Лей Грийнууд
Лаура (29)

Глава двадесет и девета

— Мамо, трябва ли да си ходим?

— Да.

— Но на мен тук ми харесва.

— Ще се научиш да харесваш и мястото, където отиваме.

— Къде е то?

— Не знам.

— Тогава откъде знаеш, че ще ми хареса?

— Защото всяко друго място трябва да е по-хубаво от Сикамор Флетс.

Лаура не поглеждаше към сина си. Не искаше да види сълзите, стичащи се по лицето й. Той нямаше да я разбере, а тя нямаше сили да му обяснява. Беше мислила, че иска да напусне този град и хората в него, Хен и цялото семейство Рандолф, но с всяка крачка потокът от сълзи се увеличаваше.

— Аз харесвам Джорди.

— Ще си намериш нови приятели.

— И Хоуп, и Томи.

— И на мен ще ми липсват.

Адам замълча за момент, а после попита:

— Шерифът ще ти липсва ли?

Лаура стисна очи, за да задържи сълзите, но те напираха още по-силно.

— Да, шерифът ще ми липсва.

— Мислиш ли, че и ние ще му липсваме?

— Да, мисля, че много ще му липсваме — каза тя с глас, превърнал се в шепот от сълзите, които я задушаваха.

Адам овеси глава.

— Съжалявам, че казах, че той е убил татко. Джорди каза, че съм бил пълен глупак. Той каза, че шерифът никога не би убил някого, освен ако не се налага.

Сега, когато градът се скриваше от погледа им, Лаура тръгна по-бавно. Пред тях се простираше прашният път за Тъксън.

— Той каза, че татко е бил добър през повечето време. Бил е само малко лош. Като мен, нали?

Лаура не можеше да отговори. Детето нямаше представа, че сърцето й направо се разкъсва. Всяка негова дума се забиваше като нож. Отказа да се омъжи за Хен, защото не можеше да живее с мисълта, че рано или късно щяха да го убият, но и това, че Адам не го харесваше, й помогна да не се разколебае. Тя си беше повтаряла, че дори да бе направила глупостта да приеме предложението му, не можеше да накара Адам да приеме за баща мъж, когото мрази.

Сега, когато момчето бе оставило цялата отговорност за решението й да тежи само на нейните плещи, не мислеше, че ще може да го понесе. Знаеше, че няма да успее, ако Хен ги настигне и я вземе в прегръдките си. Подкара магарето по-бързо. Искаше й се да стигнат до първата гара, преди да е паднала нощта.

— Дядо каза, че шерифът не ме иска.

— Хен много те харесваше и искаше да бъдеш малкото му момче.

Адам дръпна поводите на Санди, за да спре.

— Мислиш ли, че той все още иска да бъда неговото малко момче?

— Сигурна съм. Защо питаш?

— Той каза, че не иска вече да бъде шериф. Каза, че иска да си купи ранчо и да ни вземе в него. Може ли да отидем?

Сърцето на Лаура се разтуптя толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Струваше й се, че ще изхвръкне от гърдите й.

— Повтори какво каза току-що.

— Нищо не съм казал — отвърна Адам.

— Онова, което каза за ранчото.

— Той каза, че иска да си купи ранчо и да бъдем едно семейство.

Лаура дръпна юздите на магарето толкова силно, че то сърдито изрева. Жената, която слезе от седлото, бе различна от онази обезкуражена и апатична жена, напуснала преди малко Сикамор Флетс. Усетила прилив на сила и твърдост, напрежение, което всеки момент щеше да избухне, тя направо издърпа Адам от Санди, скочи на земята и застана пред смаяното дете.

— Адам Блекторн, погледни ме право в очите. Искаш ли да бъдеш син на Хен? — сериозно го попита тя.

— Предполагам, че да, ако той още ме харесва.

— Не искам да предполагаш, а да си сигурен. Или кажи да — обичам го, или не — мразя го. Но никога вече недей да предполагаш.

— Харесвам го — несигурно промълви Адам, объркан от необичайното й държание.

— Сигурен ли си? Няма ли пак да промениш решението си? Ще те предам на пиратите надолу по реката, ако го направиш.

Адам се засмя:

— Тук няма пирати, мамо. Нито пък имаме река.

— Качвай се, Адам — каза Лаура. — Трябва да намерим един човек.

 

 

Стаята й беше празна. Нещата на Адам също ги нямаше. Бяха си тръгнали, точно както беше казала.

Отначало Хен изпита гняв. Можеше поне да се сбогува с него. Но тя го бе направила онази вечер на събранието. След като заплахата от Блекторнови бе отминала и тя беше в безопасност, нищо не я задържаше в Сикамор Флетс и нямаше какво повече да му каже. Беше го казвала толкова пъти досега.

Напразно се убеждаваше, че трябва да се радва, че любовта му към нея го бе научила да обича, както другите, така и себе си. Той наистина се радваше, но би било по-лесно, ако не го бе направила. Казваха, че всичко се преживява. Другите може би успяваха, но не и той. Още не бе преживял смъртта на майка си. Не мислеше, че някога ще успее да преживее и липсата на Лаура.

Всъщност въпросът въобще не стоеше така. Тя се бе превърнала в част от самия него. Нуждаеше се от нея така, както се нуждаеше от всяка своя капка кръв, за да живее.

Той също трябваше да напусне Сикамор Флетс. Можеше да се върне в Тексас и да се присъедини към рейнджърите, но не искаше да го прави. Когато видя трупа на Ейвъри в краката си, разбра, че това бе последният убит от него човек. Не съжаляваше за смъртта му, но съжаляваше за онази част от себе си, която Ейвъри му открадна, като го принуди да го убие. Колкото повече губеше от себе си, толкова повече се превръщаше в убиец, за какъвто Лаура го помисли отначало.

Но сега той защитаваше, а не убиваше. Имаше разлика и вече я осъзнаваше.

Искаше да защитава Лаура и Адам. Това, че се бе освободил от проклятието, не означаваше нищо, щом тях ги нямаше. Щеше да я последва. Знаеше, че не може да направи нищо друго. Но какво щеше да стане, след като я намери? Не можеше да я принуди да извърши нещо, което не иска, и което ще й причини болка. Твърде много бе страдала досега. Независимо какво щеше да му струва това, нямаше да й причини повече болка.

Хен се обърна и излезе от стаята. Трябваше му време да помисли. Може би имаше някакво решение. Излезе от къщата и тръгна безцелно край пресушеното корито на реката. Не можеше да измисли нищо. В главата му изникваше само образът на Адам, който си играе с Джорди и с коня си.

Запъти се нагоре към каньона. Останките от кирпичената къща на Лаура му напомниха за рухналите му мечти. Тръгна съм малката ливада, където бе споделил с нея най-щастливите мигове от живота си.

Това бе ливадата на Лаура. Дали имаше право да бъде тук?

Да, тук бяха останали общите им спомени. Искаше му се да е близо до тях. Те бяха всичко, което имаше.

 

 

Хен я видя в момента, когато тя излезе изпод сянката на дърветата. Спря се, докато погледът й обходи ливадата, после се затича право към него. Той не можеше да повярва на очите си. Затвори ги, а сетне ги отвори отново, но Лаура стоеше все още там. Адам също. И двамата тичаха към него. Това не бе измама.

За момент той остана неподвижен. Спомените не му позволяваха да помръдне. Не му се вярваше, че Лаура и Адам го обичат достатъчно, за да забравят всичко онова, което представляваше.

И тогава осъзна, че тя го обичаше точно по тази причина. Така както и той я обичаше. Не търсеше съвършенство. Беше се влюбил в жена, която имаше също толкова нужда от него, колкото и той от нея.

Сега и той се затича към нея с протегнати ръце и открито сърце. Тя се хвърли в прегръдките му. Повдигна я и я завъртя във въздуха, щастлив, че я държи отново в ръцете си.

— Не можах да си тръгна — каза тя между целувките, които имаха соления вкус на сълзите й. — Наистина ли ще вземеш ранчо?

— Веднага щом си намеря съпруга.

— И вече няма да бъдеш шериф?

— Никога.

— Тогава много бих се радвала, ако се ожениш за мен и ни вземеш със себе си.

— Сигурна ли си? Да имаш ранчо не е толкова безопасно. Бих могъл да падна от кон или да се препъна и да си счупя врата.

— Ще поема риска. С Адам искаме да споделиш живота си с нас. Той сигурно ще се залепи за теб още преди края на седмицата.

Хен стана сериозен.

— Какво мисли той за мен?

— Попитай го.

Адам стоеше до тях и с нетърпение чакаше да го включат в прегръдката.

Хен се обърна към него:

— Искам да се оженя за майка ти. Съгласен ли си?

Адам кимна с глава.

Като държеше Лаура за ръка, Хен се наведе към момчето:

— Имам още един въпрос. Много е важно да ми кажеш истината. Ще го направиш ли?

Адам кимна.

— Смяташ ли, че ме харесваш достатъчно, за да те осиновя? Искам да бъдеш мой син.

Адам се хвърли в прегръдките му. Хен се изправи, притискайки момчето към гърдите си. Очите на Лаура плуваха в сълзи.

— Мисля, че това означава „да“.

Хен я прегърна с другата си ръка.

— И от теб искам да направиш нещо за мен. Искам да осиновя Джорди. Той заслужава много повече от това да спи в конюшня и да проси храна от госпожа Уърти.

— Това означава ли, че той ще ми бъде брат? — попита Адам. Той надникна иззад рамото на Хен и видя как майка му кимна.

— Да, означава.

— Мога ли да му кажа?

— Не виждам защо да не го направиш.

Адам се изплъзна от ръцете му, скочи на земята и се затича по пътеката. Спря и се обърна.

— Шорти Бейкър ще се пръсне, като чуе — каза той.

Лаура се засмя, като гледаше след сина си, който изчезна сред дърветата.

— Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш с толкова голямо семейство? — попита тя.

— Забравяш, че имам шестима братя.

— Свикнала съм да мисля, че си сам.

— Бях, но вече не съм.

Лаура бръкна в джоба си, извади един плик и му го подаде.

— Какво е това? — попита той.

— Доказателство, че Карлин и аз бяхме женени.

Хен й го върна.

— Не искаш ли да го видиш?

— Не. Запази го за Адам.

Лаура прегърна Хен през кръста. Беше й отнело известно време, но най-накрая имаше всичко, което бе искала.