Лей Грийнууд
Лаура (20)

Глава двадесета

Изстрелът отекна в ушите на Хен така, сякаш бе дошло второто пришествие.

По дяволите, пак някой безпокоеше хората от града. Той се чудеше всички в Аризона ли правят все това, когато се ядосат или им стане скучно. Не бе приел тази работа, за да се занимава с обезоръжаването на банда пияници, които не бяха доволни от живота. Той блъсна назад стола си и взе пушката от стената, когато Джорди се втурна в офиса му.

— Алисън Блекторн е долу в бара на Елгин — съобщи той, а очите му блестяха от възбуда. — Казва, че ще те убие за това, което си направил на баща му. Ще стреляте ли на улицата?

— Не, ако мога да го предотвратя. Ти стой тук, докато се върна…

 

 

Адам се затича към прозореца и извика:

— Какво става, мамо?

— Като че ли някой стреля някъде в града — отвърна Лаура, поглеждайки навън през прозореца над главата на сина си. Усети как сърцето й подскочи, като видя Хен да се задава по улицата. Ако се омъжеше за него, всеки път, когато чуеше изстрели, щеше да изпитва същото.

Адам се втурна към вратата.

— Спри — извика Лаура. — Няма да напускаш тази стая, докато не ти кажа.

— Но аз искам да гледам.

— Ще трябва да гледаш оттук. Шерифът ще се погрижи за всичко.

Лаура се молеше някой да се погрижи и за Хен.

 

 

Хен се отправи към бара. По вратите бяха наизлезли мъже със заредени пистолети, но никъде не се мяркаха жени и деца.

Докато наближаваше бара, Хен си мислеше, че няма никакво желание да се среща с Алисън. Въобще не го интересуваше, че е стрелял в бара на Елгин. Не го беше грижа дали гражданите могат да спят спокойно, без да ги обезпокояват откачени каубои и пияници, които изгарят от желание да стрелят по някого. Всъщност, въобще не му пукаше за Сикамор Флетс.

Освен за Лаура и Адам. И за Джорди и Хоуп. И за нейното семейство. За Миранда и семейство Нортън. И за още някои други. Без да усети се бе сприятелил с хора от целия град, които го интересуваха. Те вече не бяха група непознати лица. Знаеше, че Джес Маккафърти има мания за духове, но той разбираше от коне повече от всеки друг. Хен можеше да различи фигурата на Рут Нортън от стотина ярда, гласът на Грейс Уърти от хиляда, звука от стъпките на Лаура по дъсчената пътека и шума от спускането на Джорди надолу по стълбите.

Бяха му така близки и познати, като собственото му семейство.

Джордж излезе от хотела, когато Хен наближи. Носеше пистолети.

— Какво става? — попита той.

— Един от Блекторнови стреля в бара. Ще се оправя.

— Сигурен ли си, че е само един? Може да е клопка.

— Пак си слушал Тайлър.

Джордж се усмихна някак студено и рече:

— Той поне ми говори.

Хен се чувстваше виновен за това, че отказа да се срещне с Джордж. Той дори отказа да говори с Тайлър. Не ги беше викал тук.

— Ти просто остани тук. Не ми се иска да обяснявам на Роуз как е станала вдовица.

— Кога съм имал нужда от твоята закрила? — попита го Джордж.

— Никога. Винаги ти си бил този, който ни е закрилял — призна си Хен. — Но тук става дума за оръжие. Сам по-добре ще се оправя.

— Ще те чакам навън — каза Джордж и тръгна на една крачка след него.

— Винаги си бил голям инат, когато става дума за собственото ти добро.

Джордж се засмя.

— Виж кой го казва — отговори той. Не бяха извървели и шест крачки, когато Хен видя Тайлър да излиза от задната врата на ресторанта.

— По дяволите! — изруга Хен. — Трябваше да се сетя, че Тайлър няма да си стои в кухнята.

Тайлър пресече улицата, за да се присъедини към братята си.

— Не знам какво търси той тук — каза Хен. — Никога не е давал пет пари за никого.

— Ако го познаваше поне малко, щеше да знаеш повече от това.

— Напоследък разбирам, че не познавам никого, включително и себе си.

Джордж и Тайлър чакаха на улицата, докато Хен минаваше по дъсчената пътека пред бара на Скот Елгин. Като се приближи предпазливо до вратата, той спря за малко, за да се оправят очите му, привикнали към ослепителната слънчева светлина. Не знаеше нищо за Алисън Блекторн. Той може би го чакаше, за да го застреля още щом пристъпи прага на бара. Като внимаваше звука от стъпките му да не се чува по дъсчената пътека, той се приближи до единия от прозорците и се наведе, за да погледне вътре.

Всички клиенти се бяха изпокрили. Алисън стоеше на бара с гръб към вратата. Той се облягаше с едната ръка на бара, а с другата надигаше от време на време чашата с уиски. Носеше само един пистолет. Изглеждаше така, сякаш нямаше представа или пък не му пукаше, че някой може да се промъкне незабелязано и да го нападне, докато стои с гръб. И все пак Хен се движеше предпазливо. На стената пред Алисън висеше огледало. Той трябваше само да вдигне глава, за да види цялото помещение.

Хен извади пистолета си от кобура, блъсна вратата и влезе в бара.

— Здравей, Алисън.

Алисън замръзна на мястото си. Погледна Хен в огледалото и бавно се обърна.

Хен забеляза, че е пил. Изпита отвращение и прибра обратно пистолета си.

— Ще те убия — каза Алисън, който произнасяше думите неясно, но си личеше, че знае какво говори.

Хен почувства, че му прилошава. Алисън бе още дете. Нямаше повече от шестнайсет. Сигурно бе започнал да пие, за да добие кураж. Сега бе пил твърде много, за да проумее, че не е във форма да стреля.

От спомените пред очите му изплува една картина видя себе си и конекрадците, които всеки момент щяха да обесят Монти. Не си спомняше нито едно чувство или мисъл, нито пък дали му олекна като застреля онези мъже. Още потръпваше като се сетеше, как ги погреба и как хвърли пръст в лицето на първия от тях.

Те бяха на възраст почти колкото него — още момчета.

Пак би го направил, но споменът още го преследваше. Всички стрелби, в които бе участвал оттогава насам, не бяха успели да намалят болката от спомена и картината беше така жива пред погледа му. От този ден той се промени завинаги. С невинността му беше свършено, бяха разбили душевното му спокойствие и го бяха принудили да играе роля, която още му беше чужда.

Сега стоеше срещу още едно такова момче.

— Защо не си отидеш вкъщи да поспиш? — предложи му Хен. Опитваше се гласът му да звучи хладно, без следа от жал и снизхождение. Това сигурно бе първата стрелба на Алисън. Иначе не би се напил така.

— Аз знам как да пия — настояваше Алисън. Опита се бързо да извади пистолета си, но той се закачи за патрондаша. Той го дръпна, извади го и го размаха във въздуха. Мъжете, които бяха започнали да се изправят, когато Хен влезе, побързаха да се пъхнат под масите или залегнаха по пода и не смееха да мръднат.

— Може би, но това няма да промени намеренията ти. — Хен търсеше начин да го убеди да си прибере пистолета и да си иде вкъщи. Досега не му се беше случвало да се опита да избегне някоя стрелба. Не знаеше какво да направи.

— Ще те убия — каза той за трети път.

Хен не мислеше, че Алисън е убиец. Не и толкова рано. Изглеждаше изплашен, а не възбуден. Беше дошъл, за да докаже нещо на себе си и на останалите от семейството. Ако можеше сега да го спре, той може би нямаше да стане убиец. Ако не може, щеше да бъде късно. И за двамата. Не искаше смъртта на това момче да тежи на неговата съвест. Искаше му се Джордж да поговори с него. През войната той бе командвал десетки такива младежи като Алисън. Той щеше да знае какво да направи и да му го каже.

— Аз нямам за какво да се карам с теб — каза Хен. — Защо не си идеш да изтрезнееш малко и пак да помислиш за всичко това?

— Ще те убия за това, което направи на баща ми.

— Аз не познавам баща ти.

— Ти си го направил за смях.

Значи Алисън е син на Ефраим. Хен се чудеше дали Ефраим го бе изпратил, за да отмъсти за него. Вероятно беше така. Блекторнови май че не ценяха кой знае колко живота, пък бил той и на хора от собствената им кръв.

— Ако баща ти има сметки за уреждане с мен, кажи му да дойде сам.

— Аз съм тук, вместо него.

— В такъв случай си губиш времето. Върни се у вас. Ако тръгнеш сега, няма да закъснееш за вечеря — каза той. Обърна се и се запъти към вратата.

— Не мърдай оттук, по дяволите — извика Алисън. — Ще убия.

— Тогава ще трябва да ме застреляш в гръб — отвърна му той, без да се обръща.

Един куршум профуча през един от прозорците на бара и го строши, а трясъкът бе толкова силен, че Хен имаше чувството, че ще му спука тъпанчетата. Той продължи да върви, мина през вратата, после по дъсчената пътека и излезе на улицата.

 

 

Когато чу шума от още изстрели, Лаура почувства как гърлото й се сви, а сърцето й заби силно и болезнено.

— Ето го шерифа — възкликна Адам, като видя Хен да излиза на улицата. — А къде е другият човек?

Надеждата на Лаура, че Хен го е убил изчезна в момента, в който видя един мъж да излиза след него на улицата. Не знаеше как се казва, но по чертите на лицето му можеше да разбере, че още един Блекторн е дошъл да търси Хен. И всичко това беше заради нея.

— Върни се, по дяволите! — извика Алисън, като изтича навън след Хен. — Ще те убия. Върни се! — крещеше той вбесен от това, че Хен не приема заплахата му насериозно и не разбираше, че му е дал възможност да се измъкне без гордостта му да бъде накърнена.

— Иди си вкъщи — извика през рамо Хен.

Един куршум изсвистя покрай него, но той продължаваше да върви.

— Ти си страхливец — викна Алисън. — Страх те е да изправиш срещу мен като истински мъж.

Хен се отправи към другия край на града. Друг куршум изсвистя покрай ушите му, но той продължи да върви.

— Обърни се и ме погледни. — Това звучеше като вик на момче, което не разбира защо играта не е протекла така, както е очаквало.

Хен спря и се обърна.

— Нямам работа с пияници и не стрелям по момчета. Играта свърши. Всички ще останат вътре, докато си заминеш. Няма да е зле да си отидеш вкъщи.

— Там има двама мъже — каза Алисън и посочи Джордж и Тайлър. — Мога да ги застрелям.

— Твърде си пиян, за да го направиш.

— Ще ти покажа, че не съм пиян — извика Алисън. — Ще ви покажа на всички, страхливци такива.

Той се прицели в няколко прозореца. Звукът от счупените стъкла сякаш засили възбудата му.

— Видя ли, нали ти казах?

Той се прицели в Тайлър, който стоеше пред ресторанта. Когато изстрела отекна, дори и Алисън изглеждаше изненадан, Тайлър моментално вдигна ръка към бузата си.

Един прозорец се разби. Някой изпищя.

 

 

Лаура ахна от изумление. Защо Хен не направеше нещо? Защо просто си стоеше там?

— Стреляй! — извика тя навън. — Застреляй го, преди да те е застрелял.

Тя не осъзнаваше, че моли Хен да застреля този непознат мъж. Безпокоеше я само фактът, че той бе твърде далеч, за да я чуе. Щеше да се тревожи за тази поразителна промяна в себе си едва след като се убеди, че Хен се намира в безопасност.

Хен видя, че по ръката на Тайлър имаше кръв. Той се вбеси. Този малък глупак едва не бе убил брат му. Извади пистолета си и стреля, сякаш преди да усети какво прави. Алисън извика и пистолета хвръкна от ръката му. Една червена струйка кръв потече от китката към лакътя му. Той се хвана за ръката с изкривено от болка лице.

— Мислиш си, че е забавно да си играеш с пистолети, нали? — каза Хен заплашително.

Това момче беше точно като всички останали. Мислеше, че пистолетът го прави някой. Чувстваше се като голям мъж, като виждаше, че хората се страхуват от него, като знаеше, че може да им причини болка и да ги накара да го молят. Сега щеше да разбере какво означава да си жертвата. После нека да реши дали е толкова забавно.

Хен отново стреля и шапката на Алисън хвръкна от главата му. Той се приближи към момчето, което беше ужасно изплашено.

— Струва ти се много весело да дойдеш в града и да сееш смут сред населението, като започнеш да стреляш. Много ти е забавно да плашиш хора, които нищо не са ти направили — каза той.

Алисън се обърна и започна да се отдалечава от Хен, като от време на време подтичваше.

Хен отново стреля, два пъти. Ботушите на Алисън останаха без токове. Той се спъна и се изправи, като се олюля несигурно. Страхуваше се да не се обърне и побегне.

— Достатъчно. Остави го — каза Джордж, застанал до него, но Хен не му обърна никакво внимание.

— Ти улучи брат ми. Разбра ли какво направи? Можеше да го убиеш, ако се бе позаклатил още малко. Помисли ли за това, или само се опитваше да ме ядосаш, за да се върна? Така ли мислиш за хората, като за вещи, които да използваш всякакъв начин, когато имаш нужда от тях? — Той стреля, като откъсна парче от ръкава на ризата на Алисън. — Стой мирно проклето тъпо кутре такова! Ще направя една драскотина на бузата ти. Да видим дали ще ти хареса.

— Достатъчно — каза Джордж.

Хен не спря.

— По-добре стой мирно — каза той. — Това не е лесен изстрел. Няма да ми хареса, ако отнесе половината от лицето.

Алисън не помръдваше, вцепенен от страх.

— Ще се постарая белега да не е много голям. Не по-голям от този, който направи на Тайлър.

Алисън вдигна ръка да се предпази от изстрела.

— Недей, моля те, недей! — проплака той.

— Вече не мислиш, че е забавно, а? — каза Хен и изстреля два куршума, които се забиха до ботушите на Алисън от двете му страни. Момчето подскочи, падна назад и остана да лежи там.

— Веселбата едва започва. Може да ти направя два еднакви белега от двете страни. После бих могъл да поодраскам ребрата ти. Винаги съм искал да разбера дали ще успея да го направя.

— Престани, Хен! Прекаляваш! — опита се да го спре Джордж.

— Стой настрани, Джордж! Той дойде тук, за да ме убие. Искам да разбере какво означава това.

— Мисля, че вече разбира.

— Не, още не. Или пък може да ти поодраскам ушите — заплаши той Алисън.

Момчето пребледня. Белезите на ушите му щяха да го определят като страхливец за цял живот. Хен се спря на пет крачки от Алисън.

— А сега наистина не мърдай — каза той и вдигна пистолета си.

— Той е още дете — промълви Джордж. Пистолетът в ръката му не помръдваше.

Дъхът на Лаура замря. Тя видя как Хен вдигна пистолета и чакаше да чуе изстрела, който щеше да причини смъртта на младежа. Усети как й се повдигна и се подпря ни перваза на прозореца.

— Ще го застреля ли? — попита Адам.

— Не знам — отвърна тя с пресипнал и отмалял глас.

Моля те, недей — умоляваше го тя безмълвно, — нямах това предвид. Не го убивай. Винаги, когато те погледна, лицето му ще изниква пред очите ми.

Не разбираше как така чувствата й се обърнаха, но знаеше, че не я лъжат. Ако Хен убиеше това момче, любовта й щеше да умре.

— Харесва ли ти, малкия? И ти ли щеше да направиш това с мен? Не е много забавно, като знаеш, че ще умреш, нали?

Хен свали пистолета, пристъпи напред и дръпна Алисън да се изправи.

— В затвора ще можеш да решиш дали ти харесва да бъдеш стрелец.

Той чу Джордж да си отдъхва. Почуди се дали наистина бе повярвал, че ще застреля това момче. Вероятно. Не му бе дал повод да си помисли друго.

— По-добре изпрати да повикат лекар — каза Джордж. — Някой трябва да види ръката му.

— Може да почака, докато лекарят прегледа страната на Тайлър — отговори Хен като буташе Алисън пред себе си.

Лаура седеше отпусната на прозореца, твърде отпаднала, за да се изправи.

— Какво ще направи сега? — попита Адам.

— Ще го заведе в затвора — отвърна тя и затвори очи, за да каже една благодарствена молитва. Обичаше Хен Рандолф по-безумно от всякога.

 

 

Но още преди да стигне до затвора, Хен видя доктор Евърсън и Тайлър да бързат към ресторанта.

— Защо не му каза да погледне лицето ти? — попита го Хен, когато лекарят влезе, а Тайлър остана навън.

— Той дойде да види Хоуп. Един от куршумите я е улучил.

Хен усети как нещо в него се преобърна. Едва сега успя да различи между многото различни шумове плача, който идваше откъм ресторанта. Без да осъзнава, че води Алисън със себе си, той влезе вътре. Хоуп лежеше на пода до прозореца, а отпред дрехата й имаше голямо кърваво петно. Хлипащата Грейс Уърти седеше на колене и се мъчеше да спаси дъщеря си, без да обръща никакво внимание на разпръснатите наоколо стъкла. Мъжът й се опитваше да я дръпне настрана, за да направи място на доктора.

На Хен му бе достатъчен един поглед, за да разбере, че всичко е загубено. До сутринта Хоуп щеше да бъде мъртва. Никога не беше виждал да умира млада жена, или поне не някоя, която познаваше, и която го интересуваше. Това беше страхотен удар за него. Мислеше, че гледката ще го изкара извън нерви, че ще изпита безумна ярост. Но вместо това почувства душата си празна и изпепелена.

— Как е станало? — успя да попита той.

— Тя искаше да гледа — отговори баща й. — Мислехме, че тук вътре ще бъде на сигурно място.

Грейс обърна обляното си в сълзи лице към Хен.

— Ти си виновен! Защо не го застреля?

— Той е още момче. Не можех да стрелям просто ей така.

Остър писък прекъсна думите му. Разпознала Алисън, Грейс Уърти се нахвърли върху него с цялата яростна мъка на майка, чието дете току-що е било зверски убито. Спусна се към лицето му с извити пръсти, като ноктите на хищна птица, и започна да го удря с юмруци, натежали като олово от мъката й. Наложи се Джордж и съпругът й заедно да я дръпнат настрана.

— Убийте го! — ридаейки крещеше тя. — Убийте го! Защо ще живее, след като уби дъщеря ми?

Замаян, Хен издърпа Алисън навън от ресторанта, на улицата. Той го блъсна пред себе си, а Алисън се препъна от бързото ходене. Когато стигнаха до офиса му, той го тикна през вратата. Хен започна да рови в бюрото си, за да намери ключовете. Отвори вратата на ареста и го бутна в една килия. Алисън се строполи на леглото и попита:

— Тя ще умре ли?

Гласът му беше като на изплашено момче, а не като на стрелец, но въпросът му накара Хен яростно да избухне. Не изпитваше и капка съчувствие към Алисън. Той ядосано кръстосваше насам-натам, а лицето му бе изкривено от безсилния гняв, който го изпълваше.

— На теб пука ли ти? За вас, Блекторнови, има ли значение с кого се биете или кого убивате? Дали ще е жена, която се мъчи да защити детето си, или ще е момиче, толкова младо, че не е имало даже и приятел? Или предпочитате мъж, който е глава на семейство? Защо не уби мен? — извика той, като посочи с пръст парчето метал, закачено на ризата му. Хен рязко отвори вратата на килията и връхлетя вътре.

— Аз нося значка — изкрещя той на Алисън, който се беше свил и трепереше. — Шерифите са любимата ви мишена, нали? Ейвъри Блекторн трябваше да си намери такава.

Алисън още повече се сви в ъгъла.

— На какво ви учат в това ваше семейство? Кога ви казват, че е ваше право да вземате всичко, което искате? Кога започвате да мислите, че можете да преследвате или убивате всеки, който се изпречи на пътя ви?

Хен сграбчи Алисън за ризата и го повдигна от леглото. Като продължаваше да си служи само с една ръка, той го блъсна в железните решетки на килията.

— Кой ви е казал, че тази проклета територия принадлежи на Блекторнови, за да грабят на воля?

Той отново удари с всичка сила Алисън в металните решетки.

— На всичко това ще се сложи край, дори ако трябва сам да убия всички от проклетото ви племе.

— Хен!

Хен сякаш не чу гласа на брат си.

— Това е последната жена, на която сте причинили болка, последния град, който сте обезпокоили и последното невинно дете, което сте убили.

Хен с такава сила запрати Алисън в стената, че момчето едва не припадна.

— Хен, престани!

— Ще те убия — изръмжа Хен. — След това ще отида в Тюбак, за да очистя всички твои подли роднини.

Джордж се опита да спре Хен, като сложи ръка на рамото му.

— Остави го! Ако сега го убиеш, ще си също толкова лош, колкото е той.

Хен сви рамене, за да се освободи от ръката на Джордж. Но въпреки гнева, който го изгаряше отвътре и огромното желание да изпълни всяка своя заплаха, знаеше, че може да си го изкара на момчето. Той го запрати в ъгъла още веднъж и излезе от килията.

— Как е Хоуп? — попита той, докато заключваше.

— Не знам. Оставих Тайлър да види дали нямат нужда от неговата помощ. Дойдох след теб.

Хен затръшна вратата на затвора и я заключи.

— Понеже добре познаваш моя характер, дойде да се увериш, че няма да нараня момчето ли?

— Дойдох, за да се уверя, че ти самия няма да се нараниш.

— Много е късно за това — отвърна Хен и се запъти към вратата. — Ако в мен беше останало нещо, което си струваше да бъде запазено, днес го изгубих.

— Къде отиваш? — попита го Джордж, когато Хен тръгна да излиза.

— Да видя как е Хоуп.

— Не можеш да направиш нищо сега. Защо не…

— Трябва да отида. Трябва да знам какво става с нея. Застреляха я заради мен.

— Вината не беше твоя.

— Не се опитвай да ме оправдаеш — каза Хен, като се запъти към ресторанта. — Много те бива за това, но вече съм голямо момче. Не вярвам на всичко, което чуя.

— Няма смисъл да се обвиняваш.

— А кого искаш да обвинявам? С удоволствие бих намерил някого. Може да съм закоравял стрелец и безмилостен убиец, но в мен са останали достатъчно човешки чувства, за да се почувствам дяволски зле, когато убият едно дете.

Хен влезе в ресторанта точно когато лекарят се изправяше.

— Нищо не мога да направя за нея. Направете, какво можете, за да й е удобно.

Погледът на госпожа Уърти се спря на Хен и от гърдите й се изтръгна мъчителен вик:

— Ти я уби! — изкрещя тя, като се откъсна от ръцете на съпруга си и с несигурни стъпки се запъти към Хен. — Ти и онова ужасно момче. Все едно, че ти сам държа пистолета и стреля. Ако не я насърчаваше да се навърта около теб и не я бе запалил с всички тези приказки за стрелци, тя щеше да бъде в кухнята, където й е мястото, а нямаше да виси на прозореца.

Сълзи блестяха на покритото с петна лице на Грейс. Един кичур се бе измъкнал от косата й и беше паднал върху дясната половина на лицето й. Не приличаше на жената, която познаваше Хен.

— Махай се. Не искам да те виждам. Ти си убиец. Носиш смърт, където и да отидеш. — Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше безсилен гняв и нестихващо отчаяние. — Надявам се, че Лаура няма да се омъжи за теб. Ти ще съсипеш и нейния живот.

Хорас Уърти се опита да прекрати гневния изблик ни жена си. Преди тя да успее да го отблъсне, в ресторанта влязоха Миранда и Рут Нортън. Миранда предложи да преместят Хоуп в леглото й. Рут Нортън се опита да помогне на Хорас да успокои Грейс.

Джордж използва тази възможност да издърпа Хен навън.

Лаура се приближи тичешком. Забеляза как хората надничаха през счупения прозорец на ресторанта.

— Какво става? — попита тя.

— Един от куршумите е ударил Хоуп.

— Как е тя?

Хен не можеше да отговори.

— О, господи! — възкликна Лаура.

— Виж какво можеш да направиш — каза Хен. — Госпожа Уърти не е на себе си.

Лаура се поколеба за момент, после бързо влезе вътре. Тайлър остана навън пред ресторанта. Кръвта по бузата му бе засъхнала.

— Добре ли си? — попита го Хен.

— Само драскотина — отвърна Тайлър с безизразно лице.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Но не е.

Хен се загледа в брат си. Не знаеше какво да му каже.

Не знаеше какво всъщност изпитва. Тайлър бе по-заклет самотник дори и от него. И все пак бе дошъл в Сикамор Флетс, за да се увери, че нищо лошо не му се е случило. Беше получил рана в лицето заради неговите проблеми.

— Това нямаше да се случи, ако си беше стоял там, където ти е мястото.

Не искаше да каже това, но нищо друго не можа да излезе от устата му. Думите засядаха на гърлото му. Не можеше да определи чувствата, които го вълнуваха, защото не му бяха познати. Той се загледа в брат си за момент, безпомощен да изрази онова, което и сам смътно осъзнаваше.

Рязко се обърна към улицата, сградите и хората, които минаваха, като въпросително поглеждаха към ресторанта.

Без да промълви дума, Хен се запъти обратно към затвора, но вместо да влезе, сви в уличката и тръгна към реката.

Джордж го последва.

Лаура погледна през прозореца на ресторанта точно когато Хен изчезна зад затвора. Изпитваше отчаяно желание да отиде при него. Знаеше, че не трябва да е сам. Щеше изцяло да поеме вината за случилото се.

Но тя не можеше да отиде. Семейство Уърти имаха нужда от нея. И освен това Джордж бе отишъл с него. Чувстваше се изолирана, сякаш Джордж изведнъж бе застанал между тях. Каза си да не бъде глупава — той винаги е бил там.