Лей Грийнууд
Лаура (16)

Глава шестнадесета

Лаура изкачи стъпалата пред къщата на семейство Нортън, но въпреки твърдото си решение да го направи, не се реши да почука веднага. Чувстваше се много объркана от мисълта за това посещение.

Пристигането на Хен Рандолф в Сикамор Флетс я накара да осъзнае, че й е омръзнало да бъде вечно сама като отшелник, никога да не се смее, да няма приятели и никой да не я кани на събиране. Вече не искаше да е сама срещу целия свят. Едва ли нещо я свързваше със семейство Нортън, но реши да приеме предложението на Миранда Трескот да станат приятели.

Вдигна ръка и почука.

Видът на грубите й, напукани и зачервени ръце възкреси чувството й за малоценност. Скри ги в гънките на роклята си. Но това само я наведе на тъжната мисъл, че е прекалено бедно облечена. Роклята беше стара, същата, която бе ушила през първата седмица на брака си с Карлин, когато той все още я харесваше достатъчно, за да й даде малко пари. Вече не й беше съвсем по мярка, формите й бяха станали по-женствени.

Миранда отвори вратата.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — рече тя.

Лаура се усмихна, въпреки че усещаше маската, залепнала на лицето й от обзелото я напрежение.

— Не устоях на изкушението — призна си тя, докато влизаше.

— Заповядай, леля Рут ще слезе ей сега.

Семейство Нортън притежаваше най-голямата двуетажна къща в Сикамор Флетс. Един поглед бе достатъчен, за да я увери, че бе и най-изискано обзаведена. По стените, боядисани в светли тонове, висяха картини и над всички прозорци имаше завеси. Стаите бяха пълни с тапицирани столове, а по-голямата част от дървения под бе покрита с килими. На масата бе сложен бледосин порцеланов сервиз и кана за чай. Лаура изпита пълно неудобство. Но както се чувстваше малка и незначителна, изгаряща от желание да се върне там, откъдето е дошла и никога да не се върне, си спомни какво й бе казал Хен: „Ти си издържала и двама ви през всичките тези години, без някой да ти помага. Трябва много да се гордееш с това“. Не биваше да има толкова малко вяра в себе си, след като неговата бе така силна.

— Може ли да ти предложа чай? — попита Миранда.

— Да, моля.

— Захар и сметана?

Лаура кимна. Нямаше представа какъв щеше да бъде вкусът. Нейните познати пиеха само черно кафе. Да пие чая си със захар и сметана бе признак на голям разкош и дори разточителство.

Госпожа Нортън влезе, носейки поднос със сандвичи, които постави на масата пред Лаура.

— Слагам ги пред теб, за да не ме изкушават — каза тя, като се усмихна малко неестествено и седна в другия край на стаята.

Лаура си взе един сандвич и отхапа малко. Пилешкото, в земя, където единственото месо беше говеждото и бекона, беше истинско удоволствие да опиташ това крехко, добре направено месо. Чаят, с толкова много сметана, беше горещ и сладък. Но най-хубавото на храната бе това, че не трябваше тя да я приготвя. Трудно можеше да си спомни да е яла нещо, което не е сготвила сама. Разговорът стана по-спокоен. Присъствието на Грейс Уърти бе добре дошло и Лаура постепенно се отпусна.

— Радвам се, че шерифът се грижи за теб — каза Грейс, — крайно време беше някой да го направи.

Ефектът, който предизвикаха думите й сред останалите, едва ли щеше да е по-поразителен, както ако някой беше пуснал гърмяща змия сред тях. Рут Нортън се втренчи в Грейс. Миранда се втренчи в Лаура, а Лаура — в сандвича си.

Грейс Уърти ги гледаше всичките и се усмихваше със задоволство.

— Казах му, че ще те убедя да се преместиш в града. В каньона не си в безопасност.

Сега, когато разговорът премина на безопасна тема, напрежението в стаята отслабна.

— Никоя жена не бива да живее в такова уединено място, това не е прието — каза Рут Нортън.

— Прието или не, това е всичко, което имам — отговори Лаура. — И досега съм била в безопасност.

— А сега защо не си? — попита Миранда.

Лаура се почувства като на клада, в която всяка от дамите като че ли прибавяше дърва. Искаше й се Грейс Уърти да не бе подхващала тази тема, но се досещаше, че тя се опитва да я накара да направи нещо за собственото си добро. Мислеше, че Миранда е истински заинтересувана от нея. Сигурна бе, че Рут Нортън още не я одобрява, но трябваше да признае, че у тази жена има нещо красиво, че под твърдата й външност се крие много доброта. Лаура се чудеше дали и Рут Нортън си няма собствени страхове. Може би я заплашваше някоя по-млада и по-красива жена.

Тази мисъл я накара да се почувства толкова добре, че нямаше почти нищо против да обяснява неща, които не ги интересуваха.

— Карлин Блекторн ми беше съпруг. Адам е негов син. Блекторнови искат да ми го отнемат.

— Това е безобразие — възкликна Миранда. — Няма да позволим на никого да открадне дете от майка му.

— Съгласни сме — каза Грейс Уърти и продължи: — Точно затова се опитвам да накарам Лаура да се махне от каньона. Шерифът не ми прилича на човек, който ще остане тук завинаги. А дори и да остане, Лаура не трябва да продължава да зависи от него. Вече се говори за вниманието, което й обръща.

— Мили боже, какво ли не приказват хората — извика Миранда. — Не трябва ли шерифът да пази гражданите?

— Разбира се, че трябва — отговори Грейс Уърти, — но всеки път, когато един мъж обръща внимание на хубава жена, тръгват приказки.

— Не мисля, че можете да кажете, че той ми обръща внимание — запротестира Лаура.

— Не идва ли да те вижда всеки ден?

— Той идва да ми казва колко е напреднала работата по канала.

— Но ти и сама можеш да провериш, нали?

— Предпочитам да си стоя в каньона.

— Мисля си, че онези мъже ще се отнасят с нея по-недружелюбно — отбеляза Рут Нортън. — Но би трябвало да признаеш, скъпа, че хората ще започнат да се чудят. Господин Рандолф е един изключително красив мъж. Хората винаги ще се интересуват от всичко, което той прави.

— Нека се интересуват — отсече Лаура с наранено честолюбие. — Те и без това никога не повярваха на истината. Не очаквам и сега да го направят.

Госпожа Нортън не изглеждаше особено доволна от отговора на Лаура.

— И честта на други хора също е замесена — каза тя с укор. — Хората не биха си и помислили, че той е донжуан. Съмнението в него би накърнило репутацията на всяка жена, към която би проявил по-особено внимание.

Госпожа Нортън хвърли многозначителен поглед към племенницата си.

— Не ставай смешна, лельо Рут. Шерифът с нищо не е показал някакво специално отношение към мен.

— Не би могла да очакваш явно предпочитание за толкова кратко време — отговори госпожа Нортън важно. — Но не можеш да отречеш, че отношението му е много мило.

— Той е любезен с всички.

— Но такава любезност придобива особено значение, когато един ерген, който е добра партия за женитба, обръща внимание на неомъжена млада жена.

Грейс Уърти не бе от хората, които говорят със заобикалки, и направо попита:

— Да не искаш да кажеш, че шерифът има някакви намерения към племенницата ти?

— Никога не бих си позволила да говоря за шерифа или племенницата си — каза Рут с подобаващата за жена на нейната възраст и на нрава й скромност. — Но той е от много заможно семейство от Вирджиния и много от роднините му са известни личности. Знаете ли, че генерал Робърт Лий е от неговото семейство?

— Може да са някои други с името Рандолф — каза Миранда.

— Аз го питах — рече Рут, която направо сияеше от самодоволство. — Роднина е на президент и на един главен съдия от Върховния съд. Питам ви, коя жена в този град е най-подходяща да му стане жена, освен Миранда? Не мисля, че тя би имала нещо против.

Миранда се изчерви.

— Не знаех, че си търси съпруга — каза рязко Грейс Уърти. — Говори се, че всъщност той отбягва всички останали, освен Лаура.

— Той се държи изключително възпитано. Лесно можеш да познаеш, че е джентълмен от Вирджиния.

— От опит знам, че мъжете направо вземат това, което искат — каза Грейс, която вече не можеше да понася преструвките на Рут. — Особено пък ако това е жена. Не мисля, че трябва да очакваш нещо специално — обърна се тя към Миранда. — Мъже, които са останали неженени на неговата възраст са изключително опасни, особено ако са и богати, и красиви. Ако всичко, което казва леля ти е вярно, десетки жени трябва да са се опитвали да го оплетат в мрежите си.

Рут се засмя.

— Съмнявам се, че биха стигнали толкова далече, но имаш право. Няма да е лесно да бъде уловен.

— Аз не искам да улавям никого — каза Миранда. — Наистина много го харесвам. Как бих могла да не го харесвам, но нямам никакви любовни намерения към него. Нито пък той към мен.

— Е, времето ще покаже — каза леля й. — А междувременно мисля, че трябва да обсъдим някои нови тоалети. Времето тук не е като в Кентъки.

— Никак даже — съгласи се Грейс Уърти. — Няма да повярвате…

Лаура седеше като вцепенена. Останалата част от разговора им достигаше до нея като едва доловим шепот. Хен беше от богато аристократично семейство, а тя — само заварената дъщеря на един дребен крадец и съпруга на друг, което беше под съмнение. Просто не бе възможно той да се влюби в нея. Би трябвало да е благодарна, че въобще си правеше труда да я защитава.

Погледна Миранда — спокойна, изискано облечена, жена с положение, тя винаги знаеше точно какво да направи. Именно такава съпруга заслужава мъж като Хен Рандолф. Дори и наистина да харесваше Лаура, никога не би помислил да се ожени за нея. Такива мъже не се женят за жени като нея. Може би малък флирт, или даже нещо повече, ако тя има желание, но не можеше да очаква нищо сериозно. Лаура с мъка се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам — каза тя, като отчаяно се опитваше да изглежда спокойна. — Не ми се иска да оставям Адам дълго време сам.

— Ето затова е още по-важно да се преместиш тук — каза й Уърти. — Въобще няма да се тревожиш, защото всички ще го наглеждат.

— Ще помисля. — Би казала всичко, само веднъж да се махне от тази къща.

— Трябва пак да дойдеш — каза Миранда. — И то скоро.

— Не знам. Ужасно съм заета.

— Когато ти дадат парите за водата, ще имаш поне време — каза Рут Нортън.

— Разбира се. Не бях помисляла за това — каза Лаура. — Свикнала съм да работя постоянно.

Не искаше да я смятат за груба или неблагодарна, но ако в следващия момент не се махнеше от тази къща, щеше да закрещи.

— Ще ви се обадя. Наистина трябва да тръгвам — обърна се и побягна.

Хората, които я заговаряха, докато бързаше надолу по улицата, много се учудваха, че не им отговаря, но тя не смяташе да спре. Те очакваха от нея да бъде груба, за да има какво да обсъждат преди вечеря. Ако заплачеше насред улицата, те щяха да говорят за това дни наред.

— Вече си отиваш? Мислех, че вие, дами, ще бъбрите цял следобед.

Хен!

Сърцето на Лаура болезнено се сви. Тялото й сякаш не можеше да помръдне. Усети една топла вълна, която сякаш я изгаряше. Той бе единственият човек, когото не искаше да срещне, този, който бе най-малко подготвена да види. Не мижеше да вдигне очи, поне засега. Ако го направеше, щеше да припадне.

Хен вървеше на една крачка разстояние зад нея.

— Питаха ли те дали ще се преместиш в града?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Още не.

Искаше й се да изкрещи, че никога няма да се премести в града, където щеше да го среща по десет пъти на ден, особено ако се оженеше за Миранда. Тя трябваше да се махне колкото може по-далече от него. Нейният свят бе започнал да се разпада в мига, в който той дойде в Сикамор Флетс.

— А кога? — попита Хен.

— Не знам.

— Ще помислиш ли за това?

— Да. — Никога!

Никога! Но би му казала всичко, само за да я остави на мира.

— Защо бързаш толкова? Разтревожена ли си?

— Не.

— Погледни ме — каза Хен, но Лаура не се спря. Той не изоставаше от нея и я попита с по-мек глас: — Какво има?

— Нищо.

— Не казваш истината. Познавам те.

— Никой не ме познава. Дори и аз самата вече не се познавам.

Бяха стигнали до реката на края на града. Хен я хвана за ръката и я накара да се обърне и да го погледне.

— Да не би някоя жена да е казала нещо, с което те е наранила?

— Не. Бяха изключително любезни, особено Миранда.

Наистина бяха. Или поне се бяха опитали да бъдат. Рут Нортън нямаше представа, че думите й имаха ефект на пробождане с нож в сърцето. Тя мислеше само за племенницата си — едно чудесно момиче, което напълно заслужава богат и мил съпруг, какъвто е Хен Рандолф.

— Тогава какво има?

— Предполагам, че съм уморена от хора, които се опитват да управляват живота ми вместо мен — каза Лаура. Болката, която изпитваше, я караше да бъде рязка. — Уморена съм от хора, които ми казват къде да живея, какво да правя и да мисля, или кога да го правя, от кого да се страхувам, какво да обличам, каква работа да върша, какво да правя с парите си.

— Но те го правят само защото се безпокоят за теб.

— Е, по-добре да престанат. Трябва да знаеш, че съм добре. И занапред ще се оправям. Винаги съм се оправяла. Сега имам работа. Сигурна съм, че и ти имаш работа с крадците на добитък.

— Вече не, хванах ги.

— Тогава иди да тикнеш някой пияница зад решетките.

— Баровете не са работили достатъчно дълго.

— Тогава иди да поговориш с Миранда Трескот. Аз имам работа. И моля те, недей да идваш с мен до вкъщи. Отлично знам пътя.

— Ще дойда утре сутринта. Надявам се, че дотогава ще се почувстваш по-добре.

— Сигурна съм, че ще съм по-добре — каза Лаура и подскокна, докато се отдалечаваше с горделива походка. После спря и се обърна. — Благодаря ти, че се тревожиш за мен.

Обърна се и побягна. Знаеше, че не е честно да се отнася така с него, но не можеше да издържа повече. Трябваше да остане сама.

 

 

Лаура остави панера на земята и се облегна на едно дърво. Днес сякаш бе събрала повече пране от който и да било друг ден. Вече бе изпратила Адам обратно в каньона с толкова дрехи, колкото можеше да носи магаренцето. Беше останало доста пране, затова трябваше да спре и да си поеме дъх. Бе изморена, както никога досега, защото не бе спала цяла нощ.

Не можа да се сдържи и хвърли поглед към къщата на шерифа. Знаеше, че този ден той ще дойде до каньона. Цяла нощ се бе чудила какво да му каже и накрая реши да не казва нищо. Как можеш да кажеш на един мъж, че наистина нямаш нищо против, ако той е влюбен в друга, и че все някак ще се оправиш, след като той е разбил сърцето ти. Просто не можеш. Тя не можеше.

Щеше да опита да се преструва, че нищо не се е случило. Не знаеше дали ще може, но щеше да опита. А сега е по-добре да тръгва. Прането няма само да се качи до каньона.

Когато се наведе да вдигне дрехите, чу тропот на копита. Изправи се и видя как един ездач излезе от града, пресече реката, и се отправи към пустинята.

Ейвъри Блекторн. Какво правеше в града?

Ще се върнем и ще те вземем. И като приключим, ще разрушим този град.

Точно си спомняше всяка дума от заплахата на Деймиън. Това, че Ейвъри е наблизо, означаваше, че се приготвят. Първата й мисъл беше за Адам. Спомни си, че вече го беше изпратила горе в каньона и въздъхна с облекчение. Но сега, когато Ейвъри се навърташе наоколо, Адам не трябваше да тича на свобода.

Трябваше да каже на Хен. Може би Ейвъри щеше да се скрие, за да го причака и да го застреля в гърба. Лаура взе коша с прането и се отправи към къщата на шерифа. Но се изненада, когато видя Хен на вратата, напълно облечен и готов да се качи на коня.

— Мислех, че си още в леглото.

Хен отстъпи назад.

— Джорди спи. Не искам да го събуждам.

Какъв бе тоя мъж, който ще излезе от собствената си къща, за да може един деветгодишен калпазанин да се излежава до късно. Никога нямаше да го разбере.

— Ейвъри Блекторн е в града.

— Сигурно е от утринната светлина. Кожата ти изглежда направо прозрачна. Никога не съм предполагал, че кожата може да изглежда така.

Лаура се зачуди дали не е полудял, или тя самата не е. Ето, тя се опитваше да му каже, че животът му е в опасност, а той говореше за кожата й. Искаше й се просто да си стои там и жадно да поглъща всяка хубава дума.

Тя се отърси рязко от унеса. Трябваше да го накара да разбере. Ейвъри бе дошъл в Сикамор Флетс, за да го убие.

— Ейвъри е най-старият. Той е главатарят.

Хен се обърна на изток. Небето просветляваше, но слънцето още не се бе показало на хоризонта.

— Косите ти също изглеждат прелестни. Толкова са гъсти и черни.

— Ще ме чуеш ли най-после? Престани да говориш за кожата и за косата ми! — Лаура осъзна, че направо изкрещя думите и си наложи да се успокои. — Просто видях Ейвъри да излиза от града. Нямаше да е тук, освен ако не е решил да те убие.

— Защо не искаш да говоря за косите ти?

— Ейвъри Блекторн смята да те убие. Това нищо ли не означава за теб?

— Той е тук вече от около седмица.

Лаура не можеше да повярва на ушите си.

— И ти си го знаел през цялото време?

Хен кимна.

— И не си направил нищо?

— Какво трябва да направя? Не е нарушил закона. Той има също толкова право да бъде тук, колкото и аз.

— Все можеш да направиш нещо. Не бива ей така да му позволяваш да ходи, където си иска, докато накрая те убие. Или докато отвлече Адам.

— Не мисля, че смята да го направи, но е добре да не пускаш Адам да излиза от къщи за известно време.

Хен я хвана за брадичката и повдигна главата й към светлината.

— Не мога да проумея как могат да бъдат толкова черни очите ти тази сутрин. Без никакъв кафяв оттенък.

Безсилна да направи друго, Лаура блъсна ръката му.

— Нима не разбираш? Ейвъри иска да те убие.

— Винаги трябва да те гледат на утринна светлина. Не можеш да си представиш колко жизнена изглеждаш.

— Добре тогава, не ме слушай. Не обръщай внимание на Ейвъри. Нека да те убият. Но не казвай, че не си бил предупреден. Твърде си самонадеян, за да послушаш някого.

— Ще внимавам.

— Тогава защо няма да предприемеш нищо?

— Какво искаш да направя?

— Махни се. Иди в друг град.

— Ако човек започне да бяга от такива като Ейвъри Блекторн, ще трябва да бяга през целия си живот. Ако иска да бъде мъж, трябва да остане и да се изправи лице в лице с това.

— Така говори един истински стрелец — каза Лаура ядосано. — Не използва главата си, а само оръжието.

— Видяла ли си да съм убил някого?

— Не, но Ейвъри ще се опита да те убие. Той само това знае.

— Тогава ще го чакам.

— Не можеш да чакаш човек като Ейвъри. Той ще те застреля в гръб.

— Тогава ще гледам да се срещаме очи в очи.

— Не бъди толкова твърдоглав. Каква полза има да си мъртъв герой? Държиш се така, сякаш дори не си разтревожен.

— Няма смисъл да се тревожа за нещо, което може никога да не се случи. По-добре е човек да не се притеснява. Така че ако наистина изникне някаква опасност, да не си напрегнат и неспокоен и да не направиш нещо погрешно.

Лаура грабна панера с дрехи и каза:

— Добре, не се притеснявай. И гледай да си уредиш погребението, докато е време. Не очаквай от мен да направя нещо по въпроса. Няма да си мръдна пръста да погребвам човек, който няма достатъчно разум, за да се опита да спаси себе си.

Лаура се запъти нагоре към реката, без да усеща тежестта на пълния панер. Този твърдоглав, надут инат Хен Рандолф бе решил да се остави да го убият. Не знаеше дали я мисли за глупава жена, след като се тревожи за неща, които не я засягат, и дали не мисли, че хората надценяват умението на Ейвъри Блекторн да си служи с пистолета. Но каквато и да беше причината, той нямаше да направи нищо за сигурността си.

Тя трябва да му помогне. Понякога така му се ядосваше, че й се искаше да го удари, но не можеше да стои със скръстени ръце и да позволи да го убият, дори и да не я обича. Трябва непременно да отиде и да събуди госпожа Нортън. След като тя толкова силно желае Хен да се ожени за Миранда, нека нейната коса да побелява от тревоги по него.

Но знаеше, че няма да го направи. Хен си бе навлякъл тези неприятности заради нея. Тя трябваше да направи нещо.

Само дето не знаеше какво.

 

 

Лаура подаде писмата си на пощенската служителка.

— Какво би могла да искаш, че да изпращаш толкова много писма на проповедници? — попита жената разглеждайки адресите. — От тях не можеш да очакваш нищо, освен неприятности.

— Просто ги изпратете — каза Лаура. — И се погрижете да ме уведомите веднага щом се получи отговор.

— Досега би трябвало да си получила стотина. От пет години редовно изпращаш такива писма.

— Следващият месец ще има друга партида — каза Лаура.

И всеки следващ, докато не получи отговора, който търси.