Лей Грийнууд
Лаура (4)

Глава четвърта

Лаура обичаше ранните часове на утрото. Това беше любимото й време от деня. Докато вдишваше от хладното спокойствие на каньона, тя почти можеше да повярва, че нощта е погълнала миналото, че нищо не заплашва сина й, че някой ден ще намери любов, толкова силна, че да заличи следите от изминалите четиринадесет години.

Погледът към Адам, който й помагаше да напълни кошниците с изпраните чисти дрехи, пропъди тези сънища. Нищо не се беше променило. И никога нямаше да се промени. Тя привърза кошниците на гърба на кротичкото си товарно магаренце и те поеха надолу по каньона към Сикамор Флетс.

Когато отиваше към града, тя никога не пропускаше да се наслади на красотата на каньона. Той оставаше хладен даже и през най-горещите дни. Целогодишно подхранван от водите на планините, които го оформяха, той представляваше един истински оазис насред суровата пустиня. Птици пърхаха из дърветата и с песните си ликуващо възвестяваха настъпването на всеки нов ден. Някъде в далечината монотонното рат-а-тат-тат на кълвач ехтеше безспирно между високите стени на каньона. Ято пъдпъдъци изприпка и прекоси пътя й. Едно колибри се рееше насам-натам, понесено от течението на вятъра и събираше нектар от късно разцъфтелите кактусови цветове. Малки животинки търсеха прехраната си между скалните отломъци и по водовъртежите на потока. Спокоен и мирен свят, който я изпълваше с ведрина.

Твърде скоро обаче те стигнаха края на каньона. Усещането на Лаура за сигурност и благополучие изчезна тъй бързо, както животворната вода на потока се поглъща от жадния пустинен пясък. Вътрешно отправи укор към себе си. Трябваше да се грижи за прехраната и да издържа детето ти, а това не можеше да стане, докато се криеше в каньона.

Лаура ходеше в града по това време, защото не искаше да среща никого. Дамите от Сикамор Флетс никога не я бяха приемали, а и не пропускаха да й напомнят коя е тя. Нямаше начин да ги убеди, че не се интересува от мъжете им. Тя не разбираше как една бедна жена с шестгодишен син може да причинява толкова много безпокойство. И все пак неведнъж бе виждала жени да дръпват рязко мъжете си от входните врати, когато я видеха да приближава.

Мъжете, разбира се, не биха имали нищо против да изразят благоразположението си към нея, но при условия, които тя намираше за неприемливи. Считаше за по-лесно да избягва неприятностите, вместо да се занимава с тях. Затова тя пристигаше непосредствено след зазоряване, когато жените приготвяха закуската, а мъжете си доспиваха.

Цялата последна седмица бе носила на лицето си забрадка, която поприкриваше синините по него, но и засилваше неохотата й да среща хора. Те пресичаха ливадите зад къщите, после Адам отиваше до вратите и задните стълби, оставяше там дрехите и прибираше възнаграждението й и мръсните дрехи, а тя го изчакваше под сенките. Лаура гледаше да свърши възможно най-бързо и с възможно най-малко приказки. Не беше трудно. Повечето от жените бяха твърде заети, за да разговарят, даже и да искаха.

Мисис Уърти обаче беше по-различна.

— О, господи, защо си се увила така като някоя пчеларка? — изуми се Грейс Уърти. Лаура не знаеше как да отговори. Всички знаеха, че Деймиън я бе нападнал, но тя не беше показала нараняванията си на никого. Грейс забеляза нежеланието й да отговори. — Не е необходимо да ми обясняваш нищо, ако не искаш. Влез да пийнеш чаша кафе — каза тя, като разтвори широко задната врата на ресторанта, пренебрегвайки очевидното нежелание на Лаура да приеме поканата й.

— Сигурно имаш работа.

— Не още. Хората, които закусват при мен, няма да станат още няколко часа поне. Хайде и ти, момчето ми, влизай — рече Грейс на Адам. — Имам тук едно парче сладкиш, което очаква да бъде изядено.

За разлика от майка си Адам не се поколеба и миг. Лаура го последва неохотно. Колкото и да се мъчеше да се преструва, че не е така, липсваше й женска компания. Липсваше й от седем години — откакто избяга от къщи малко след смъртта на майка си. И макар че мисис Уърти не даваше вид, че предлага нещо повече от обикновено познанство, то поне не демонстрираше надменността или неодобрението, което много други жени, обявили се за благочестиви не пропускаха да й покажат.

— Не мога да се начудя как можеш да ставаш толкова рано — каза мисис Уърти, като постави едно огромно парче ябълков пай пред Адам и наля две чашки кафе. — Ще се изненадам, ако някои жени не ти се сърдят, че ги измъкваш от креватите им.

Лаура се усмихна и прие кафето.

— Повечето от тях са доволни, че могат да оставят прането и парите отвън и, че не се налага да се занимават с мен.

— Аз предпочитам да виждам в очите хората, с които имам работа — каза мисис Уърти.

— Едва ли щеше да е така, ако те гледаха отвисоко или се отнасяха към детето ти така, сякаш присъствието му може да оскверни техните собствени деца.

— Да, сигурно си права — съгласи се Грейс Уърти. — Вероятно тогава щях да изрека някоя и друга по-остра дума.

— Пробвах. По този начин обаче е по-лесно.

— Разбира се. Но все пак е срамота. Изяж и останалото — каза тя на Адам, който измерваше с поглед последното парче от сладкиша.

— Предполагам, че се чудиш какво ми причини Деймиън — каза Лаура.

Грейс се усмихна топло и непринудено:

— Мина ми през ума.

Лаура развърза забрадката и я издърпа назад. Разгневеното изражение, което се появи по лицето на Грейс, й подсказа, че нараняванията й бяха точно толкова зле, колкото се опасяваше.

— Да беше ме видяла миналата седмица.

— Но защо ще ти причинява това?

— Семейството на мъжа ми е решило, че е дошло време да научат Адам да бъде Блекторн. Когато не позволих на Деймиън да го вземе, той ме удари.

— Защо не го застреля?

— Той ме изненада. Ако шерифът не се беше появил точно тогава, Адам вече нямаше да е с мен.

— Слава богу, че си жива и здрава.

— Те ще дойдат отново.

— Но сигурно…

— Сега, след като някой е пуснал Деймиън от затвора, Блекторнови знаят, че няма защо да се страхуват от жителите на Сикамор Флетс.

Беше ред на Грейс да изглежда объркана.

— Но нали имаме шериф.

— Какво може да направи сам един човек? Аз дори не знам дали той ще им се противопостави. Какъв е той? — Беше се мъчила да се въздържа, но любопитството й към Хен бе всъщност причината, поради която прие поканата на Грейс. — Извинявай, може би не трябваше да питам — добави Лаура бързо, — но искам да знам.

— Ако бях на твое място, и аз щях да искам да знам всичко за човека, който вече е имал смелостта да застане между мен и Блекторнови.

— Той направи повече от това. Погрижи се за раните ми. — Неочаквано Лаура се подсмихна. — Накара ме да си наложа лицето с киселици. Адам се скъса да ми се смее. — Тя прие по-сериозно изражение. — Блекторнови няма да преглътнат леко тая обида. Някой трябва да му каже да напусне града.

— Защо не му кажеш ти?

— Ще изглежда много неблагодарно от моя страна, особено след това, което направи за мен.

— Ами, аз не съм много уверена, че ще си отиде, даже и да го предупредиш. Той е човек на револвера, а от моя опит съдя, че тези хора не избягват сблъсъците, даже и да знаят, че е по-добре за тях.

Лаура усети как стомахът й се свива.

— Какво искаш да кажеш с това човек на револвера? — попита тя.

— Според Хорас фермерите са избрали Хен Рандолф заради репутацията му на човек, който не се двоуми да премахва тези, които излизат на пътя му.

Убиец! Хен Рандолф беше един убиец!

Вътрешностите на Лаура се обърнаха. Изглежда, че накъдето и да се обърнеше, все се натъкваше на мъже, за които убиването беше достатъчно просто нещо, все едно сядаш да ядеш. Беше се надявала, че Хен Рандолф е различен. Той беше суров и не особено загрижен за чувствата й, но също беше любезен и внимателен. Самотата му я беше привлякла по-силно отколкото външността му. Беше я доловила, защото и тя беше самотна.

Лаура остави чашата си и се изправи.

— Тогава предполагам няма защо да се безпокоя за него. Очевидно, може сам да се грижи за себе си.

— Смяташ, че не трябва да го предупреждаваш за Блекторнови, така ли? — попита Грейс.

— След като са го наели да преследва крадците на добитък, аз съм сигурна, че той вече знае за тях. — Тя сложи отново кърпата на главата си и я прихлупи ниско, така че да закрие по-голямата част от лицето й. — Ще тръгваме. И без това ти загубихме много време. Хайде, Адам.

Грейс ги съпроводи до вратата.

— Имам чувството, че изпитваш силна антипатия към професионалните стрелци.

Лаура се извърна рязко, а очите й светеха с опасен блясък.

— Баща ми беше обикновен и миролюбив човек, но беше убит при една престрелка. Съпругът ми беше стрелец. Беше убит пет седмици след сватбата ни.

Грейс понечи да каже нещо, но размисли и се отказа.

— Знам, че никой не вярва, че Карлин се е оженил за мен. Даже семейството му го отрича. — Лаура се обърна. — Ще се опитам да приготвя дрехите ти до утре, но малко съм поизостанала.

— Не се притеснявай. Можеш да ги донесеш и вдругиден.

Лаура излезе от града по Сикамор Крийк, отдавна пресъхналото речно корито, което се изпълваше с вода само през дъждовния период или след внезапна буря. Обикновено тя се радваше на тихата разходка под дъбовите и чинаровите дървета, които я предпазваха от горещината и от любопитни погледи.

Днес обаче мислите й бяха обзети от Хен Рандолф. Професионален стрелец! Убиец!

— Как е възможно човек, който рискува собствената си безопасност, изпречвайки се срещу Деймиън, да бъде закоравял и безсърдечен убиец? — попита тя настойчиво Адам. Съзнанието й отказваше да постави внимателния Хен до стрелците и убийците, които виждаше в кръчмата на втория си баща, или до семейството на Карлин.

Адам тичаше напред, като риташе пясъка с босите си нозе и хвърляше камъни по дърветата, стряскайки птичите ята, които ги населяваха.

— Той не е убил никого — каза той.

Лаура беше твърде обсебена от мислите си, за да може да го чуе. Не искаше Хен да е убиец. Цялата седмица се беше надявала, че не е човек, който намира револвера си за по-убедителен аргумент от доводите на разума.

— Толкова е силен и самоуверен. Не се перчи и не позира, сякаш по го бива от всички останали. Държа се тъй, сякаш това, което прави, е нещо съвсем обикновено. Все едно оседлава коня си или просто казва благодаря.

— Харесвам го — обяви Адам и хвърли жълъд по една катерица, която възмутено се втурна към укритието си.

Той се бе държал така, сякаш беше най-естественото нещо на света да се погрижи за нея и Адам. Беше точно този тип мъж, когото бе търсила цял живот.

— Но той е убиец! — изрече тя на висок глас. А беше ли такъв? Всъщност никой не го беше виждал да използва револвера. — Аз съм просто една голяма глупачка. Хващам се за всяка дума като удавник за сламка. Само един тъпак ще се опита да си спечели име на професионален стрелец, без да има необходимите умения и хладнокръвие. Навсякъде е пълно с хора, стремящи се да си създадат репутация, като убият някой известен стрелец. Някой ще го застреля в гръб, както направиха с Били Хайкок.

— Кой е Били Хайкок? — попита Адам. Той подгъна крак и се отпусна на земята.

Не, тя трябваше да се примири с истината и да стои настрани от Хен Рандолф. Този мъж имаше очевидно две лица: едното излъчваше невероятна грижовност, а другото бе напълно лишено от човечност. Не можеше да се довери на такъв човек.

Трябваше да е научила добре този урок от втория си баща.

И нямаше никакво значение, че той изглеждаше толкова добре, че образът му не преставаше да навестява неканен съзнанието й. Хората като него използваха привлекателността си като оръжие. Вероятно бе оставил цяла върволица от разбити женски сърца по целия път от плантацията си във Вирджиния чак дотук.

 

 

Хен се облегна назад. Краката му почиваха удобно на бюрото, а шапката закриваше лицето му.

Какво ли правят шерифите, за да запълват безкрайните часове до края на деня? Каква ирония, че една от причините, заставили го да приеме този пост, бе именно скуката. Той все още нямаше с какво да убива времето си. Е, имаше поне Лаура, която не спираше да терзае мислите му.

И какъвто си беше глупак, той не можеше да спре да мисли за нея.

Пет ризи се бяха появили на задната му врата на другия ден, след като я срещна, заедно с бележка, ако обича да остави парите, а тя ще ги вземе на следващата сутрин, когато донесе още пет. Първоначалният му импулс бе да й ги занесе, но осъзна, че тя не би искала да го види. Не знаеше много за жените, но определено знаеше, че не обичат да бъдат виждани, когато не изглеждат добре.

Затова сложи парите в един плик заедно с бележка, осведомяваща я за бягството на Деймиън, и го остави отвън. Той не беше от хората, които спят до късно, и беше буден, когато Адам донесе ризите. Лаура явно се криеше някъде в сенките. Зърна я по-късно. Главата й цялата бе омотана в тензухена кърпа. Той се почуди какви ли ще са коментарите из града. Не можеше да си представи, че хората могат да изпитват нещо друго, освен съчувствие към нея, особено когато вече се знаеше, че Деймиън Блекторн я беше подредил така.

Хен се изправи на крака. Беше чакал цяла седмица, а все Адам бе донасял дрехите. Не можеше да отлага повече. Време беше да говори с Лаура.

Дневната жега не беше толкова потискаща в старото речно корито. Ясени, брястове и канадски тополи се извисяваха по склоновете на някогашната река. Но почти всяко второ дърво беше чинар. Същите дървета заобикаляха града, преди да отстъпят място на мескитовите храсталаци и сухите треви към пустинята.

Хен изкачи тясната пътека към каньона. Истинска чинарова гора се изправи пред него. Кремавите стъбла на дърветата се извисяваха към небето в неописуемо разнообразие от ъгли, чупки и плетеници. Листата им, обагрени в златно от слънцето, едва-едва допускаха слънчевата светлина да изпъстри земята. Потокът ромонеше весело, водата му бликаше чиста и студена.

Хен можеше да разбере защо Лаура не искаше да напусне каньона си. Тук беше като в светилище.

Завари я наведена над коритото. Адам хвърляше съчки в огъня под котлето. Лаура погледна нагоре, но не прекъсна работата си. Адам спря. Тя му каза нещо, след което детето взе една кофа и се затича към потока.

Предния път Хен не бе имал възможност да разгледа добре мястото. Къщичката бе по-малка и по-бедна, отколкото си спомняше. Изглеждаше така, сякаш един по-силен дъжд би могъл да я отнесе. Малкият коридор беше абсолютно празен, с изключение на няколкото ведра и огромна купчина сухи дърва.

— Какво искаш? — попита го Лаура. — Донесох ти дрехите. Няма нужда да идваш тук.

Ръцете й бяха зачервени и изпръхнали от прането, но сигурно бяха още по-зле през зимата. Кожата й сигурно се напукваше и разкървавяваше от студа. Той знаеше, че тя няма да се оплаче. Нито пък да спре да пере чуждите дрехи.

Носеше стара, ниско изрязана по шията рокля от сивкав домашнотъкан плат, ръкавите й бяха навити до над лактите. Работата с горещата вода беше покрила с тънък бляскав ореол от ситни капчици пот лицето, шията и раменете й. Хен не можеше да не забележи кремавата гладкост на кожата й.

Тя беше в рязък контраст с ръцете и бледността на лицето й. Навярно беше използвала киселиците все пак. Кръвоизливите се бяха поразсеяли, но синините все още личаха. Той съжали, че беше дошъл. И все пак в очите й не съзираше объркване, само предпазливост и недоверие. И неодобрение.

— Дойдох да ти кажа, че според Деймиън те възнамеряват да вземат момчето.

— Вече го зная — рече тя, без да го погледне и пусна друга риза в коритото за изпиране.

— По-добре ще е да се преместиш в града.

Лаура изстиска ризата и я пусна във ведрото, преди да погледне към Хен.

— Какво му е по-доброто?

— Там ще си на сигурно място.

— Тук съм толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде.

— Тук не мога да те защитавам.

Както посягаше да вземе нова риза, Лаура замръзна. Тя погледна Хен право в очите.

— Мога и сама да се защитавам.

— Каза го и преди.

— Освен това, нямам къде да отида. Не мислиш, че печеля достатъчно, за да живея на хотел, нали?

— Не, но…

— Трябва да има наблизо вода.

— В града има извори.

— Никой няма да ми позволи да използвам неговия извор. Нуждая се от повече вода дневно, отколкото половината град.

— Не е необходимо да се занимаваш с пране. Можеш да си намериш друга работа.

Лаура отново се спря.

— Каква работа имаш предвид?

— Сигурно има един куп неща, които можеш да вършиш.

— Разбира се, но няма да ми позволят да върша нещата, които мога. А аз няма да правя това, което те ще поискат от мен.

Хен много добре разбираше какво има предвид.

— Не можеш да презираш целия град само защото някои хора не са се отнесли добре с теб.

— Откога си тук? — запита го Лаура остро.

— Малко повече от две седмици.

— Колко хора познаваш по име? Децата им, роднините им, враговете им?

— Няколко семейства.

— Тук съм повече от седем години. Зная ги всичките. Мога да презирам целия град, ако искам. Може не всичките да са били лоши с мен, но ще прекарам остатъка от живота си тук, в тоя каньон, и няма да позволя някой да гледа отвисоко на мен или Адам. — Той тъкмо се появи с пълната кофа. — Напълни другото корито — нареди му Лаура. Тя изчака момчето да се отдалечи, докато не можеше вече да ги чува, и продължи: — Оценявам желанието ти да помогнеш, наистина съм ти благодарна, но няма да се преместя. Сега се върни при хората, които са те наели.

— Би могла да се настаниш в шерифската къща, докато си намериш жилище.

— Не живееш ли ти там?

— Да, но има предостатъчно свободно място.

Лаура го изгледа, сякаш беше някой идиот, но само каза:

— Тук съм си добре. Сега, ако не възразяваш, имам много работа.

— Знаеш, че Блекторнови ще опитат отново.

— Какво толкова си се разтревожил за мен? Аз съм просто перачка.

— Моята работа е да защитавам всички жители на Сикамор Флетс.

— Аз не живея в Сикамор Флетс, така че можеш да спреш да се тревожиш за мен.

— Защо си толкова нетърпелива да се отървеш от мен?

За момент Лаура сякаш не смяташе да му отговори, но после промени решението си.

— Предполагам, че ще ни спести време и нерви, ако ти го кажа направо. Мисис Уърти ми разказа всичко за теб. Наели са те, защото си убиец. Това може да е добре за града, но аз не искам да имам нищо общо с такива хора. Още повече не желая Адам да има нещо общо с тях. Твърде е малък, за да разбере. Не съм изкарала седем трудни години сама в този каньон, за да позволя всичко да се развали сега. Дори не искам той да запомня името ти. Сега се връщай в Сикамор Флетс и ако обичаш — не се връщай повече.

Хен се взираше смаяно в Лаура. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да прецени дали повече е изумен или разгневен, докато не усети изгарящия пламък на гнева да помита самообладанието му.

— За убиец като мен, наистина много просто и ясно казано — отвърна той и с усилие овладя изражението си. — Попитах мисис Уърти защо не те харесват хората от града. Тя каза, че вината е и в двете страни. Навярно е права, но невъздържаният ти език ми се вижда достатъчна причина за изолацията ти. Започвам да се чудя дали влиянието ти върху момчето е за по-добро от това на Блекторнови.

Лаура се почувства така, сякаш я беше зашлевил. Но докато успее да се съвземе от шока и изненадата и да му отвърне както подобава, той се беше обърнал и тръгнал.

— Не смяташ, че ще се вслушам в мнението на един професионален стрелец и убиец, нали? — изкрещя тя подире му.

Хен спря и се обърна бавно.

— Все още съм жив. Това би трябвало да означава нещо.

Остри, хапливи думи напираха на устните на Лаура, но останаха непроизнесени. Напрежението между тях се сгъсти неимоверно. Изглеждаше толкова застрашителен, че тя не промълви и звук, докато той не се обърна и си замина.

Гневът избиваше по бузите на Лаура дълго след като Хен беше изчезнал в далечината. Един обикновен убиец, коравосърдечен тип с револвер в ръка имаше нахалството да я критикува! Главата й не можеше да го побере. Беше я сравнил с Блекторнови, а това съвсем я влудяваше. Добре, че си беше тръгнал, защото като нищо можеше да се изкуши да го удари.

Тя положи ръка на лицето си. Хен бе почистил калта и се бе погрижил за раните й. Беше се разтревожил за нея дотолкова, че да дойде да я предупреди. Беше й предложил дори собствения си дом.

Отпусна бавно ръката си. Гневът й избледня, оставяйки след себе си чувство на хлад и празнота. Никой никога не беше правил толкова неща за нея. Дори собственото й семейство. Дори и собственият й съпруг.

Тя не мислеше, че причината е тази, поради която другите мъже се интересуваха от нея. Припомни си отражението си в огледалото. Не, определено не беше полудял по тялото й. Всяка евтина курва изглеждаше по-добре от нея в момента.

Отново вдигна ръка към лицето си, но я възпря по средата на движението. Все още можеше да усети пръстите му върху бузата си, тяхната нежност. Можеше да си спомни и очите му. Най-красивите сини очи, които бе виждала, дълбоки и ясни. И празни. Никакви чувства. Сякаш той беше само една празна обвивка без съдържание.

Думите му също бяха сурови. Всъщност съвсем не трябваше да я изненадва това, дето я бе сравнил с Блекторнови. Беше вече й казал, че момчета, които растат само покрай жени, стават мекушави. Той самият трябва да е бил отгледан от пума. В живота си не бе срещала толкова твърд и непоклатим човек като него.

Тогава тя си припомни докосването. Докосване на някой, който е искрено загрижен, същото докосване, което един мъж би дал на сина си — силно, нежно, здраво, изцелително, успокояващо.

Един професионален стрелец не би си направил труда да се погрижи за жена. Нито пък някой убиец. А той беше го направил.

Защо?