Лей Грийнууд
Лаура (27)

Глава двадесет и седма

Хен никога не се бе гордял с някого така, както се гордееше с Лаура в този момент. След като тя спря да говори, последва пълна тишина, която усили въздействието на думите й. Погледна го над главите на другите. Ако все пак някога се бе колебал дали и тя го обича така, както той нея, вече не се съмняваше. Бе направила това заради него, а не заради града.

Грейс Уърти стана и каза:

— Вие можете да правите, каквото искате, но аз възнамерявам да остана със съпруга си. Може и да смятате, че нямаме какво толкова да защитаваме, но аз не мисля така.

— Нито пък аз — присъедини се към нея Рут Нортън и се изправи. — Ти започна това, Миранда — обърна се тя към племенницата си. — Стани и ти.

Сред присъстващите се долавяше недоволно мърморене. Тук-там някой мъж, принуден от съпругата си, която го гледаше с презрение, неохотно се изправяше. Скоро половината от хората бяха на крака.

— Добре — каза Бил Нортън, като зае мястото си отпред, преди някой несъгласен да успее да възрази. — След като решихме това, мисля, че трябва да чуем какво има да ни каже шерифът.

Когато Хен тръгна напред, Лаура се връщаше на мястото си. Той щеше да мине точно покрай нея. Какво би могъл да й каже, за да разбере как се чувстваше след това, което тя направи? Вероятно бе променила решението си да не се омъжи за него. Иначе не би казала всички тези неща. Сърцето му биеше силно и обнадежден, той ускори крачка.

— Лаура, аз…

Тя го погледна и този поглед разби надеждите му.

— Щом всичко свърши, Адам и аз ще напуснем Сикамор Флетс.

Тя се опита бързо да мине покрай него, но той протегна ръка и я хвана. Лаура се обърна и го погледна учудена и малко изплашена.

— Недей — каза тя, сякаш му се молеше да я разбере и да й помогне.

— Обичам те — прошепна Хен.

Изражението й не се промени.

— Остави ме.

Хен я пусна. Трябваше, защото толкова много хора ги гледаха. Но след това щеше отново да поговори с нея. Тя явно не разбираше какво е съдба и колко е безполезно да се противопоставяш на онова, което ти е писано.

Той излезе отпред и каза:

— Имам план, в който няма да участват много хора, така че който не желае да защитава града, може да си тръгне. Трябва само утре до залез-слънце да са стегнали семействата си и да са напуснали града.

Отвсякъде се чуваха викове. Хората казваха някои доста груби неща, но Хен стоеше непоколебим. Или ще се биеш, или се махай. Много скоро недоволстващите и страхливците започнаха да се измъкват. Той бе готов да се закълне, че не им се искаше да тръгват, защото щяха да бъдат белязани завинаги, но все пак го направиха. Не след дълго в стаята отново стана тихо.

— А сега, ето какво искам да направите — каза той.

 

 

Хен чу да изщраква пистолет и замръзна на мястото си. Трябваше да обърне повече внимание на предупреждението на Лаура за Блекторнови, но мислеше, че ще дойдат заедно, а не че някой ще го нападне в собствения му офис.

Той чакаше, но не чу никакъв друг звук, никакво нареждане. Беше любопитен и бавно започна да се обръща в стола си, за да не стресне неканения гост.

Беше Адам. Детето стоеше на разстояние по-малко от шест стъпки и бе насочило пистолет право в гърдите на Хен.

— Свали пистолета — каза той.

— Ще те застрелям — заяви Адам. Лицето му беше побеляло. Детето изглеждаше изплашено до смърт, но бе твърдо решило да го направи.

— Защо?

— Татко няма да бъде повече лош.

Това изявление беше безсмислено за Хен, но явно не и за Адам.

— Аз не съм виновен за това, че баща ти е бил лош.

— Не е вярно — настояваше Адам. Той се вълнуваше и пистолетът потрепваше в ръката му. Предпазителят беше дръпнат. Не бе необходимо голямо усилие, за да се освободи. Хен почувства как стомахът му се свива на топка. Трябваше да намери начин да вземе пистолета. И най-малката грешка можеше да накара Адам да дръпне спусъка.

— Не разбирам — каза Хен. — Обясни ми.

Ако успееше да разбере какво мисли момчето, би могъл да намери начин да го придума да свали пистолета.

— Ти каза лоши неща за татко — рече Адам. — И мама накара да говори лоши неща за него.

— И ако ме убиеш…

— Никой няма да говори лоши неща и татко няма да бъде лош.

Хен никога не би погледнал нещата от този ъгъл, нито разбираше как едно шестгодишно дете може да стигне до това заключение.

— Не съм накарал майка ти да казва каквото и да било.

— Накара я — настояваше Адам, а в очите му напираха сълзи. — Накара я да излъже за татко. — Сълзите започнаха да се стичат по лицето му и да капят на пода. — Искаш тя да се омъжи за теб и да я отведеш. Искаш тя да обича твоите деца, а не мен.

Ето каква била работата. Това напълно обясняваше защо Адам бе престанал да го харесва.

— И кой ти каза това?

— Дядо.

Хен не знаеше кое е по-важно за Адам — дали да може да вярва, че баща му е бил добър човек, или това, майка му да не го напусне, но знаеше, че момчето трябва да приеме баща си такъв, какъвто е бил, а не какъвто на него му се искаше. Още по-важно бе Адам да спре да вярва, че неговите лични качества зависят от това какъв е бил баща му.

Как ще може едно шестгодишно момче да разбере това, когато ти самият все още не си, а си на двадесет и осем?

През целия си живот е бил жертва на собствената си омраза. Тя му попречи да се сближи с братята си, да дава или получава любов. Не искаше това да се случи и с Адам.

— Съжалявам, Адам, но майка ти каза истината. Баща ти не беше добър човек.

— Лъжеш. Ще те убия.

Момчето хвана по-здраво пистолета. Хен усети, че по гърба му се стича пот. Трябваше да продължи да говори и да се помъчи да го убеди.

— Джорди не каза ли същото? Ами Шорти Бейкър и някои от другите момчета? Ще убиеш ли всеки, който говори неща, които не харесваш?

— Ако убия теб, те ще спрат да говорят.

— Това няма да направи баща ти по-добър.

Адам не отговори, но продължи да стиска здраво пистолета. Ако положението не беше толкова сериозно, Хен би се смял на това, как един прочут стрелец бива застрелян от шестгодишно хлапе.

— Предполагам, че всяко малко момче иска да има баща, когото да обича и с когото да се гордее, но не всички имаме. Аз нямах. Баща ми беше по-лош и от твоя. Дори по-лош от бащата на Джорди.

Чудеше се дали ти помага, ако знаеш, че някой страда колкото теб. Съмняваше се. Но това изглежда помагаше на Джорди. Защо да не помогне и на Адам.

— Сигурен съм, че баща ти е искал да бъде добър човек. Просто нещо не е станало както трябва. — Адам сякаш искаше да отрече думите на Хен, но не проговори. — Не всички можем да правим или да бъдем онова, което искаме. Моят баща беше ужасен човек, но съм сигурен, че е искал да бъде по-добър. Сигурен съм, че се е опитвал. Няма начин и с баща ти да не е било така. Можеш да се гордееш с това.

Следвай собствения си съвет. Не можеш ли поне да се гордееш с това, как умря баща ти?

— Моят татко е бил добър — не се предаваше Адам, но този път не звучеше толкова уверено.

— Сигурен съм, че почти през цялото време е бил добър. Знам, че много би те обичал, и щеше да се гордее с теб.

Чудеше се дали неговият баща щеше да се гордее с него. Или пък майка му. Те сигурно щяха да си помислят, че той не иска да има нищо общо с тях. Възможно бе да е така. Но в такъв случай обръщаше гръб на самия себе си.

— Знаеш ли, бащата на Джорди често забъркваше неприятности. През цялото време Джорди се биеше. И той не обичаше да говорят за баща му, също както и ти.

— Джорди не се бие.

— Знам. Ние добре си поговорихме. Аз му разказах за моя баща, а той за своя, после си обещахме да се държим един за друг. Джорди обеща да защитава и теб.

Адам продължаваше да гледа упорито, но Хен бе сигурен, че съпротивата му намалява. Започваше да приема факта, че майка му е излъгала, като е казала, че баща му е бил добър човек. Навярно досега не е искал да се съгласи, защото е смятал, че по този начин ще промени нещо.

Хен осъзна, че и той е отхвърлил истината. Докато в сърцето и ума му нямаше място за неговите родители, можеше да се преструва, че не го боли. Беше се опитвал да бъде като Мадисън и Монти, които пет пари не даваха за това, но безуспешно. Трябваше сам да реши този въпрос. Адам също. И то сега.

— Не искаш ли да знаеш защо Джорди предложи да те защитава? — попита го той. Момчето поклати глава, но очите му умоляваха Хен да облекчи болката, която то не можеше да разбере. — По същата причина, поради която и аз го защитавам. Той е страхотно момче и аз го харесвам. Съжалявам, че баща му е бил толкова лош. Ние и двамата съжаляваме, че баща ти не е бил добър през цялото време, но ти си страхотно момче и те харесваме. — Адам продължаваше да гледа втренчено в Хен, но ръката му, която държеше пистолета, се разтрепери. — Всички те харесват. Дори и Хоуп. Тя казва, че си доста разумен за малко момче. — Погледът на Адам стана по-мек. — А майка ти те обича повече от всички нас взети заедно. Толкова много те обича, че дори е излъгала за баща ти. Тя е знаела, че на теб ти е мъчно, че нямаш баща като всички други момчета, но не е можела да го върне, затова е направила най-доброто, което е успяла да измисли. Разказала ти е за баща, когото да обичаш и с когото да се гордееш.

Може би и неговата майка се стремеше да направи точно това, когато умоляваше синовете си да обичат баща си. Може би точно нейната любов беше онази сила, която обединяваше цялото им семейство. Любовта й я бе съсипала, но бе спасила синовете й.

Чувствата, които бе потискал цели единайсет години започнаха да напират и той бе твърде слаб, за да ги спре. Връхлетяха го със страшна сила и му се струваше, че ще го пометат.

И тогава, почти така внезапно както бе започнало, всичко свърши. Той се успокои.

След цели единайсет години най-после бе спокоен.

— Майка ти те обича — каза той на Адам. — Джорди те харесва. Много хора те харесват. Аз също те харесвам.

Това като че ли извади Адам от унеса, в който бе изпаднал. Той отново се втренчи в Хен, хвана по-здраво пистолета в ръцете си и го насочи право в него.

— Ти ме мразиш. Искаш да…

— Не, Адам. Аз искам майка ти да се омъжи за мен. Искам да бъдеш мой син.

— Лъжеш. Дядо каза да те убия, за да не говориш повече лъжи.

— Не ти ли се вярва, че може да те харесвам? Сигурно мислиш, че след като баща ти не е бил добър човек, никой няма да те обича. Това не е вярно. И моят баща не беше добър, но майка ти ме обича. Бащата на Джорди също не беше добър, но ти го харесваш повече от Дани Елгин или Шорти Бейкър.

— Лъжеш!

— Добре, Адам, хайде застреляй ме, след като вярваш на дядо си. Но преди да дръпнеш спусъка, искам да се приближиш и да ме погледнеш право в очите. Хайде ела.

Адам дойде по-близо.

Хен стана от стола и се наведе, така че погледът му се изравни с този на Адам.

— Аз обичам майка ти, Адам. Обичам и теб. Искам да бъдем семейство.

Беше му по-трудно да каже тези думи, отколкото всичко, което някога бе произнасял, но това бяха необходимите думи, онези, които би трябвало да каже и на Лаура. Може би ако бе успял така ясно да се изрази, тя нямаше да му откаже да се омъжи за него.

— Не искам повече да бъда шериф. Искам да имаме ранчо, където майка ти никога няма да пере чужди дрехи, а ти ще ми помагаш с добитъка. Ще те науча да обяздваш жребчета и…

— Престани — изкрещя Адам. — Престани.

Хен замръзна. Адам насочи пистолета към него.

Хен се втренчи в дулото, което бе точно под носа му. Какво ли щеше да направи Адам? Зависеше от това дали ще реши, че като го убие, така ще реши грижите си. Хен би убил всекиго, ако по този начин успееше да върне майка си или да превърне баща си в човек, когото може да обича. Не можеше да очаква Адам да е различен.

Той чу вратата зад себе си да се отваря, но не посмя да се обърне.

— Свали пистолета, Адам.

Беше Лаура. Хен се обърна. Тя стоеше точно на вратата и не сваляше очи от сина си.

— Свали пистолета, Адам — повтори тя.

— Ще го застрелям.

— Никого няма да застреляш. Свали пистолета.

— Дядо каза…

— Дядо ти те е излъгал. Аз също те излъгах. Единственият човек, който никога не те е лъгал, е Хен.

Адам гледаше Хен и се колебаеше.

— Не можеш да го застреляш, Адам. Той те обича. Въпреки че не се държа много добре с него, въпреки че и аз също не го направих, той обича и двама ни. Това е нещо, което се случва много рядко. Не можеш да си позволиш да го загубиш.

— Дядо каза, че ти ще се омъжиш за него и вече няма да ме обичаш. Каза, че трябва да го застрелям.

Хен гледаше смаян как Лаура се приближи и застани между него и Адам. Тя го прикриваше със собственото си тяло.

— За никого няма да се омъжа, Адам — каза тя. — Ще си отидем оттук, ти и аз. Всичко ще бъде както преди.

— Шерифът не ме ли излъга?

— Не.

Адам замълча.

— Татко лош ли беше? — попита той.

— Да, беше.

Изведнъж лицето на Адам се изкриви от болка.

— Мразя те — изкрещя той на майка си. — Мразя те.

Хвърли пистолета на земята и се втурна навън.

Последва оглушителен изстрел, който отекна в малката стая. Куршумът се заби в бюрото само на няколко инча от главата на Хен и проряза дълбока драскотина, от която се разхвърчаха парчета дърво. Още преди гърмежът да отшуми, Лаура се намери в прегръдките на Хен.

— Добре ли си? — попита го тя, като зарови ръце в рамото му.

— Откога стоиш зад вратата? — попита я той, притискайки я силно към гърдите си.

— Дойдох преди малко. Страхувах се, че ако вляза, той ще те застреля, но трябваше да го направя. — Тя се отдръпна, за да го погледне в очите. — Аз съм виновна за всичко. Трябваше да разбера, че нещо не е както трябва. Ако не бях така прекалено заета със собствените си неприятности… — Тя изведнъж замлъкна, но той знаеше какво се канеше да каже. — Благодаря ти, за това, че говори с него, за онова, което му каза. Нямаше да има същото въздействие върху него, ако бе излязло от моята уста.

— Няма нищо.

— Съжалявам, че го излъгах. Мислех, че това е най-доброто, което мога да направя. Смятах да му кажа истината, когато порасне. Предполагам, че стана така, за да се убедя, че една лъжа никога не помага, дори и когато е изречена за добро.

— Лаура…

— Не го казвай! Онова, което щеше да кажеш.

— Но ти не знаеш какво е.

— Не искам да знам. Това няма да оправи нещата. С Адам ще заминем само след няколко дни. Трябваше да се махна оттук още преди години.

— Но тогава нямаше да се срещнем.

— И аз нямаше да се чувствам толкова ужасно. — Хен пристъпи към нея, но тя се отдръпна. Бе така развълнувана, че цялата трепереше. — Моля те, не ме измъчвай. Не съм в състояние да мисля, когато ме докосваш. Едва издържам да ме гледаш така.

— Обичам те. Как бих могъл да те гледам по различен начин?

— Адам може и да не иска да те убие вече, но те мрази — каза тя, като избегна да отговори на въпроса му. — Как бих могла да се омъжа за теб, като знам това?

— Но ти ме обичаш.

— Няма значение. Длъжна съм да мисля на първо място за Адам.

— А аз какво да правя?

Вратата на офиса се отвори с трясък и Монти връхлетя с насочен пистолет. След него идваха Джордж и Тайлър.

— Какво стана? — попита Монти. Погледът му се спря на направената от куршума дупка в бюрото. — Чухме изстрел.

— Адам стреля с един от пистолетите на Хен — каза Лаура.

— Стана, без да иска — обясни Хен.

— Да не си полудял? Да позволяваш на едно шестгодишно хлапе да си играе с пистолет? — попита Монти, сякаш не можеше да повярва. — Накара половината от хората да грабнат пистолети или да се чудят къде да се скрият, мислейки, че Блекторнови са пристигнали.

Джордж гледаше ту Хен, ту Лаура, докато накрая проговори:

— Не мисля, че Хен е дал на момчето да си играе с пистолета. Понякога се случват неща, които не очакваме.

— Той трябваше да държи проклетите неща заключени — отвърна ядосано Монти. — Наложи се да затворя Айрис, за да не дойде с мен. Не можеш да си представиш на какво ще ме направи, когато я пусна.

— Тогава по-добре се върни и се оправете — посъветва го Джордж.

— Престани да се мъчиш да се отървеш от мен, Джордж. Не съм глупав. Знам, че между тях става нещо. Само не искам напразно да ме стряскат и да си мисля, че идват проклетите Блекторнови. Едва не се застрелях. — Той погледна строго Хен и добави: — Бях съвсем близо до смъртта, но все пак не толкова, колкото теб.

— Трябва да намеря Адам — каза Лаура. Тя отбягваше погледа на Хен. — На него сигурно не му се иска много да ме вижда точно сега, но още е малко момче. Има нужда от майка си.

— Знаеш какво ти казах — обърна се към нея Хен, когато тя се запъти към вратата. — И аз ще дойда с теб.

Тя се извърна, като продължаваше да не го поглежда и отговори:

— Надявам се да промениш мнението си.

— Няма.

Без да каже нищо повече, тя излезе.

— Ще обясниш ли за какво е всичко това? — попита Монти. След напускането на Лаура, в стаята бе настъпило неловко мълчание.

— Не — отвърна Хен.

— Така си и знаех. Добре тогава, ако Блекторнови наистина се появят, ме извикайте. По-добре да се срещна с тях, отколкото с Айрис.

— Аз се връщам в ресторанта — каза Тайлър.

— Ти какво чакаш? — попита Хен Джордж, който бе останал.

— Не знам — отвърна той. — За теб никога не съм сигурен.

Хен се чувстваше виновен. Винаги беше така в присъствието на Джордж, но нямаше намерение да му обяснява нищо. Поне не днес. Раните бяха прекалено пресни и твърде болезнени.

— Ако няма какво да направя тук, по-добре да се връщам в хотела. Оставих Мадисън да обмисля как семейството би могло да събере достатъчно пари да си направим собствена железница.

Той замълча, но тъй като Хен не отговори, стана и излезе.

Хен остана прав дълго след като Джордж си замина. Мислите му бяха заети изцяло с Лаура и Адам. Знаеше, че не може да й позволи да напусне живота му, без да направи всичко, на което е способен, без да я убеди да остане, но не знаеше какво да направи. Може би Айрис знаеше.

Но дори и облакът, надвиснал над бъдещето им, не можеше да помрачи радостта му. Чувстваше се уморен и все пак щастлив. След дългите години на безпомощност, през които дори не знаеше какво не е наред, най-после се беше освободил от собствената си вина и от омразата. И Адам му бе помогнал да го направи. Облекчението беше огромно. Сега бе по-силен. Щеше да се изправи пред Лаура като мъж, достоен за любовта й.

Наистина му се искаше да отиде при нея. Повече от всичко на света желаеше да усети ръцете й около себе си, нежността на тялото й, сгушено в прегръдките му. Най-после бе способен да изпитва любовта, която бе така дълго погребана. След като я беше намерил, той нямаше търпение да я изпита цялата.

През целия ден каруци излизаха от града. Някои бяха натоварени догоре с мебели. Други бяха препълнени с хора, носещи със себе си всичко, което бяха успели да вземат от къщи. Някои дори бяха тръгнали пеша.

— Доста тъжна процесия — каза Джордж, който стоеше и наблюдаваше заедно с Хен.

— Не е кой знае какъв град — отбеляза Монти.

— Напротив — отвърна Хен, загледан в сгушените сенки на планината, после в дървените постройки, които представляваха мизерна гледка.

— Трябваше да дадем цялото това дяволско място на Блекторнови — каза Монти. — Щяхме добре да ги подредим.

— Къде е Мадисън? — попита Айрис. Тя стоеше до съпруга си. Той очевидно бе намерил начин да се помирят, защото я бе прегърнал, и тя се притискаше в него.

Джордж се усмихна и отговори:

— Върна се в хотела. Каза, че няма нищо против да се бие, но ще бъде проклет, ако трябва да си изцапа ботушите още преди да е започнал.

— Предполагам, че вече сме твърде цивилизовани за цялото това сражаване — отбеляза Монти. — И твърде стари.

— Твърде цивилизовани! — възкликна Айрис. — Твърде стари! И това го казва човек, прекарал половин зима в преследване на вълци и мечки само за да се забавлява.

— Те са заплаха за добитъка ни — каза Монти.

— Но не и в Монтана.

Монти не изглеждаше ни най-малко смутен.

— Един приятел имаше нужда от помощ — обясни той.

— Той беше отегчен — каза Айрис.

— Но не толкова, колкото съм аз в момента.

— Да беше си останал в Уайоминг — каза Хен.

— Кога очаквате да дойдат Блекторнови? — попита Джордж.

— Може би утре. Мисля, че не биха рискували да се бият, докато хората напускат града.

— Ще си заминат ли всички дотогава?

— До залез-слънце няма да ги има — отвърна Хен.

— Ще имаме цели седем бара на разположение и ни един от нас няма да пие — отбеляза Монти.

 

 

— Казах на Алисън това, което ми предаде — каза Адам на Ейвъри.

— И той какво ти отвърна?

— Да внимаваш. Шерифът е по-хитър, отколкото си мислиш.

— Може и да е по-хитър от хлапета като теб и Алисън — отвърна Ейвъри, все още ядосан от неуспешния опит на плана му Адам да убие Хен, — но от мен не е. Боже, целият град се изнася. Утре тук няма да има никой. Ще очистим него и братята му, сякаш никога не ги е имало.

— Алисън каза, че не иска да убиваш шерифа.

— Да не е забравил, че той простреля ръката му.

— Каза, че шерифът е можел да го застреля, но не го е сторил.

— Не вярвам на тези небивалици.

Мълчанието на момчето показваше на Ейвъри, че макар и Адам да не вярваше все още, много скоро щеше да промени мнението си. Той трябваше да се примири с факта, че е загубил внука си. Ако искаше Хен Рандолф да умре, то трябваше да действа без неговата помощ. Всъщност Адам нещо не го свърташе на едно място. Искаше да си ходи. Ейвъри беше доста кисел от неизпълнението на плана.

— Какво беше това в ръката ти? — попита го Адам.

— Кое?

— Държеше го, когато дойдох в обора. Ти почеса главата си, а после нещо се появи в ръката ти.

Ейвъри не искаше никой да знае за пистолета, който криеше отзад на гърба си. Това бе скритият му коз. Като имаше предвид настроението на Адам, той не посмя да му каже за тайния си пистолет.

— Беше просто един номер, който правя на конете. Слагам едно парче ябълка на рамото си, под ризата, после си почесвам главата и когато отпусна ръка, то пада право в шепата ми. А сега се връщай и кажи на Алисън да се приготви. Ела утре на обяд: Сикамор Флетс вече ще бъде наш.

 

 

Тя се наричаше госпожица Катрина Гибс и бе най-високата жена, която Сам Овъртън някога бе виждал. Той наблюдаваше как дава нареждания куфарът й да бъде поставен на покрива. Беше много красива, въпреки че мрежичката, която скриваше част от лицето и Сам не можеше да го види цялото, както му се искаше. Бе твърде висока за неговия вкус, но формите, които се очертаваха под роклята й бяха изключително женствени. Въпреки че непоколебимостта, която проявяваше в желанието да види куфара си на сигурно място, не бе особено присъща за жена, докато говореше с малко пресипналия си глас, тя леко заекваше, което я правеше особено чаровна.

Когато се движеше, роклята й от разкошна материя шумолеше. Може и да не беше чак толкова почтена, но със сигурност имаше пари. Тази рокля бе ушита по поръчка. Бе твърде луксозна за пътуване с дилижанс през южна Аризона. Тя сигурно отиваше в един от онези скъпи барове, за които бе чувал в Калифорния. Хората казваха, че някои от тези жени били толкова красиви, че човек би си помислил, че са от най-добрите семейства в Америка. Госпожица Катрина изглеждаше така, сякаш бе свикнала да я обслужват.

— Позволете да ви помогна, мадам — каза той, като понечи да вземе ръката й, облечена в скъпа ръкавица. — Опасявам се, че тази кола е доста по-проста от онези, в които сте свикнали да се возите.

— Ни най-малко не се страхувам, докато съм в ръцете на такъв голям и силен мъж като вас — изгука госпожица Катрина.

Сам така се притесни и се изпоти, че започна да дърпа яката си.

— Ужасно е горещо — каза госпожица Катрина съчувствено. — Понякога си мисля, че направо ще припадна.

Сам направо се разтрепери при мисълта, че може да държи в ръцете си това голямо, толкова женствено тяло. Сега бе хванал талията, която бе доста пристегната. Надяваше се да зърне глезена й, но тя носеше високи ботуши и много внимаваше да не повдигне полите си. Краката й бяха твърде големи, за да се каже, че са изящни, но нали беше висока жена.

На Сам му хареса идеята да бъде с жена, която можеше да се окаже и по-силна от него. Хрумна му, че не би отказал да се посборичкат малко.

— Сигурен ли сте, че ще пристигнем навреме? — запита госпожица Катрина, а огромните й черни очи се взираха в него замечтано. — Крайно е наложително да пристигна в Сикамор Флетс тази вечер.

— Ще стигнем привечер. Аз самият ще ви придружа до хотела.

— Толкова сте мил — усмихна му се прелестното същество. — Няма да забравя да благодаря на компанията за вас, когато се прибера у дома. Много ми помогнахте.

Дамата се настани в ъгъла и отвори голямата си чанта, за да извади ветрилото си. Сам не би трябвало да се учуди, като видя един револвер вътре, но остана доста смаян. Знаеше, че жена, която пътува сама, трябва да е подготвена за самозащита, но не можеше да си представи някой да закача госпожица Катрина, освен ако не е истински звяр. Е, докато Сам й беше кочияш, нямаше да се наложи да използва този револвер. Не преставаше да се пита какво ще търси една такава дама в забравено от Бога място, каквото бе Сикамор Флетс, но след като това бе желанието й, той щеше да се погрижи да я закара, без косъм да падне от главата й.

 

 

— Имаш ли нужда от помощ?

Лаура вдигна глава. Изненада се, като видя на вратата Монти Рандолф. Въпреки че бяха живели в една къща, едва си бяха разменили по няколко думи.

— Не си дошъл да ми помогнеш да си стегна багажа. Иска ти се да ме убедиш да променя решението си — каза тя.

— Хен винаги е казвал, че не ме бива много да лъжа.

— Той ли те изпрати?

— Той никога не изпраща хората му да вършат работата. Смята, че ако те сами не се оправят, няма да издържат дълго.

— Винаги съм казвала, че Хен е умен.

— Да, но не е лесно да го разбереш. Повечето хора се страхуват от него.

— Но това е нелепо. Той е просто най-добрия и любезен човек, когото познавам.

— Ти си единствената жена, която смята така и точно затова трябва да се омъжиш за него.

— А какво мислят другите жени?

— Че е някакъв загадъчен стрелец, може би дори убиец. Той не обича да говори много и страни от тях. Не знаят какво друго да мислят.

В началото той странеше и от нея, но тя бе отишла при него, когато имаше нужда. Пред нея бе открил онази част от себе си, която не бе открил пред никоя друга жена. Тя никога нямаше да го забрави. Докато беше жив, щеше да съхрани спомена за онази нощ.

— Той ще намери някой, който да го разбира. Миранда Трескот би опитала, стига да й позволи. Тя е добра жена. Би била чудесна съпруга.

Монти се противопостави, без да се поколебае дори за секунда:

— Тя няма да разбира настроенията му, нито злите сили, с които се бори, когато не проговаря дни наред и изглежда така, сякаш му се иска да убие първия човек, който се мерне пред очите му. Тя вероятно би му казала да изпие една-две чаши уиски и да забрави за това.

— А защо смяташ, че аз съм по-различна?

— Защото и у тебе има зли сили, срещу които се бориш. Знаеш, че никога няма да се отървеш от тях. Никога няма да бъдеш напълно щастлива.

— Имам намерение да стана.

— Но няма да станеш. Твърде много неща, които не можеш да простиш и да забравиш, са се случили. Ти би помогнала на Хен.

— А аз? Не те ли е грижа кое е добро за мен?

— Той ще ти помогне. Нито един от двама ви няма да е щастлив с някого другиго.

— Представи си, че не искам да го направя.

— Айрис казва, че си лудо влюбена в него.

— Ти вярваш ли й?

— За такива неща винаги мога да разчитам на нея. Когато става дума за любов и т.н. не ме бива твърде.

— Но нея я разбираш.

Смехът на Монти й подейства с някаква свръхестествена сила. Той приличаше толкова много на Хен, че куражът я напусна.

— Айрис е толкова красива, че главата ти се замайва, като я гледаш, но тя е и точно толкова своенравна и твърдоглава, колкото и аз. Приличаме си. Затова трябваше да говоря с теб. Никога не съм мислил, че Хен ще намери жена като себе си. Никой от нас не успя. Но ти си идеалната жена за него точно както и Айрис е за мен.

— Съжалявам, но не съм съгласна. А освен това имам и сина си, за когото да се грижа. Сега ме интересува единствено онова, което е добро за него.

— Но от Хен ще излезе чудесен баща.

— Ако живее достатъчно дълго.

— Аха, значи това било.

— Да, това е.

— Ти бъркаш нещо.

— Ти също. Ако Хен разбере, че си тук, ще се вбеси.

Монти се разсмя.

— Откакто се помня, двамата с Хен се борим един срещу друг. Имахме ужасна разправия заради Айрис. Ще бъде дяволски справедливо да имаме една и заради теб.

Лаура се предаде. Никога нямаше да ги разбере тези Рандолфови. Липсваше й тяхната сила, способността им да приемат болката и поражението, и да са готови да страдат още. На нея просто й се искаше да отиде някъде далече, за да си ближе раните.

— Благодаря все пак, че дойде, въпреки че си загрижен повече за брат си, отколкото за мен и сина ми. Всичко съм премислила и вече реших.

— Това обаче не е краят, да знаеш. Джордж ще дойде. Той винаги го прави и с него няма да ти бъде така лесно.

— Моля те, кажи му да не идва. Няма смисъл. Няма да променя решението си.

— За това нищо не мога да кажа, но Джордж ще дойде.

— Може би трябва да окача списък с имена на вратата си. Така всички ще успеете да се изредите. — Тя мрачно се засмя. — По-рано си мислех, че братята на Хен ще мислят, че не съм достатъчно добра, за да бъда част от семейството, а ето те сега, изправен тук, ме убеждаваш да се омъжа за него.

— По дяволите, всеки друг е по-добър от нас — каза Монти. — И звяр не би пожелал да има кръв като нашата.