Лей Грийнууд
Лаура (12)

Глава дванадесета

Лаура внезапно се събуди.

Беше сънувала Хен. Беше й се присънило, че се хвърля в краката му, предлага му се без капка свян, че го следва като вярно куче, а той не й обръща внимание.

Махна с ръка, за да изтрие от съзнанието си ужасния сън. По-скоро би умряла, отколкото да позволи такова нещо на когото и да е мъж. Разбира се, Хен никога не би постъпил така с нея. Все пак неприятно й беше, че го е сънувала. И защо ли трябваше да се събужда с мисълта за него?

Откакто се бяха разделили следобеда, не беше преставала да мисли за него. Хен беше различен от другите. Обикновено беше припрян, самонадеян, делови и дори рязък. Вчерашният ден обаче като че ли не му се искаше да си тръгва! Имаше някаква промяна в него, нещо, което го правеше да изглежда по-човечен и по-достъпен. Жалко, че се беше появил Джорди да му каже за крадците.

А може би само така й се беше сторило. Може би не е в състояние да го изгони от мислите си просто защото конят му се намираше вързан на тридесетина метра от вратата й.

Мисълта за Бримстоун й напомни защо се беше събудила. Конят беше изцвилил. Не познаваше нрава му, но знаеше, че нощем обикновено конете са спокойни. И в момента риеше с копита и пръхтеше, сякаш беше надушил някоя пума. В каньона обаче никога досега не се бе появявала пума.

Спомни си нещо, което й беше казал Карлин по време на дивото им препускане покрай мексиканската граница. Беше й казал, че могат да спят спокойно, тъй като конят му бил по-добър пазач дори от овчарско куче. Може би Бримстоун беше като него? Хен беше казал, че не обича хората. Може би беше надушил присъствието на хора?

Лаура се протегна от леглото и изтегли двуцевката, която беше оставила наблизо. Стана, бързо прекоси стаята, стигна до прозореца и внимателно погледна през него, внимавайки да не я забележат.

Отначало не видя нищо друго в тъмнината, освен млечнобелия гръб на Бримстоун, който се въртеше неспокойно и ушите му бяха щръкнали. Явно беше усетил нещо наблизо и това никак не му харесваше.

И тогава ги видя. Един, двама, трима, четирима мъже тихо се промъкваха към дома й. Като че ли бяха Блекторн. Лаура се спусна към леглото на сина си и го разтърси.

— Събуди се! — тревожно прошепна тя. — Отвън са дошли няколко мъже от Блекторн. Донеси патрони.

Лаура откачи от стената пушката и пистолета и отново се върна до прозореца. Мъжете се приближаваха. Тя опря пушката в стената и насочи двуцевката към прозореца.

— Не се приближавайте! — извика тя. — Ще стрелям!

— Искаме да ни дадеш момчето — чу се гласът на Деймиън. — Нямаме намерение да ти сторим зло.

Отново Деймиън. Нямаше ли най-после да я остави на мира?

— За нищо на света, дори ако се наложи да ви убия.

— Той е Блекторн и трябва да бъде възпитан като такъв.

В отговор Лаура стреля и със задоволство чу болезнен вик. Знаеше, че от това разстояние двуцевката не можеше да убие човек, но можеше сериозно да го нарани.

— Имам пистолет и още една пушка — извика тя, след което стреля отново. Бримстоун изцвили. Напрягаше се не от болка, а от гняв. Хен нямаше да й прости, ако направеше нещо на Бримстоун, но засега конят трябваше сам да се погрижи за себе си. Тя трябваше да защити Адам, и то на всяка цена. Ловко измъкна двете гилзи и зареди патрони.

— По дяволите, Лаура! Защо просто не ни предадеш момчето? — извика Деймиън.

— И защо толкова ти е притрябвало?

— Та то е син на брат ми! Татко вече му подари кон.

— Можеш да си вземеш коня — отвърна Лаура, — но не и Адам.

— Не може да вземе Санди! — възнегодува Адам и се отказа от ъгъла.

— Стой там! — нареди му Лаура. — Опитвам се да го залъжа.

Трябваше да внимава какво говори. Заради коня Адам беше способен да рискува живота си. Не можеше да разбере защо е така, но беше готова да се обзаложи, че Хен може.

Бримстоун отново изцвили. Изглежда се бореше с някого.

— Ако не ни предадеш Адам, тази нощ ще дойдем отново — обади се Деймиън. — И бъди сигурна, че ще си го вземем!

— Не и ако сте мъртви — извика Лаура и стреля. Посегна към пушката, но мъжете се разпръснаха и се отдалечиха към скалите. Не бяха забелязали, че къщата е построена на самата скала и че единственият й вход беше през вратата или прозореца.

— Още ли са тук, мамо? — изплашен прошепна Адам.

— Да.

— Нищо не чувам. Какво правят?

— Опитват се да влязат и да те отмъкнат.

— Не искам да ме отмъкват.

— Не се бой. Няма да им позволя да те докоснат.

— Шерифът ще дойде ли?

Лаура се срамуваше да си признае, че това вече й беше минало през ума, но беше отхвърлила тази вероятност. Скалите на каньона бяха твърде високи и Хен едва ли може да чуе изстрелите, дори и да беше буден. Трябваше да разчита само на себе си.

— Той би ги избил — каза Адам с цялата си детинска увереност в своя герой.

— Аз сама ще ги избия — отвърна Лаура, подразнена от ниското доверие на Адам в способностите й да го защити. — И ще го сторя, ако се приближат.

Мъжете изглежда се колебаеха. Явно бяха разбрали, че не могат да изкачат почти отвесните скали на каньона и сега навярно се опитваха да измислят нова тактика. Зад тях Бримстоун се беше успокоил малко, но все още от време на време риеше с копита и пръхтеше.

Лаура не снемаше поглед от четиримата мъже, които още се суетяха в двора. Даде си сметка, че няма да успее да ги задържи, ако тръгнеха да атакуват дома й. Можеше да повали двама от тях, но другите двама сигурно щяха да стигнат до вратата, преди да успееше да зареди отново.

— Дръж пушката, за да ми я подадеш, ако се наложи — каза тя на Адам.

— Това е последният ти шанс — извика Деймиън. — Дай ни момчето и няма повече да те безпокоим.

— Не.

— Предупреждавам те.

Мъжете тръгнаха напред, готови при първия изстрел да хукнат към вратата.

— Хвърлете оръжието.

Гласът долетя от тъмнината. Беше леден и изпълнен със заплаха. Мъжете моментално се обърнаха, ала гъстата сянка на чинарите скриваше мъжа, който ги бе изрекъл, и те напразно се оглеждаха.

— Имате точно десет секунди, ако не искате да умрете.

При тези думи един куршум профуча на сантиметри от главата на Деймиън. Четиримата мъже замръзнаха на местата си.

— Това е шерифът — възкликна Адам.

Лаура трябваше да го сграбчи, иначе момчето щеше да изтича навън.

— Можете да отпишете вашия човек — извика Хен. — Конят ми го е притиснал в оградата.

Последва мълчание.

— А оградата е слабичка и може да се счупи всеки момент.

Лаура преброи девет тъпи удара в земята и разбра, че нападателите хвърлиха оръжията си.

— Коланите също.

— Нищо не сме направили — каза Деймиън Блекторн. — Просто се опитвахме да говорим с Лаура.

— Чух три изстрела.

— Всички бяха нейни — отвърна Деймиън.

— Така ли е? — извика Хен.

— Да — обади се Лаура.

Хен излезе от сянката.

— Чакам за коланите.

Мъжете промърмориха нещо, но разкопчаха коланите си и ги пуснаха на земята.

— Сега можете да си отивате.

— Не можеш да ни вземеш оръжието! — извика един от мъжете. — Ние нищо не сме направили.

— А според мен това, че заплашвате една жена и се опитвате да отнемете детето й, никак не е малко.

— Не можеш да го докажеш.

— Нямам и такова намерение. Достатъчно ми е, че имам револвер. Разбира се, ако това не ви стига, можете да опитате.

— Така, както сме ти на мушката! — възмути се Деймиън. — Та ти не ни даваш никакъв шанс.

— Давам ви толкова, колкото и вие на Лаура. Сега имате пет секунди да изчезнете от погледа ми, иначе ще ви арестувам.

— Ами Ифреим?

— Ще го арестувам, тъй като се опитва да открадне коня ми.

— Пак ще се върнем и ще си разчистим сметките — извика Деймиън.

— Знаете къде да ме намерите. А сега не отнемайте повече от почивката на госпожа Блекторн, ако не искате утре да перете вместо нея. Омитайте се оттук! Долу на изхода от каньона ви чакат двама души, които ще ви изведат от града. Утре ще изпратя някой да ви закара конете.

— Искаш да кажеш, че ще ходим пеш пет мили! — възкликна един от нападателите.

— Радвай се, че не са повече. Сега изчезвайте!

Лаура видя четиримата мъже мълчаливо да си тръгват.

— Адам — извика Хен, — събери оръжието. Аз ще отида да погледна оня тип при дървото.

Преди още Лаура да бе успяла да остави двуцевката си и да излезе навън в хладната нощ, Адам вече беше при купчината оръжие. Тя взе от него четирите колана. Иззад дърветата се появи Ифреим с вързани отзад ръце.

— Не съм се опитвал да крада коня ти — запротестира той. — Той тръгна след мен. Това не е кон, а истински убиец.

— Здравей, Ифреим — посрещна го Лаура.

Ифреим не й обърна внимание и погледна Хен.

— Сега спечели, но следващия път ще дойде Ейвъри и ще ти види сметката.

Без да му обръща внимание, Хен взе коланите от ръцете на Лаура и ги надяна на врата си.

— Ще взема Бримстоун със себе си, за да не те будя призори.

— За кой ли път вече трябва да ти благодаря, че ме спаси — усмихна му се Лаура.

— Нали затова съм тук — отвърна Хен.

— Благодари се, че тоя шибан кон за малко не ме уби, иначе едва ли щеше да минеш така леко покрай мен.

— Не разчитай, че ти се е разминало — посъветва го Хен. — Сега тръгвай. Бримстоун, охранявай го.

За ужас на Ифреим, едрият бял жребец тръгна след него надолу по каньона.

— Ще ме убие! — извика Ифреим, като подтичваше, за да е възможно по-далече от едрите здрави зъби на коня.

— Тогава не прави нищо, което няма да е в състояние да разбере. Ти добре ли си? — обърна се Хен към Лаура.

— Да.

Хен прокара пръсти в косите на Адам.

— Изглежда, майка ти си я бива като стрелец. Не са много жените, които биха останали със здраво рамо след три изстрела с двуцевка.

Слава богу, че беше нощ, тъй като Лаура усети, че се изчервява от срам. Всичко, което беше наговорила на Хен във връзка със славата му на стрелец, сега й се стори лицемерно. Можеше само да е благодарна, че той бе така добър да не й го напомни.

— Гледай да не си изпуснеш арестанта.

— Да ти помогна ли да го отведем? — обади се Адам.

— По-добре остани да пазиш майка си — отвърна му Хен се обърна към Лаура. — Искам да се пренесете в моя дом. Докато се върна.

— И тук сме си добре.

— Или поне да прекарате нощта в града.

— Те няма да се върнат. Поне засега — отвърна тя. Гласът й звучеше спокойно, но в главата й бушуваше буря.

Той трябва да се е събудил от първия й изстрел и да е тичал през целия път дотук, след като се беше появил толкова бързо. Това не беше постъпка на човек, който изпълнява своя дълг. Този човек можеше да има само една мисъл в ума си, след като, събуден от изстрела, незабавно беше стигнал до единственото правилно заключение. Беше дошъл, без да знае срещу колко души ще се озове и, очевидно, без да мисли за себе си.

Сега настояваше тя да се премести в неговия дом. Лаура усети познатата възбуда, която я съпътстваше при всяка негова поява. Сега обаче изпитваше и едно особено удивление. Той се тревожеше за нея… Е, поне малко. Ако не беше така, нямаше да му дойде наум да й предложи дома си. Опита се да отложи тези си мисли за по-късно, ала веднага си даде сметка, че й е невъзможно да потисне надеждата в себе си. Тя лесно прескачаше всякакви пречки, не признаваше разума, захвърляше здравомислието на боклука и й трябваше съвсем малко, за да полети към нови и нови химери.

Лаура обаче знаеше, че колкото и приятна да беше надеждата, когато мислено си строеше пясъчни дворци, прекарвайки часове пред коритото, тя имаше и способността да причинява болка. А тази болка вече я беше изпитала.

— Няма да си тръгна, преди да ми обещаеш — каза Хен. — Можеш да ги задържиш с пушките си, но не можеш да ги прогониш. Те могат да те обкръжат и да те държат тук, докато се предадеш.

— Не и когато ти си наблизо.

— Точно в това е проблемът. Известно време няма да съм тук. Затова докато се върна, ще прекарвате нощите в моя дом.

Лаура почувства, че решителността й се стопява. Толкова силно й се искаше да вярва, че някой мисли за нея, че беше готова да забрави за всякаква предпазливост. Или почти.

— Нали ти казвам, че всичко ще бъде наред.

— Ако не се съгласиш да слезеш в града, ще изпратя града тук.

— Какво значи това?

— Имам под ръка една дузина мъже. Ще ги разпределя по трима-четирима да те пазят нощем.

— Не говориш сериозно.

— Кажи на кого имаш доверие?

— На никого нямам доверие — отвърна тя. Не можеше да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Хен нямаше навика да се шегува, но това, което казваше, беше абсурдно. Ако ли пък говореше сериозно…

— Не се тревожи. Ще оставя Джорди да стои тук и ако се наложи да ги повика.

Лаура не се сдържа и се засмя. Всичко беше толкова смешно.

— Не мислиш сериозно, че ще дойда да спя в твоя дом, нали?

— Защо?

— А какво ще кажат хората?

— Като видят как се грижа за теб, ще разберат, че се грижа и за тях. Няма да разберат, че в това има нещо повече от обикновена загриженост.

— А наистина ли има?

— Така мисля.

Сърцето й лудо заби и тя беше сигурна, че той също го усеща.

— Ами ако ти кажа, че съм съгласна и после си остана тук?

Господи! Какво беше станало с решителността й? Май се предаваше. Нещо не беше наред. Мислите й бяха объркани. Не знаеше какво да прави. Чувстваше само, че ще отиде там, където трябва да бъде.

— Няма да го направиш. Сигурен съм, че ще удържиш на думата си.

Прав беше. Дори и да искаше, не можеше да го излъже.

— Добре, но ще се приберем веднага щом се върнеш.

— Надявам се. Иначе ще трябва да спя под звездите. Лека нощ.

 

 

Хен не тръгна преди изгрев-слънце. Нападението над дома на Лаура беше причина да отложи заминаването. Даваше си сметка, че този факт няма да се хареса на Питър и Уоли, но намираше за по-важна сигурността на Лаура от няколкото откраднати крави.

— Пускам те да си вървиш у дома — обърна се Хен към Ифреим след закуска. — Можеш да им върнеш конете и оръжието. Също така им предай и нещо от мен.

— Едва ли ги интересува каквото и да било за теб — отвърна Ифреим, все още бесен, че беше станал жертва на един кон и че бе принуден да прекара нощта зад решетките.

— Кажи им да оставят Лаура Блекторн на мира. Могат да продължат да крадат крави — аз нищо няма да им направя, докато не ги хвана. Сторите ли обаче нещо на тази жена или на детето й, ще ви избия като кучета.

— Трудничко ще ти бъде да се справиш.

— Аз пък си мисля, че мога да изляза сам срещу сто мъже, които не ги бива за нищо повече от това да нападат сама жена с дете под прикритието на нощта — отвърна Хен с нескрито презрение. — А сега се махай оттук, тъй като ми става зле, като те гледам.

Ифреим едва бе излязъл, а Хен вече го беше забравил. В главата му се въртяха далеч по-важни мисли. Беше се отказал да убеждава Лаура да се мести от каньона в града. С парите, които щеше да получава за водата, тя можеше да живее, където си поиска. Това обаче не биваше да става, преди да я излекува от недоверието й към мъжете, и по-специално към него.

 

 

— Как можеш да допуснеш, че Блекторн биха искали това момче? — учуди се Хоуп, която слагаше масата за обяд. — Та те си имат цяла дузина техни.

В желанието си да прилича възможно повече на своя идол, Хоуп беше започнала да посяга към гардероба на брат си. Носеше карирана риза, ботуши и широкопола шапка. Хен подозираше, че би обула и панталони, ако майка й не я спираше.

— Някои хора са много привързани към фамилиите си и държат да са събрани на едно място.

— И защо искат само детето, а не и майка му?

— Струва ми се, защото тя не ги обича особено.

— Нямах пред вид това. Тя е толкова хубава, че не бих се учудила, ако някой от тях иска да се ожени за нея.

При тези думи Хен изпита странно чувство. Лаура никога не би се омъжила за някой от фамилията Блекторн. Но какво от това и да го стореше? Тъкмо щеше да отпадне една от най-съществените му грижи.

— Нямам представа.

— Може би тя ще се омъжи за някой друг. Може би така Адам си има баща и те няма да искат да го вземат.

— Защо си толкова сигурна, че Лаура ще се омъжи?

— Ами сега тя е богата и нищо не я принуждава да остане в Сикамор Флетс. Може да се премести в Тъксън, в Каза Гранде или където си поиска. Много мъже биха пожелали да се оженят за нея. Мама казва, че никога не е виждала по-красива жена от нея. Според мен Миранда Трескот е красива колкото нея, но татко твърди, че всеки мъж би предпочел Лаура Блекторн пред Миранда. Не разбирам защо. Ти разбираш ли?

И още как. В красотата на Миранда имаше нещо, което му напомняше за порцелановите фигурки, нещо изящно, но крехко и чупливо, което само се гледа, но не се пипа. От друга страна не беше възможно човек да мисли за Лаура, без да му се иска да я докосне. Дълбокият, наситен цвят на косите и устните й, пламъчетата в очите й, кадифената кожа, стройната й фигура — всичко в нея възбуждаше сетивата му.

Да, разбираше го, и още как.

— Мисля си, че мъжете и жените харесват различни неща — продължи Хоуп.

— И аз така мисля.

— Според теб тя за какъв мъж ще се омъжи?

Хен беше изненадан от този въпрос. И преди нападението на Деймиън му беше минавало през ум, че Лаура трябва да се омъжи, за да намери закрила за себе си и баща за Адам, но никога не си я беше представял с някой конкретен мъж. Всъщност сега, когато мислеше за това, Хен си представяше, че този мъж е самият той. Представяше си, че сам той се грижи за нея и за Адам.

Поне докато останеше в Сикамор Флетс.

Никога не бе мислил какво ще стане, когато си тръгне оттук. Допускаше, че щеше да разговаря с нея, за да я убеди да се премести някъде, където хората нямаше да са в течение на това, че никога не е била омъжена. Освен това се намираха достатъчно добри и почтени мъже, които не биха се притеснявали от факта, че някога тя беше допуснала грешка в живота си, ако това не им се напомняше всеки ден.

— Мама казва, че тя не иска никого до себе си, защото ако е искала, досега е щяла да си намери.

— Изглежда, е така.

Хоуп го погледна замислена.

— Мама казва още, че било време и ти да се ожениш.

Без да иска Хен трепна.

— Аз не съм от типа мъже, които се женят.

— И защо?

— Не знам защо. Някои хора обичат да стоят на едно място, да имат хубав дом, в който да се връщат всяка вечер, близките им да са около тях и да знаят какво ще правят следващия и по-следващия ден. Такъв начин на живот никога не ме е привличал.

— А какъв живот те привлича?

Доколкото си спомняше, никога не си беше задавал такъв въпрос. Беше толкова зает да се занимава с неща, които не му харесваха, че не му беше останало време да се запита какво точно му харесва. Странно. Около него никой никога не си беше задавал въпроса къде му се иска да бъде.

— Не мога да ти кажа какво точно ме привлича. Винаги е било като сега. Просто не ми харесва да се задържам на едно място.

Каза го, но не беше сигурен, че този път е точно така. Не беше мислил да остава в Сикамор Флетс, нито да се връща в „Кръг седем“. Същевременно не смяташе да продължава да скита през целия си живот. Просто досега не беше намерил мястото, където щеше да поиска да се установи. Или пък жената, с която да заживее. Не беше мислил по този въпрос. Никога не се беше виждал като женен мъж. Може би защото Роуз беше единствената жена, спечелила възхищението му, ала възхищението не беше особено топло чувство.

— А за каква жена би се оженил, ако някога решиш да се спреш на едно място? — попита го Хоуп. Сякаш за момент се почувства смутена от дързостта на въпроса си, но очевидно отговорът му беше от жизнено значение за нея.

— Не знам точно.

— Мама казва, че всеки мъж знае какво търси в една жена. Той може и да не го намери, но никога не престава да го търси.

Той не търсеше нищо. И никога не беше търсил. Нямаше желание за това.

— Ако исках да се оженя, предполагам, че щях да търся жена като Миранда Трескот — млада, чиста и невинна.

Думите още не бяха излезли от устата му, а той вече знаеше, че не казва истината. До този момент никога не беше мислил за Миранда. Единственият път, в който тази жена се беше появила в канцеларията му, той беше почувствал, че го облива студена пот.

— Но защо тогава не съм те виждала да разговаряш с нея повече от веднъж-дваж пъти? — погледна го Хоуп, явно недоволна от факта, че друга жена е събудила интерес в него.

— Не съм казал, че искам да се женя за нея, а че е жена, която може да предизвика възхита в мъжете.

— Каза го сякаш си лапнал по нея — отвърна Хоуп, която все още не можеше да скрие разочарованието си, но все пак този отговор й бе вдъхнал искрица надежда.

— Да не си посмяла да й предадеш това, което съм казал.

— За нищо на света — обеща Хоуп и се изправи. — Време е да се прибирам, за да не идва мама да ме търси — каза тя и започна да събира чиниите.

Но докато Хоуп вече беше престанала да мисли за идеала му за жена, Хен си даде сметка, че не бе така с него. Някога му беше минавало през ум, че му се иска да си намери жена като майка си, но това беше отдавна. Майка му беше красиво и мило създание и той много я обичаше, но не беше достатъчно силна. Известно време си беше мислил, че може да обича жена като Роуз. Тя беше силна, волева и разумна жена, но все пак не чувстваше тръпка към нея. Никой нормален мъж не би отминал и жена като Миранда Трескот, а ето че той никога не си я беше представял като своя жена. Сега, когато се опита да си я представи, не успя.

В замяна на това мислеше за Лаура. Не точно като за своя жена, а като за жена, която го интересуваше. Понякога се питаше къде ли ще бъде тя след години, как ли ще изглежда Адам и всеки път си беше представял, че и той ще бъде с тях. Дали не беше това чувството, което води до желанието да се ожениш?

Виж, Монти беше друг човек. Той не можеше да мисли за жена, без да я желае. Разбира се, той също желаеше Лаура. Сънищата му бяха потвърждение за това, но имаше нещо много по-силно от това желание и то беше нуждата му да се грижи за нея и да я защитава. Интересно му беше какво би казал Джордж за това.

Е, можеше да го попита. При положение, че Тайлър му беше изпратил телеграма, той непременно щеше да пристигне рано или късно.

— Известно време ще си починеш — обърна се Хен към Хоуп, която се канеше да си тръгва. — Ще отсъствам няколко дни.

— Опасно ли ще бъде?

— Зависи какво ще открием.

— Всички казват, че Блекторн са подлеци и убийци. Попаднеш ли на пътя им, ще те убият.

— Надявам се, че рано или късно ще попадна на пътя им.

— Изглежда вече си го сторил. Хората казват, че ти ще си първата им жертва, когато се появят в града.

— Всички ли мислят, че ще дойдат?

— Разбира се. Татко ми разказа как конят ти е охранявал Ифреим надолу по каньона. Той няма да ти прости за това. Бъди внимателен и особено пази гърба си. Изстрелян от подлец и куршумът става подъл.

— Ще се пазя — обеща й Хен. — Но дори и да ме убият, някой мой събрат ще ме замести.

— Тайлър наистина ли ти е брат? — попита Хоуп.

— Защо питаш?

— Защото не е като теб. По цял ден само готви и чете. Само дето от време на време изчезва някъде с коня си.

— Къде ходи?

— За това трябва да питаш татко. Той е разговарял с него.

Какво, по дяволите, си мислеше, че прави Тайлър? На герой ли се правеше? Хен нямаше нужда някой да го защитава. Когато се върне, щеше да си поговори с него. Досега не беше търпял някой да се мъкне подире му, нямаше да позволи и занапред.