Лей Грийнууд
Лаура (23)

Глава двадесет и трета

— Госпожа Уърти няма да може да излезе — каза Лаура на Хен. — Тя не напуска леглото на Хоуп.

Всички от семейство Уърти бяха твърде заети, за да забележат, че Лаура не бе спала в леглото си и не я бяха чули да излиза сутринта, за да събере прането.

— Как е тя? — попита Хен.

— Още е в безсъзнание.

— Какво казва доктор Евърсън?

— Не разбира как още се държи.

— Значи мисли, че няма надежда?

Лаура поклати глава и каза:

— Трябва да тръгвам. Още не са слагали хапка в уста.

— Ще кажа на Тайлър да изпрати нещо от ресторанта.

— Той вече го е направил. Ще се опитам да ги накарам да хапнат.

— След малко се връщам.

— Влез през задния вход.

— Обичам те — каза Хен тихо.

— И аз те обичам. Сега е по-добре да тръгвам.

 

 

— Хубава каша забърка — каза Ейвъри Блекторн на Алисън. — Кой ти втълпи глупавата идея да тръгнеш срещу Рандолф?

Алисън не бе същият човек, който дойде в Сикамор Флетс преди по-малко от едно денонощие. Разбра, че вече не му харесва толкова да бъде стрелец. През цялото време докато докторът лекуваше ръката му, той му разказваше за момичето, което уби със случаен изстрел. От това му прилошаваше. Освен това беше открил, че Хен Рандолф е два пъти по-бърз и десет пъти по-добър от всички стрелци, които Алисън бе срещал. Хен можеше да го застреля, когато пожелае.

Той реши, че мисълта да умре, въобще не му допадаше. Когато пристигна, дори не бе помислял за това. Но когато погледна Хен Рандолф в очите, разбра, че ако отново вдигне оръжие срещу него, със сигурност ще умре.

— Нали каза, че искаш смъртта му — каза Алисън, доволен от факта, че между тях бяха металните решетки. Винаги малко се бе страхувал от дядо си. Ейвъри беше спокоен и разумен мъж, но и безмилостен.

— Ако дойде, за да го убиеш, защо не го направи веднага? Като последен глупак започна да стреляш по каквото ти падне. Само настрои хората срещу себе си.

— Тя мъртва ли е?

— Все едно, че е. Сега ще обвинят Рандолф, че не те е застрелял веднага. Това ще ни улесни да се разправим с него.

Алисън не искаше да противоречи на дядо си, но не можеше да замълчи и каза:

— Той не се опита да ме убие. Личеше си по очите му. Беше полудял, но недотам, че да ме убие.

— Не знаеш какво говориш — Хен Рандолф е убиец.

— Не, не е — не се съгласяваше Алисън, на когото металните решетки вдъхваха кураж. — Можеше да ме убие, когато пожелае. Той искаше да ми даде един добър урок.

— Надявам се, че си го научил. Едно кутре не бива да се забърква със старо куче като него. Остави го на мене.

— Защо трябва да го убиваш? — каза Алисън. — Той не е убил никой от нас.

— Забрави ли какво направи с Ефраим?

— Татко е по-голям глупак и от мене. Ти сам каза така. Вземи момчето и забрави за шерифа.

— Не! Никой, който е измамил Блекторнови, не се е измъкнал безнаказано. Той победи Деймиън, унижи Ефраим, а сега рани и теб. Ако оставим тази работа така, всяка дребна риба в околността ще ни вади пистолет. Ще му дам да се разбере.

— Той не е като другите. Умен е.

— И така да е, ще умре като останалите.

Но Алисън не искаше шерифът да умре. Струваше му се, че това, на което Хен го научи, е по-важно от всичко, което му се бе случило през всичките тези шестнайсет години.

 

 

— Няма да напълнееш, ако продължаваш да ядеш така — каза Тайлър. Беше дошъл да събере чиниите от обяда на Хен.

— Какво е това? — попита Хен, като разрови храната в чинията си.

— За теб никога не е имало значение как изглежда яденето, както има за Монти. Нещо те тревожи. Изплюй камъчето.

— Нямам какво да ти кажа.

— Винаги си бил голям инат. Всички казват, че Монти е най-големият, но той просто обича да вдига много шум. Ти си този, който си мисли, че знае отговорите на всички въпроси.

— Е, добре, ако това ще те успокои, сега знам, че нямам отговор.

— Това ми е ясно като бял ден.

— Откога си станал толкова проницателен?

— Лошото е, че не знаеш какво да направиш.

— А ти знаеш ли?

— Не би ме послушал и да знаех.

Хен признаваше, че Тайлър е прав. Може би защото мъжете никога не слушат малките си братя, но не можеше да си представи да сподели с него това, което го тревожи. Дори и да беше сигурен, че ще го разбере.

— Не бих послушал някой, който изпраща телеграми, за да плаши хората и да разпространява слухове.

— Престани да се опитваш да ме ядосаш и иди да поговориш с Джордж. Няма да успееш.

— Няма да успея какво?

— Да ме ядосаш. Отдавна съм престанал да обръщам внимание на теб и на Монти.

Хен погледна малкия си брат по нов начин. Очевидно Тайлър беше пораснал. Странно как не го е забелязал. Зачуди се какво още е пропуснал.

Когато Хен влезе в стаята, Джордж пишеше писмо.

— Продължавай — каза Хен, когато Джордж остави ми писалката, — мога да почакам.

— Но сигурно няма да го направиш — отвърна Джордж. Той затвори мастилницата и се обърна с лице към брат си. — Откакто съм тук, правиш всичко възможно да ме отбягваш.

— Не трябваше да идваш. Глупаво беше да слушаш Тайлър:

— Ти го казваш.

— Как е Роуз?

— Много добре.

Хен присви очи и попита:

— Не беше ли бременна?

Джордж се усмихна и отговори:

— Роди момиченце точно преди да тръгна. Има черна коса и най-големите черни очи, които някога си виждал.

— Значи прилича на теб?

— Вероятно, но настоях да я кръстим на майка й. Ще се казва Елизабет Роуз.

Хен искрено се радваше. Роуз сигурно би имала дузини деца, ако можеше. След като преди две години загуби бебето си, той се съмняваше, че ще опита отново, но би трябвало да я познава по-добре. Когато искаше нещо, Роуз обикновено го получаваше.

Джордж се вгледа изпитателно в брат си и каза:

— Не си дошъл тук да говорим за новата ти племенница, нали?

— По дяволите, не знам защо дойдох.

— Напротив, знаеш. Просто не искаш да го кажеш. Винаги ти е било трудно да говориш.

— Проклет да съм, ако мога да разбера как си се озовал в това семейство. Ни най-малко не приличаш на никой от нас.

— Мисля, че можем да сме сигурни, че мама никога не е лъгала татко.

— А той я мамеше през цялото време.

Джордж не отговори. Седеше мълчаливо. Хен знаеше, че го чака да каже за какво е дошъл. Но сега, когато бе тук, не знаеше как да започне. Не бе сигурен какво точно иска да каже.

— Смяташ ли, че съм убиец? — попита той. Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги помисли.

Но знаеше, че в този въпрос се съдържаше причината да дойде тук. От това зависеше всичко останало.

— Разбира се, че не си.

— Убил съм няколко души.

— Аз също, но не съм убиец.

— Но това беше през войната.

— Пак бих убил, ако е необходимо.

— Точно там е разликата — каза Хен. — Щял си да направиш много неща, ако е било необходимо, но не си. А аз сякаш винаги търся точно това. Като че ли някак не искам да го избегна.

— Винаги съм мислил, че си го избягвал, когато е възможно.

Хен изглеждаше изненадан.

— Сигурно си единственият, който мисли така — отвърна той.

— Монти ми го е казвал няколко пъти. Както и останалите.

Хен се замисли върху това за момент. Естествено бе семейството му да има такова добро мнение за него, особено братът му близнак. Никой не искаше да си признае, че брат му е убиец.

— Знаеш ли защо ме наеха на работа в този град? — попита той.

— Не.

— Не се ли сещаш?

— Предпочитам да ми кажеш.

— Имаха проблеми с крадците на добитък и вече бяха губили трима шерифи. Питър Колинс ги убедил, че аз не само стрелям много по-бързо, но и че не бих обръщал особено внимание, ако борбата не е честна.

— На твое място не бих се тревожил само защото Питър се е излъгал.

— А дали се е излъгал? Преди да прострелям онова момче в ръката, вместо в сърцето, в този град не би се намерил някой, който да се съгласи с теб.

— А ти защо не го застреля? Както бе започнал да стреля като луд, имаше опасност да направи онова, което всъщност направи.

— Той е само на шестнайсет.

— За пистолета няма значение възрастта на мъжа, който дръпва спусъка.

— Видях себе си в това момче. Такъв, какъвто бях, преди онези конекрадци да хванат Монти.

— Помислих си за това.

— Ако го бях застрелял, щях да бъда убиец.

— Но не си.

— Хората в този град ми плащат да убивам. Кой ще разбере дали няма да започна да убивам, защото ми харесва? Онзи ден исках да убия Деймиън. Сега щеше да е мъртъв, ако се бях прицелил по-добре. Това пропъжда дявола от мен. Ако сега не престана, ако убия още някого, чувствам, че ще премина границата, от която няма връщане назад.

— Деймиън направи ли нещо лошо на Лаура? — попита Джордж.

Хен не знаеше как може да си помисли, че ще скрие нещо от Джордж. От самото начало трябваше да му каже. Той винаги бе успявал да разбере какво се крие в главите на братята му. И точно затова бе такъв добър брат и такава голяма напаст.

— Удари я и се опита да отвлече сина й.

— Не мисля, че някой щеше да те обвини, ако го беше застрелял — каза Джордж.

— Но те очакваха от мен да го направя. Точно това искат да върша.

— А ти вече не искаш, така ли? — попита Джордж.

— Не съвсем — отвърна Хен.

— Не искаш Лаура да те смята за убиец?

Хен кимна.

— Но тя така или иначе те смята.

— Казва, че не е вярно, но не иска детето й да заприлича на мен, като порасне.

— Това има ли значение?

— Да — каза Хен и замълча, а след малко добави: — Аз съм влюбен в нея. Мисля, че искам да стане моя жена.

— А тя знае ли? — попита Джордж.

— Знае, че я обичам, но не съм споменавал нищо за женитба.

— Защо не си?

Защо наистина не беше? Не бе само затова, че доскоро не знаеше, че я обича. Страхуваше се от себе си. Да убива не бе нещо, което можеше да приеме с лекота. За да се предпази от него, злоупотреби с репутацията си. Но когато се оказа необходимо, не се колеба дълго. Оставаше съвсем малко, за да забрави всякакво колебание.

— Не знам кой съм всъщност. Мислех, че се познавам, но сега разбирам, че съм се крил, както от себе си, така и от целия свят.

— На татко ли приличаш? — попита го Джордж.

Хен леко се усмихна. Джордж мислеше, че за всичко е виновен татко. Те двамата така си приличаха. Но той и Монти приличаха на майка си. Бяха наследили нейната слабост.

— Когато мама умря и Мадисън си отиде, ние с Монти се заклехме или да опазим онова, което остана, или да умрем за него. Тази идея ни беше завладяла, дори и след като ти и Джеф се върнахте. Но Монти се заинтересува от други неща, а аз така и не успях. Сега искам да пазя Лаура и Адам, но не с пистолет.

Хен изведнъж осъзна онова, което се бе случило. За всеки мъж имаше определена граница. Без значение каква е ситуацията, за него съществуваше един предел, до който всичко щеше да бъде наред. И той бе достигнал своя. Ако убиеше още някой, го заплашваше смъртната опасност да изгуби душата си.

И все пак не можеше да се ожени за Лаура, ако не е готов да направи всичко необходимо да опази нея и Адам. Но като познаваше Блекторнови, знаеше, че това означава, че ще трябва да използва оръжие.

— Ти стана защитникът на семейството, а аз — неговата глава, но не искаш да го признаеш. Затова винаги бягаш. Но осъзнаваш, че това е твой дълг и затова се връщаш. Ние всички сме защитници, а не убийци.

— Тогава защо каквото и да направя, почти винаги се сещам за пистолета?

— Всички използваме инструмента, който имаме, докато не намерим нещо друго. Ти използваш пистолета, Монти юмруците си, а аз — семейната честност. Ако се ожениш за Лаура, ще я пазиш по всички възможни начини. Страхуваш се, че абсолютната ти зависимост от оръжието може да разруши любовта ви. Днес дойде тук, защото не си способен да се примириш с този страх.

Само Джордж можеше да каже всичко с две думи. Но имаше още нещо. Беше се съгласил да защитава този град. Ако остане, ще има разправии. Можеше ли да го напусне заради Лаура, без да се чувства така, сякаш е избягал?

Тя беше приела това, че си бе служил с оръжие в миналото, но дали щеше да го приеме, ако го използва отново? Щеше ли да разбере, че, въпреки че го правеше, това не му харесваше? И дори и да разбере, би ли живяла с него след това?

Нямаше представа, но доколкото я познаваше, дълбоко се съмняваше.

 

 

— Цяла сутрин пита за теб — каза госпожа Уърти на Хен, докато се изкачваха нагоре по стъпалата към спалнята на Хоуп. — Не ми се искаше да те вижда, но докторът казва, че иначе много ще се разстрои.

Ето как се отнасяха хората към наемния убиец. Всички имат нужда от теб, когато им трябваш, но през останало време никой не иска да си има нищо общо.

— Хоуп бе първият ми истински приятел в този град — каза той. — Бих направил всичко, за да променя случилото се…

Когато стигнаха горе, госпожа Уърти замълча за няколко секунди, след което проговори:

— Хорас каза, че трябва да ти се извиня за някои от нещата, които ти наговорих.

— Забрави за това.

— Не знаех какво говоря. Бях обезумяла при мисълта, че Хоуп ще умре. Едва ли ще можеш да го разбереш, след като нямаш собствени деца.

— Застрелях първия мъж в живота си, защото бе увил въже около врата на брат ми.

Госпожа Уърти го потупа по рамото и рече:

— Сигурно е така. — Тя се усмихна и това означаваше, че му е простила всичко. — Не се бави много. Още е твърде слаба — добави тя.

— Ще се оправи ли? — попита Хен.

Госпожа Уърти се усмихна и кимна.

— Докторът казва, че е станало чудо. След един месец ще е напълно здрава. Сега брат ти е вътре при нея.

— Тайлър ли?

— Опитва се да я накара да хапне. Трябва да яде, за да оздравее.

Когато госпожа Уърти отвори вратата, Хен видя Тайлър да храни Хоуп с един от неговите бульони. Лицето на момичето се оживи и то блъсна лъжицата настрани.

— Къде беше толкова време? — попита го Хоуп.

Гласът й беше слаб и говореше бавно, но очите й пак блестяха, както преди. Хен усети сълзи да напират в очите му и гърлото му се стегна. Трябваше незабавно да се овладее. Ако Тайлър заподозре разнежването му дори за момент, няма да му позволи да остане при нея.

— Трябваше да почакам да се оправиш достатъчно, за да можеш да ме видиш.

Хоуп се намръщи и каза:

— Знам, че мама не ти позволява да идваш. Чух ги да си шепнат. Не е честно, особено след като позволява на Тайлър да ме вижда.

Очите на Хен избягваха да погледнат Тайлър.

— Страх я беше да не те изморя — отвърна Хен.

— Трябва да ми обещаеш, че ще идваш всеки ден.

— Няма смисъл. Имаш нужда от много почивка и… — не довърши той.

— Всеки ден. Аз никога не пропусках да ти донеса обяда или вечерята.

— Добре, но само ако майка ти позволи. А сега по-добре да тръгвам.

Хоуп протегна ръка, за да го спре и попита:

— Как е госпожа Блекторн? Нали не направиха нищо лошо на нея и Адам?

— Добре са. След това, което се случи, ако някой глупак с името Блекторн припари наоколо, ще бъде разкъсан.

— О, продължавай!

— Мери Паркър е забравена. Всяко момче от града е донесло цветя за теб.

— Казах ти, че момчетата не ме интересуват.

Докато говореше, тя гледаше Тайлър. Лицето на Хен остана безизразно.

Той се изправи и каза:

— Оправяй се по-бързо. Свикнал съм да ми носиш обяда. Нали ги знаеш онези глупаци, за които ме беше предупредила?

— Да, какво за тях?

— Ужасно ме тревожат. Освен това Джорди иска да се върнеш по-скоро. Майка ти не му дава толкова много храна, колкото ти.

— Какво прави това малко чудовище?

— Все си е същият дявол. Ако успеем да се промъкнем край майка ти, някой ден ще го доведа. Толкова много разпитва за теб, че направо ме засърбяват пръстите да го напердаша.

— И аз си мисля за него. Нали не е направил някоя нова беля?

— Не, ни най-малко. Чака те да се оправиш, за да му помогнеш. Казва, че никога не е предполагал, че момичетата могат да измислят такива хубави неща.

Хоуп се разсмя, а после пребледня. Можеше и да е по-добре, но раната бе твърде прясна.

— Аз ще тръгвам. А ти си яж супата и се оправяй по-бързо.

— Тайлър казва, че било бульон.

— Е, да, Тайлър има хубаво име за всяко нещо. На мен ми прилича на нещо, взето от дъното на кладенец, но предполагам, че е по-вкусно, отколкото изглежда.

— Благодаря за комплимента — каза Тайлър.

С едва забележимо движение на главата той показа на Хен, че е време да си ходи.

— Ще дойда пак, ако обещаеш да се оправяш все така бързо. Иначе ще си принудена да седиш с Тайлър.

Като затвори вратата, Хен усети огромна тежест да се смъква от плещите му. Нямаше значение какво му бе казала Лаура, той не можа да повярва в чудодейното спасение на Хоуп, докато не се увери с очите си. Не знаеше какво щеше да прави, ако бе умряла.

Госпожа Уърти я нямаше пред стаята. Когато слезе по стълбите, той срещна Лаура.

— Толкова е бледа — каза Хен. — Сигурна ли си, че ще се оправи?

— В сравнение с онзи ден изглежда направо чудесно. Брат ти й носи най-хубавите супи.

— За това няма спор. Тайлър може и да е най-любопитния човек в цяла Аризона, но наистина може да готви хубаво.

— Не го харесваш, нали? Сега се сещам, че никога не съм ви виждала заедно. Нито пък с другия ти брат.

— Не сме сплотено семейство.

— Тогава защо са тук?

— Тайлър се изплаши, че големите и лоши Блекторнови ще ме хванат, и изпрати телеграма на Джордж да дойде да помогне да ги отблъснат.

— Ти мислиш, че нямаш нужда от помощ ли?

— Джордж не би трябвало да идва. Той има жена и четири деца, последното от които се роди съвсем наскоро. Тайлър и аз нямаме никого.

Щеше да си прехапе езика. Нямаше предвид това, и той наистина нямаше никого като Роуз и децата. Лаура го обичаше, но не би се омъжила за човек като него.

— По-добре да тръгвам. С теб всичко ли е наред?

— Разбира се.

— Добре — каза той и се обърна, за да си тръгне. — Обичам те — добави тихо. — Знаеш го, нали?

— Да. Повтарям си го поне по веднъж на всяка нощ. Още не мога да го повярвам.

— А трябва. Винаги ще те обичам.

Хен се зачуди дали това означаваше, че тя би го обичала, въпреки че не би се омъжила за него. Това би било по-скоро проклятие, отколкото успокоение.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Сега не мога. Госпожа Уърти легна да подремне. Всяка нощ прекарва при Хоуп.

— Ще се върна отново следобед. Около два часа.

— Добре — отвърна тя и леко го целуна. — Ще се видим край реката зад затвора.

Хен тръгна по дъсчената пътека към хотела. Не бе се чувствал така добре седмици наред. След като видя Хоуп, всичко се промени. Нямаше да му е лесно и той го знаеше. Но за пръв път в живота си не само че знаеше какво иска, но и имаше възможност да го направи.

Когато тръгна да пресича улицата за хотела, вдигна глава и видя Мадисън, Монти, Айрис и Джеф да влизат на коне в града.

Потокът от ругатни, които се изсипаха от устата му, накара Ема Уелс да запуши ушите на дъщеря си и да побърза да влезе в магазина за железарски и кухненски изделия, преди детето да чуе още някоя от срамните думи, които изрече шерифа. Но Ема успя да запомни всяка от тях. Трябваше да ги каже на приятелите си. Беше сигурна, че ще останат поразени колкото нея самата.