Лей Грийнууд
Лаура (10)

Глава десета

— Какво откри? — обърна се Уоли Рейгън към Хен, който, прибирайки се в града, се беше отбил в ранчото им.

— Открих жигосан добитък.

— Знаех си!

— Открих също така и следи от…

— Какво? — изненадан възкликна Рейгън.

— Не можеш просто така да прежалиш кравите си и да забравиш за тях. Ако и ние с Монти бяхме сторили същото, нямаше да има нито една дългорога крава в областта, когато Джордж и Джеф се върнаха от войната.

Двамата влязоха в къщата и Уоли му подаде чаша кафе.

— И какво предлагаш да направя? — погледна го Уоли с блестящи от гняв очи.

— Първото нещо, което трябва да направите с Питър, е да съберете всички фермери, да разберете кои имат най-големи неприятности и къде крадците се появяват най-често. После да разпределите работниците си по двойки и да ги пратите да патрулират. Ако всички си помагате и обменяте информация, с половината от хората си ще можете да покриете целия район. Трябва също така да почистите кладенците и да държите животните си под око.

— Това няма да спре всички крадци — пророни Уоли, на когото явно думите на Хен не му се понравиха.

— Няма, но поне ще спре онези, които не са решили на всяка цена да си строшат вратовете. Рано или късно аз ще ги хвана.

— Не зная колко още ще издържа на такива загуби.

— Няма да е дълго, ако продължаваш да играеш на карти с оня комарджия.

Уоли кипна:

— Не ме учи какво да правя с парите си!

— Аз нищо не те уча — отвърна Хен и остави чашата на масата. — Парите са си твои, кравите — също. Все пак на твое място тази вечер бих отишъл да се видя с Питър. Искам само да ме уведомиш какво си решил.

Хен не знаеше дали Уоли ще се вслуша в съвета му. Той по-скоро имаше вид на опак човек, който би отхвърлил и най-добрия съвет, само и само да докаже, че може да го направи. А това беше добре. Питър щеше да се убеди, че съвсем точно следва всичко.

 

 

Лаура не беше виждала Хен от десет дни. Този факт обаче не само че не я успокояваше, а дори си даде сметка, че мисли за него все повече и повече. Накъдето и да се обърнеше, все нещо й напомняше за него.

Същото беше и с Адам. Детето не можеше да забрави онзи дълъг слънчев следобед на ливадата. Случилото се оставаше между нея и сина й и се превръщаше в пропаст, която с всеки изминат ден се задълбочаваше. Адам продължаваше да изпълнява ежедневните си задължения, но повече от времето си прекарваше със своя кон. Същевременно всичко, което чуеше от Хен, приемаше за безусловна истина и колкото повече напредваше в ездата, толкова повече се възмущаваше от факта, че майка му отблъсква Хен.

Лаура вдигна поглед от коритото с прането и видя, че Адам се задава откъм каньона. По начина, по който се движеше тя усети, че се връща от града. Държеше главата си изправена и в стойката му имаше нещо енергично и предизвикателно. Сякаш се беше приготвил за кавга.

Лаура се опита да отхвърли чувството за поражение и да го замени с омраза, насочена към Хен. Вината за всичко беше негова. Адам не й се беше противопоставял до момента, в който той се беше появил с неговите приказки за пистолети, за независимост от жените и за момчета, които трябвало да се учат как да се превърнат в мъже. Ето че сега Хен беше изчезнал и я беше оставил сама да си бие главата с резултатите от неговите поучения.

— Трябва ми вода — извика тя, преди още Адам да се беше приближил до нея — и ми трябват още дърва за огъня.

Даваше си сметка колко изненадан е Адам, че не го попита къде е бил и не му се скара, че върши неща, които му беше забранила, но беше решила да намери друг начин, по който да стигне до сина си.

— С кого си игра днес? — попита го тя, докато той взе кофата и се запъти към реката.

— С Джорди Макгинис.

Лаура прехапа устни. Джорди беше сираче, тъй като баща му беше убит при опит да присвои земята на свой съсед. Той вечно беше в конфликт с околните, най-вече поради това, че крадеше. Лаура предполагаше, че момчето го прави само колкото да преживява, но все пак то едва ли беше най-подходящият другар за Адам. Прехвърли през ума си имената на останалите момчета и установи, че и сред тях не намира подходящ приятел за сина си. Те или не й харесваха, или родителите им не ги пускаха да играят с Адам.

— Няма ли друго момче, с което би искал да играеш? — обърна се тя към Адам, когато той се върна.

— Дани Елгин, но той харесва Шорти Бейкър, а аз не мога да го трая. Джорди си е намерил работа. Каза ми, че ако му помагам, ще ми плаща.

— Че кой би дал работа на Джорди? — погледна го Лаура.

— Шерифът — отвърна той и сякаш запрати тази дума като камшик в лицето й.

— Хен Рандолф?

— Джорди чисти къщата му, мете канцеларията и шерифът му плаща. Дори го пуска да спи в къщата и му дава обяда си.

— Какви ги говориш?

— Шерифът никога не бил гладен. Хоуп казва, че той вече почти нищо не ядял.

— Нищо ли? И пускал Джорди да спи в къщата му, така ли?

— Джорди харесва шерифа. Казва, че това е най-добрият шериф, който някога се е раждал. Онзи ден разби носа на Шорти, тъй като Шорти каза, че шерифът се страхувал от Блекторн. Имали си вземане-даване, но аз не зная какво точно. Джорди не ми каза, а и Хоуп също не знае.

— Не знае — автоматично го поправи Лаура, но Адам вече беше изчезнал, оставяйки я сама да се чуди дали пък не беше сбъркала в преценката си за Хен. Едно нещо беше да даде работа на Джорди Макгинис и да го приюти в дома си. Но това, че момчето го беше взело за полубог — това вече говореше за съвсем други качества. Същите, които бяха омагьосали и собствения й син.

 

 

Хен хвърли поглед към яденето, което Хоуп беше сложила на бюрото му и разбра, че нещо не е наред.

— Откъде взе това? — попита той.

— От ресторанта, откъде другаде?

— Кой го е готвил?

— Новият готвач, предполагам. Защо?

Джорди погледна яденето по-отблизо.

— Не изглежда най-най — каза той, опита малко от соса, с който беше залято месото, и опули очи от изненада, — но е страхотно.

— Знаех си аз — каза Хен, грабна си шапката и изхвърча през вратата.

— Какво му става? — попита Хоуп. — Телешкото е съвсем нормално. Мислех си, че ще му хареса.

— Не му обръщай внимание — отвърна й Джорди с пълна уста. — Той си е такъв, когато нещо му влезе в главата.

— Има ли нещо друго за ядене — попита Хоуп и погледна Джорди, който лапаше с вълчи апетит.

Хен пресече улицата и се упъти право към ресторанта. Един поглед му беше достатъчен, за да разбере кой беше приготвил яденето. Ресторантът беше по-пълен от обикновено. Клиентите се хранеха с не по-малък ентусиазъм от Джорди. Хен свъси вежди.

— Чух, че сте имали нов готвач — каза Хен, когато госпожа Уърти се появи с три чинии в ръце.

— Страхотен е — грейна в усмивка тя. — От закуска не успяваме да насмогнем с поръчките.

— Да не би да е един висок, мършав, грозен и трезвен?

— Слаб е и е доста висок, но не е грозен, а е хубавец. Като си помисля, с нещо ми напомня на теб.

— Гръм и мълния! — извика Хен и без да обръща внимание на удивения поглед на госпожа Уърти, нахълта в кухнята.

Както и очакваше, видя Тайлър пред печката да сипва ядене в една купчина с чинии. Без дори да погледне смаяната физиономия на Хорас Уърти, Хен се спусна към брат си.

— Какво по дяволите, търсиш тук?

Тайлър дори не го и погледна.

— Приятно ми е да те видя, братко. Благодаря ти, че дойде да ме поздравиш така сърдечно с добре дошъл.

— Няма смисъл да хабиш ироничния си гений с мен — извика Хен. — Искам да знам какво правиш тук.

— Готвя — отвърна Тайлър, без да прекъсва работата си. — Тези хора предлагаха работа и аз я приех.

— Знаеш, че не мога да понасям нито аз да се мъкна след тебе, нито ти да тичаш по мен.

— А какво те кара да мислиш, че съм дошъл тук заради теб?

— Този брат ли ти е? — попита Хорас Уърти.

— Да, и ще ти се наложи да си намериш друг готвач.

— Но той е най-добрият, който някога сме имали — обади се госпожа Уърти, която тъкмо беше влязла в кухнята. Ще го задържим, дори ако се наложи да удвоим заплатата му.

— Не ми трябват повече пари — промърмори Тайлър.

— Свършваш с тия чинии, които са на печката, и веднага изчезваш оттук.

— А според мен не е зле да сложите надпис пред кухнята, че входът за външни лица е забранен — каза Тайлър. — Така работата ще върви по-гладко.

Двамата Уърти гледаха ту единия, ту другия брат.

— Откъде идваш? — попита Хен след кратко мълчание.

— От Ню Мексико. Търсех злато.

— Единственото нещо, което ти разбираш от злато, е как да храниш златотърсачи.

— А единственото нещо, което пък ти разбираш от шерифството, е как да зареждаш пистолет — отвърна Тайлър с обичайната си невъзмутимост. — Въпреки това аз не нахълтах в канцеларията ти, за да ти кажа да се махнеш от града.

— Защо дойде? — попита Хен. — И не ми казвай, че си чул за тая работа в Ню Мексико.

Все така невъзмутим, Тайлър му хвърли поглед през рамо:

— Чух, че всички Блекторн се събират.

— Ако си започнал да се вслушваш хорските мълви, ще…

— Говори се, че ще се съберат в Тюбак. Изглежда, са наумили да се отърват от някакъв си шериф и да накажат града, който го е наел.

Внезапно двамата съпрузи пребледняха като платно.

— Само не ми казвай, че си бил целия път дотук, за да ме защитиш.

Лицето на Тайлър оставаше все така безизразно.

— Помислих си, че ще е забавно да видя какво ще стане. Двама от рода Блекторн са известни, че обичат да стрелят в гръб.

— Мога и сам да се грижа за себе си.

— Е, в такъв случай се надявам, че само ще гледам.

— Върни се в Ню Мексико.

— И тук ми е добре — отвърна Тайлър. — Уърти са доволни от мен.

— Мога да те изхвърля от града.

Тайлър му обърна гръб и се зае с работата си.

— За тая работа шерифската значка няма да ти е достатъчна.

— Разполагам и с други неща, освен нея.

— Знам. Разчуло се е.

— Майната ти! — изруга Хен и тръгна да излиза от кухнята.

— Телеграфирах на Джордж.

Тайлър изрече тези думи съвсем спокойно, ала те подействаха на Хен като електрически шок. Той моментално се закова на мястото си и бавно се обърна назад.

— Защо?

— Никога нямаше да ти прости, че не си го уведомил. И има право.

Хен изхвръкна от кухнята, бълвайки буря от такива отровни проклятия, че двамата Уърти отново поруменяха.

— Ама вие наистина ли сте братя? — недоверчиво попити Грейс.

— Никой досега не е успял да се погоди с Хен — каза Тайлър вместо отговор. — Страшно мрази някой да му върви по петите.

— А Блекторн наистина ли са решили да го нападнат?

— Така предполагам. Те не са свикнали да се събират за щяло и нещяло.

Хен не се върна в канцеларията. Не препусна и с коня си. Ако Бримстоун усетеше настроението му, можеше да го хвърли от седлото и дори да го разкъса на парчета. Запъти се към вира отвъд града, но и тази идея не се оказа добра. Вирът му напомни за реката, а реката му напомни за каньона. Той пък от своя страна му напомни за Лаура.

Трябваше да се тревожи за съдбата на града. Трябваше да мисли за собствената си безопасност, но единственото, за което можеше да мисли, беше Лаура. И Адам. Нямаше спасение за тях, слезеха ли Блекторн в Сикамор Флетс. След като свършеха с него и града, щяха да се върнат към каньона и със сигурност щяха да отвлекат Адам, а за да сторят това, Хен беше сигурен, че щеше да им се наложи да убият Лаура, тъй като детето беше единственото нещо, което съществуваше в живота й.

Не беше приел сериозно заплахата на Блекторн — Деймиън го беше накарал малко да се усъмни в куража им — но изглежда те наистина не бяха страхливци. Ако не беше сигурен, Тайлър можеше и да дойде, но не би си позволил да телеграфира на Джордж. Защото Джордж на всяка цена щеше да се появи. И двамата знаеха това.

Хен изруга. Трябваше отново да говори с Лаура. Тя трябваше да се махне от каньона. Но как щеше да я убеди? Лаура нямаше пари, а той бе сигурен, че не би приела от него. Мина му през ум дали да не отвлече Адам. Тя щеше да го последва. Тази глупава идея само му показа какво отчаяние го бе обхванало. Не можеше да причини такава болка на Лаура. Освен това, знаейки какъв инат бе тя, нищо чу, още щом намереше сина си, незабавно да се върне в имението си при каньона.

Хен отново изруга. Всички го смятаха за стрелец, за убиец, за човек, свикнал да решава с оръжие всички проблеми. Сега обаче, оръжието никаква работа не му вършеше. Трябваше да се оправи без оръжие.

 

 

Огън!

След вика „Индианци!“, това като че ли беше най-страшната дума в Запада.

— Идва откъм наемната конюшня — извика Джорди, нахълта в стаята на Хен и се спусна към прозореца. — Гори като клада.

Въпреки че наемната конюшня беше на другия край на града, Хен видя пламъците през прозореца и до слуха му долетя ужасеното цвилене на конете. Бримстоун! Той беше там. Държеше го в нея, защото никой не искаше да го води в откритата конюшня.

— Имат ли пожарна команда? — попита Хен и скочи от леглото в панталоните си. Грабна ботушите и ризата си и се спусна към вратата.

— Имат — отвърна Джорди, мъчейки се да го догони, — но не я бива за нищо.

Листата на чинарите шумоляха, повявани от лек ветрец. Отблясъците на огъня поглъщаха бледата светлина на луната и звездите. На фона на оранжевите огнени езици хората се движеха като безформени черни сенки и заемаха местата си, образувайки верига, по която да преминават от ръка на ръка ведрата с вода.

Конете от съседната открита конюшня се бяха скупчили до далечната ограда и цвилеха изплашени. Гредите скърцаха и се огъваха под напора им, но все още ги удържаха. С един-единствен поглед Хен разбра, че Бримстоун е още в горящата сграда.

Сякаш целият град се беше стекъл на това място и всички носеха ведра. За броени минути хората се бяха подредили във верига между конюшнята и резервоара за вода зад нея. Друга верига се бе проточила на петдесет метра до кладенеца зад салона. Пламъкът вече беше обхванал по-голяма част от плевнята.

Хен чу цвилене, обърна се и видя Джес Маккафърти, който тъкмо извеждаше от конюшнята един петнист жребец.

— Къде е Бримстоун? — изкрещя му той и гласът му се извиси над пукота на огъня и над всеобщата глъч.

— Не можах да го доближа — отвърна Джеси. — Опита се да ме убие.

— Колко коне са останали вътре?

— Само твоят и дорестия кон на момчето от каньона.

Конят на Адам? Какво правеше Санди в обществената конюшня? Хен притича до резервоара с вода, намокри ризата си и хукна обратно към горящата сграда.

— Внимавай! — извика му Джеси. — Целият таван е в пламъци.

— Не целият, а само пред входа.

— Не е. Когато излизах започна да пада…

— Адам!

Джеси не довърши, тъй като от тъмнината изскочи едно момче и се втурна към конюшнята. В същия миг Хен забеляза да се появява и Лаура. Спусна се и я сграбчи, за да не последва сина си в горящата сграда.

— Адам! — отново изкрещя тя.

— Дръж я! — обърна се той към Джеси. — Здраво я дръж, инак ще влезе вътре.

Хен влезе в обора. Горещината беше непоносима. Пламъците все още не бяха обхванали дъното на постройката, където се намираха яслите на двата последни останали коня, ала животните бяха влудени от вида на горящото сено. Хен успя да сграбчи Адам, преди да беше успял да влезе в клетката на обезумелия си любимец. Страхуваше се, че в това състояние конят можеше да го смаже с копитата си.

— Трябва да спася Санди! — извика Адам, опитвайки се да се отскубне.

— Аз ще го изкарам — отвърна Хен. — Сега е прекалено изплашен и може да те нарани.

Хен влезе при животното, мина покрай него и сграбчи юздата му. Санди се опита да се съпротивлява, ала Хен бързо овърза мократа си риза пред очите му. Сега, когато не виждаше огъня, който така силно го плашеше, конят спря да рие с копита, но все още не даваше на Хен да го изведе навън.

— Вземи този камшик и давай след него — извика на Адам. — Когато ти кажа, удари го по задницата.

С големи усилия Хен успя да изведе Санди от клетката и да го обърне по посока на вратата.

— Сега! — извика той. Адам с всичка сила изплющя с камшика и животното хукна към изхода. Хен пусна юздата и конят изчезна през вратата. Хен грабна Адам и го изтласка навън.

Лаура скочи към сина си, разтърсена от ридания.

Междувременно един мъж беше успял да хване Санди. Хен развърза ризата си и отново се спусна към конюшнята.

— Не можеш вече да влезеш! — извика му мъжът.

— Бримстоун още е вътре.

Сега температурата беше още по-ужасна. Въздухът около него беше изпълнен с горящо сено, което се издигаше нагоре. С пукот се пръскаха въглени от гредите на тавана. Беше почти невъзможно да се диша. Хен превърза мократа си кърпа през носа и устата. Бримстоун беше обезумял от ужас. Влизайки в клетката на жребеца, едва успя да избегне задните му копита, устремили се към него. Сграбчи юздата, ала Бримстоун започна да се дърпа с цялата си утроена мощ.

— Спри, глупако — промърмори Хен. — Опитвам се да ти помогна.

Бримстоун с нищо не показваше, че е познал господаря си. Най-после Хен успя да овърже ризата си пред очите му. Сега можеше да го обърне и да го изведе от конюшнята. Една греда на покрива изпука така силно, сякаш беше пистолетен изстрел. Бримстоун зарови напред копита и отказа да се помръдне.

Огънят наближаваше вратата. След няколко мига и двамата щяха да бъдат блокирани вътре. Внезапно Хен се метна върху гърба на Бримстоун. Същевременно заби пети в хълбоците му, удари с разтворената си длан треперещото животно и нададе такъв вик, който би стреснал и мъртвите.

Снажният кон се спусна към изхода миг преди горящият покрив да се срути и да изпълни вътрешността на конюшнята с огнена каскада от ненаситни буйни пламъци.

Хен забеляза Лаура по средата на двора, сграбчила Адам пред гърдите си, взряла се с трескав поглед в изхода на сградата и долови облекчението в очите й, когато го видя да излиза.

Каза си, че трябва да продължи да й се сърди — все това си повтаряше от две седмици насам, но сърцето му пропусна един удар, след което заби още по-силно. Той усети особено вълнение, което нямаше нищо общо с пожара и със заплахата, надвиснала над града. Единствено видът на Лаура възпламеняваше кръвта в жилите му, пронизваше всеки нерв от тялото му и го изпълваше с неудържима огнена сила. Сякаш целият беше обхванат от пламъци при мисълта, че тя се бе разтревожила за него.

Хен побърза да заведе Бримстоун в откритата конюшни.

Когато се върна, Лаура все още стоеше на мястото, където я беше оставил. Беше обгърнала с ръце Адам и тялото й трепереше, сякаш току-що беше излязла от водите на леден поток. Беше толкова зашеметена, че не можеше да се помръдне, Хен я прегърна и я заведе на пейката под високия чинар. Без да се откъсва от Адам, тя се отпусна на нея.

— Какво правите тук? — попита Хен.

— В-видях ог-гъня от каньона — заеквайки отвърна Лаура. — Знаех, че ще има нужда от помощ. Нямах представа, че Санди е в конюшнята, докато не видях Адам да се спуска към огъня.

Продължаваше да трепери и да притиска сина си.

— Искам да ти благодаря и да ти кажа колко много…

— Всеки на мое място би направил същото.

— Да, но го направи ти, а не всеки. Никога няма да забравя това.

Хен се питаше дали все още е достоен да дава уроци по езда на сина й. Ако не се лъжеше, едно старо пуританско правило гласеше, че човек се пречиства от греховете си едва когато изгори и се превърне във въглен. Ако това беше единственият път към спасението, току-що той беше пропуснал своя шанс.

— Водата свърши! Няма вода!

С този вик си отиде и последната надежда да бъде спасена сградата.

Резервоарът за вода зад наемната конюшня беше празен, а кладенецът беше изгребан до дъно. Хората се прехвърлиха на следващия кладенец, ала веригата вече беше по-дълга, ведрата се движеха по-бавно и водата се изчерпа още по-бързо. Сега всичко, което можеха да направят беше да пазят да не би огънят да обхване и други постройки.

За щастие конюшнята беше отделена от града на повече от тридесет метра. Няколко живи въглена паднаха върху съседните сгради, но незабавно бяха угасени. Хората стояха безмълвно и наблюдаваха как пламъците погълнаха конюшнята. Огънят щеше да остане да гори още часове наред и щеше да затихне едва на следващия ден.

— Жалко, че реката пресъхва точно тук. Ако не бе така, щяхме да спасим конюшнята — каза Хен, доволен, че гласът му не издаде внезапната лудост, която го беше обзела. Едва сега си даде сметка колко много беше копнял да разговаря с нея, колко много беше копнял да я види и колко много се беше страхувал как ще изкара още две седмици, без да я срещне.

— Защо си оставил коня си в наемната конюшня? — обърна се той към Адам?

Момчето се свободи от прегръдката на майка си, ала остана до нея.

— Никой няма да ти се кара — успокои го Хен. — Само искам да зная защо не остави коня в ливадата.

— Мама каза, че ти повече няма да дойдеш там.

— Това не обяснява…

Адам вдигна очи.

— Ти помагаш на Джорди — каза той и думите му прозвучаха като обвинение в предателство.

— Та това е част от уговорката ни. Джорди работи за мен, а аз го уча как да язди.

— И аз ще помагам на Джорди — каза Адам. — Можеш ли и мен да ме учиш да яздя?

Хен отправи очи към Лаура, но тя се беше загледала в сина си. Чудеше се дали Лаура знаеше как синът й си уплътнява времето. Не биваше занимания им по езда да се водят зад гърба на майка му.

— Майка ти каза ли ти, че можеш да доведеш Санди тук? — попита Хен.

Адам поклати глава.

— Ти въобще попита ли я?

Адам отново поклати глава.

— Един воин трябва всичко да казва на майка си — погледна го Хен.

— Тя не каза, че не може.

— Не си я питал, защото си знаел, че няма да ти разреши, нали така?

Адам кимна.

Хен си спомни колко недобросъвестно се беше отнасял към забраните на майка си. Направо казано двамата с Монти не даваха пукната пара за тях. Знаеше колко много я наскърбяваше това и не му се искаше Адам да придобие същия навик.

— Смятам, че трябва да й се извиниш и да й поиска прошка.

— Но тя каза, че никога повече няма да дойдеш. Каза, че не иска да ме вижда с теб. Но защо? Нали и ти като татко си убивал лошите? Защо тогава те смята за лош?