Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Laurel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113гласа)

Информация

Начална корекция
stela1981(2009)
Корекция
Xesiona(2009)
Форматиране
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey(2008)
Допълнителна корекция
asayva(2011)

Издание:

Лей Грийнууд. Лаура

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

Оформление на корицата: Полипрес

ISBN: 954-170-095-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от asayva

Глава пета

— Шерифът замина ли си?

Лаура беше така потънала в мислите си, че не беше забелязала кога Адам се е върнал от потока.

— Да — отвърна тя и отново се наведе над прането.

Адам изля водата в коритото за изплакване.

— Ще се местим ли в града?

— Ти си ни слушал?

— Чувахте се чак до потока. Е, ще се местим ли?

— Не. Тук сме си добре.

— Зная. Шерифът застреля оня човек.

Ръцете на Лаура преустановиха работата си и тя се втренчи в сина си.

— Откъде знаеш какво е направил шерифът?

Адам се помръдна неловко, но не отклони погледа си.

— Видях.

— Казала съм ти никога да не ходиш в града без мен.

— Ами, виж — заобяснява Адам. — Не беше точно така. Поливах градината, когато се разнесе стрелбата. Заобиколих сградата и надникнах през прозореца на кръчмата. Не съм ходил по улиците.

— И какво видя? — На Лаура й се искаше да си отхапе езика. Не желаеше да окуражава Адам да говори за Хен Рандолф, но не можеше да се въздържи. Трябваше да узнае какао се е случило.

— Един мъж стреляше в кръчмата. Нарече шерифа страхливец. Двамата се изправиха един срещу друг и шерифът се оказа по-бърз.

Тръпка на страх пробяга през тялото й.

— Ако мъжът, когото е застрелял, е някой Блекторн, всички от рода от стотици мили дотук ще се съберат на погребението му. После ще дойдат тук.

— Шерифът го вкара в затвора.

Лаура спря.

— Той не е ли мъртъв?

— Шерифът изби оръжието му, а пък другият само подскачаше наоколо, викаше и се вайкаше.

Хен не беше убил пияния, макар че той го беше предизвикал. Лаура не се зарадва на чувството за облекчение, на прилива на благодарност, който я заля.

— Мистър Елгин казва, че това е най-доброто попадение, което е виждал — добави Адам.

Може би не беше убиец в крайна сметка, Грейс Уърти не беше споменала някой да го е виждал да убива някого.

— Смяташ ли, че той стреля толкова добре, колкото татко? — попита Адам.

Лаура се сепна рязко.

— Не знам. Възможно е.

— Мога ли да го помоля да ме научи как да използвам пистолета? Искам да стана като татко, когато порасна.

— Не! — извика тя много по-остро, отколкото възнамеряваше. — Много си малък. — Лаура усещаше силен пристъп на паника всеки път, когато Адам споменеше за оръжия. А той ги споменаваше все по-често и по-често напоследък.

— Дани Елгин си има пистолет, а е само на седем.

Тя знаеше, че ще дойде време, когато той ще започне да поставя под въпрос решенията й, да спори и да не се подчинява. Знаеше също, че ще има нужда от деца на неговата възраст, но не беше очаквала този момент да дойде толкова скоро. Опасяваше се кои момчета от града ще избере за свои приятелчета. Беше възнамерявала да го държи настрани от тях възможно най-дълго, но очевидно това вече не можеше да продължава. Оставаше й само да се опитва да въздейства върху оценките му за това, което научава.

— Знам, че по-големите момчета имат пистолети, но ти си още много малък.

— Кога ще мога да си имам мой пистолет?

Никога! Но тя знаеше, че не е възможно. Не беше дори правилно.

— Нямаш нужда от оръжие. Не ни се налага да ловуваме за храна и не сме в опасност.

— Шерифът каза, че и други от Блекторнови ще дойдат за мен. Ако имах пистолет, щях да ги убия.

Лаура усети как губи почва под краката си. Беше направила всичко възможно, за да предпази Адам от този начин на мислене, и ето — първият му отговор срещу опасността бе да убива. Карлин беше мъж със слаб характер и лошо възпитание, но тя упорито се бе опитвала да научи Адам да бъде различен. Чудеше се дали убиването не беше тъй присъщо на мъжете, както носенето на бради и разнасянето на кал из къщи. Чудеше се дали жените не бяха толкова грижовни именно защото мъжете хич не ги беше грижа.

— Не може да застрелваш хората само защото не искаш да направиш това, което те искат от теб — каза тя на Адам. — Има и други начини да се защитиш.

— Какви?

Ето още едно нещо типично за мъжете. Никога нищо не приемаха на доверие. Винаги искаха пояснения и обяснения. Даже и тогава отказваха да бъдат напълно убедени.

— Ще поговорим за това по-късно. Точно сега имам много работа. Трябва да свърша с тези дрехи.

— Ти не искаш да имам пистолет. — Адам не я предизвикваше — не още — но определено изглеждаше ядосан.

— Не, не искам. Баща ти беше убит. Умолявах го да не носи оръжие, но той не искаше да слуша. Хората, които носят оръжие, намират смъртта си от него.

— Може би, ако татко е бил толкова добър, колкото шерифа, е нямало да го убият.

Лаура се пребори с моментното объркване.

— Някои мъже се раждат, за да убиват и да бъдат убити. Шерифът е един от тях. Ти ще бъдеш по-различен — каза твърдо тя.

— Но ти каза, че татко е бил добър човек, че е защитавал хората, също като шерифа. Лошо ли е да защитаваш другите?

За хиляден път Лаура се почуди дали беше постъпила правилно, когато излъга Адам за баща му. Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако знаеше истината.

— Не е лошо, но е опасно. Рано или късно някой ще те застреля, преди да успееш да застреляш него.

— Не и ако съм толкова бърз, колкото шерифа. Мистър Елгин казва, че той има най-бързия пистолет, който е виждал. Той каза, че…

— Не ме интересува какво е казал мистър Елгин. — Разочарованието правеше тона й режещ като стъкло. Трябваше да контролира чувствата си. Безполезно ще е да се развика на Адам. Той нямаше да разбере. — Ще поговорим за това утре — каза Лаура, отчаяно опитвайки се да спечели някаква отсрочка. — Сега искам да отидеш до градината и да избереш нещо за вечеря.

— Какво искаш?

— Няма значение. Нещо, което става за готвене.

Как беше възможно да мисли за ядене, когато синът й пред очите й се превръщаше в полудяло по оръжията дете? И с възрастта това щеше да става все по-лошо. Но тя отказваше да приеме, че той може да подражава на Хен Рандолф, да му се възхищава и да иска да бъде като него.

Очевидно беше, че не може да го задържи в каньона. Не го и искаше особено. Той имаше нужда да играе с други момчета, да си намери приятели, да се научи да общува, да приема хората, да се опитва да ги разбира, вместо да ги застрелва, когато не му дадат онова, което желае.

Но това, от което се нуждаеше в най-голяма степен, не бе компанията на други момчета. Адам се нуждаеше от баща, от мъж, на когото да се възхищава, да го уважава, да му подражава. Всяко момче заслужаваше това. Но трябваше да е някой, който да му помогне да развие силен характер, да го научи на полезни умения. Просто трябваше да е истински мъж. В противен случай тя предпочиташе да няма мъж изобщо.

Още веднъж образът на Хен Рандолф се настани в съзнанието й. Не знаеше досега мъж, дотолкова облагодетелстван от майката природа, че да покорява женските сърца само с появата си. Макар и да си казваше, че той е последният мъж на земята, когото би искала да види, той беше нахлувал неканено в сънищата й последните няколко нощи. Беше невъзможно да го забрави.

Не можеше да прогони образа му от мислите си. Тялото й също пазеше свой трепетен спомен за неговото докосване. Все още можеше да затвори очи и да си представи, че той е близо до нея. Усещането за докосването на пръстите му по рамото й щеше да остане като физически белег.

Лаура отвори очи и потопи ръце в коритото. Започна да изплаква ризите, за да ги извади и накисне следващото пране. Това беше реалността. Ще работи толкова усилно, колкото се налага, докато намери мъж, който да иска нея и детето й, мъж, който няма да зависи от оръжието си, мъж, който ще разбира, че животът е по-могъща и по-ценна сила от смъртта.

Хен Рандолф очевидно не влизаше в тази категория, без значение колко се изкушаваше да повярва в обратното.

Но къде щеше да го намери този мъж? Не и тук. Не беше го открила за седем години, не беше вероятно да го намери и сега. Щеше да се наложи да напусне Сикамор Флетс. Но тя нямаше достатъчно пари, за да се пресели. Едва успяваше да нахрани и облече себе си и момчето. Освен това Блекторнови нямаше да я оставят да напусне.

Може би Хен ще ги спре.

Но тя не можеше да разчита на Хен Рандолф или на някой друг. Ако смяташе да осигури по-добро бъдеще за себе си и Адам, трябваше да се справи сама. Все още можеше да се спомни щастливите години, преди да убият баща й, но тя нямаше да се омъжи само да си осигури закрила, както бе постъпила нейната майка. Беше изтерзана от самота и изтощена от тежката работа, но въпреки че копнееше за любов и приятелство, би предпочела да живее сама, отколкото да бъде доброволна жертва в ръцете на някой мъж.

Адам се показа откъм потока.

— Можах да намеря само боб — каза той, като доближи майка си. — Както винаги.

 

 

Хен излезе от каньона и наближаваше вече града, когато гневът му се разсея дотолкова, че да започне да мисли отново разумно.

Беше бесен, че Лаура го беше нарекла убиец и го беше изхвърлила от двора си. Никой никога не го беше правил. Никой не беше се осмелявал. А тя го беше отхвърлила — него като личност — толкова цялостно, че дори не искаше да вижда сина си около него.

Какво си въобразяваше тя за себе си?

Тя беше един никой, просто една глупава жена, която беше допуснала сладките дрънканици на едно нищожество да я увлекат дотолкова, че да избяга с него само за да бъде оставена без венчален пръстен, без пукнат цент, но за сметка на това с дете. Не се налагаше да й помага. Дяволски сигурно бе, че не се интересува от нея. Само се опитваше да предотврати опасността да бъде пребита, а синът й — откраднат.

Не му трябваха благодарностите й. Но не беше необходимо да се държи с него сякаш бе кал, която цапаше ботушите й. Не знаеше абсолютно нищо за него или за мъжете, които бе бил принуден да убие.

Той не беше убиец.

Градът те е наел, защото си убиец.

Това беше казала тя. Хен се зачуди дали и други хора мислеха за него по този начин. Неща, дочути през годините, части от разговори, действия, реакции нахлуха в мозъка му — мъже, отдръпващи се пред него, избягвайки да го погледнат в очите, жени, стреснати и любопитни, отстраняващи се от пътя му.

През всички тези години, бе мислил, че той страни от хората, а може би хората са странели от него.

Нямаше значение. Не даваше и грош какво мислят хората за него. Нямаше нужда от тях. Не ги искаше. Искаше да бъде оставен на мира.

Отново си припомни оня ден, когато само четиринадесетгодишен се бе натъкнал на двама конекрадци, които бяха заловили Монти. Бяха му завързали ръцете отзад и му бяха надянали въже около врата. Единият от тях замахна с бича си и удари силно коня на Монти по задницата. Подлуденото животно скочи напред и Монти увисна на въжето, езикът му изскочи от устата, а тялото му се загърчи конвулсивно. Нямаше време за размисъл. Хен стреля пет пъти — три пъти по въжето и по веднъж във всеки от бандитите.

Белезите от въжето все още можеха да се видят по шията на Монти. Белезите от стрелбата бяха дамгосани в душата на Хен. Невидими за всеки друг, освен за него.

Не беше имал възможност да избира. Също както и в следващите случаи. Не можеше да промени факта, че беше добър с оръжията, а другите не бяха, че хората разчитаха на него да ги защитава. Така стояха нещата. Някой трябваше да бъде войник, някой друг — фермер, а трети — философ. Само дето Хен не носеше униформа. Така делата му щяха да изглеждат законни.

Той не се нуждаеше от ничие одобрение, особено пък на Лаура Блекторн. И по нейната репутация можеше да се открие някое и друго петънце. Най-добре да се вгледа в себе си и да спре да сипе морални присъди по негов адрес.

Но не можеше да се отърси от думите й. Бяха докоснали струна някъде дълбоко в него, която болезнено трептеше и прогонваше спокойствието му. И внезапно в бурята, разтърсваща душата му, изсвистя нежелан въпросът: „Наистина ли беше убиец?“.

 

 

Изминаха още два дни, а обвинението на Лаура продължаваше да го терзае.

— Разкажи ми за мисис Блекторн — каза Хен, когато Хоуп започна да сервира обяда му.

— Какво искаш да знаеш?

Той се намръщи.

— Всичко.

— Няма много за разказване. — Хоуп сложи още една чиния и започна да разделя храната. Напоследък тя редовно се хранеше с него. — Дойде тук малко след основаването на града и се установи в онзи каньон. Оттогава насам се занимава с пране и чистене. Държи се настрана, тя и малкото й момченце. Това май е всичко, което знам.

— Има ли някакви приятели?

— Не.

— Защо?

— Тя казва, че е била омъжена за Карлин Блекторн, настоява всички да я наричат мисис Блекторн. Някои от дамите не искат да го правят. Те казват, че тя е оскърбление за омъжените жени.

— Тя сигурно има брачно свидетелство или нещо подобно.

— Не съм чувала. Блекторнови се кълнат, че Карлин не се е женил за нея.

Това обясняваше много. Той познаваше достатъчно омъжените жени, за да знае, че се държат на достатъчно разстояние от падналите жени.

Хоуп сложи и последното блюдо и остави подноса встрани, после издърпа един стол и се настани в него.

— Тя избягва също и мъжете.

— Защо? — Хен не беше особено гладен, но Хоуп, както обикновено, се хранеше, сякаш умираше от глад.

— Мама казва, че не е добре за жена в положението на мисис Блекторн да е толкова хубава. Създава неприятност за нея и за всички останали.

Хен хапна няколко лъжици от боба, после глътна малко кафе, но то беше прекалено горчиво. Наблюдаваше неуморната работа на Хоуп с вилицата и се чудеше как може да яде толкова много, и да си остава все така тъничка като вейка.

Не можеше да повярва, как жена като Лаура ще се обвърже с мъж като Карлин Блекторн без закрилата на брачното свидетелство. Пет пари не даваше какво мислят благопристойните гражданки на Сикамор Флетс — Лаура имаше характер, честност и собствено достойнство като всеки друг.

— На колко години е била, когато е избягала с Карлин? — попита той.

— На шестнадесет — отвърна Хоуп. — Мама казва, че е била достатъчно възрастна, за да знае какво прави.

Може би, но той си спомни какъв беше на шестнадесет. Ако Джордж не беше покрай него, да го разтърсва от време на време, никой не можеше да каже какво би излязло от него и Монти. Ако Джордж не се беше оженил за Роуз, те сигурно биха се самоунищожили в крайна сметка.

Чудеше се какви ли са били родителите на Лаура. Дали са се опитали да я откажат от Карлин или са счели, че шестнадесет е една добра възраст да се омъжи и да излезе от къщата.

Хен стана и се приближи до прозореца. Слънцето жареше безмилостно както всеки ден и свиваше сенките до стените. Градът беше като замрял. Хората вероятно тъкмо обядваха. Това трябваше да прави и той, вместо да се тревожи за Лаура. Ако имаше здрав разум, щеше да си гледа само своята работа. Не, ако имаше някакъв здрав разум, щеше да е върнал шерифската звезда на Бил Нортън в момента, в който откри, че някой е освободил Деймиън.

Но той нямаше да си замине, не още. Не и докато не се убеди, че Лаура е в безопасност.

— Не ти ли харесва храната? — попита Хоуп.

— Не съм гладен.

— И мама не я харесва. Търси нов готвач. Тя казва, че не може да се очаква ресторантът да процъфтява, ако хората не харесват храната.

— Мисис Блекторн може ли да готви?

— Трябва да може, нали? Искам да кажа, щом никога не се храни в града.

— Хайде — каза Хен и започна да подрежда чиниите върху подноса. — Трябва да приказвам с майка ти.

 

 

Мисис Уърти се чувстваше неудобно и й личеше.

— Бих се радвала да помогна, шерифе, но дори и да знаех, че тя умее да готви — а аз не знам — не бих могла да я наема.

Хен беше отгатнал отговора, още когато започна да обяснява какво има предвид. Можеше да го види в очите на госпожа Уърти. Можеше да го долови в гласа й, когато отпрати Хоуп. Овладя гнева си. Дългата практика го бе научила да потиска всяка външна проява на чувствата си.

— Що се отнася до мен, аз бих искала да направя нещо за нея и вероятно ще го направя, ако тя ми позволи, но ще е погрешно да я наема за готвачка.

— Тя се нуждае от място, където ще се чувства сигурна — каза Хен. — Не може да си позволи да се пресели в града, докато не си намери работа.

— Съжалявам. Независимо дали ми харесва, или не, хората не я одобряват. Те няма да идват в ресторанта, ако я наема.

— Защо? Та нали й дават прането си?

— Не мога да ви отговоря защо е така. Само знам какво ще се случи. Колкото и да ми се иска да помогна на мисис Блекторн, първо трябва да мисля за собственото си семейство. На нея няма да й стане по-добре, ако нашият бизнес западне в полза на хотела и кръчмите.

— Вие я наричате мисис Блекторн? Вярвате ли, че е била омъжена?

— Не зная нищо — каза мисис Уърти. — Щом тя казва, че е била омъжена, за мен е мисис Блекторн.

— Макар че семейството му го отрича?

— Не бих приела думата на един Блекторн на доверие, за каквото и да е.

Хен усети как възелът вътре в него се отпуска мъничко.

— Навярно бихте могли да поговорите на дамите за нея, да се опитате да ги накарате да я включат… Какво има?

Твърдото изражение на мисис Уърти отново се бе възвърнало на лицето й.

— Дамите няма да я приемат. Знам, защото съм се опитвала. А на мъжете им идват неприлични мисли, когато тя е наоколо.

— Не е нейна вината за това.

— Няма значение. Жените няма да приветстват между себе си някоя, която чувстват като заплаха.

— Могат да поговорят със съпрузите си.

— Господин Рандолф, очевидно вие сте възпитан с много високи стандарти и очаквате и другите да се придържат към тях. Бих желала всички да са възпитани така, но те не са. Можете да казвате колкото си искате кое как трябва да бъде, но това няма да промени нищо. Ако смятате да имате успех като шериф, най-добре е да го научите веднага.

Хен се взираше зашеметен в мисис Уърти.

— Дамите от Сикамор Флетс са на мнение, че Лаура избягала с Карлин Блекторн, без да се омъжи за него. Същото вярват и мъжете. Тя е два пъти по-хубава от дъщерите им и десет пъти по-хубава от жените им. Те се страхуват от нея. Не желаят дъщерите им да се сближават с нея, не повече, отколкото желаят синовете или съпрузите им да го правят. Може това да не ви харесва, също, както и на мен, но така стоят нещата. Ако желаете да помогнете на Лаура, най-добре веднага да го осъзнаете.