупачка във всичко, що се отнася до момчето.

— Как се осмеляваш! Само защото не съм съгласна мъжете да се стрелят наляво и надясно по най-дребния повод…

— Предполагам, че просто не желаеш да видиш истината — прекъсна я Хен. — Това обикновено не е толкова лошо, колкото да си глупак. Но понякога е по-лошо.

Много неща са бяха случили през двадесет и три годишния живот на Лаура, но никой никога не бе я третирал като идиотка. А ето този мъж се бе промъкнал в ежедневието й и не спираше да й разправя, че всичко, което мисли и прави, е погрешно.

— Мога да разбера желанието ти да защитаваш твоето малко момче — продължи Хен. — Не го одобрявам, но го разбирам.

— Много съм ти благодарна — вметна саркастично Лаура.

— Но няма да ти е от полза да пренебрегваш действителността. Той е момче на място и ще иска да стане мъж на място. Ако не се получи, някой ден някой ще му отнеме всичко, което притежава, включително самоуважението му, а след това ще го убият.

Пред тях се показа къщичката. Лаура бе толкова бясна, че едва виждаше пред себе си, но спря да спори с него. Не искаше Адам да чуе това, което се канеше да каже.

— Защо винаги отпращаш момчето и говориш тогава, когато няма да те чуе? — попита Хен. — Мислиш ли, че като го закриляш от всичко, той ще израсне по-добре подготвен за живота?

— Да, така мисля. — Лаура пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. С викане нямаше да стигне доникъде с този мъж. В известен смисъл беше по-лош и от Карлин. Той представляваше всичко, което мразеше и от което се страхуваше. А външният му вид бе всичко, което тя искаше от един мъж. Жестока, горчива шега на съдбата и тя беше готова да го намрази заради нея.

Опита се да изтрие от съзнанието си всичко, което той беше направил за нея досега. Концентрира се върху спомена за втория си баща, за Карлин, Блекторнови, мъжете от Сикамор Флетс.

— Адам ще стане джентълмен — каза твърдо тя, а тялото й трепереше от силата на обзелите я чувства. — Той ще знае какво е състрадание и разбиране. Ще цени красотата и ще ненавижда грубостта. Ще се научи, че жените са човешки същества, които имат нужда от грижи и внимание, нежност и любов. Ще се научи да се отнася към другите с търпение и толерантност. А най-вече, той ще се научи, че самоуважението не се обвързва със способността да убиеш друго човешко същество.

— Нямаш равна в изопачаването на чуждите думи.

— Но ти каза…

— Един мъж може да бъде всичко това и без да навлича фуста.