Лей Грийнууд
Лаура (11)

Глава единадесета

— Ще трябва да питаш нея — отвърна Хен. Лаура беше казала на Адам, че Хен е лош. В такъв случай тя трябваше да му обясни защо все пак не беше чак толкова страшен. — Не всички виждат нещата по един и същ начин. Може би майка ти не желае да тръгнеш по пътя на баща си и по моя.

Изглежда също както собствената му майка никога не бе успяла да разбере какво точно става в Тексас, така и Лаура не си даваше сметка за опасностите, които криеше животът в Аризона.

— Но…

— Ако искаш да те уча как се язди, ще трябва да се държиш като мъж. Не го увъртай, а застани пред нея, погледни и в очите и я попитай.

Точно това би трябвало да сторят и те двамата с Монти. Не че тя щеше да ги разбере. Не, тя нямаше да им повярва, особено след като баща им й беше казал, че на всяка цена трябва да ги държи настрана от опасностите. Тя сляпо вярваше на баща им, независимо от това колко здрав разум имаше в думите му. И все пак те трябваше да опитат.

— Но аз вече я питах.

— Попитай я отново. Майка ти може да промени решението си. Понякога това се случва с всеки от нас.

Надяваше се Лаура вече да беше разбрала, че момчетата започват да стават мъже много преди гласът им да мутира и да се заинтересуват от момичетата.

— Може ли шерифът да ме учи на езда? — попита Адам, но погледът му остана забит в земята.

— Погледни я в очите — каза Хен. — Само страхливците гледат в земята, когато говорят с хората.

— Аз не съм страхливец — извика Адам и гневно погледна Хен.

— И аз мисля така. Просто трябва някой да те подканя от време на време.

Искаше му се Лаура да разбере колко много Адам се стараеше да порасне, колко важно беше за него да бъде мъж в очите на мъжете. Колкото и да обичаше майка си, нейното мнение по този въпрос никога нямаше да бъде решаващо за него. Ако Лаура не разбереше това, той и занапред щеше да й се противопоставя, а без тази необикновена любов, която винаги я беше свързвала със сина й, тя беше изгубена.

— Може ли, мамо? — попита той.

— Само ако шерифът се съгласи да идва в каньона — отвърна Лаура. — Така ще държиш Санди на поляната.

— Но Джорди…

— Може би ще ти позволя да я водиш тук, след като господин Уилсън поднови конюшнята. Сега обаче няма къде другаде да я държиш.

Всички се загледаха в горящата сграда. Огънят вече започваше да стихва. Пламъците бяха погълнали сеното, сламата и по-голямата част от дървената сграда, но все пак скелетът й беше оцелял, тъй като гредите му бяха прекалено масивни, за да изгорят.

— Сигурна ли си, че искаш да се появявам в каньона? — попита я Хен, когато Адам ги напусна, за да отиде при Джорди.

— Не съм променила мнението си за убийствата — отвърна Лаура, — но все пак ми е ясно, че Адам се нуждае от неща, които аз не мога да му дам.

Думите й докоснаха една стара рана и той внезапно кипна от негодувание.

— Уроците по езда не могат да оправят всичко. Необходимо е да си потърсиш съпруг и баща за детето.

Сякаш беше драснал клечка до буре с барут. Лаура направо експлодира. Никога досега не я беше виждал толкова разгневена.

— Никога няма да се омъжа отново — заяви тя. — Никога! Ще съм ти благодарна, ако помогнеш на Адам, но самата аз не споделям нуждата му от мъж.

Хен долови дълбока горчивина в гласа й. Също страх. Чудеше се какво ли й беше сторил Карлин Блекторн. Трябва да е било нещо далеч повече от това, че беше отнел моминството й, без да се ожени за нея.

Питаше се дали някой мъж би могъл да спечели сърцето й. Съмняваше се. Тя до такава степен се беше отдала на детето си, че беше изключила от живота си всичко останало, а това не беше добре нито за нея, нито за Адам. Трябваше да направи нещо, но не беше особено вещ по отношение на това как се спасяват жени от самотата им.

— Може да си нает от града да го пазиш — продължи Лаура, — но това не значи, че трябва да даваш съвети наляво-надясно.

— Няма повече — отвърна Хен. — А сега е по-добре да видя дали не мога да помогна с нещо на Чък. Ще се появя след два-три дни.

Точно колкото му трябваше, за да размисли. Не, такава темпераментна и пламенна жена като Лаура Блекторн, не беше създадена да живее сама. Тя можеше да отблъсква него — и не беше първата в живота му, но не можеше да отблъсква мисълта за мъжа. Имаше нещо, което Лаура криеше, и Хен беше решен да разбере какво е то.

 

 

— Трябва да намерим още вода — каза Скот Елгин. — Ако се появи вятър, може да изгори целият град.

Хората се бяха събрали в салона му, за да обсъдят какво да правят, в случай че избухне нов пожар.

— Но докато не завали няма откъде да вземем вода — обади се Чък Уилсън. — Аз имах най-големия резервоар за вода в града, а ето че го изпразнихме за нула време.

— Ще трябва да изкопаем още кладенци.

— И цял пръстен от кладенци да изкопаем около града, при пожар водата пак няма да ни стига — каза Бил Нортън.

— Добре, но аз нямам намерение да седя със скръстени ръце и да оставя пекарната ми да изгори до основи. — Това беше гласът на Естел Рийд. — Ние двамата с Франк сме намислили да направим нещо по този въпрос.

— Какво? — попита Елгин.

— Още не сме го измислили съвсем — призна Франк Рийд.

— В каньона има вода — каза Естел. — И то колкото щете.

— Но до каньона има близо половин миля. Не можем да я караме от толкова далече.

— Кой ти говори да я караш? Да прокопаем канал. И без това наклонът е добър.

— Та това ще иска страшна работа.

— Но ще имаме достатъчно вода. Реката почти не пресъхва.

— И кой ще го прокопае?

— Всички ние. Нали този град е наш?

— А кой ще плати?

— Ще обложим всяка сграда.

— Кога ще започнем?

— Когато се подготвим.

— И колко ще ни трябва да се подготвим?

Хен се изправи.

— Не забравяте ли нещо?

— Какво?

— Водата е на Лаура Блекторн.

— Водата не е на никого. Тя е на всички.

— Госпожа Блекторн е собственик на каньона — каза Хен. — Тя има документ за собственост на онова място, където водата изчезва под земята точно зад високата поляна.

— Не ми се вярва. Никой не би си дал парите да си купи каньон.

— Тя обаче го е сторила. Видях документа с очите си.

Възцари се гробна тишина.

— Май ще трябва да поговорим с нея.

— Безсмислено е. Тя мрази целия град.

— Трябва да докараме тая вода, независимо дали Лаура иска, или не.

— След като целият град се нуждае, ще й я отнемем.

— Никой нищо няма да отнема — каза Хен.

— И кой ще ни спре?

— Аз ще ви спра — отвърна Хен.

— Но ти си ни шериф. От теб се иска да правиш онова, което ние ти кажем.

— Аз съм тук, за да прилагам закона и да защитавам от посегателства собствеността на всеки гражданин. В това число и собствеността на Лаура Блекторн.

— В такъв случай ще те застреляме и ще си намерим друг шериф.

— Ще я изгоним от каньона.

— Няма нужда да убивате шерифа и да ме гоните от моята земя. Аз ще ви продам водата.

Всички обърнаха поглед към входната врата. Лаура незабелязано беше влязла в салона и се приближи до Хен. Очите им се срещнаха за миг, след което тя огледа цялото множество.

— Шерифът е прав. Аз наистина съм собственик на каньона.

— Откъде намери пари да го купиш? — попита я Естел. Намекът й беше толкова явен, че няколко от присъстващите се изчервиха от неудобство.

— Във всеки случай не като отказвах да си плащам сметките — отвърна Лаура.

Сега и самата Естел се изчерви.

— Можете да започнете да копаете канала, когато пожелаете — каза Лаура, обръщайки се към останалите. — Имам само две условия, първото е да хванете водата отсам чинарите и да не стане така, че половината град да се струпа в имението ми.

— И какво е второто?

— С организацията да се заеме шерифът Рандолф.

— И колко ще ни струва? — попита я Естел.

— По пет долара на ден, които ще ми плащате в злато на всяко първо число от месеца.

— Но на нас водата не ни трябва постоянно. Само когато пресъхне вирът.

— По пет долара на ден през цялата година или няма да можете да прокопаете канала си.

— Но това прави сто и петдесет долара месечно!

— Не можеш да искаш толкова пари! Защо ние…

— Чухте предложението на госпожа Блекторн — обади се Хен. — Сега ви предлагам да го обсъдите помежду си. Когато стигнете до някакво решение, намерете някой, който знае как се разговаря с дама и го изпратете при госпожа Блекторн.

Хен и Лаура излязоха от салона, съпроводени от всеобщо изумление.

— Съжалявам, че трябваше да чуеш всичко това — обърна се Хен към Лаура, когато двамата се озоваха на улицата.

— Мислиш ли, че ще купят водата?

— Сигурно. За тях това е много важно.

— С тези пари ще мога да взема Адам и да се махна от този град.

— Да се махнеш! — Хен никога не си беше представял, че Лаура може да напусне дома си. — Толкова ли си изплашена от Блекторн?

— Не толкова от тях, колкото от себе си.

Лаура се обърна и си тръгна, оставяйки Хен извънредно озадачен и развълнуван. Тя не би била изплашена от себе си, ако не се чувстваше несигурна в отношението си към него. Сега, след като беше изтърпял всичките й номера, нямаше нищо против и тя малко да пострада.

Но трябваше да внимава и за собствените си чувства. Чудесно беше, че се беше увлякъл по Лаура — тя беше прекрасна жена, но доколкото си спомняше, той не беше способен на дълготрайна връзка, а това така лесно го забравяше, когато беше до нея.

 

 

Лаура крачеше към каньона, но краката й почти не докосваха земята. За първи път в живота си щеше да има някакви пари. Щеше да може да даде на сина си и нещо повече от най-необходимото. А след време можеха и да напуснат Сикамор Флетс. Можеха да отидат някъде, където правото не се определя от пистолетите, където мъжът знае как да се държи с жената, където с една жена, преживяла нещастието да бъде изоставена от съпруга си, не се отнасят като с животно. Тя не знаеше къде точно има такова място, но щеше да го намери.

Първата й мисъл беше да попита Хен. Той беше обиколил целия Запад и сигурно знаеше къде има такова място.

Интересно къде ли беше прекарал годините на своята зрялост, какви ли жени беше имал в живота си. Дали е бил влюбен в някоя от тях?

Не знаеше защо мисли за него. Беше му казала истината. Не желаеше съпруг. Не желаеше никого повече в живота си. Адам й беше достатъчен. Още щом се махнеше оттук, щеше да забрави и за Карлин, и за Блекторн, и за Сикамор Флетс, и за всичко останало.

Съмняваше се, обаче, че ще забрави Хен.

 

 

Септемврийското слънце безмилостно жареше и Хен си отдъхна с облекчение, когато стигна под сянката на дърветата около вира. Чинарите сякаш се бяха смълчали и притаили дъх в очакване на първите дъждове. Клоните на върбите бяха увиснали неподвижно, а листата на тополите леко потрепваха. Пресъхналото дъно на реката хрущеше под краката му. Щяха да се излеят няколко силни дъждове, преди водата отново да потече оттук.

Сухите листа зашумяха под ботушите му, когато навлезе сред чинарите в подножието на каньона, чиито скали се издигаха отвесно на деветдесет метра над главата му. Въпреки че през дългото горещо лято повечето растителност беше изсъхнала и потънала в прах, около реката всичко беше зелено, запазено от дебелата сянка на дърветата.

Беше дошъл при Лаура да разговарят за строежа на канала. Искаше също така да я попита дали би могъл да остави при тях Бримстоун, докато Чък Уилсън възстанови конюшнята. Едрият жребец го следваше, душейки с интерес въздуха наоколо.

Хен добре знаеше, че сега, за първи път откакто се беше появил в Сикамор Флетс, Лаура щеше да го посрещне с отворено сърце и тази мисъл го изпълваше с особен трепет. Може би щеше да се зарадва на него, а не само на помощта му. Не му се стори точно така, когато го покани, но дълбоко в себе си се надяваше на това. Харесваше Лаура Блекторн и му се искаше тя също да го харесва.

Странно му беше това желание. Обикновено предпочиташе хората да не го харесват. Така се държаха на разстояние от него. Дори и близките му рядко му досаждаха. Предпочиташе сам да се грижи за себе си, тъй като в противен случай усещаше, че прекалено много се обвързва. Чувстваше се спокоен докато тя го отбягваше. Сега обаче нещата не стояха така.

Лаура вдигна поглед точно когато той се появи от запоя и широко разтвори очи от почуда при вида на следващия го жребец. От своя страна Хен също се учуди, че още щом я мярна, се почувства по-добре. Може би не точно по-добре, а някак си по-различно. Сякаш сетивата му се изостриха и светът му се видя по-красив. И за пръв път в живота си той отиваше към някого с отворено сърце и обятия. Всъщност всичко беше съвсем просто. Харесваше му да бъде с Лаура и Адам.

— Адам се запиля някъде — каза тя, без да вдига очи от жребеца.

За Бримстоун се говореха страхотии, част от които Хен потвърждаваше, макар и с половин уста. Според тях при обяздването му конят бил малтретиран, ала боят, вместо да пречупи характера му, го беше направил още по-необуздан. На Хен му била нужна цяла година, за да спечели доверието му. Все още Бримстоун не вярваше на мъжете, докато с жените и децата се държеше приятелски. И сега в очите му, загледани в Лаура, се четеше единствено любопитство.

— Зная. С Джорди е.

Хен знаеше, че Лаура го беше поканила, за да го помоли да учи Адам на езда, но му се искаше да разбере дали все пак в отношението й към него не влизаше и нещо повече.

— Малко съм обезпокоена от това.

— Защо?

— Джорди е голямо момче. И е изключително груб. Чух хората да говорят… — Лаура не довърши мисълта си. — Съжалявам. Постъпвам с Джорди така, както хората постъпват с Адам — съдя го според това, което беше баща му.

— Хората какво ли не говорят за децата, които растат без баща и без дом — с леко раздразнение отвърна Хен. Тя сякаш не можеше да излезе извън мисълта, че Адам не е център на вселената и говореше така, сякаш никой друг, освен него, не съществува.

— Хубаво е, че снощи Джорди не спеше в конюшнята.

— И там да беше, щеше да се оправи. Такива като Джорди винаги оцеляват. В това отношение той много прилича на теб.

Лаура не знаеше как да изтълкува думите му, които всъщност означаваха точно това, което беше казал. Тя беше способна да стори точно това, което е необходимо, за да оцелее. Беше силна, смела и непокорна. Необходимо бе само да се научи да не използва силата си като щит над Адам. Той трябваше да израсте също толкова силен и смел, колкото нея, а това нямаше да е възможно, ако тя продължава да бди над него.

Хен си помисли, че неговите родители никога не им бяха спестявали трудностите — майка им, защото беше прекалено слаба, а баща им — защото беше прекалено безразличен към тях. По тази причина детството им беше доста трудно, но пък ги беше направило силни и всички те бяха способни да се справят със собствените си проблеми.

— А защо си довел коня, след като знаеш, че Адам го няма? — погледна го Лаура.

— Защото исках да те попитам дали мога да го оставя при вас, докато Уилсън възстанови конюшнята.

— Чувала съм ужасни неща за него.

— Бримстоун обича жените и децата — отвърна Хен и внезапно се усмихна. — Виж, съвсем друго нещо е, ако види Зак.

— Зак ли? — погледна го с недоумение Лаура.

— Зак е малкият ми брат — обясни й Хен. — Бримстоун никак не го обича. Изобщо той чудесно умее да преценява хората.

— Не се изказваш особено ласкаво за брат си.

— Почакай да го видиш и ще разбереш.

— Съмнявам се, че някога бих искала да видя някой от семейството ти.

Хен отвори уста да й каже нещо за Тайлър, но промени намерението си. Все още му беше сърдит, че е пристигнал. Нямаше нужда от ничия закрила. От години вече конекрадците избягваха „Кръг седем“, защото се страхуваха от него. А сега да се появи Тайлър! Саможивецът Тайлър, който се чувстваше далеч по-добре вкъщи, покрай тревите и подправките си, отколкото навън сред хората! Мисълта, че той е дошъл да го защитава, му беше обидна.

— Ела и дай на Бримстоун да те помирише.

Лаура протегна ръка. Бримстоун издаде напред глава вдъхна дълбоко въздуха с ноздрите си и когато видя, че Лаура не се изплаши, лизна крайчеца на ръкава й. Лаура се усмихна.

— Май ме опитва.

— Тя умее да чете мислите ти, момчето ми. Мисли му как ще се държиш с нея!

Тя изучаваше не само коня, но и него. Хен не знаеше как точно, но чувстваше, че претегля всяка негова дума.

Наистина, беше съвсем различна сега, когато не гледаше как да се отърве от него. Дори и усмивката, която отправи към Бримстоун не беше само с крайчеца на устните й. В очите й се четеше добронамереност и симпатия към животното, което първо опипваше почвата, за да разбере до каква близост ще бъде допуснато. Но защо беше такава само към Бримстоун? Защо нямаше желание да разбере и него?

— Сигурен ли си, че няма да е опасен за Адам?

— Джорди постоянно беше с него. Още ли мислиш, че можеш да се научиш как да ме харесаш?

— К-какво? — заекна тя, изненадана от неочаквания въпрос.

— Онзи ден в града каза може би. Питах се дали вече не си си отговорила на този въпрос.

Хен чудесно разбираше, че дъхът й бе секнал. Самият той не можеше да повярва, че толкова много се вълнува от отговора й. Поне досега не му се беше случвало такова нещо.

— Харесвам те — отвърна Лаура, забила поглед в земята. — Ти си мил, разумен си и проявяваш загриженост за нас. — Вдигна очи, погледна го в очите и добави: — Би било неблагодарност от моя страна да не те харесвам.

— Не искам да го чувстваш като задължение.

— Не го чувствам като задължение. Искам да кажа, че наистина съм ти задължена, но не заради това те харесвам.

— Означава ли това, че мога да идвам тук не само за уроците по езда на Адам?

Лаура го погледна объркана.

— Нали ще трябва да те държа в течение на това как вървят нещата с канала?

— А, да, чудесно — отвърна тя с видимо облекчение.

Хен се чудеше дали Лаура се притесняваше от самия него или от клюките, които може да породи контактът им. Изглеждаше му малко нервна, но като че ли не й се искаше да го отпрати. В същото време тя очевидно не знаеше как да постъпи.

Нито пък той.

— Шериф Рандолф! Шериф Рандолф!

Хен се обърна, видя Джорди и Адам да тичат към тях и почувства неприязън от появата им. За първи път Лаура не гледаше да го отбегне, сякаш е видяла пепелянка, и ето че се изтърсиха тези две хлапета да нарушат уединението им.

— Господин Колинс е пристигнал в града и е направо бесен — извика Джорди, с мъка поемайки си дъх.

— Крадци на добитък! — успя само да допълни Адам.

— Повече от сто човека — продължи Джорди. — Отмъкнали са му всичките крави и те търси да му ги върнеш.

Да си тръгне заради Питър! По дяволите! Никога не бе успял да се научи как да стои настрана и да си трае.

— Върни се в града и му кажи, че след малко ще съм там. Обещал съм на Адам да пояздим малко.

— Той иска веднага да се появиш — отвърна Джорди. — С него е и старият господин Рийджън. Взели са господин Нортън, а той…

— Колко човека са се събрали? — попита Хен.

— Шестима. Стоят пред канцеларията ти и обикалят като кучета около месарница.

Нямаше какво да се прави. Джорди нямаше да го остави на мира, докато не тръгне. Харесваше това момче, но вече усещаше, че се е залепило като гербова марка за него.

— Ще трябва да вървя — каза Хен и погледна Лаура. — Ще можеш ли да покажеш на Адам как да се грижи за Бримстоун? — обърна се той към Джорди.

— Разбира се. Не е голяма философия.

Джорди пое юздите от Хен. Едрият жребец изпръхтя и се изправи на задните си крака.

— Хайде, не ми предавай фасони — извика му Джорди, без ни най-малко да се впечатли от реакцията на коня. — Стой мирен, иначе ще те завържа на място, където няма да намериш нито трева, нито вода.

— Може ли да взема аз юздите? — попита Адам.

Лаура понечи да възрази, но Хен я хвана за ръката и поклати глава в отговор на въпросителния й поглед.

— По-добре утре — отвърна Джорди. — Нека сега го заведа аз. Конят трябва да посвикне с теб. Много е недоверчив към непознати.

— Аз не съм непознат — възрази Адам, като тръгна заедно с приятеля си. — Виждал съм го много пъти.

Хен погледна двете момчета да се отдалечават — Адам, все още твърде малък, но изгарящ от желание да се държи като голям и Джорди — нисък, набит и силен като земята, която го беше отгледала. Тези две момчета без бащи като че ли съзираха в негово лице нещо, което безкрайно им липсваше. Какво ли щеше да стане с тях, след като се махне оттук?

— Сигурен ли си, че конят няма да им стори зло? — попита Лаура.

— Не се опитвайте да го яздите и всичко ще е наред.

— Ще последваш ли крадците?

— Нали за това ми плащат.

— Пази се. Сигурна съм, че в тази работа са замесени и Блекторн. Деймиън има трима братя, а баща му е коварен като змия.

— Страхуваш ли се за мен?

Тя го погледна така, сякаш беше нападната и се чудеше как да се спаси. Не биваше да й задава този въпрос. Любопитството му не беше достатъчен аргумент, за да я предизвика към откровение. Впрочем и той би се почувстват като нея, ако някой се опиташе да разбере какво чувства.

Но с Лаура нещата стояха иначе. Той искаше да знае, важно беше да знае.

— Баща му мрази всички тексасци — каза тя, — тъй като тексасец уби Карлин. Бъди внимателен и с Алисън. Носи му се славата на добър стрелец.

— Аз няма да съм сам.

— Освен това са известни със засадите, които правят.

— Ще го имам предвид. Ще ти се обадя, преди да тръгна. И без това ще трябва да мина оттук, за да си взема коня.

Никак не му се тръгваше. Искаше му се да й каже нещо, но не знаеше какво точно. Чувстваше, че Лаура изпитва същото. Всичко това му изглеждаше толкова странно. Винаги досега бе знаел какво иска и какво не. Дори и когато променяше намеренията си.

— След половин час изпрати Джорди при мен. Това време ще му е достатъчно да се оправи с Бримстоун.

— Кога ще тръгнеш?

— Рано сутринта. Тези неща не бива да се протакат.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не. Само ще мина оттук, без да будя никого.

— Сигурен ли си?

— Да.

Нищо повече не му дойде наум да й каже и си тръгна с чувството, че е забравил за най-важното.

 

 

— Не смятам да тръгвам сам — каза Хен, — но ако тръгнем цяла дузина, ще подплашим всичко живо по пътя си. Трябва да ги хвана на местопрестъплението. Засега дори не знаем кого ще преследваме.

— И какво предлагаш? — погледна го Питър Колинс. — Досега правихме каквото ти казваше, но ако изгубя животните си, до края на годината ще трябва да се превърна в наемен работник.

— Ще дойдете само вие с Уоли — отвърна Хен. — Вие най-много пострадахте, освен това познавате добре тоя край. И без това крадците действат сами или най-много по двама. Предполагам, че сега или жигосват кравите, за да ги откарат в някое стадо, или са ги скрили някъде в каньона, докато подготвят продажбата им.

— А ние останалите какво да правим? — попита го Бил Нортън.

— Приберете се и си гледайте работата. Ако имаме нужда от вас, ще ви се обадим.

— Мислиш ли, че зад тая работа стоят Блекторн?

— Нищо чудно.

— Така никой няма да дойде — извика Питър. — Хората са изплашени до смърт.

— Чакай, чакай…

— Какво да чакам? Знаеш, че е така. Само при името Блекторн всички се разтреперват.

— Не е вярно. Хората не са…

— За това ще говорим после — прекъсна ги Хен. — Сега идете да поспите. Ще тръгнем един час преди изгрев-слънце.

 

 

— Шерифът заминава да преследва крадците заедно с Уоли и Питър — каза Хорас Уърти на жена си.

— Мисля си, че сам би се справил по-добре — отвърна Грейс. — Не познавам добре Питър, но Уоли за нищо не го бива.

Грейс искаше да каже още нещо, но си спомни, че е време за вечеря, и изгуби всякакъв интерес към разговора.

— Кога потеглят? — обърна се Тайлър към господин Уърти, когато жена му излезе от стаята, за да донесе вечерята.

— Рано сутринта.

— И накъде ще тръгнат?

— Към Сиенега Уош.

— Няма да съм тук за закуска.

— И аз така предположих. Ще ги последваш ли?

— Все някой ще трябва да гледа какво става след тях.