Лей Грийнууд
Лаура (15)

Глава петнадесета

— За теб това няма ли значение? — попита Лаура.

— Може би има — отвърна Хен.

Беше се облегнала на ръката си. Тя бе само на сантиметри от неговата. С върха на пръста си той проследи извивката на една веничка. Тя подскочи.

— Защо го направи?

— Кое? — зае тя веднага отбранителна позиция.

— Защо подскочи така?

— Изненада ме. Досега не си ме докосвал.

— Ти не си ми позволявала.

Лаура се стресна и се отдръпна от него. Хен се протегна и взе ръката й. Стана й страшно неудобно. Отчаяно искаше да я дръпне обратно, но нямаше начин да го направи, без да бъде неучтива.

— Страхуваш ли се от мен? — попита я Хен.

— Не.

— Не изглежда така.

— Предполагам, че е защото не обичам много да ме докосват.

Когато го бе поканила да седне при нея, въобще не й бе хрумнало, че разговорът ще стане толкова личен, нито, че ще обсъждат такива болезнени въпроси. Вероятно тя беше виновна. Първа подхвана тази тема.

Но докато седеше там и Хен държеше ръката й с очакване, разбра, че наистина малко се страхува от него, както от всички мъже. Дълбоко в себе си се опасяваше, че той ще е или като втория й баща или като Карлин. Дръпна ръката си и се премести.

— Ти каза, че вече не мислиш за мен като за убиец.

— Така е.

— Тогава защо се страхуваш, когато те докосвам?

— Не е вярно.

— Тогава не бягай.

Той се приближи и погали ръцете й. Лаура не помръдна, опитвайки се да разгадае чувствата, които я връхлетяха. Усещаше как при допира му я побиват студени тръпки. Това лесно можеше да се определи. Същата студенина изпита и когато Карлин я удари за първи път. В нея се появи същото желание да избяга далече, както когато вторият й баща започна да пие.

Но заедно с това почувства онази позната топлина както в деня, в който Хен се погрижи за раните й. Докосването му бе така леко и приятно. То я успокояваше и й даваше увереност. Беше толкова нежно, сякаш върховете на пръстите му бяха покрити с коприна. Докосването на Карлин бе грубо. Когато я докосваше, усещаше и една вълнуваща тръпка, която се разпространяваше по цялото й тяло. Сега отново я почувства вътре в себе си и й се прииска да бъде по-близо до Хен, да го докосва и той да я милва.

— Какво има? — попита Хен.

— Нищо.

— Кой те е удрял?

Самият въпрос не я порази толкова, колкото това, че той беше проникнал зад защитната стена, която бе издигнала около себе си. Гласът му звучеше така приятно и успокояващо. Той сякаш я освобождаваше от натрупаното в продължение на десет години негодувание, от потискания гняв и от сковаващия страх, които всъщност я правеха затворничка в собствения й каньон.

Съпротивителните сили я напуснаха. Искаше й се да му каже. Имаше нужда от някого, с когото да го сподели. Тази тайна се бе оказала твърде голямо бреме, което й бе тежало много дълго. Гневът в нея се разтапяше. Трябваше напълно да се освободи от него.

— Вторият ми баща ме биеше — каза тя.

Отдръпна се от него. Започна нервно да търка ръце. Хен ги взе в своите. Почувства спокойствието му бавно да я завладява.

— Той често се напиваше. Научих се да се крия. Когато пораснех, щях да напусна този дом. Спях, където намерех, докато изтрезнее.

— А какво се е случило с твоя баща?

— Убили го, когато съм била петгодишна. Майка ми трябвало да се омъжи за някого. Избрала втория ми баща.

— Какво стана с нея?

— Почина, когато бях на девет.

Тя си припомни как през всички онези години очакваше втория й баща да се прибере вкъщи, а после се страхуваше.

— Омъжих се за Карлин само за да се махна от него — с мъка промълви тя, очаквайки Хен да каже нещо, но той продължаваше да седи мълчаливо, хванал ръцете й в своите, излъчващ спокойствие.

— Бях на шестнайсет, а той на двайсет и две. Бе толкова красив и забавен. Яздеше хубав кон с посребрено седло и бе вечно усмихнат. Когато започна да ухажва мен, вместо по-големите момичета, направо си изгубих ума. А когато каза на втория ми баща, че ще го убие, ако ме докосне отново, бях готова да го последвам до края на света.

Тя почти го бе направила. Никога нямаше да забрави как яздеха от едно място до друго в търсене на развлечения.

— Напиваше се и когато се оплаквах, ме удряше. Накрая, когато вече не исках да яздя с него, ме остави заради една по-голяма жена. Няколко седмици по-късно го убиха, докато се опитвал да открадне някакъв много скъп бик от едно мексиканско ранчо.

Усети как той стисна по-силно ръцете й.

— Едва два месеца по-късно разбрах, че съм бременна, и баща ми ме изхвърли от къщи. Оттогава не съм го виждала.

В очите й напираха горещи сълзи. Не плачеше заради това, че тези двама мъже я бяха изоставили, а заради самата себе си, за изгубените години, за мечтите, които отдавна беше погребала. Тя подсмръкна и погледна Хен.

— Карлин се ожени за мен.

Лаура не знаеше защо толкова държи Хен да й вярва. Дори не знаеше защо се опитва да го накара. Как очакваше един непознат да й повярва, след като собственият й втори баща не го направи.

— Сигурен съм, че е така — каза Хен.

— Никой не ми вярва. Дори и неговото семейство. Защо ти да го правиш?

— Само веднъж съм те чувал да лъжеш и то беше, за да предпазиш Адам.

Лаура трябваше да отдръпне ръката си, за да изтрие реките, които рукнаха като порой от очите й. Съмнителната й сватба бе преграда, която я отделяше от хората в града. Нямаше да позволи на никого да нарича Адам копеле. Нито пък да се отнасят с нея като към проститутка. Това, че Хен й вярва, значеше за нея много повече отколкото благосклонността, с която биха могли да се отнасят към нея. Точно затова искаше да му обясни. Искаше той да знае и да я разбере.

— Казах на Карлин, че няма да се любя с него, преди да се оженим. Не знам къде точно се намирахме. Бяхме яздили цял ден и пристигнахме по-тъмно. Той намери един свещеник, който си изкарваше прехраната като фермер. Съпругата и зет му ни станаха свидетели. След това се опитах да ги открия, но не успях.

— Не се тревожи за това — посъветва я Хен.

— Не мога да престана. Ти не знаеш какво означава да си отхвърлен от обществото. Докато не повярват, че съм омъжена, хората няма да приемат Адам.

— Аз цял живот съм бил отритнат от обществото.

— Но имаш семейство, братя…

— Човек може да бъде точно толкова самотен в собственото си семейство, както и в чужд град.

Хен се приближи до Лаура. Тя не се дръпна, когато той я прегърна.

— Няма нужда да се бориш срещу всички. Обърни внимание само на онова, което ще те направи щастлива.

— Не е толкова лесно.

— Не съм казал, че е. Някак си това, което е справедливо, често се оказва най-трудно. Не можеш да промениш нещата, затова най-добре е да не се тревожиш. Ти си чудесна жена. Отгледала си чудесно момче. Издържала си и двама ви през всичките тези години без ничия помощ. Дори си успяла да станеш собственичка на каньон. Не познавам друга жени, която може да се похвали със същото.

Думите му бяха като балсам за душата й. Толкова дълго се беше борила да накара хората да й засвидетелстват уважението, което заслужава, че готовността на Хен да покаже нещо повече й се струваше направо прекрасна. Лаура почувства приятна топлина да се разлива по тялото й и да я изпълва с щастие. За първи път от толкова години се чувстваше като нормално човешко същество. Въпреки че беше бедна, се смяташе за равна на всяка друга жена в Сикамор Флетс. Те може и да не й вярваха, но Хен й вярваше.

И все пак това не беше достатъчно. Тя искаше нещо повече. Имаше нужда от повече. Толкова дълго време бе стояла настрани от всички, че не бе разбрала колко уязвима щеше да се окаже накрая, когато преградата падне. Имаше нужда от силата на Хен, за да й помогне, когато болката се появи.

Но той не й предложи нищо. Трябваше да се справи сама. Но дали щеше да издържи? С всички сили се опитваше да задържи напиращите сълзи, но не можа и мълчаливо заплака.

— Съжалявам — каза тя, триейки със салфетка страните си. — Никога не плача.

Хен взе салфетката от ръката й и изтри сълзите.

— Може би затова плачеш сега.

Тя се вгледа втренчено в него:

— Как можеш да разбираш толкова добре всичко и…

— И да си убиец — довърши той вместо нея.

Тя извърна очи, за да не отговори с думи, от които я хващаше срам още като си ги помислеше.

— Не харесваш ли хората? — попита го тя.

— Харесвам теб и Адам.

Лаура забрави за останалите.

— И Адам те харесва — каза тя.

— А ти?

Не можеше да срещне погледа му. Страхуваше се да не открие същата празнота, която виждаше преди. Как може да се интересува от тях с Адам и да ги гледа с празен поглед?

— Все още ли те е страх от мен?

— Не, вече не. Може би никога не съм се страхувала. Но не те познавах много в началото.

— А сега познаваш ли ме?

Тя се извърна и го погледна. Погледът му бе по-мек. Не можеше да определи точно онова, което излъчваше той, но вече не беше безизразен.

— Не — прошепна тя. — Въобще не те познавам.

— А искаш ли?

— Адам би желал.

— Попитах дали ти искаш — каза той като я хвана за брадичката и повдигна лицето й, докато погледите им се срещнаха.

— Да — отвърна Лаура.

Изненада се колко беше трудно да произнесе една-единствена думичка. Сякаш способността й да се обясни в любов бе стояла дълго време затворена в някакъв шкаф и сега трябваше да изважда всяка дума от него и да я изтрива от праха.

— Няма да ме отпращаш, ако идвам да виждам теб и Адам, нали?

— Няма.

Никога вече нямаше да го отпрати. Той бе разрушил и последните останки от нейната съпротива. Заедно с тях се бе срутила и защитната стена, зад която бе успяла толкова дълго да остане сама. Имаше нужда от силата му. Не бе сигурна, че може да оцелее без нея. Беше влюбена в него.

Тази мисъл би трябвало да я изненада, но напротив — изглеждаше толкова естествена.

Устните му леко докоснаха нейните. Ефектът беше поразителен. Допирът бе дори прекалено нежен, за да го усети. И най-страстните целувки на Карлин не бяха я разтърсвали така дълбоко.

— Казвали ли са ти някога, че си красива? — попита той и отново я целуна.

— Беше много отдавна.

— Трябва да са ти го казвали. Дори и Хоуп смята, че ти си най-прекрасната жена в този град. — Лаура не разбираше как може да я смята за по-хубава от Миранда Трескот, но не изпитваше ни най-малко желание да спори с него по този въпрос. — Помислих го веднага щом те срещнах онзи първи ден.

— Много ясно си спомням. Ти каза, че не изглеждам особено добре.

— Пак беше красива.

Лаура се страхуваше, че ще се разтопи. Той може и да беше студен и безсърдечен с останалите, но знаеше какво да й каже.

— Наистина ли го мислеше? Наистина ли ти харесах и тогава?

— Хареса ми начинът, по който се справи с Деймиън, как стана, след като те удари. Но мисля, че онова, което най-много ми хареса, бе начинът, по който ме гледаше. — Хен тихо се засмя. — Знаех, че ако направя една погрешна стъпки и върху мен ще се нахвърлиш така яростно, както върху него.

— Харесваш ли избухливите хора? — попита тя.

— Ако си такава, предполагам, че да.

— Но те могат лесно да те наранят.

— И тримата ми братя имат сприхави жени, а никога не са били по-щастливи. Може би те знаят нещо, което не ми е известно.

Лаура вече бе привикнала с докосването на Хен, с неговата деликатност и нежното му разбиране. Но не бе подготвена, когато той я сграбчи в прегръдките си и я целуна. Това не беше предишната лека и нерешителна целувка. Тази беше жадна, страстна и гореща. Почувства се отмаляла. Заедно с това усети в нея да се надига огромна вълна на шеметна радост и недоверие, на сладостно очакване и още нещо, което не можеше да определи. Каквото и да беше то, не я интересуваше.

Обви ръце около Хен и се отпусна в прегръдките му. Когато се намираше в тях, беше невъзможно да мисли за настоящето или за това дали е разумно. Мислеше, че е погребала всички мечти заедно с Карлин, но Хен ги съживи. Сега те дори бяха по-истински и много по-смели. Това, че се намира в обятията му, не бе сбъдването на отдавнашна мечта, а началото на една нова.

 

 

— Махни си ръцете от мама!

Протестният вик на Адам дойде като студен душ, като рязко върна Лаура към действителността. Адам дърпаше Хен и го удряше по ръката, за да го накара да пусне майка му.

Лаура се отдели от Хен.

— Всичко е наред — каза тя и вдигна момчето на ръце. — Той не ме е наранил.

— Махай се. Не те харесвам — каза Адам.

Лаура се изчерви от неудобство.

— Адам, ти не говориш сериозно. Извини се на шерифа.

— Сериозно говоря — настояваше момчето. — Искам да се махне.

— Добре — каза Хен и отстъпи на няколко крачки от Лаура. — Сега ще си ида, но пак ще се върна. Още не съм те научил да яздиш.

— Не искам повече да ме учиш — извика Адам.

— Не знам какво му става — каза Лаура. — Никога не е бил такъв — добави тя и усети как страните й пламнаха. — Сигурно мисли, че си ми причинил болка. Никога не е виждал някой да ме целува.

— Или може би ревнува.

— Предполагам, че е точно това — с несигурност отвърна тя, надявайки се, че едно толкова просто нещо ще обясни смайващата промяна в сина й. Адам се покачи в скута й и обви ръце около врата й, сякаш за да я предпази от Хен.

— Може ли да дойда утре? — попита Хен.

— Да — отвърна тя.

— Може би ще си размислил — обърна се той към Адам и му се усмихна, но момчето не отговори.

— Не разбирам защо… — започна Лаура.

— Не се тревожи за това — каза Хен, като се изправи на крака. — Утре ще дойда да ти кажа как вървят нещата — замълча и добави: — А онова за онзи първи ден е истина.

Лаура се загледа смаяна след него, докато вървеше през ливадата и после надолу по пътя. Откакто бе дошъл, беше минал само около половин час, но тук нищо не бе както преди. Толкова неща, които й се струваха невъзможни, се бяха превърнали в красиви и светли надежди. Толкова прегради бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. За първи път от деня, в който умря баща й, бъдещето не я плашеше. Докато го имаше Хен, тя щеше да бъде в безопасност.

Усети как Адам бавно отдръпва ръцете си, за да се махне от нея.

— А сега, млади момко, се надявам да ми кажеш защо се държа толкова лошо с човек, който не ти е сторил нищо, освен това, че се отнася изключително любезно към теб от мига, в който те видя.

За нейна изненада, Адам избухна в плач, обърна се и избяга. Тя остана озадачена и се замисли за странните промени, които се извършваха в живота й.

Хен не бе успял да овладее чувствата си пред Лаура, както му се искаше.

Знаеше, че нещо го влече към нея, но силата на това привличане го бе изненадала. Никога не беше мислил, че ще я целуне, а в мига, в който устните им се сляха, му се стори, че цял живот е чакал точно това. Жените, които бе целувал, се брояха на пръстите на едната му ръка. Но с никоя от тях нямаше желание да опита отново.

С Лаура обаче беше съвсем различно. Изпитваше непреодолимо желание пак да я погали. Искаше му се да я държи в прегръдките си, дори и да не му позволеше да направи нещо повече. Това го успокояваше и укротяваше дълбоко стаения в душата му гняв. Някак си празнотата, която го изпълваше, вече не бе толкова огромна, нито болката така силна, както преди.

Тази болка беше странна работа. Винаги я бе усещал, а мислеше, че всички мъже се чувстват като него, някак празни и отделени от останалите. Той смяташе, че това е едно от условията, за да могат да се оправят сами, без да бъдат зависими от другите хора.

Сега знаеше, че нещата не стояха така. Душата му бе опустошена и празна като пустиня. Лаура и синът й бяха донесли със себе си малко влага, зеленина и грижите, необходими за поникването на един нов живот. Усещането беше приятно.

Той не беше сигурен дали това ще му е достатъчно, но и не знаеше какво повече да иска и колко още ще се осмели да пожелае. Преди да реши, щеше да съсредоточи вниманието си върху безопасността на Лаура. Трябва да я убеди да се премести в друг град, когато приключи с работата си тук и трябва да я накара на всяка цена да се махне от Сикамор Флетс. Има толкова много други градове. Няма да й бъде кой знае колко трудно да си намери работа някъде. Тя, разбира се, трябва да си намери съпруг и да се омъжи отново.

Но това решение, което признаваше за идеално, сякаш не го удовлетворяваше. Как можеше да бъде сигурен, че мъжът й ще се отнася с нея както подобава?

Той трябваше да внимава кой ухажва Лаура, но трябваше да мине дълго време. Тя бе хубава жена. Ако се облечеше в подходящи дрехи, щеше да стане ослепителна. Не виждаше защо да се задоволява с прост фермер. Ако я заведеше в Сан Антонио или пък в Остин, можеше да си намери богат съпруг. Но чувството му на удовлетворение бе краткотрайно. Когато пристигна в града, Джорди го забеляза. Докато момчето тичаше към него широко усмихнато, Хен си спомни за промяната, настъпила у Адам. Не можеше да я разбере. Очевидно нещо бе станало, но какво? Навярно Джорди знае.

— Името му е Ейвъри Блекторн — обърна се Джес Маккафърти към Хен. — Отседнал е на две мили извън града.

— Навърта ли се наоколо?

— Не повече, отколкото му е необходимо заради работата.

Това не накара Хен да се чувства по-добре. Не виждаше защо един Блекторн ще се намира наблизо, освен заради Адам. Но едва ли ще се опита да го отвлече. Вече бе имал достатъчно случаи да го направи. Какво иска тогава?

— Виждал ли си го да обикаля около Адам? — попита той.

— Не, пък и защо ще го прави? Това хлапе е пъргаво като дива котка.

— Ще разбереш ли, когато си тръгне?

— Разбира се, нали трябва да дойде да си вземе конете.

— Кажи ми кога ще е тук следващия път. Искам да го видя.