Лей Грийнууд
Лаура (19)

Глава деветнадесета

Ейвъри хвана Адам, когато той вървеше надолу по тясната уличка между двете сгради. Детето се опита да се измъкне, но Ейвъри го държеше здраво. Адам изглеждаше изплашен.

— Виждам, че вече живееш с този мъж. Какво ли би казал баща ти, ако знаеше?

— Нямам къде другаде да живея — отвърна Адам и опита да се освободи. — Някой взриви къщата ни.

— Защо не остана с майка си?

— Няма да живея с жените — отвърна Адам с насмешка. — При шерифа сме трима. Вчера победихме Дани Елгин и Шорти Бейкър.

Явно на момчето ужасно му се искаше да бъде бандит. Ейвъри се чудеше как да използва този факт в своя полза.

— Може би е добре, че си при шерифа. Там по-добре ще ми помагаш.

— Няма да ти помагам.

— Разбира се, че ще го направиш.

— Джорди каза, че само страхливците застрелват хората в гръб.

Ейвъри го хвана по-здраво и лицето му стана злобно…

— Искаш да кажеш, че съм страхливец?

— Джорди го каза — отвърна Адам, който смело държеше на своето. — Мама каза, че шерифът е добър човек, също като татко.

— Ти каза ли им за мен?

— Не. На никого не съм казвал, че искаш да убиеш шерифа. Той ще дойде и ще те застреля на място. Него не го е страх.

Ейвъри блъсна момчето. Адам се препъна, но погледът му си оставаше все така дързък.

— Ти предаваш баща си — изръмжа Ейвъри. Беше толкова бесен, че едва си поемаше дъх. — Позволяваш на този убиец да се разпорежда с всички, сякаш е много важен, а баща ти лежи мъртъв в гроба.

Адам го гледаше предизвикателно.

— Като не ми помагаш, позволяваш с всяка измината минута на един убиец да живее, а баща ти да гние в земята.

— Нищо няма да му позволя да направи — запротестира Адам.

— Казах ти, че шерифът уби баща ти, малък глупак такъв. Застреля го в гръб от засада, за да може да се хвали, че е убил един Блекторн.

— Не е вярно — отвърна Адам, който упорито отказваше да му повярва.

— А защо иначе мислиш, че съм решил да го видя мъртъв? Този човек уби сина ми. Ще съм истински страхливец, ако не се опитам да го убия. Ти също, ако не ми помогнеш.

— Няма да го направя.

— Той е убиец. Защо мислиш, че са го наели на работа в града? За да убие повече хора от рода Блекторн, ето затова.

— Мама каза, че той е бил убит от лоши мъже.

— Точно така. Хен Рандолф го уби.

— Не ти вярвам.

— Тя не ти е казала, защото е влюбена в този убиец. Иска да се омъжи за него. А когато го направи, теб вече няма да те искат. Убиецът на баща ти ще те изхвърли от собствената ти къща. Няма ли да приличаш на истински страхливец тогава?

— Не е вярно — извика Адам, скочи и се затича към реката. — Лъжеш — повторно извика той, но гласът му секна от вълнение. — Лъжеш — повтаряше той, като от време на време изхълцваше и изчезна в мескита отвъд реката.

Когато Джордж пристигна в града, Хен стоеше пред банката и разговаряше с Бил Нортън. Като го чу да ругае злобно, Бил остана крайно изненадан.

— Какво има? — попита той и погледна добре облечения конник и после Хен. — На мен ми прилича на почтен делови човек. Вероятно е женен — така изглежда.

— Точно такъв е — отговори Хен мрачно. — Няма работа тук. Този Тайлър! Направо ще го удуша!

И като остави банкера абсолютно объркан и малко разтревожен от този гневен изблик, Хен се насочи към брат си. Джордж поне бе проявил достатъчно здрав разум да остави Роуз вкъщи.

Когато Хен влезе в хотела, Джордж говореше с администратора.

— Той няма нужда от стая — обърна се Хен към администратора. — Ще отседне при мен.

Вдигна куфара му и каза:

— Така ще можеш още рано утре сутринта да напуснеш града.

— Ще взема стаята — каза Джордж на администратора, — за да не остана без покрив над главата си в случай, че не искам да си тръгвам.

Администраторът се чувстваше неспокоен между двамата мъже, но почтения и улегнал вид на Джордж го убеди в негова полза и той бутна отворената книга за регистрации към него.

— Предполагам, че си повярвал на онази невероятна история, която ти е разказал Тайлър — каза Хен.

— Аз сам проверих някои неща — отвърна Джордж. Той се подписа в книгата и взе ключа от администратора. — От Мексико до Канада има пръснати поне четирийсет големи мъже от рода Блекторн. Изпратих телеграма до Джеф в Денвър.

— Поне той няма да се втурне да ме спасява.

— Ще видим. А сега би ли ми подал багажа?

— Иди си вкъщи, Джордж. Нямаш работа тук, Роуз и децата имат нужда от теб.

— Добре, че ми напомни — Роуз иска да ти кажа, че те очаква скоро да си дойдеш вкъщи.

— Това е твоят дом, не моя. И точно сега трябва да си там и да се радваш на семейството си, вместо да идваш тук да преследваш разни сенки.

— Ти също си от моето семейство. Или си забравил? Поне си мисля, че понякога се опитваш.

Джордж взе куфара си от ръката на Хен и каза:

— Чух, че Блекторнови се събират в Тюбак.

— Тайлър ми каза — отвърна Хен.

— Какво смяташ да правиш?

— Чакам да видя как ще се развият нещата.

— Аз смятам да направя същото.

Хен го улови за ръката, когато понечи да тръгне.

— Иди си вкъщи, Джордж — каза той.

Джордж се обърна към брат си и го погледна. Погледът на Хен отразяваше твърдата му непоколебимост.

— Не мога да премахна гнева, който те отделя от всички, които те обичат. Дори не мога да ти попреча да се оставиш да те убият. Но проклет да съм, ако позволя Блекторнови да са тези, които ще го направят. А сега ми кажи къде мога да хапна нещо. Умирам от глад.

Хен взе куфара на Джордж и го подаде на администратора.

— Тайлър предлага разни вкуснотии в ресторанта на Уърти. Можете да умувате как да ме опазите жив, докато напълниш стомаха си.

Хен беше изненадан, че въобще не се беше ядосал на Джордж така, както бе очаквал. Не трябваше да идва и той. Щеше да счупи главата на Тайлър затова, че му е изпратил телеграма, но той винаги бе чувствал Джордж почти като баща и, въпреки че не можеше да живее с него и Роуз, винаги му беше по-добре, когато той е наблизо. Всъщност, ако трябваше да си признае, дори се радваше, че Джордж дойде. Тръгнаха заедно надолу по дъсчената пътека.

— Ако искаш да свършиш нещо полезно, докато си тук — каза Хен, — по-добре убеди Тайлър да се откаже от този обещаващ бизнес. Той е склонен да нахлуе в земята ти, за да ти покаже как да приготвиш сносна вечеря и да се остави да го застреляш затова, че е влязъл незаконно в имота ти.

 

 

— Ти харесваш ли шерифа? — попита Адам майка си.

Лаура спря да търка женската риза в легена с горещата вода. Беше донесла коритата си в подножието на каньона. Грейс Уърти отказа да й вземе пари затова, че живее в тях, но Лаура настоя да си плаща храната.

— Разбира се, че харесвам шерифа. Него всички го харесват.

Адам разрови въглените под казана с водата.

— Ще се омъжиш ли за него?

Лаура изплакна ръцете си и ги избърса в престилката.

— Защо питаш?

— Ще се омъжиш ли?

— Той не ми е предложил.

— Но ти ще се съгласиш ли, ако го направи?

Лаура не разбираше защо й задава тези въпроси. Момчета на неговата възраст не мислеха за женитба и влюбвания, само за оръжия и коне. Някой му беше говорил за това — може би Хоуп или Джорди. Те най-често говореха неща, които чуваха, но не й се искаше да намесват и Адам.

— Зависи от много неща.

— Какви неща?

От какво зависеше? Тя обичаше Хен и беше сигурна, че и той я обича, въпреки че можеше никога да не й предложи да се омъжи за него.

— Не знам — отвърна тя. — От това дали още иска да остане шериф. И от това дали ти го харесваш.

— Мразя го. Не искам да се жени за теб.

Отговорът му я изненада и разтревожи. Бе забравила, че чувствата му към Хен като че ли поохладняха, но мислеше, че е от ревност, и не го прие много сериозно. Никога не й бе хрумвало, че Адам може наистина да не иска тя да се омъжи за Хен. Въпреки пречките, които ги разделяха, тя никога не бе изоставяла надеждата, че един ден някак си ще успее да се омъжи за Хен. Но начина, по който реагира Адам, й подейства като плесница. Не можеше да се омъжи за човек, който синът й мразеше.

Отказа да си признае, че трябва да престане да се надява. Сигурно имаше някакво недоразумение. Не бе възможно Адам да мрази Хен. Просто не беше възможно.

— Но защо? По-рано ме молеше да те пусна да отиваш при Хен.

— Мразя го — настояваше Адам. — И не го наричай Хен.

— Не може да не харесваш някого, без да имаш причина. Не е честно. Нали не искаш някой да се държи така и с теб?

— Той не ме иска.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ще имаш деца от него. И мен вече няма да ме обичаш.

Гневът, който изпитваше към хорската жестокост отново се надигна в нея. Някое дете беше дразнило Адам, може би не са искали да го разтревожат, може просто да са си говорили, както си говорят децата, но го бяха наранили.

— Ела и седни до мен — каза Лаура, като седна на една пейка и посочи мястото до себе си.

Адам се приближи бавно и с неохота. Когато седна до нея, Лаура го прегърна и придърпа към себе си. Отначало той се държеше, но после обви ръце около кръста й.

— Винаги ще те искам — каза тя. — Дори и след като пораснеш и станеш мъж и отидеш да живееш в свой собствен дом, ще ми липсваш и ще се тревожа за теб.

— Никога няма да отида да живея в свой собствен дом — каза Адам. — Ще живея с теб.

— И бъди сигурен, че никога няма да се омъжа за някой, който не те обича така, както аз те обичам.

Адам се притисна още по-силно в нея, а Лаура го притисна с едната си ръка, докато изтриваше една сълза с другата. Откакто се беше родил, Адам бе станал най-важния човек в живота й. И все пак напоследък така бе погълната от мисълта за Хен, че не бе забелязала, че нещо сериозно тревожи сина й. Трябваше да успее по някакъв начин да преодолее породилото се отчуждение. От това зависеше щастието й.

Но какво щеше да стане, ако Хен не харесваше Адам? Не всички мъже могат да приемат сина на друг мъж, особено когато той е син на престъпник и особено ако си мисли, че е незаконно роден. Семейството му страшно би се разгневило. Дали щеше любовта на Хен да издържи, ако неговото семейство му обърне гръб?

Още една част от радостта, която се появи онази нощ на ливадата умря. Изглежда имаше твърде много пречки по пътя към тяхното щастие, твърде много бездни, които ги разделяха. Но едно беше сигурно — тя ще престане да мечтае за бъдеще с Хен и ще помисли повече за собствения си син.

 

 

Когато Хен влезе в офиса, Адам бе взел единия от пистолетите, които шерифа държеше в бюрото си.

— Никога не си играй със зареден пистолет — предупреди го той, като взе оръжието.

— Искам да ме научиш да си служа с него — каза Адам. Гласът му звучеше някак неестествено, сякаш рецитираше нещо, научено наизуст.

— Защо?

— Таткото на Дани Елгин казва, че ако искаш да се научиш да правиш нещо добре, трябва да те научи най-добрия.

Това, че Адам не го гледаше в очите, не му харесваше. Детето още му се сърдеше.

— Знае ли майка ти на какво искаш да те науча? — попита го той.

— Не — отвърна Адам.

— Мислиш ли, че трябва да направя нещо, което майка ти няма да одобри?

Лицето на Адам придоби упорито изражение и той каза:

— Един мъж трябва да знае как да се оправя с пистолет.

— Малко си млад за това.

Адам се изпъна в целия си ръст.

— Ще навърша седем. Дани Елгин е само на седем, а има собствена пушка.

— Защо не попита майка си за това?

— Тя само ще каже, че съм много малък.

Хен бе съгласен с нея по принцип, но разбираше, че за Адам е важно да знае нещо за оръжието. Умението да си служиш с него бе необходимо на запад. Мъж, който не може да борави с пистолет, по-добре да си поръча надгробен паметник.

— Добре, ще те науча на някои неща, но ще трябва да говоря с майка ти, преди да ти дам да стреляш.

Хен изпразни пълнителя.

— Вземи го. Виж какво е усещането. С пистолета трябва да работиш дотогава, докато започнеш да го усещаш като част от ръката си. Това е единственият начин да го използваш бързо и точно.

През следващия половин час Хен му обясни как се сглобява и за какво служи всяка част.

— Много е важно винаги да поддържаш пистолета си чист. Той е толкова важен, колкото и коня ти. Ако се грижиш за пистолета и за коня си и те ще се грижат за теб.

През цялото време, докато му обясняваше, Хен търсеше да забележи някаква промяна в изражението на лицето му, но погледът на момчето беше студен и то не задаваше много въпроси, както обикновено.

— Как го зареждаш и стреляш? — попита Адам.

Хен се чудеше дали прави онова, което трябва. Нещо в начина, по който се държеше Адам, го безпокоеше.

— Най-важното нещо за пистолета е да знаеш кога да го използваш — каза Хен.

— Аз вече знам — отвърна Адам.

 

 

Той беше сам, когато Лаура се втурна в офиса му. Беше се опитала да го намери по-рано, но той бе отишъл на една от загадъчните си обиколки. Чакането само бе засилило възмущението й. Беше вбесена за това, че е учил Адам как да използва пистолет. Освен това се страхуваше. Адам беше станал все по-затворен. Отначало изглеждаше, че това засяга само отношенията му с Хен, но през последните няколко дни се бе обърнал и срещу нея. Така бе разбрала за оръжието.

— Знам как да използвам пистолет — й бе извикал той, когато го наказа за това, че се застоява дълго навън без разрешение. — Шерифът ме научи. Сега мога сам да се грижа себе си.

Една стена на страх и гняв ги разделяше с Адам и сърцето й се късаше. Винаги се бе страхувала, че ще изгуби Хен.

Ако изгубеше и Адам, това направо щеше да я убие.

— Какво мислиш, че правиш, като зад гърба ми учиш Адам да стреля? — попита тя в момента, в който той прекрачи прага на стаята.

Хен замълча за момент, втренчил се изненадано в нея. После отиде до стената, взе един стол, като й предложи да седне.

— Наистина изглеждаш изключително красива в тази рокля.

— Не искам да сядам — каза тя, като отказа да приеме стола и да обърне внимание на начина, по който я гледаше. — Държа да ми обясниш какво си правил.

— Никога не съм мислил, че кафявото ще ти отива. Червеното ми харесва много повече. С него очите ти изглеждат по-тъмни, а кожата — по-бяла.

— Не съм дошла да говорим за кожата ми, нито за дрехите ми. Искам да зная…

— Никога не съм предполагал, че госпожа Уърти има такива рокли.

— Миранда ми зае тази, но…

— Това го обяснява — каза Хен. — Не съм мислил, че ще намериш дрехи като тази в Сикамор Флетс.

— Ти си най-вбесяващия мъж, който съм срещала. Дори не мога да проведа нормален разговор с теб.

Очите му бяха изпълнени с възхищение и копнеж, които вече не се опитваше да прикрива. Тя бе забравила, че е облякла рокля, която й даде Миранда. Явно му беше трудно да свикне с преобразяването й от перачка в жена, облечена по последна мода.

— Да ми се сърдиш, че съм показал на Адам механизма на пистолета, е загуба на време, когато искам да ти кажа колко красива изглеждаш. Досега не съм осъзнавал наистина колко си хубава. Никога не съм ти го казвал, нали?

— Не, не си — отвърна Лаура. Вниманието й вече бе толкова отвлечено от това, за което беше дошла, че се страхуваше, че не може да се ядоса така, както преди малко.

Хен хвана ръцете й и я придърпа към себе си.

— Да започна ли?

Лаура се опита да го прегърне така, че между тях да остане известно разстояние.

— Знаеш ли, Хоуп се опитваше да ми обясни колко си странен. Казах й, че е луда. Но сега мисля, че ти си луд.

— Ти ме подлудяваш. Никога преди не съм се чувствал така. И никога не съм говорил такива неща. Сигурно започва да ме тресе.

— Как смееш да сравняваш това, че си влюбен в мен, с треска?

— Монти каза, че било като болест.

— Кажи на Монти, че не е вярно.

— Джордж и Мадисън казват същото.

— Те всички грешат. Това трябва да е най-прекрасното чувство.

— Чудесна болест — заключи Хен.

Лаура се опита да се съсредоточи и каза:

— Няма смисъл да ти говоря. Защо си позволил ми Адам да пипа пистолета?

Хен я дръпна по-близо и я целуна по челото.

— Всеки трябва да знае за пистолетите, ако не за друго, поне заради собственото си достойнство. Време бе Адам да се научи.

— Но ти знаеш, че не одобрявам оръжието.

— И аз, но то е необходимо.

Той се опита да я целуне по устните. Тя извърна лицето си и неговите устни докоснаха бузата и ухото й.

— Знаеш ли, все се чудех на Монти как може толкова дълго време да целува Айрис. Никога не виждах нищо особено в това. Предполагам, че се дължи на човека, когото целуваш.

Беше невъзможно да му се сърди, когато целувките пропъждаха всякакви други мисли от главата й. Дори й беше трудно да си спомни, че не може да се омъжи за него, преди да разбере какво не бе наред между тях с Адам.

— Но ни най-малко не съжаляваш, нали? — попита го тя. Тялото й не й се подчиняваше и се притисна към неговото.

— Съжалявам, че съм чакал толкова дълго, за да разбра колко е хубаво да те целувам.

— Винаги правиш точно онова, което искаш, без значение какво казват другите.

Той не я слушаше, но това нямаше значение. От близостта му в главата й бе пълна бъркотия. Гърдите й леко докосваха тялото му, от което цялата пламваше. Усещаше ръцете му, които я прегръщаха, устните му на шията си и можеше да мисли единствено за това, какво иска да направи, не какво трябва. Но преди да се поддаде на желанието да се хвърли в обятията му, без да дава пукната пара за последствията, някой шумно се изкашля зад тях и я накара да се освободи от прегръдката на Хен.

— Това едва ли ще е толкова важно, шерифе — каза госпожа Уърти, — но братята ти те канят на вечеря тази вечер.

— По дяволите братята ми — изруга Хен, далеч не така смутен, както Лаура. — Не съм ги молил да идват тук. Могат сами да вечерят.

— Разбира се, че ще отидеш — проговори Лаура, като се опитваше да възвърне предишното си спокойствие и да не вдига очи към Грейс Уърти, в които ясно личаха сподавените й желания.

— Поканена си на вечеря у семейство Нортън — обърна се Грейс към нея. — Искаш ли да ти помогна да избереш какво да облечеш?

Лаура знаеше, че няма какво да избира. Знаеше и това, че Грейс няма намерение да се махне, докато тя не тръгне с нея.

— Още ти се сърдя — каза тя на Хен на излизане. — Следващият път ме попитай, преди да решиш кое е най-добро за детето ми.

— И ти на това му викаш сърдене? — удиви се Грейс, докато излизаха от офиса на шерифа. — Бог да те пази, детето ми, ако вие двамата някога решите да се сдобрите.

Докато вървеше към конюшнята, Хен се чудеше какво го беше прихванало. Никога не бе говорил на някоя жена така, както говори с Лаура. Звучеше като малко момче, което се е влюбило за пръв път в живота си. Дори и Монти не говореше така в присъствието на Айрис.

В конюшнята завари Сам Овъртън да оглежда конете, които Джес щеше да запрегне в дилижанса.

— Да си чувал за още някой Блекторн?

— Може би един-двама.

— Благодаря ти. Отваряй си очите. Все някак ще се оправим.

— Надявам се. Това място може да стане един хубав малък град. Този не го искам — извика той на Джес, който извеждаше един пъстър скопен кон. — Много е нервен. Доведи ми онзи кафявия.

Хен не обръщаше никакво внимание на звуците, причинени сякаш от нечия борба навън, докато не разбра, че те се приближават към офиса му. Той стана и надникна навън. Джорди се приближаваше, като влачеше Адам след себе си. Момчето се дърпаше на всяка крачка, но Джорди бе по-силен от него.

— Какво става? — попита Хен, когато Адам почти успя да се измъкне. Джорди се хвърли върху него и като го вдигна, го стовари чак вътре в офиса. Той затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, за да попречи на Адам да избяга.

— Кажи му с какво се занимаваш — заповяда му Джорди. Адам се насочи към него, готов пак да го нападне. Хен го хвана отзад за колана на панталоните.

— Достатъчно сте се борили. Хайде сега да ми кажеш какво ви става и на двамата. Винаги сте били такива добри приятели.

— Аз нямам приятели доносници — отвърна Джорди. — И не се навъртам наоколо, за да застрелям някого в гръб.

— Това е доста сериозно обвинение, Джорди — рече Хен. — Надявам се, че имаш основание да го предявиш.

— Хванах го — каза Джорди, като обвинително насочи пръста си към Адам. — Наистина го хванах.

— Какво си го хванал да прави? — попита Хен.

— Ти му кажи, долен страхливец и измамник — извика Джорди.

Двете момчета се опитаха пак да се нахвърлят един върху друго, но Хен ги раздели.

— Хей, спрете и се успокойте. А сега искам да разбере какво става тук или и двамата ще ви тикна в затвора, докато проговорите.

— Кажи му, ако ти стиска — рече презрително Джорди.

— Какво да ми кажеш? — Хен попита Адам, но момчето не смееше да го погледне.

— Кажи му, че се навърташ около онова кривогледо нищожество Ейвъри Блекторн. Кажи му, че два пъти вече те хващам.

Хен погледна Адам. Момчето не вдигаше поглед от земята.

— Вярно ли е това, Адам? — попита го той.

— Разбира се, че е вярно. Питай Томи Уърти, ако не вярваш на мен. И той ги е видял.

— Защо се срещаш с този човек, Адам? Не разбираш ли, че той е един от хората, които искат да те вземат от майка ти?

— Той ми е дядо и ме обича — извика Адам.

— Може и да те обича, но след като се опитва да те отвлече от майка ти, значи не мисли кое е най-добро за теб.

— Той не иска да се отърве от мен — нахвърли се Адам върху него. — Иска да отида да живея при него.

— Никой не иска да се отърве от теб. Джорди и аз сме ти приятели.

— Мен не ме брой — решително заяви Джорди, като не преместваше поглед от Адам. — Не съм приятел на човек, който се навърта около някой, който се опитва да те убие, Хен. Ако те бяха убили, трябваше да се върна да спя в конюшнята и сигурно щях да изгоря.

— Аз още съм ти приятел — обърна се Хен към Адам. — Предполагам, че не мога да обвинявам едно момче за това, че иска да вижда дядо си.

— Аз мога — твърдо рече Джорди. — Няма да имам нищо общо с дребен мошеник като Ейвъри Блекторн.

— Той не е дребен мошеник — извика Адам. Беше толкова разстроен, че малко оставаше да заплаче, но Хен знаеше, че той по-скоро ще се остави да го разкъсат на хиляди парчета, отколкото да заплаче пред Джорди. — Той иска да ме научи как да стана като татко.

— За какво ти е да приличаш на този престъпник? — попита го Джорди.

— Той не е бил престъпник. Мама каза, че е бил добър човек. А ти си го убил — извика той, като се обърна към Хен. — Стрелял си в гърба му и си го убил.

— Кой ти каза това? — попита Хен, крайно изненадан от подобно обвинение.

— Убиец! Убиец!

— Пусни ме да се оправя с него — каза Джорди. — Ще го науча аз него как да ти вика убиец.

— Не, остави го да говори.

Но точно тогава през задната врата влезе Хоуп, която носеше подноса с обяда.

— Мразя те — извика Адам. — Мразя те! — И като профуча край смаяната Хоуп, той избяга през задната врата.

— Ще го хвана и ще го доведа — обеща Джорди.

Хен сложи ръка на рамото му и рече:

— Остави го. Сега е твърде разстроен, за да се вслуша в това, което ще му кажа. Явно Ейвъри му е казал, че аз съм убиецът на баща му.

— Но всички знаят, че това не е вярно.

— Всички, освен Адам — отговори Хен.