Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Laurel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113гласа)

Информация

Начална корекция
stela1981(2009)
Корекция
Xesiona(2009)
Форматиране
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey(2008)
Допълнителна корекция
asayva(2011)

Издание:

Лей Грийнууд. Лаура

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

Оформление на корицата: Полипрес

ISBN: 954-170-095-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от asayva

Глава втора

Хен въобще не беше толкова спокоен, колкото демонстрираше пред Лаура. В себе си едва контролираше опасно силен гняв срещу Деймиън. Само мисълта, че сега е шериф, спаси това копеле от пердаха, който си заслужаваше, но който неминуемо щеше да си получи, ако отново се опиташе да тормози Лаура. Докато Хен беше шериф, никой мъж нямаше да се отърве безнаказано за побой над жена.

Той вероятно не трябваше да удря Деймиън — не само веднъж, но и изобщо. Е, това беше лошо. Но беше го ударил и ако Деймиън го ядосаше пак, щеше да го направи отново.

Хен знаеше, че не бе постъпил правилно, и това го дразнеше. Никога не се бе придържал към ограничения. Той и Монти бяха навикнали да раздават свое собствено правосъдие на място — с пистолети или юмруци. Нямаше да му е лесно да промени навиците си сега.

Защо, по дяволите, изобщо се бе съгласил да стане шериф? Никой не плаща двеста и петдесет долара заплата на месец, освен ако не е работа, която само един глупак би приел. Но пък и последните трима служители на закона почиваха шест стъпки под пустинната пепел. Трябваше да прати по дяволите хората от града и да ги остави сами да си берат грижата.

Но той не можеше да го стори и го знаеше. Проклетата работа можеше и да не му харесва, можеше и да желае никога да не е стъпвал в Сикамор Флетс, но не можеше да изчезне, преди да е свършил това, което си бе обещал — да прочисти областта от крадците на добитък. Междувременно работата му изискваше да запази спокойствието, да прилага закона и да защитава гражданите.

Деймиън Блекторн беше един от гражданите. Но също и Лаура.

Хен не знаеше какво друго би могъл да направи за нея, а и не знаеше какво би искал да направи. Тя изглеждаше напълно обикновена — малко избухлива и с остър език, но не повече, отколкото можеше да се очаква от млада жена, обвързана с дете и принудена да изкарва прехраната си, като пере чуждите дрехи. Но тази Лаура, която се беше борила с Деймиън с решителността на тигрица, Лаура, която не пророни и един стон от болка, докато той обработваше раните й, която беше твърде далеч от една обикновена перачка, вече беше се настанила в мислите му.

Тя беше хубава жена. Дори натъртванията и зацапалата я кръв не можеха да го скрият. Напомняше му за една жена, която бе познавал някога и която твърдеше, че е циганка. Тя имаше същата гъста черна коса, огромни тъмнокафяви очи и кожа с цвета на лунен лъч. Беше доста слаба — вероятно защото даваше по-голямата част от храната на сина си, но под обикновената рокля можеше да се отгатне великолепието на формите й. Може би заради гъвкавата й походка. Определено не беше заради прелъстително поведение. Тя го беше гледала право в очите, беше го предизвиквала, нападала. И все пак беше малко изплашена. Не, неуверена. Неспокойна. Той не можеше да си представи Лаура Блекторн да се изплаши от някого. Би могло да се случи, когато е била по-млада, но на млади години хората обикновено са по-различни.

И той някога не беше такъв, но не си позволяваше да разсъждава повече по този въпрос.

Не мислеше, че Лаура е била по-хубава преди. Тя беше от този тип жени, които със зрелостта стават все по-привлекателни, чиято красота само се подчертава от добре подбраното облекло и обстановка и които в средата на тридесетте карат по-младите жени да изглеждат безинтересни и безцветни. Не че това имаше някакво значение за него. Не го интересуваха жените, нито млади, нито стари. Те означаваха обвързване, отговорност, ограничения — все неща, които смяташе да избегне.

Не че не харесваше жените, но те винаги изискваха, очакваха, желаеха, нуждаеха се от нещо. Винаги бяха по петите на нещо, което той не можеше да им даде. И не защото не искаше. Просто той го нямаше.

Чудеше се дали Лаура би могла да е по-различна.

— Тук можеш да ме пуснеш. Този овраг не се вижда от града — обади се Деймиън.

Хен го изгледа недоумяващо.

— Ти отиваш в затвора — каза Хен.

— Нов си тука. Предполагам, че не знаеш как стоят нещата.

— Кои неща?

— Блекторнови не влизат в затвора.

— Защо?

— Навличаш си смъртна опасност.

— Звучи ми като празна заплаха.

— Има хора, които ще ти кажат точно обратното.

— Никога не приемам съвети. Хората обикновено ги дават само за да им е чиста съвестта.

— Ти си глупак!

— Възможно е, но ти си този, който ще лежи в затвора.

Деймиън прехвърли крака си през седлото. Препъна се, когато стъпи на земята, но веднага хукна да бяга. Хен дръпна въжето толкова здраво, че то едва не извади рамената на Деймиън от ставите им.

— Ще те убия! — успя да процеди Деймиън през стиснати зъби. — Ще те напълня с куршуми, ще те изкормя и ще те оставя да умреш.

— Ще имаш предостатъчно време да обмислиш плана си — рече Хен.

Хен изведе Деймиън от пресъхналото речно корито и го поведе към задната част на затвора, като го влачеше подире си. После го натика в една от килиите и я заключи.

— Моето семейство ще ме извади оттук. — Синините от кокалчетата на юмрука на Хен започваха вече ясно да се очертават по лицето му. — И после ще те убият.

— Кажи им да чукат силно — каза Хен. — Спя много дълбоко.

Хен премина в офиса си в предната част на сградата, като тресна вратата, преди да чуе цветистия отговор на Деймиън. Помещението имаше врата и два прозореца, които гледаха към улицата. В единия край се мъдреше бюро, а в другия — една прогоряла печка. Подът беше от грубо насечени дъбови греди. Беше малка постройка, но на шерифа не му трябваше голямо пространство. Нямаше какво толкова да се прави вътре.

Хен се чудеше какво ли биха казали братята му, ако можеха да го видят сега. Беше изпратил телеграма на Джордж. Той трябваше да знае къде се намира, в случай че му се наложеше да дойде да прибере тялото му. Не че очакваше да бъде убит. Не смяташе да се застоява за дълго. Но тази работа му осигуряваше достатъчно занимание, докато вземеше решение какво, по дяволите, щеше да прави през остатъка от живота си.

Би могъл да отиде в Тексас при Джордж, в Уайоминг при Монти или в Колорадо при Мадисън, но той се опитваше да избягва семейството си. Не, той се опитваше да избяга от себе си. Беше приел шерифските задължения само защото се надяваше, че така ще бъде достатъчно зает и няма да се измъчва от въпроси, на които не може да отговори.

Вдовицата Блекторн представляваше такъв един проблем, който обсебваше мислите му и той приветстваше нахлуването й в живота му.

Вратата се отвори широко и едно усмихнато дяволче, на около четиринадесет години, на име Хоуп Уърти влетя в стаята. Тъничка, средна на ръст, с личице, обсипано с лунички, и водопад от червеникавокафява коса, стигаща чак до кръста й, Хоуп се движеше толкова елегантно, колкото и някоя кукла на конци. Грейналите й очи, вечната усмивка и естествената и самоувереност й гарантираха навсякъде добър прием.

— Донесох ти обяда — обяви тя.

— Не беше необходимо. Мога да се храня в ресторанта.

— Не го искаш наистина — каза Хоуп. Тя ритна с крак вратата и я затвори, после постави покрития поднос върху бюрото. — Дръж мухите надалеч и пази от прах — обясни тя, като махна червената карирана покривка.

— Сигурно са гладни колкото мен.

Хоуп го изгледа сепнато, после се разкикоти.

— Майка казва, че си сериозен и улегнал човек, ама аз й казах, че ти се държиш така само за да не позволиш на глупаците от града да ти извадят душата. — Хоуп подреди чиниите и разви бялата салфетка, в която беше загърнала вилица и лъжица.

— Има ли много глупаци в Сикамор Флетс?

— Камара — увери го Хоуп. — А може и да няма други всъщност. Татко казва, че е от горещината. Мама казва, че поначало си нямат мозък в главата.

— Като нищо може да е така — каза Хен, еднакво изумен от безгрижното бърборене на момичето и от количеството храна, което то изглежда смяташе, че му е необходима. Не й беше казал за Деймиън. Нямаше да му стане нищо, ако пропуснеше едно ядене. Дори така гневът му можеше да бъде охладен.

Хоуп се усмихна лъчезарно на Хен, сякаш най-щастливото събитие в живота й бе да му поднесе ястието. Напълни една каничка с кафе, постави я на студената печка и каза:

— Надявам се, че това е достатъчно.

— Щеше да е достатъчно, дори ако имах да храня трима затворници — изсмя се Хен и хвърли дълъг поглед на подноса. После се приближи до бюрото и седна.

— Мислех, че мъжете ядат много — каза Хоуп. Тя издърпа един стол и го постави до бюрото. — Всички мъже, които аз познавам, ядат много. Мама постоянно се оплаква от това. — Тя обкрачи стола откъм облегалката.

— Е, не бих искал да се оплаква и от мен, особено след като съм само от седмица тук. Защо не обядваш с мен? — Хен сложи едно дебело парче от телешкото в чинията, с която беше похлупена неговата.

— Не мога.

Можеше да се закълне, че й се искаше.

— Защо?

— Не мога да ям задушено с пръстите си. Не подобава на една дама.

— Разбира се, че можеш. — Хен стана и отиде до багажа, който лежеше в ъгъла. — Можеш и да го изсърбаш от чинията. И аз съм го правил много пъти. — Той разрови нещата си. — Но аз, разбира се, нося кухненски принадлежности точно за такива случаи. — Той извади чиния, чаша и прибори. — Ако се налага да покажа, че и аз имам добри маниери.

Хоуп се усмихна щастливо, придърпа стола си, взе лъжицата и вилицата и започна да се храни с апетита на изгладняло животно.

— Мама е добра готвачка — рече тя с пълна уста. — Няма да ти се иска да ядеш никъде другаде, особено пък по кръчмите. В хотела не е лошо, но е много скъпо.

— Градът ми плаща добре — каза Хен, седна и опита задушеното. Не беше на нивото на Роуз, но пък беше къде по-добро от собствените му кулинарни постижения, а напоследък се бе задоволявал само с тях.

— Ти сигурно ще искаш да спестяваш парите си.

— Защо?

— Мама казва, че разумните хора правят така.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм такъв?

— Просто така си мисля. Татко казва, че трябва да си луд да се заемеш с тази работа, но аз му казах, че ти си я приел, защото вярваш в справедливостта и свободата.

Хен не беше напълно убеден защо я беше приел, но със сигурност знаеше, че не тези възвишени принципи бяха формирали решението му.

— Освен това вече цяла седмица си тук, а още не си ходил да играеш комар или да пиеш.

— Само проучвах терена, опитвах се да разбера кой сервира разводнено уиски и кой обича да подпомага мадам Фортуна неправомерно.

Хоуп отново се разсмя нависоко.

— Наистина си забавен. Обзалагам се, че липсваш на своите. Трябва да им е много скучно у дома, след като ти си заминал.

Никой от семейството му не би го разпознал по описанията, които Хоуп му правеше. Той се чудеше защо момичето го възприема като шегаджия, когато всеки друг го виждаше само като мрачен и избухлив стрелец.

— Нямам семейство.

— Разбира се, че имаш.

— Откъде знаеш?

— Ти правиш място за хората.

— Какво?

— Не ги притесняваш, не изискваш цялото им внимание за себе си. Обзалагам се, че имаш много братя и сестри.

— Никакви сестри. Шестима братя.

— Наистина ли? Божичко, чакай да кажа на мама!

— Три снахи, четири племенника и две племенници, но недей казва на никого.

— Защо?

— Вероятно защото намирам, че не е тяхна работа.

— Тогава защо каза на мен?

Защо й бе казал? Беше се разбъбрил като някой пияница.

— Може би защото прекарах твърде много време на седлото с единствен компаньон коня ми.

— Откакто си дошъл, едва ли се е приказвало за нещо друго, освен за него.

— Какво му е на Бримстоун?

— Нищо му няма, само че може да те изпотъпче до смърт.

Хен се ухили:

— Той е кротка душица.

— Джес не е на това мнение.

Хен спря лъжицата на половината път до устата си.

— И какво казва Джес?

— Мама ще ме одере жива, ако изрека по-голямата част от нещата.

— Давай това, което може да се каже.

Хоуп се усмихна широко.

— Казва, че сигурно трябва да си роднина на дявола, защото никой, освен него не би могъл да язди този кон. Джес винаги говори за дяволи и призраци. Той казва, че може да ги вижда.

Хен се засмя. Ако всички бяха като Хоуп, нямаше да бъде толкова лошо, че е отседнал тука.

— Джес наистина ли мисли, че аз съм дявол?

— Не, но допуска, че си му поне сподвижник. — Смехът на Хоуп изпълни стаята. — Казах му, че дяволът си е избрал много хубав помощник.

— Не може да се очаква, че ще изкушава хората към злото с грозни примамки.

— Не съм си го помисляла, но сигурно си прав.

Приятното изражение върху лицето на Хен бе само една маска. Мислеше за баща си. Привлекателна примамка наистина. Едва ли някога една красива фасада е прикривала по-дълбоко зло. Той начена пая си, но вече не се чувстваше гладен. При спомена за баща си изгуби всякакъв апетит. Хвърли салфетката и стана да си налее допълнително кафе.

— Предай на майка си моите комплименти, но вече съм твърде сит, за да изям този пай. Следващия път донеси наполовина по-малко.

— Струва ми се, че аз изядох повече от теб. — Хоуп изглеждаше малко засрамена.

— Никой не би познал. Тънка си като дъска.

— Зная — каза Хоуп, не особено поласкана от комплимента. — И каквото и да правя, не ми помага да стана по-едра. — Тя започна да поставя чиниите върху подноса.

На Хен му трябваха няколко мига, докато осъзнае, че тя говореше за гърдите си. Или по-скоро, за липсата на такива.

— На твое място не бих се тревожил за това. Момичетата на твоята възраст се развиват много бързо.

— Така е. В един момент Мери Паркър изглеждаше като момче. В следващия вече всички момчета от града я следваха с провесени езици и зяпнали очи.

— Само почакай. След няколко години и тебе ще те следват така.

— Не искам. Не се интересувам от момчета. Много са незрели.

Хен изпита внезапното усещане, че е взет на прицел от едно момиче, умиращо да бъде голяма жена.

— Може би — каза Хен безизразно, за да запази дистанция. — Но ти ще можеш да си върнеш за всичките случаи, когато не са ти обръщали внимание.

Можеше да се закълне, че идеята й хареса.

— Между другото, послушах майка ти и занесох прането си на вдовицата Блекторн тази сутрин. Доста странна дама. Що за човек е тя?

— Не знам. Не идва много често в града.

— Жена, която не обича да ходи в града?

Хоуп се засмя.

— Това вероятно е заради начина, по който мъжете я гледат.

— Как?

— Тя е много красива.

— И?

— Има малко момченце.

— И какво от това?

— Няма съпруг.

— Това, че е вдовица, не намалява шансовете й да си намери друг.

— Тя никога не е имала съпруг.

Хен й хвърли заинтригуван поглед.

— Казва, че се е омъжила за Карлин Блекторн, но семейството му го отрича.

— Какво казва мистър Блекторн по този въпрос?

— Той е мъртъв.

— Може би е по-добре да помоля някой друг да ми пере ризите.

— Тя има нужда от пари. — Хен отново я изгледа подканящо. — Бедна е като църковна мишка. Живее там горе в каньона съвсем сама.

— Ще пообмисля малко нещата. А ти най-добре да занесеш този поднос в ресторанта. Басирам се, че майка ти те чака от цяла вечност.

— Тя няма да има нищо против — отвърна Хоуп. — Тя казва, че е срамота една почтена жена да стои в едно и също помещение с поне половината мъже в този град. Става ли да ти донеса вечерята към шест?

— Наистина не е необходимо да го правиш.

— Но аз искам. Освен всичко друго се спасявам и от работата. В кухнята е по-горещо и от ада. — Хоуп сепнато постави ръка на устата си. — Няма да ме издадеш, нали?

— Да издам какво?

— Това, което казах.

— Че какво каза? О, това ли? — усмихна се Хен. — Няма. Ще изчакам, докато не се покажеш особено неблаговъзпитана.

— Знаех си, че си мил. Казах го на всички, но те продължаваха да напомнят как все си обикалял намусено, сякаш си помирисал нещо развалено. А аз им казах, че това е твоят маниер.

Хен не можеше да разбере защо това момиче не го виждаше в тази светлина, в която се явяваше на всички останали. Трябваше да си признае, че е доволен от това.

 

 

Лаура изстиска и последната риза и се отпусна назад изтощена. Беше изпрала всичките ризи на Хен Рандолф. Не можеше да изглади повече от три-четири тази вечер, но през следващите дни щеше да приключи.

Главата я болеше непоносимо. Лицето й пулсираше толкова болезнено, че чак се замайваше. Ръката й инстинктивно се вдигна, само за да се натъкне на парцала, който придържаше резените плодове към раните. Не можа да сдържи една усмивка. Сигурно изглежда като идиотка. Ако някой я видеше, нямаше начин да не си помисли точно това. А тя го беше направила, защото един странник я беше посъветвал така. От всичко, което знаеше, тази терапия щеше да й навреди повече.

Но тя вярваше на Хен. Той изглеждаше така, сякаш хората не го интересуваха дотолкова, че да си прави труда да ги лъже. Странно беше да се чувства привлечена от мъж, който изглеждаше напълно лишен от страсти.

Беше се омъжила за Карлин, защото не можа да се противопостави на необузданите му чувства. Сега се чувстваше притеглена към Хен Рандолф по точно обратната причина. Дали чувствата я плашеха дотолкова, че се бе отказала от желанието да намери мъж, който би й дал топлина, защита и любов, които бе желала толкова отчаяно?

Не. Но и не вярваше, че Хен е толкова студен, колкото изглежда. Някъде дълбоко в него, по-дълбоко дори от твърдостта и силата, които бе доловила, бе скрита топла, нежна жилка. И само трябваше някой, който да го интересува и желае достатъчно, да я извади на бял свят. Не смееше дори да мечтае, че тя би могла да бъде този някой.