Лей Грийнууд
Лаура (28)

Глава двадесет и осма

Дилижансът пристигна в Сикамор Флетс около час след като бе мръкнало. Градът изглеждаше изоставен. Сам скочи от капрата и влезе в хотела.

— Къде са всички? — попита той администратора.

— Напуснаха града — отговори човекът. — Блекторнови пристигат утре. Хората смятат, че те се канят да убият всеки, когото срещнат.

Сам побърза да се върне обратно.

— Не можете да слезете, мадам. Всички хора са заминали, защото две семейства враждуват и ще има престрелка.

— Не ставайте смешен — каза госпожица Катрина. — Няма да позволя на няколко престъпници да променят плановете ми.

Сам й помогна да слезе. Струваше му се, че би скочила на земята, ако се наложи. Тя забърза към хотела, като извика през рамо:

— Донесете ми куфара.

Докато Сам смъкна големия куфар, изкачи стъпалата и го внесе в хотела, госпожица Катрина вече се караше с администратора:

— Как така най-хубавите стаи са заети? Да не очаквате да спя в преддверието на хотела?

— Съжалявам, мадам — отвърна раздразненият администратор, — но от цяла седмица са заети.

— Преместете някого — каза тя с повелителен жест на ръката си.

— Не мога да го направя. Те са Рандолфови. Цялото им семейство.

— Кои са тези Рандолфови? — поиска да знае тя. — Никога не съм чувала за тях.

— Те са от Тексас.

— Това го обяснява. Никой не живее в Тексас.

Тя се усмихна пленително и запримигва съблазнително. На Сам му се струваше, че би изпъдил и областният управител на улицата заради госпожица Катрина, но хотелският администратор бе замесен от по-твърдо тесто.

След като очевидно заключи, че усилията й са се увенчали с неуспех, госпожица Катрина отново възприе повелителния си тон и каза:

— Ако не смеете да ги изхвърлите, поне ми дайте две стаи. Не е възможно да очаквате от мен да спя в същата стая, в която се къпя. Необходима ми е най-голямата вана, с която разполагате, пълна с гореща вода, и колкото е възможно по-скоро. Сега отивам в стаята си. Ще очаквам вечерята си веднага щом свърша с банята.

Тя тръгна спокойно нагоре по стъпалата с безгрижния вид на престолонаследница.

— Трябва да я изпратим срещу Блекторнови — каза администраторът и направи гримаса. — Няма да имат никакъв шанс.

 

 

Блекторнови идваха.

Хен изпита облекчение. Заплахата бе висяла прекалено дълго над града като някакво проклятие. Бе дошло времето нещата да се уредят веднъж завинаги. И всеки да се завърне към предишния си начин на живот. Включително и собственото му семейство. Вече започваха да си играят по нервите. Мадисън се закле, че няма да се върне в Колорадо заедно с Джеф. Монти вече го беше заплашил, че ще го застреля. Тайлър рядко напускаше ресторанта.

Само Джордж оставаше спокоен. Но той никога не се разстройваше. Хен предполагаше, че точно затова те всички се вслушваха в него. Хубаво беше, че имат Джордж и Роуз. Семейството не би оцеляло без тях двамата.

Но това го накара да се замисли за семейството, което никога нямаше да има, освен ако Лаура не променеше решението си. Доста дълго бе мислил за това. За пръв път в живота си знаеше точно какво иска, от какво има нужда. Нямаше съмнения, нито въпроси. Никакви колебания, никакви задни мисли. Той искаше Лаура и когато всичко това свърши, щеше да измисли начин да я убеди, че и тя се нуждае от него също толкова много.

— Всичко ли е готово? — попита Джордж.

— Да.

— Можеш да разчиташ на тях?

— Налага се.

 

 

Когато Адам влезе в офиса му, Хен остана изненадан, но се зарадва. Надяваше се това да означава, че момчето вече не го мрази и че могат да възобновят старото си приятелство, но му се искаше Адам да бе избрал по-подходящо време за това. Блекторнови идваха и точно сега не можеше да се спре, за да говори. Той отключи едно чекмедже на бюрото и извади няколко кутии с муниции.

Адам спокойно наблюдаваше как зарежда с патрони колана за пистолетите си. Хен бе решил, че момчето просто иска да погледа, когато то изведнъж каза:

— Дядо ме излъга.

— Значи най-после ти е казал истината за баща ти.

— Не за татко.

Хен нямаше време да изслушва целия списък с лъжите на Ейвъри. Трябваше да излезе на улицата. Натъпка джобовете си с патрони.

— Той каза, че било номер с ябълки, но излъга. Беше пистолет.

— Какъв пистолет? — попита той. Отвори шкафа с оръжието и извади една пушка.

— Каза ми, че е парче ябълка за конете, но аз го видях. Беше пистолет. Той почесва главата си и в ръката му се появява един пистолет. Казва, че било фокус.

Хен провери дали пушката е почистена. Нямаше представа какво е видял Адам, но в това, което казваше липсваше смисъл. Може би си го е измислил само за да има какво да каже. Може би с това искаше да го помоли да му прости. Надяваше се да е така. Щяха добре да си поговорят, когато всичко свърши.

— Пистолетите не се появяват като по магия — каза той, като се спря на втората пушка. — Предполагам, че е бил скрит някъде в него. Сега излизам на улицата. Не се приближавай до прозореца. Спомни си какво се случи с Хоуп.

— Ще те убият ли?

— Не.

— А ти ще убиеш ли дядо?

— Надявам се, че не.

— Дядо ме излъга. За много неща. Можеш да го застреляш.

 

 

Те нахлуха в града като орда, която смята да го завладее. Цели две дузини мъже надаваха бойни викове и стреляха във въздуха като каубои, втурнали се да преследват добитък. По пустата улица се разнесе тропотът на техните буйни коне, пронизителните им крясъци и оглушителния гърмеж на оръжията. Един млад здравеняк връхлетя с коня си върху някакъв фургон и само добрият късмет го опази да не си счупи врата и краката на коня.

Съвсем скоро мъжете разбраха, че наоколо няма никого. По прозорците не се виждаха лица, хора не надничаха през процепите на залостените врати и иззад ъглите не надзъртаха деца.

— Сякаш всеки проклетник е напуснал града — обади се Деймиън.

— Рандолф не е заминал — каза Ейвъри. — Той е тук някъде.

— Не зная — отвърна Деймиън, като се огледа. — Защо ще е останал, щом всички са избягали? Какъв смисъл има да го убиват заради град, който никой не иска.

— Аз го искам — каза Ейвъри. — Заклех се или да бъде мой, или да го изгоря.

— Хайде първо да потършуваме в магазините — предложи един. — Обзалагам се, че ще намеря обувки за всичките си деца.

— Като че ли децата ни никога не са виждали обувки и не знаят за какво служат.

— Млъкнете, момчета — каза Ейвъри. — Знам, че Рандолф е някъде тук. Трябва да помисля малко.

— Хайде да направим нещо. Уморих се да вися тук.

— Не е особено забавно да завземем град, в който няма никого — каза Деймиън.

— Не е така — настояваше Ейвъри. — Казвам ви, че Рандолф е тук заедно с братята си.

— Само да ми падне — закани се Ефраим. Унижението от онази нощ още бе живо в паметта му. — Веднъж само да ми падне.

— Сигурен ли си, че не искаш да си отмъстиш повече на коня му? — подразни го един от роднините му.

— Хей, момчета, млъкнете, преди да съм ви опердашил — заплаши ги Ейвъри.

Те поутихнаха, но неспокойното обикаляне с конете насам-натам издаваше нетърпението им. От време на време тишината се прекъсваше от тропота на ботуши, подрънкването на юзди и скърцането на кожа.

Вратата на хотела изскърца и привлече вниманието им. Една жена излезе на дъсчената пътека.

Деймиън леко подсвирна.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна той, като гледаше така, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Не знам — каза Ефраим. — Но как можеш да кажеш, че градът е празен при наличието на такава жена?

— Момчета, по-добре си гледайте работата — скара им се Ейвъри.

— Коя е тя? — попита Ефраим баща си.

— Някаква курва, която пристигна снощи с дилижанса.

— Какво ще прави такава курва тук?

— Не знам и не ме интересува.

— А сега си върнете очите там, където им е мястото, и внимавайте.

— Тя гледа насам! — възкликна Деймиън.

Госпожица Катрина беше блестяща в светлозелената си рокля от коприна. Във великолепните си буйни коси дръзко бе забола перо. Воалетката й беше вдигната и лицето й беше открито. Ако силният грим предизвикваше съмнения относно личността й, никой не би оспорил красотата й. Беше зашеметяваща жена с внушителен ръст. Блекторнови гледаха като хипнотизирани как тя слезе по стълбите и отиде до средата на улицата. Когато стигна до тях, спря и възкликна престорено:

— Никога не съм виждала толкова много красиви мъже на едно място — прошепна тя съблазнително с дрезгавия си глас. — Какъв е този град? Може би е по-добре да отседна тук, отколкото в Сан Франциско.

Като започна с Ефраим, тя бавно тръгна и се спря пред всеки от тях, за да ги разгледа. Одобрителните й забележки накараха не един мъж да се изчерви от удоволствие. Предизвикателното й перо леко ги докосваше и оставяше след себе си редица от изумени лица. Сякаш ни най-малко не я беше грижа, че краят на роклята й се влачи в прахта.

— Какво прави тази жена на улицата? — обърна се Хен към Джордж.

— Не знам. Сигурно не може да устои на такава гледка — толкова много мъже.

— Кажи на администратора, че трябва да я върне в хотела. Може да я убият, когато започне да се стреля.

— Него също.

— Кажи му, че ние няма да се показваме, докато не влязат обратно.

— Не мисля, че ще отиде.

— Помоли Сам Овъртън да му помогне. Той така е хлътнал по нея, че би направил абсолютно всичко.

— Това е най-хубавата жена, която съм виждал — въздъхна замаяно Ефраим.

— Не знаех, че още има такива — каза един от братовчедите му.

— Има, за глупаци като теб — изръмжа Ейвъри, раздразнен от това, че хората му ще забравят за какво бяха дошли в Сикамор Флетс, преди той да успее да разбере къде се крие Хен Рандолф. Те се бяха разпръснали, но сега направо се скупчиха около госпожица Катрина.

— Какъв прекрасен начин да се запознаем — каза тя с мекия си южняшки акцент. — Вие, момчета, можете да накарате едно момиче да се почувства наистина добре дошло.

— Как се казвате? — попита я един мъж.

— Катрина Гибс — измърка тя. — Но можете да ми викате госпожица Катрина.

Ейвъри си проправи път през навалицата.

— Знаете ли къде се крие Хен Рандолф? — попита той.

— Не знам нищо за никакви Рандолфови, освен че са заели най-хубавите стаи в хотела — нацупено каза тя.

— Още ли са тук?

Госпожица Катрина започна да маха с ветрилото си доста енергично.

— В Аризона наистина е доста горещо.

— Още ли са тук? — повтори Ейвъри.

Госпожица Катрина ги огледа и рече:

— Не виждам никаква причина да си ходят.

Ейвъри присви очи, но тя сякаш нямаше никаква представа, че е казала нещо, което да го ядоса. В момента бе насочила вниманието си към Ърл, братовчед на крадците.

Един много притеснен хотелски администратор си запробива път през множеството.

— Не трябва да стоите тук — й каза тихо той, като неспокойно поглеждаше към смаяните Блекторнови.

— А защо не? Тези мъже бяха много мили.

— Ще има престрелка — припряно каза той.

— Наистина ли? Никога не съм виждала престрелка.

Тя се обърна към Блекторнови:

— Ще стреляте ли?

— Ще стреляме по Рандолфови — обясни Деймиън.

— По онези, които не можете да намерите ли? — невинно ги попита тя с широко разтворени очи.

— Ние ще ги намерим — увери я Ейвъри.

Сам Овъртън разбута мъжете, за да стигне до нея. Той въобще не изглеждаше така притеснен, както администратора.

— Нямате работа тук, госпожице Катрина — каза той като здраво я хвана за ръката. — Трябваше да ви кача на дилижанса за Каза Гранде още когато чух, че се канят да се бият.

Въпреки че тя се съпротивляваше с почти мъжка сила, Сам и администраторът я поведоха към хотела.

— Такава хубава дама като вас няма представа колко лоши могат да станат тези момчета, когато ги ядосаш.

— Но те са толкова красиви — протестираше госпожица Катрина, докато поглеждаше през рамо и намигаше на Деймиън.

— Винаги съм казвал, че едно е да изглеждаш, друго е да бъдеш красив — каза Сам. — И ако не се лъжа, много скоро тук ще се случат доста некрасиви неща.

— Ти знаеш ли къде се крие шерифа? — попита го Ейвъри.

— Той не се крие — отвърна Сам през рамо. — Много скоро ще го намерите.

Един от мъжете, ядосан от грубостта на Сам, бръкна да извади пистолета си.

— Недей, глупако — каза Деймиън. — Може да улучиш госпожица Катрина.

 

 

— Всички ли са по местата си? — Хен попита Джордж.

— Ще бъдат, докато Сам върне онази жена обратно в хотела. Сигурен ли си, че държиш да излезеш сам? — попита го Джордж. — Може да им хрумне просто да те застрелят.

— Няма да го направят или поне не сега. Ейвъри няма да пропусне да се поперчи малко.

Те млъкнаха и зачакаха, докато вратата на хотела се затвори зад госпожица Катрина. Тогава Хен отвори вратата на офиса си и стъпи на дъсчената пътека навън. Спря се за момент, за да привикнат очите му към светлината и за да даде време на Джордж да заеме позиция. После излезе на улицата.

Усмихна се вътрешно. Появяването на госпожица Катрина бе внесло известен смут в редиците на Блекторнови. Но не съвсем. Ейвъри щеше скоро да ги стегне.

Докато вървеше надолу по прашната улица, той забеляза, че градът не изглежда толкова окаян, както в онзи първи ден. Спомни си за времето, когато се чудеше защо бе приел тази работа. Отговорът стоеше пред него. Не бива да се позволява на силните да изнудват слабите. Това не бе работа за всеки мъж. Не можете да я откажете.

Но ако днес оцелееше, щеше да се наложи някой друг да поеме тази задача. Той щеше да е изпълнил дълга си.

 

 

— Още ли си твърдо решена да излезеш там? — Айрис попита Лаура. Двете жени седяха в офиса на шерифа, откъдето бяха слушали разправията.

— Да — отвърна Лаура.

— Няма ли да е по-добре да останеш тук вътре? Тези мъже изглеждат готови да застрелят всекиго.

— Ти не би ли отишла, ако това бе Монти?

— Никога не съм особено разумна, когато става дума за Монти.

— И аз се чувствам така с Хен.

— Той знае ли, че ще отидеш?

— Казах му, но не мисля, че ми повярва.

Ръката й напипа писмото в джоба. Бе пристигнало тази сутрин. След седем години най-после имаше доказателство, че Карлин се е оженил за нея. Но то бе дошло твърде късно за нея и Адам. Вече нямаше значение, че може да отиде при Хен като почтена жена. Че може да докаже, че двамата с Адам не са по-лоши от всеки друг човек в Сикамор Флетс. Днес щяха да напуснат града.

И Хен.

Лаура отвори вратата, мина по дъсчената пътека и излезе на улицата. Докато вървеше към Хен тя си мислеше за мъжете от семейство Рандолф. Те винаги се държаха един за друг, когато изпаднеха в беда. Ужасно й се искаше да бъде част от такова семейство. До такава степен, че едва не се разколеба.

Отхвърли тази мисъл. Трябваше да мисли само за Ейвъри Блекторн и по някакъв начин да предотврати стрелбата. Прекалено много хора щяха да умрат. А един от тях можеше да бъде Хен.

Нямаше да го преживее.

Опита се да мине пред Хен, но той я хвана за ръката и каза:

— Знам, че го правиш заради мен, но тук наистина е опасно.

— Тази битка е толкова твоя, колкото и моя.

— Откога започна да се криеш зад женските поли? — извика Ейвъри подигравателно.

— Здравей, Ейвъри — каза Лаура. — Не мога да кажа, че се радвам да те видя.

— Ти нямаш работа тук — каза Ейвъри, а в очите му блестеше гняв. — Махни се от пътя ми.

— Ти си този, който няма работа тук. Ако не се върнеш обратно, ще съсипеш цялото си семейство.

— И кой ще ме накара, ако смея да попитам? Той ли? Доста време ти отне да дойдеш — обърна се той към Хен.

— Чаках да махнат онази жена от улицата.

— Къде са братята ти, за които толкова много съм слушал?

— Наоколо.

— Няма да ти помогнат. Ние сме повече.

Хен отбеляза, че някои от мъжете все още поглеждаха към хотела. Очевидно се интересуваха повече от госпожица Катрина, отколкото от него.

— Кажи за какво си дошъл, Ейвъри? Искаме всичко да свърши по-бързо, а ти и компанията ти да се разкарате оттук.

— Вие! — разсмя се презрително Ейвъри. — Не виждам никого, освен теб. — Той стана отново сериозен и додаде: — Имаме доста сметки за уреждане.

Един мъж излезе напред с коня си и каза:

— Казвам се Барлоу. Тикнал си братята ми в затвора. Искам да ги пуснеш.

— А аз искам Алисън — каза Ейвъри. — Той е още дете.

— Корбет и Дойл ще бъдат съдени за кражба на добитък — каза Хен. — От вас зависи дали ще пусна Алисън.

— Хайде да убием шерифа и да ги пуснем навън — предложи Барлоу.

— Само един изстрел и ще бъдат мъртви още преди да сте стигнали до затвора.

Няколко от мъжете посегнаха към пистолетите си. Ейвъри ги спря с нетърпеливо движение на ръката.

— Ти и тази жена нищо не можете да направите. Ще ви направим на парчета.

— Вие не виждате Сам и администратора, но те ви държат на мушка.

— Не ме е страх от тях.

— Не те пазят роднините ви.

— А кой?

— Брат ми.

Ейвъри се огледа. Госпожица Катрина гледаше от прозореца на хотела. Тя махаше с ръка на мъжете, но освен нея наоколо не се виждаше жива душа.

— Преди да решите да ме застреляте на място, ме оставете да ви покажа нещо.

Жълтеникавите очи на Ейвъри заблестяха.

— И какво те кара да мислиш, че ще го направя?

— Очите ти. Съвсем леко са присвити.

Ейвъри се успокои. Той се отпусна на седлото и каза:

— Добре, покажи ми.

— Сега!

Заповедта беше изречена така силно и неочаквано, че конете на Блекторнови се изправиха на задните си крака. Преди ехото от думите му да заглъхне, поредица от пушечни изстрели разцепи утринната тишина. Челната редица мъже напълно се обърка.

Два изстрела запратиха две шапки във въздуха. Един разруши предната част на седло. Друг разцепи приклада на пушката. Трети вдигна прах точно пред краката на един кон, който рязко се вдигна назад от уплаха.

Неколцина мъже извадиха оръжията си, но напразно се озъртаха за противника.

— Кажи на хората си да хвърлят оръжието — каза Хен. — Ако го направят, никой няма да пострада.

— Върви по дяволите — извика Ърл Блекторн, чийто кон се въртеше насам-натам уплашено.

— Кажи им — повтори Хен.

— Не — отвърна Ейвъри — аз…

— Сега!

Пушките изгърмяха като една. От ръцете на няколко Блекторнови изхвръкнаха пистолетите им. А един получи куршум в рамото.

— Съжалявам, но Джеф не е най-добрият стрелец в семейството. Има само една ръка.

Очите на Ейвъри се изпълниха с паника, докато се оглеждаше като обезумял, за да открие пушките, които бяха стреляли. Нещата не се развиваха така, както той бе планирал, и се чувстваше безпомощен да направи каквото и да било.

— Готов ли си да кажеш на хората си да хвърлят пистолетите? — попита Хен.

— Ще те убием — закле се Ейвъри, а лицето му се изкриви от злоба. — Ще намерим всичките ти братя и ще ви избием до един. После ще изгорим този град до основите.

Но преди Ейвъри да изрече последните си думи, грохотът от препускащи конски копита накара всички да се обърнат. В улицата нахлу стадо коне. Те препускаха в галоп, с Бримстоун начело.

Ефраим Блекторн се огледа, пребледня и пришпори коня си напред, Хен го хвана за юздите, когато минаваше покрай него. Дръпна Ефраим да слезе от седлото, обърна се към Лаура и каза:

— Съжалявам, че съм принуден да направя това, но тук не е безопасно за теб. — Хвана я за кръста, повдигна я и я сложи на седлото. Плесна силно задницата на коня и той препусна надолу по улицата. Лаура дръпна юздите и погледна назад, но Хен вече се беше обърнал към Блекторнови.

Конете им изпълваха цялата улица, така че галопиращото срещу тях стадо нямаше откъде да мине. Само след няколко секунди улицата се превърна в стълпотворение от цвилещи коне и крещящи мъже. Иззад вратите, от прозорците и малките улички и дори изпод дървената пътека се появяваха мъже с пушки в ръце, които се втурнаха в бъркотията. Всеки се бе насочил към определен човек от Блекторнови. След минути те бяха свалени от седлата и принудени да седнат на земята. Само на Ейвъри бе позволено да остане на коня си.

— Както виждате — обади се женски глас, — шерифът не е сам.

Мъжете извърнаха глави и видяха Рут Нортън да излиза от банката. Тя изглеждаше учудващо добре запозната с пушката в ръцете си…

— Баща ми често ме караше да стрелям по койотите — провъзгласи тя. — Това ми напомня за старите времена.

Грейс Уърти излезе от ресторанта, а Естел Рийд се появи откъм пекарната.

Когато стигна края на улицата, Лаура обърна коня на Ефраим. Беше смаяна, че всичко свърши толкова бързо. А още по-смайващо бе това, че хората бяха помогнали на Хен.

Тя дръпна юздите и слезе от коня.

Значи това бе планът на Хен. Радваше се, че хората го бяха подкрепили. Въпреки че си отиваше, най-после можеше да се гордее с този град. Видя как братята на Хен излязоха и се наредиха зад него. Гледката дълбоко я развълнува. Сигурно бе прекрасно да си част от едно толкова сплотено семейство.

Буца заседна на гърлото й, когато видя Айрис да застава до Монти. Болезнено желаеше да отиде при Хен, но знаеше, че е време да си тръгне — преди всичко да е свършило и той да е разбрал, че си е отишла.

Вратата на хотела се отвори с трясък и госпожица Катрина бавно пристъпи навън. Тя огледа редицата Рандолфови с лека насмешка.

— Вие трябва да сте онези Рандолфови от Тексас, за които толкова много съм слушала — каза тя и огледа всеки безсрамно от глава до пети. — Не изглеждате зле — запъти се към Хен и го погъделичка с перото си по брадичката.

Хен го блъсна настрани.

— Боже, боже, колко сме кисели тази сутрин.

Когато Хен се намръщи още повече, тя тъжно въздъхна:

— Всички Рандолфови ли са толкова лоши?

— Върнете се в хотела — скара й се Хен и се обърна към Ейвъри: — Слез от коня.

Жълтеникавите му очи искряха от ярост, докато слизаше от коня.

— Ако искахте Алисън — каза Хен, — трябваше само да попитате за него. Задържах го, за да се оправи раната му.

Докато чакаха Алисън да излезе от затвора, примигвайки, за да приспособи очите си към слънчевата светлина, вниманието на всички бе насочено към госпожица Катрина, която ни най-малко не се интересуваше от факта, че Блекторнови са арестувани, и флиртуваше с тях. Спря се пред един особено впечатлен от нея младеж и започна да си повява с перото.

— Случайно да знаете къде би могло едно момиче да пийне нещо в този град? — попита тя.

Дрезгавият й глас и начервените бузи може и да нямаха никакво въздействие върху Хен, но младият Блекторн пребледня, а после се изчерви до ушите.

Ейвъри наблюдаваше провала на всичките си планове с безсилна ярост. Беше замислил страхотно сражение. В града не трябваше да има никого. Неговите хора бяха четири пъти повече от тези на шерифа. Но нещата не се развиха така, както бе очаквал. Сега всичките му мъже седяха безпомощни на земята. Направо се задушаваше от унижение.

Нямаше надежда да опитат отново. Като кръгли глупаци те се бяха втренчили в госпожица Катрина, която се разхождаше между тях, дразнеше ги, флиртуваше, замайваше главите им. Нямаше да могат да контраатакуват дори и да ги освободяха и да им върнеха оръжията.

Ейвъри още се бореше със себе си, за да укроти гнева, когато забеляза ръката на Алисън.

— Ти го съсипа — извика той срещу Хен. — Няма да може да държи пистолет.

— Ще заздравее — увери го Хен.

— Няма значение — каза Алисън.

— Къде е конят му? — попита Ейвъри. — Да не си го откраднал?

— Джорди го води — отговори Хен.

Джорди, надут като пуяк от гордост, се показа от конюшнята и излезе на улицата.

— Какво ще правиш с мен?

Хен беше сигурен, че Алисън се е предал.

— Ще те пусна — каза му той.

В жълтеникавите очи на Ейвъри заигра малко пламъче.

— Но ако кракът ти стъпи още веднъж в този град, ще те убия.

Ейвъри присви очи.

— А тях? — попита той, посочвайки мъжете.

— Тях също. Сега знаят, че Сикамор Флетс е готов да се защитава. Съмнявам се, че ще успееш да ги убедиш да дойдат отново. И още нещо — каза Хен и пристъпи към Ейвъри, — остави Адам на мира. Ако наистина искаш да му бъдеш дядо, виж какво ще се разберете с майка му. Но няма да го доближаваш без нейно разрешение.

— Аз просто искам онова, което е най-добро за детето.

Погледите им се срещнаха — двама решителни, твърди, силни мъже.

— Аз също.

На устните на Ейвъри се появи лицемерна усмивка.

— Предполагам, че не ни остава нищо друго, освен да си стиснем ръцете — каза той на Хен.

Госпожица Катрина изведнъж спря да се разхожда.

— Така ли ще свърши всичко? — попита тя. Перото й изсвистя във въздуха като сабя.

— Така изглежда — отвърна Хен.

Като изруга по един не особено женствен начин, тя се обърна към Деймиън, на когото бяха позволили да се изправи на крака, и му нанесе удар с юмрук в лицето, доста неприсъщ за жена. Деймиън се строполи на земята, смаян.

— Това пък за какво беше? — попита той, опитвайки се да стане на крака.

— Не съм изминала целия този път, за да си стискате ръцете — отвърна госпожица Катрина с дрезгавия си глас. — Искаше ми се да видя малко кръв.

Напрежението, което бе завладяло всички през последните петнайсет минути, се отприщи от всеобщия смях.

— Това е най-страхотната жена, която някога съм виждал — рече Ейвъри, почесвайки главата си с лукава усмивка на устните. — Но ми се струва, че не бива да позволявам лошото й настроение да обърква нещата.

Той смъкна ръка от главата си, за да я подаде на Хен да я стисне.

Изведнъж думите на Адам нахлуха в съзнанието на Хен. Той почесва главата си и в ръката му се появява пистолет. Каза, че било фокус.

Тази част от секундата се запечата в ума му — слънцето, което се отразяваше в новия ламаринен покрив на конюшнята, насъбралите се хора, защитаващи града си. И малкият револвер в ръката на Ейвъри.

Още веднъж бе принуден да решава между живота и смъртта. Само че този път не ставаше дума за достойнство, гордост или имущество. А за живота му или за този на Ейвъри. Каква ирония на съдбата, че това трябваше да се случи точно след като бе доказал, че никога вече няма да убива.

Но не се поколеба. Ейвъри искаше да съсипе Адам и Лаура. Той трябваше да ги защити, без значение каква цена щеше да плати. Твърде много ги обичаше, за да направи нещо друго.

Със светкавично движение на ръката Хен извади пистолета си и го застреля на място.

За момент всички останаха безмълвни и изчакваха. Ейвъри остана на крака, без да се помръдне. Само малката дупка в ризата му показваше, че изстрелът не е бил въображаем, а истински. После на лицето му се изписаха изненада и ярост и той се свлече на земята.

Последва пълна тишина. След малко Деймиън излезе напред.

— Той носи пистолет на гърба си — каза Хен.

Деймиън се наведе над Ейвъри и го обърна. Той още стискаше малък пистолет в дясната си ръка.

— Съблечи му дрехата, за да видиш колана.

— Няма нужда. Зная за номера му с пистолета от известно време — каза Деймиън.

— Това вече е краят — предупреди Хен. — Градът няма да търпи повече побойници и подигравки. Ако още веднъж се появите, сякаш сте начело на цяла армия, до един ще ви застрелят.

— Няма да се върнем.

Както обикновено, Монти се обади пръв.

— Съгласен съм с тази скандална жена — каза той и посочи госпожица Катрина. — Нямаше никакъв бой. Това беше истинска измама.

— Със сигурност не си струваше бясното препускане по тези черни пътища — оплака се Мадисън. — Смятам да се върна обратно с влак.

— Но не беше чак толкова лошо — каза Монти. — За първи път сме заедно от доста време.

— Всички, с изключение на Зак — отбеляза Джордж.

— И по-добре. Един бог знае какво щеше да направи това джереме. Сигурно нечия глава щеше да хвръкне от ръката му и всичките да ни застрелят.

— Не би направил нищо такова — изрече госпожица Катрина с глас, който стана съвсем дрезгав по средата на изречението.

Джордж я погледна смаяно и в очите му заиграха игриви пламъчета.

Госпожица Катрина бавно се приближи до Монти, хвана го под ръка и се усмихна предизвикателно.

— Ти си един много красив мъж — изгука тя. — Точно мой тип. Здрав и едър. Какво ще кажеш да се качим за малко в стаята ми и да ми разкажеш за себе си?

Докато братята му се заливаха от смях, Монти правеше отчаяни опити да се изплъзне от перото, което гъделичкаше носа му.

Айрис не бе толкова тактична. Тя дръпна ръката на госпожица Катрина от Монти и я блъсна доста грубо за една дама.

— Долу ръцете от съпруга ми, нарисувана проститутка такава, преди да съм натикала това перо в носа ти!

Госпожица Катрина прие атаката й доста философски.

— Този зает ли е? — попита тя и посочи Мадисън. — Изглежда ми опасно чаровен.

— Женен е и е баща на три деца, а четвъртото е на път.

Госпожица Катрина изцъка в знак на неодобрение и каза:

— Такава загуба. И този прилича на женен — каза тя като посочи намръщилия се Джордж. — Този пък изглежда студен като камък — последното се отнасяше за Тайлър.

— Мисля, че тези Рандолфови от Тексас не са чак толкова хубави. Освен ако нямате други братя.

— Един — каза Монти. — Най-лошият.

— Не бих казала така. Той май че направи каквото можа, за да ви помогне днес.

След като изрече тези думи, госпожица Катрина спокойно свали перуката от главата си и се поклони пред смаяните погледи на присъстващите.

Джордж одобрително изръкопляска.

— Кучи син! — извика Монти. — Зак! Ще ти счупя проклетата глава.

— И аз ще ти помогна — обеща Айрис.

Всички се заливаха от смях, докато Зак търсеше спасение при Джордж.

— Откъде намери тази премяна? — попита го Джордж едва когато успя да си поеме дъх.

— Бяхме я приготвили за една пиеса в училище — започна да обяснява той. — Мислех, че ще помогне, ако един от нас е маскиран.

— Наистина помогна — каза Мадисън и се запъти към хотела напълно възмутен. — Ти сложи един абсолютно абсурден край на този фарс.

Хоуп Уърти бе излязла навън при майка си.

— Той е най-сладкият от всички — прошепна тя.

Госпожа Уърти въздъхна и рече:

— Поне е на възраст почти като твоята.

Докато братята му едновременно поздравяваха, ругаеха, порицаваха и заплашваха да обезглавят Зак, Хен се обърна, за да потърси Лаура. Нямаше я. Огледа цялата улица и дъсчената пътека, но никъде не я виждаше. Не се беше връщала, откакто я сложи на коня на Ефраим.

Беше казала, че когато всичко свърши, ще си отиде. Е, сега наистина бе свършило.